Решение по дело №9228/2017 на Софийски градски съд

 

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр. София, 02.02.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-в състав в открито заседание на  тридесет и първи януари през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:

 

 

                                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлин Михайлов

                Членове: Пепа Тонева

  Мл.съдия: Велизар Костадинов

 

при секретаря Антоанета Луканова………………………………………… и с участието на прокурора …………………………………………………………………………… като разгледа докладваното от …………….съдия Михайлов …..в.гр.дело № 9 228.... по описа

за 2017 г.,     и за да се произнесе, съдът взе предвид:

                        Производството е по реда на чл.258 от ГПК.

                        Производството е образувано по постъпила въззивна жалба от  Б.Д.А., с която оспорва решение № 97 от 23.11.2015 год., постановено по гр.дело № 60780/2014 год. по описа на СРС, ГО, 79 с-в  в частта, с която е отхвърлен предявения от него иск с правно основание чл.344, ал.1, т.З, вр. чл.225, ал.1 КТ за разликата над 1 015.53 лв. до пълния предявен размер от 2 352 лв. и за периода от 16.12.2014 г. до 03.04.2015 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 07.11.2014 г. до окончателното изплащане. В жалбата се твърди, че решението в тази част е неправилно, тъй като сключеният от него на 16.12.2014 г. трудов договор, т.е. в рамките на шестмесечния период по чл.225, ал.1 КТ, е основен такъв, а не трудов договор за допълнителен труд, поради което му се дължи обезщетение за оставане без работа по трудовото правоотношение за допълнителен труд в пълен размер. Моли решението в тази част да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което искът по чл.225, ал.1 КТ да бъде уважен за пълния предявен размер и период. Претендира направените разноски за двете съдебни инстанции.

              Ответникът по тази жалба „М.У.“ София оспорва същата, като твърди, че постановеното решение в тази част е правилно и законосъобразно, поради което моли същата да бъде оставена без уважение.

              С въззивна жалба ответникът „М.У.“  София обжалва същото решение в частта, в която са уважени предявените от ищеца искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 КТ и частично иска по чл.344, ал.1, т.З КТ - за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено на основание чл.334, ал.1 КТ със заповед № 232/11.091.2014 г., от длъжността „доцент, висше училище“, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „доцент, висше училище“, в Катедра „Офталмология” на Медицински факултет при „М.У.“ София и за заплащане на обезщетение за оставането му без работа за периода 03.10.2014 г. -  16.12.2014 г. в размер на 1 015.53 лв., ведно 2 749.68 лв., ведно със законната лихва от 05.03.2014 г. до окончателното изплащане, както и в частта, в която жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца и направените по делото разноски, както и държавна такса по сметка на Софийски районен съд. В жалбата се поддържа, че решението е неправилно, тъй като в конкретния случай прекратяването на трудовото правоотношение за допълнителен труд е извършено на основание чл.334, ал.1 КТ, което основание е приложимо за договорите, сключени на основание чл.111 КТ. Излага становище, че нормите на чл.35 ЗРАСРБ и чл.58 ЗВО предвиждат допълнителни основания за освобождаване от академична длъжност, които са тясно свързани с характера на работата на университетските преподаватели. Това обаче не означава, че разпоредбите на КТ не следва да се прилагат при тази категория трудови правоотношения. В подкрепа на този извод е и разпоредбата на чл.59 ЗВО, според която за неуредените в тази глава въпроси се прилагат разпоредбите на КТ. С оглед изложеното, поддържа неправилност на изводите на съда, че при прекратяване на трудови правоотношения с членове на академичния състав следва да се прилагат единствено разпоредбите на ЗВО и ЗРАСРБ. Моли съда да постанови решение, с което атакуваното да бъде отменено, като вместо него да бъде постановено друго, с което исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.З КТ да бъдат отхвърлени. Претендира направените по делото разноски.

              Ответникът по тази жалба оспорва същата. Твърди, че атакуваното решение в тази част е правилно и законосъобразно и моли същата да бъде оставена без уважение.

           Съдът след като се съобрази с доводите на страните и обсъди събраните по делото писмени и гласни доказателства, съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

           От фактическа страна:

           Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с атакуваното решение № 97 от 23.11.2015 год., постановено по гр.дело № 60780/2014 год. по описа на СРС, ГО, 79 с-в, че съдът е признал за незаконно извършеното със заповед №232/11.09.2014 г. на Ректора на „М.У.“  София уволнение на Б.Д.А., на основание чл. 334, ал.1 от КТ, от длъжността „доцент, висше училище“ в катедра по „Офталмология“ на Медицински факултет при „М.У.“- София; отменил е извършеното със заповед №232/11.09.2014 г. на Ректора на „М.У.“ София уволнение на Б.Д.А. от длъжността „доцент, висше училище“ в катедра по „Офталмология“ на Медицински факултет при „М.У.“ София; възстановил е Б.Д.А. на заеманата преди уволнението длъжност:„доцент, висше училище“ в катедра по „Офталмология“ на Медицински факултет при „М.У.“ София; осъдил е „М.У.“ София     да заплати на Б.Д.А.            обезщетение  за времето, през което е останал    без       работа, поради незаконно уволнение, през периода 03.10.2014 г.-16.12.2014 г., в размер на 1 015.53 лв., ведно със законната лихва, считано от 07.11.2014 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил иска в останалата част, до пълния предявен размер от 2 352 лв. и за периода 16.12.2014 г.- 03.04.2015 г., като неоснователен; осъдил е „М.У.“ София, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, да заплати на Б.Д.А., направените по делото разноски в размер на 187.18 лв., съобразно уважената част от иска и е осъдил Б.Д.А. да заплати на “М.У.“ София, на основание чл.78, ал.З от ГПК, направените по делото разноски в размер на 209.96 лв., съобразно отхвърлената част от иска.

Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че считано от 01.07.2002 г. между страните е съществувал трудов договор за допълнителен труд, сключен на основание чл.111 КТ (външно съвместителство) и чл.73 ЗЛЗ, като с допълнително споразумение № 309/22.06.2007 г. към него, сключено на основание чл.119 КТ и свидетелство за присъдено научно звание на ВАК при МС, ищецът е преназначен от длъжност „гл.асистент“ на длъжност „доцент“ в катедра „Офталмология“ в „М.У.“ София.

Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че съществуващо трудово правоотношение е прекратено със заповед № 232/11.09.2014 г., на основание чл. 334, ал. 1 от КТ.

Не се спори, а се установява и от представените пред настоящата инстанция писмени доказателства, че преди прекратяването на договора ищецът е бил научен ръководител на докторанти. За безспорно следва да се приеме, че по трудовия си договор ищецът е изпълнявал преподавателска и научно-изследователска дейност, с оглед направеното от процесуалния представител на ответника признание в съдебно заседание.

            От правна страна:

            При така установената фактическа обстановка съдът направи  следните правни изводи:

           С  атакуваното решение № 97 от 23.11.2015 год., постановено по гр.дело № 60780/2014 год. по описа на СРС, ГО, 79 с-в, че съдът е признал за незаконно извършеното със заповед №232/11.09.2014 г. на Ректора на „М.У.“  София уволнение на Б.Д.А., на основание чл. 334, ал.1 от КТ, от длъжността „доцент, висше училище“ в катедра по „Офталмология“ на Медицински факултет при „М.У.“- София; отменил е извършеното със заповед №232/11.09.2014 г. на Ректора на „М.У.“ София уволнение на Б.Д.А. от длъжността „доцент, висше училище“ в катедра по „Офталмология“ на Медицински факултет при „М.У.“ София; възстановил е Б.Д.А. на заеманата преди уволнението длъжност:„доцент, висше училище“ в катедра по „Офталмология“ на Медицински факултет при „М.У.“ София; осъдил е „М.У.“ София         да заплати на Б.Д.А.     обезщетение  за времето, през което е останал    без       работа, поради незаконно уволнение, през периода 03.10.2014 г.-16.12.2014 г., в размер на 1 015.53 лв., ведно със законната лихва, считано от 07.11.2014 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил иска в останалата част, до пълния предявен размер от 2 352 лв. и за периода 16.12.2014 г.-03.04.2015 г., като неоснователен; осъдил е „М.У.“ София, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, да заплати на Б.Д.А., направените по делото разноски в размер на 187.18 лв., съобразно уважената част от иска и е осъдил Б.Д.А. да заплати на “Медицинскиуниверситет“ София, на основание чл.78, ал.З от ГПК, направените по делото разноски в размер на 209.96 лв., съобразно отхвърлената част от иска.

           По допустимостта и основателността на подадената въззивна жалба от „М.У.“ София:

           По отношение на така подадената въззивна жалба съдът намира, че същата е допустима. Подадена е от оправомощени лица, в установените срокове, поради което съдът намира, че същата е процесуално допустима.

           Релевираните основания за незаконосъобразност на атакуваното решение са свързани с твърденията, че съдът неправилно е приел, че е недопустимо да се прекратява правоотношение за допълнителен труд по реда на чл.334 от КТ. Инвокира твърдения, че изводите на съда, че при прекратяване на трудови правоотношения с членове на академичния състав следва да се прилагат единствено разпоредбите на ЗВО и ЗРАСРБ са незаконосъобразни.

  Така наведените доводи съдът намира за неоснователни. Спорно пред първоинстанционния съд, както и пред настоящата съдебна инстанция е въпроса за законосъобразността на прекратяването на трудовото правоотношение за допълнителен труд. С чл.334, ал.1 КТ е въведено едно специфично и допълнително основание за прекратяването на договорите за допълнителен труд . с предизвестие от 15 дни, като всяка една от страните може да го използва във всеки момент, когато прецени, че нейните интереси изискват това. Съгласно така цитираната разпоредба, прекратяването се извършва чрез едностранно писмено волеизявление, отправено от едната страна към другата. Това предизвестие, материализиращо волеизявлението на страната по договора за допълнителен труд трябва да бъде писмено, съобразно общото правило за отправяне на писмено предизвестие по чл.326, ал.1 КТ. Не е необходимо страната, която отправя предизвестието и съдържащото се в него волеизявление, да го мотивира: достатъчно е в него ясно и безусловно да бъде изразена в писмена форма волята за прекратяване на трудовия договор.

              Настоящият съдебен състав споделя изводите на въззивния съд, разглеждал делото, че специалната норма на чл.35, ал.1 ЗРАСРБ, урежда допълнителни основания за прекратяване на трудовото правоотношение с лицата, заемащи академични длъжности. Такива допълнителни основания за освобождаване от длъжност на лица, заемащи академични длъжности са предвидени и в ЗВО - чл.21, ал.1, т.З, чл.26, ал.8, т.4, чл.58, ал.1 и ал.З ЗВО, като съгласно чл.59 ЗВО за неуредените въпроси по освобождаването от академична длъжност се прилагат разпоредбите на КТ.

              Видно от мотивите на отменителното решение на Върховния касационен съд, задължително за настоящата инстанция, ако в конкретния случай се касае за хипотеза на чл. 58, ал.1, т.3 от ЗВО, то извършеното от ответника уволнение по реда на чл.334 от КТ е незаконосъобразно, т.е. ВКС е приел, че посоченото в заповедта за уволнение е неприложимо, в случаите, когато работникът (служителят) е извършвал научно-преподавателска дейност. Ето защо в тази връзка са дадени задължителни указания да се изясни въпроса за характера на изпълнявана от ищеца дейност. С оглед на тази указания спорен е въпроса за характера на дейността по сключеният между страните договор за допълнителен труд. Видно от приложените по делото писмени доказателства (договор за допълнителен труд и допълнително споразумение към него), на ищеца са възложени трудови функции „за осъществяване на преподавателска и научно-изследователска дейност, в съответствие с утвърден план и програма“. От представените пред настоящата инстанция доказателства се установява, че ищецът не е осъществявал преподавателска дейност, в същинския й вид (лекционен курс), но към същия са били зачислени докторанти. Ето защо съдът в настоящия си състав намира, че ръководейки докторанти ищецът е осъществявал функции, свързани с преподавателска дейност. С оглед отговора на неизяснения въпрос и съобразно дадените задължителни указания от касационната инстанция, настоящият съдебен състав намира, че извършеното уволнение на основание чл.334 от КТ следва да се приеме за незаконосъобразно. Ето защо съдът намира, че подадената жалба е неоснователна, а постановеното решение е правилно и законосъобразно.

              По допустимостта и основателността на подадената жалба от Б.Д.А.:

           По отношение на така подадената въззивна жалба съдът намира, че същата е допустима. Подадена е от оправомощени лица, в установените срокове, поради което съдът намира, че същата е процесуално допустима.

    Релевираните основания за незаконосъобразност на атакуваното решение са свързани с твърденията, че съдът неправилно е приел, че не му се дължи обезщетение за оставане без работа в пълен размер, предвид характера на трудовото правоотношение - за допълнителен труд в пълен размер.

    Така наведените основания за незаконосъобразност съдът в настоящия си състав намира за основателни. Работник или служител може да полага допълнителен труд извън установеното за него работно време при работодателя по основното си трудово правоотношение. Той, също така може да сключва трудови договори и с други работодатели за извършване на работа извън установеното за него работно време по основното правоотношение, освен ако не е уговорено друго в индивидуалния му трудов договор по основното му трудово правоотношение. Няма и ограничения за броя на трудовоправните връзки по външно съвместителство. За положения труд при външно съвместителство работникът или служителят, получава и трудово възнаграждение според уговореното със съответния работодател - чл. 260 от КТ. Следователно, при незаконно уволнение по някой от трудовите договори, налице е увреждане, съизмеримо с пропуснатото брутно трудово възнаграждение по прекратения трудов договор. В този случай няма значение, че останалите трудови правоотношения са се запазили и по тях работникът или служителят е получавал трудово възнаграждение, както и неговият размер. Без значение е и обстоятелството, че ищецът е започнал работа по трудов договор в друго лечебно заведение. Осъществено е основанието за търсене на обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ и неговият размер следва да се определи по правилата на чл. 225, ал. 1 от КТ. Не се спори между страните, че последното брутно възнаграждение по така сключеният договор за пълен работен месец е сумата от 392 лв. С оглед изложеното по-горе настоящият съдебен състав намира, че извода на първоинстанционния съд, че обезщетение се дължи само за периода до започването на нова работа по друго основно трудово правоотношение е незаконосъобразен. Дължимото обезщетение е сумата от 2 352 лв. Ето защо атакуваното решение следва да се отмени в тази част и ответникът бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 1 336.47 лв., ведно със законната лихва от подаването на исковата молба до окончателното изплащане на задължението.

По отношение на направените изявления за присъждане на разноски съдът намира, че такива се дължат на въззивника ищец. Ответникът следва да бъде осъден да заплати сумата от 1 313.92 лв., възнаграждение за един адвокат.

 Водим от гореизложеното  Софийски градски съд

 

 

 

Р   Е   Ш   И:

                       

 

 

                        ОТМЕНЯ решение № 97 от 23.11.2015 год., постановено по гр.дело № 60780/2014 год. по описа на СРС, ГО, 79 с-в, в частта, в която съдът е отхвърлил предявеният иск за обезщетение за суми над присъдената от 1 015.53 лв. до пълния предявен размер от 2 352 лв., както и в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски в размер на  209.96 лв., като неправилно и незаконосъобразно и вместо него постановява:

                        ОСЪЖДА М.У. - София със седалище и адрес на управление: гр.София, бул. “Акад**********да заплати на Б.Д.А., ЕГН **********,*** сумата от 1 336.47 (хиляда триста тридесет и шест лв. и четиридесет и седем ст.) лв., ведно със законната лихва от 07.11.2014 г. до окончателното изплащане на задължението.

                        ПОТВЪРЖДАВА решение № 97 от 23.11.2015 год., постановено по гр.дело № 60780/2014 год. по описа на СРС, ГО, 79 с-в, в останалата част, като правилно и законосъобразно.

                        ОСЪЖДА М.У. - София със седалище и адрес на управление: гр.София, бул. “Акад**********да заплати на Б.Д.А., ЕГН **********,*** сумата от  сумата от , на основание чл.78 от ГПК.              

                        Решението  подлежи на касационно обжалване, в едномесечен срок от съобщението за изготвянето му до страните, при условията на чл.280 от ГПК, пред Върховния касационен съд.

 

 

            Председател:                                                                      Членове: 1.

 

 

 

 

                                                                                                                      2.