р е
ш е н и е
№
гр. Плевен, 05.03.2020 г.
в
името на народа
пЛЕВЕНСКИЯТ окръжен
СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на пети март през
две хиляди и двадесета
година, в състав:
Председател: Жанета Димитрова
при секретаря десислава гюзелева
при
прокурора Иван
шарков
като разгледа докладваното от
съдията Димитрова гражданско дело № 1142 по
описа на съда за 2019 г., на основание данните по
делото и закона, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл. 336 и сл. ГПК.
Иск с правно основание чл. 5 ЗЛС
за поставяне под пълно запрещение.
Постъпила е
искова молба от В.Н.В. против Ц.С.В.. В молбата се твърди, че ответницата е съпруга
на молителя и от 2010 г. страда от заболяване „болест на Алцхаймер“, като
последица от мозъчно съдова болест, установено с ЕР на ТЕЛК към *** – Плевен №
2961/139/29.07.2015 г., за което й е определена 100 % намалена работоспособност
и чужда помощ. Твърди се, че състоянието на съпругата му е много тежко и същата
не може да бъде доведена в съдебната зала, не разбира действията си и не може
да ръководи постъпките си, не може да се грижи сама за себе си, поради което следва
да бъде поставена под пълно запрещение. Според молителя в интерес на
ответницата е да бъде поставена под пълно запрещение за се охранят нейните
интереси.
В
срока по чл. 131 ал. 2 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответницата по
молбата.
В о.с.з. молителят се явява лично
и поддържа молбата.
Заинтересованата страна Окръжна
прокуратура - Плевен чрез процесуалния
си представител изразява становище за основателност на подадената молба.
Съдът, като съобрази становищата на страните и представените по делото
доказателства, прецени ги по реда на чл. 12 и чл. 235 ГПК поотделно и в тяхната
съвкупност и прие за установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 5
ЗЛС предпоставките за поставяне на едно лице под пълно или ограничено
запрещение са две и същите следва да са налице кумулативно – лицето следва да
страда от душевна болест или от слабоумие /медицински критерий/ и състоянието
му да води до пълна или частична невъзможност да разбира своите интереси и да
се грижи за своите работи /юридически критерий/.
Съгласно разпоредбата на чл. 336
ал. 1 ГПК поставяне на едно
лице под пълно или ограничено запрещение може да бъде поискано с искова молба
от съпруга, от близки роднини, от прокурора и от всеки, който има правен
интерес от това.
От представеното по делото
удостоверение за граждански брак № ***/23.05.1965 г., изд. от ***– Плевен се
установява, че страните са съпрузи. Молбата за поставяне на ответницата под
пълно запрещение, като подадена от съпруг е допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Установява се от извършената от
съда констатация върху личната карта на ответницата, че същата е с постоянен
адрес:***.
Установява
се от представените по делото писмени доказателства –КТ – изследване от
07.04.2014 г., Еспертно становище и етапна епикриза от ***при *** – Плевен от
29.05.2015 г., ЕР на ТЕЛК към *** – Плевен № 2961/139/29.07.2015 г., медицински
протокол от 09.03.2017 г. на ЛКК, че след провеждано лечение и извършени
изследвания на ответницата на същата е поставена диагноза „болест на Алцхаймер,
тежък когнитивен синдром“, като последица от мозъчно - съдова болест. Установява
се, че с ЕР на ТЕЛК на ответницата е определена 100 % нетрудоспособност с чужда
помощ пожизнено.
На
изследване подлежи обстоятелството дали с оглед заболяването си ответницата
разбира свойството и значението на постъпките си и може ли да ги ръководи в
защита на своите и на близките си интереси.
При процедурата по разпит по реда на чл. 337 от ГПК,
проведена в дома й ответницата не показа, че разбира въпросите на съда относно своето
име и това, което се случва около нея, като не реагира по никакъв начин на
поставените от съда въпроси.
Установява
се от заключението на приетата съдебно – психиатрична експертиза, изготвено от
вещото лице д-р Н.Л., което не се оспори от страните и като безпристрастно и
компетентно изготвено съдът възприема изцяло, че ответницата страда от
„деменция при болестта на Алцхаймер“ с дебют преди десет години и прогресираща
динамика на заболяването. Според вещото лице поради душевна болест ответницата не
е в състояние да се грижи за собствените си работи, да разбира интересите си и
да ги защитава. Вещото лице заключава, че в стадия, в който е заболяването на
ответницата е изключена съзнателна психична дейност, налице е невъзможност за
говорене и разбиране на насрещната реч, налице е разпад на моториката и е
възможно единствено да се профилактират усложненията от залежаването, които
допълнително могат да ускорят леталния изход. Според вещото лице настъпилия
психичен разпат е необратим.
Съдът
съобрази противоречието на института на запрещението с европейското
законодателство и приема следното: Считано от 21.04.2012 г. в сила за Р
България е Конвенцията на ООН от 2006 г. за правата на хората с уврежданията,
ратифицирана от РБ със закон, приет от НС на 26.01.2012 г.. Следва да се посочи
също, че с решение на Съвета на ЕС 210/48/ЕС от 26.11.2009 г., Конвенцията е
ратифицирана от Европейския съюз и този момент следва да се прилага пряко във
всички страни – членки на съюза. С Конвенцията са установени принципни световни
правни стандарти за права на хората с увреждания, като се променят класическите
правни принципи относно правоспособността и дееспособността на хората с
увреждания. Съгласно чл. 1 от Конвенцията хора с увреждания са „лица с трайна
физическа, психическа, интелектуална и сетивна недостатъчност, която при
взаимодействие с обкръжаващата ги среда би могла да възпрепятства тяхното
пълноценно и ефективно участие в обществото, равноправно с останалите”.
Разпоредбата на чл. 12 от Конвенцията установява равнопоставеност като правни
субекти на хората с увреждания, притежаващи пълна правоспособност и
дееспособност наравно с всички останали хора във всички сфери на живота и тяхно
право да упражняват правата си чрез лични действия. Конвенцията предвижда
намесата на държавата в ограничаване на тези права да е силно ограничена само
до осигуряване на мерки за защита и мерки за подкрепа, чрез които да се
осигурява лични избор на лицето според неговите желания и предпочитания.
Считано от 07.09.1992 г. в сила за Р
България е и Европейската конвенцията за правата на човека и основните свободи
от 1963 г., ратифицирана от РБ със закон, приет от НС на 31.07.1992 г.. В редица
свои решения Европейският съд по правата на човека се е произнасял във връзка с
установени нарушения на конкретни права на поставените под запрещение лица. С
препоръка № R/99/4 от
23.02.1999 г. Комитетът на министрите на Съвета на Европа прeпоръчва на държавите – членки, в
т.ч. и България да приемат в законодателството си всички необходими мерки за
запазване в максимална степен на дееспособността на лицата, като ограничаването
на дееспособността да се извършва само в случаи, в които е необходимо за защита
на интересите на лицето.
Институтът
на запрещението по българското право е в безспорно противоречие с принципите на
европейското право, въведени с цитираните по – горе конвенции и препоръки,
както е безспорно, че дори при пряко приложение на нормите от по – висок ранг в
българското законодателство липсват механизми, които да определят конкретни
мерки за защита и подкрепа на хората с увреждания и съществува риск при
отхвърляне на искането за поставяне на едно лице под запрещение да не се даде
изобщо защита на правата на такова лице.
Поставянето
на ответницата под ограничено запрещение в действителност
би охранило интересите й в случай, че се касае за
разпоредителни сделки с имущество, тъй като назначеният попечител би могъл да
окаже защита на нейните интереси и да потвърди волята й или да откаже да направи това. В ситуацията обаче, в която ответницата
изобщо не може да изрази воля в защита на интересите си, няма
правен механизъм същата да бъде задължена да изрази адекватна такава, а евентуално назначен
попечител не би могъл да замести нейното
волеизявление и липсва правна възможност съдебна или друга институция да
осигури защита на правата й. Съдът, като съобрази,
че с оглед душевната
болест, от която страда, състоянието на ответницата е такова, че изобщо не разбира свойството и значението
на постъпките си, а като цяло същата не
може да се грижи за своите работи, приема, че са налице основанията на чл. 5
ал. 1 ЗЛС и ответницата следва да бъде поставена под пълно запрещение, за да се охранят в пълна степен
нейните интереси.
Водим от
горното, Съдът
Р е ш и:
поставя на основание чл. 5
ал. 1 ЗЛС Ц.С.В.,
ЕГН ********** с постоянен адрес: *** под пълно запрещение по молба на съпруга й В.Н.В., ЕГН ********** ***.
До влизане в сила на решението за
личните и имуществени интереси на ответницата Ц.С.В., ЕГН ********** следва да се грижи назначеният от съда с
определение № 245/20.02.2020 г. по делото временен
попечител на ответницата - В.Н.В.,
ЕГН ********** ***.
Препис от решението след
влизането му в сила да се изпрати на Органа по настойничеството и
попечителство при Община Плевен по постоянното местожителство на
ответницата във връзка с отразяване на настойничеството по чл. 173 ал. 2 СК в
съответния регистър по чл. 174 от СК или при липса на настойник по право за
назначаване на настойнически съвет и вписването му в посочения регистър.
Решението
подлежи на обжалване пред Апелативен съд – гр. Велико Търново в двуседмичен
срок от връчването му на страните, с въззивна жалба.
Окръжен
съдия: