№ 4553
гр. Варна, 16.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Неделина Маринова
при участието на секретаря Мариана Ив. Маркова
като разгледа докладваното от Неделина Маринова Гражданско дело №
20243110101246 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявен от Г. А. А., ЕГН **********, с адрес: град *,
срещу „*, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град * иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 155,68 лева,
представляваща недължимо платена в периода от 30.12.2021 г. до 17.03.2022 г., без
основание, сума по Договор за предоставяне на гаранция № * от 09.12.2021 г.
Твърди се в исковата молба, че на 09.12.2021 г. между ищцата и „* АД бил сключен
Договор за паричен заем № *, както и че на същата дата бил сключен Договор за
предоставяне на гаранция № * от 09.12.2021 г. с ответника „*, неразривно свързан с него.
Излагат се съображения, че и двата договора са нищожни, поради противоречието им
със закона. Заявява се, че в договора за заем не били спазени разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.
11 ЗПК, тъй като не бил записан действителният размер на ГПР. Сочи се, че действително
приложеният от кредитора е различен от посочения размер от 46,96 %, с което е заблудил
потребителя относно реалния размер на разходите по кредита. Счита за нарушени
разпоредбите на чл. 22 ЗПК и чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, като на ищцата не били разяснени по
разбираем начин условията по кредита преди сключване на договора.
Сочи се, че кредиторът е представил стандартен европейски формуляр за кредит с
размер на 400 лева, лихвен процент от 40 % и ГПР 46,96 %, които не отговоряли на реално
дължимото. Сочи се, че в общите разходи по заема било включено и възнаграждение на
дружеството – поръчител в размер на 266,88 лева, с което се надхвърлял ГПР с 5 пъти
размера на законната лихва.
Ищцата намира, че недействителността на договора за заем влече недействителност на
сключения във връзка с него договор за поръчителство. Счита се, че ищцата следва да върне
само чистата стойност на кредита от 400 лева.
Изложени са съображения, че договорът за поръчителство е нищожен на собствено
основание, тъй като противоречи на закона. Излага се, че престациите по договора са явно
1
нееквивалентни, тъй като длъжникът по него не получавал никаква престация. Намира, че
кредиторът не е направил предварителна оценка на риска, а в противоречие със закона е
прехвърлил оценката за платежоспособността върху длъжника. Заявява, че договорът
противоречи на чл. 143 ЗЗП. Сочи се, че предвид аксесорния характер на договора за
поръчителство, същият е недействителен поради недействителност на главната кредитна
сделка.
Посочени са извършените от ищцата плащания по Договор за паричен заем №
*/09.12.2021 г., като задълженията по същия били погасени изцяло на 17.03.2022 г. Твърди
се, че общо платената сума по договора в размер на 635,12 лева включвала процесната сума
от 155,68 лева – такса за поръчителство по кредита, платена без основание, поради което
претендира връщането й от „*.
В открито съдебно заседание ищцата не се явява и не се представлява. В писмено
становище се поддържа предявеният иск. Претендира се присъждане на разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от
ответника, в който се изразява становище за неоснователност на предявения иск.
Ответникът твърди, че дружеството законосъобразно упражнява дейност като гарант по
занятие. Оспорва твърденията за нееквивалентност на престациите и нарушаване на добрите
нрави. Сочи се, че ответникът извършва възмездна услуга, като заемателят не е поставил
условия за сключване на договор с дружеството - гарант, а длъжникът е направил избор от
трите предвидени в договора възможности. Оспорва се договорът за поръчителство да
противоречи на чл. 143, ал. 2, т.19 ЗЗП и чл.22 ЗПК. Намира разпоредбите на ЗПК за
неотносими, тъй като намирали приложение само при договори за потребителски кредит.
В този смисъл се иска отхвърляне на исковата претенция, както и присъждане на
сторените за производството разноски.
Излагат се твърдения за действителност на процесния договор за поръчителство, като
същият отговарял на приложимите изисквания на закона.
В открито съдебно заседание ответникът не се представлява и не изразява становище.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и по вътрешно
убеждение приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Процесният договор за кредит е с характер на потребителски договор, поради което, на
основание § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), следва, че освен
правилата на ЗПК, които важат за всички договори за потребителски кредит и уреждат
императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи, приложими са и
правилата на ЗЗП.
Нормите, уреждащи неравноправни клаузи/нищожността на сделките са от
императивен характер и за приложението им съдът следи и служебно, защото когато страна
се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата действителност, респ.
нищожност, пряко изводима от вида и съдържанието на договора, респ. надлежно
въведените в процеса, и без да има позоваване на нищожност (в този смисъл Решение № 384
от 02.11.2011 г. по гр.д. № 1450/2010 г. по описа на ВКС, I г. о., ГК).
За да е нищожна като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, тя
следва да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави на
чл. 143 ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията на чл. 144 ЗЗП.
В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор за
потребителски кредит следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на
ГПР, разписана в чл. 8 от договора, съгласно който ГПР се изчислява съгласно формула,
посочена в Приложение № 1 към договора.
2
Съобразно чл. 19 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. За страните
няма пречка да уговарят възнаградителна лихва или неустойка за забавено плащане на
парични задължения над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е
ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. С ПМС № 72 от 08.04.1994 г. е определен
само размерът на законната лихва.
В случая, уговорените лихвен процент и годишен процент на разходите от 40 %, респ.
46,96 % са в съответствие с разпоредбата на чл. 19 ЗПК и не надвишават този размер
(петкратния размер на законната лихва от 10 %), поради което и релевираните доводи за
нищожност на претендираната възнаградителна лихва са неоснователни. При потребителски
заем за сума от 400 лева, със сравнително кратък срок на ползване от 24 седмици,
уговарянето на възнаградителна лихва в полза на кредитора в размер от 40 % е съизмеримо
с разходите, които прави заемодателят, както и с риска, който носи, както и с размера на
очакваната от сделката печалба. Ищецът не е ангажирал доказателства, че в периода на
договора лихвата е едностранно променяна или е надвишавала договорената такава.
На следващо място, действителността на договора за предоставяне на гаранция
подлежи на самостоятелно изследване.
Съгласно трайно установената съдебна практика и теория, добрите нрави са морални
норми, на които законът е придал правно значение, тъй като правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави
не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите
нрави се прави към момента на сключване на договора /в този смисъл и Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС/. Добрите нрави предполагат
еквивалетнтост на престациите и при явно несъответствие се прави извод за нарушение,
водещо до нищожност на сделката.
От анализа на ангажираните по делото доказателства се установява, че в деня на
сключване на договора за потребителски кредит е сключен и договор за предоставяне на
гаранция, в който е уговорено заплащане на възнаграждение, което се прибавя към
погасителната вноска по кредита.
Съгласно представения Договор за предоставяне на гаранция от 09.12.2021 г.,
възнаграждението на поръчителя - ответника „* е уговорено в негова полза за това, че се е
съгласил да отговоря солидарно с длъжника за задълженията му към трето лице – негов
кредитор по потребителски договор. От друга страна, според договора за кредит длъжникът
се е задължил да предостави на кредитора обезпечение чрез банкова гаранция или сключване
на договор за поръчителство с одобрено от кредитора лице, в кратък срок от подаване на
заявлението за отпускане на кредит. В изпълнение на това именно негово задължение
потребителят е сключил с „* договор за предоставяне на гаранция, с договорено
възнаграждение, включвайки го към месечните погасителни вноски.
Принципно, няма законова пречка договорът за предоставяне на гаранция да е
предвиден като възмезден, но задължението за заплащане на възнаграждение следва да се
установи за обезпечения кредитор като насрещна престация срещу поетото задължение,
какъвто не е настоящия случай. В случая, възникването на задължението за заплащане на
възнаграждение на дружеството - ответник, което има определен размер без да се отчита
дали страната изпълнява задължението добросъвестно или е допуснала неизпълнение на
своите договорни задължения по договора за кредит, представлява уговорка, която нарушава
добрите нрави, тъй като се достига до значително увеличение на общия размер на
задължението, в ущърб на икономически по-слабата страна. Фактът, че възнаграждението по
договора за гаранция е дължимо, независимо дали лицето, за чието изпълнение дружеството
3
- ответник гарантира, изпълнява точно или допуска неточно изпълнение, се достига до
нееквивалентност на престациите, което води до накърняване на добрите нрави и
обосновава извод за нищожност на сключения договор за гаранция на това основание
От изложената фактическа обстановка следва, че договорът за предоставяне на
гаранция е сключен в разрез с добрите нрави, поради което същият е нищожен. Договорът е
сключен и в нарушение на императивните норми на ЗПК и ЗЗП и е недействителен по
отношение на ищеца, респ. последният не дължи плащане по него. За да получи уговорения
кредит, кредитополучателят на практика е бил принуден да сключи договор за предоставяне
на гаранция с избрано от кредитора търговско дружество и е лишен от право на избор и
възможност за индивидуално договаряне, което несъмнено е в негова вреда, не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и икономически по-слабата страна по правоотношението. В
допълнение, чрез договора за предоставяне на гаранция се прехвърля рискът от
неизпълнение на задълженията на кредитора по чл. 16, ал. 1 ЗПК за предварителна оценка
на платежоспособността на длъжника върху последния, което е допълнителен аргумент за
нищожността на този договор.
За успешното провеждане на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
ищецът следва да установи плащането на сумата от 155,68 лева по Договор за предоставяне
на гаранция № * от 09.12.2021 г., а в тежест на ответника е да докаже валидно възникнало
между страните облигационно правоотношение по посочения договор, както и
съществуването на основание да получи плащането, съответно да заплати сумата.
В случая, безспорно установено между страните е, че процесната сума от 155,68 лева
е заплатена от ищцата на ответника в периода от 30.12.2021 г. до 17.03.2022 г. В светлината
на изложените по-горе съображения следва да се направи извод, че плащането по
недействителен договор, какъвто както се коментира по-горе в случая е договорът за
предоставяне на гаранция от 09.12.2021 г., е недължимо, поради което сумата подлежи на
репариране.
С оглед на горното, предявеният кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД следва да бъде уважен изцяло в предявения размер от 155,68 лева.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищцата следва да
бъде присъдена заплатената от нея държавна такса за производството в размер на 50 лева. В
полза на адвокат П. Й. Н. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за осъщественото
процесуално представителство на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата, в размер на
400 лева.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „*, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град * ДА ЗАПЛАТИ на Г.
А. А., ЕГН **********, с адрес: град *, сумата от 155,68 (сто петдесет и пет лева и
шестдесет и осем стотинки) лева, представляваща недължимо платена в периода от
30.12.2021 г. до 17.03.2022 г., без основание, сума по Договор за предоставяне на гаранция
№ * от 09.12.2021 г., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „*, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град * ДА ЗАПЛАТИ на Г.
А. А., ЕГН **********, с адрес: град *, сумата от 50 (петдесет) лева – заплатена държавна
4
такса за производството, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „*, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град * ДА ЗАПЛАТИ на
адвокат П. Н., ЕГН **********, вписан в АК - Варна, с рег. № **********, сумата от 400
(четиристотин) лева – адвокатско възнаграждение, уговорено по реда на чл. 38 от Закона за
адвокатурата, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Присъдената с решението сума може да бъде заплатена от ответника на ищцата
по следната банкова сметка с IBAN: BG23BPBI79451069803601, с титуляр: адвокат П. Й.
Н..
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
5