№ 23
гр. Кюстендил, 09.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Мария Ст. Танева
при участието на секретаря Любка Евг. Николова
като разгледа докладваното от Татяна Хр. Костадинова Въззивно гражданско
дело № 20211500500336 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
„Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, с ЕИК **********************, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район Лозенец, Експо 2000, бул. „Никола
Вапцаров“ № 55 чрез пълномощника адв. С.Г., със съдебен адрес за призоваване: гр.
Благоевград, ул. „Петко Д. Петков“ № 18, ет. 1, офис 5, обжалва Решение № 260096 от
15.02.2021 г., постановено по гр.д. № 599/2020 г. по описа на Районен съд –
Кюстендил, с което е оставена без уважение като неоснователна и недоказана исковата
претенция на "Райфайзенбанк (България)" ЕАД против Б.Б. Т. (наследник), Д.Б. С.-М.
(наследник) и Б. СТ. Т. (наследник и съдлъжник) за признаване на установено в
отношенията между страните, че ответниците дължат на "Райфайзенбанк България"
ЕАД, ЕИК **********************, сума в общ размер на 16 948.40 лева, от която:
изискуема главница в размер на 13 871. 76 лева, изискуема редовна лихва в размер на 1
420. 62 лв., начислена за периода 10.02.2017 г. до 14.08.2019 г. вкл., изискуема
наказателна лихва в размер на 1656.02 лв., начислена за периода от 10.03.2017 г. до
17.12.2019 г. вкл., ведно със законната лихва за забава за периода от 18.12.2019 г. до
изплащане на вземането, произтичащо от Договор за банков кредит от 21.12.2009 г.,
Анекс 1 от 26.05.2010 г., Анекс 2 от 20.05.2011 г., Анекс 3 от 23.05.2012 г. и Анекс 4 от
18.10.2013 г. към него, съгласно издадената Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК
по ч. гр. д. № 2641 по описа за 2019 г. на Районен съд – Кюстендил, както следва:
наследниците Б.Б. Т. и Д.Б. С.-М., отговарят, всеки за 1/3 от общия дълг, тъй като
отговорността на наследниците е разделна, а именно: Б.Б. Т. за 1/3 от общия дълг или
за следните суми: изискуема главница в размер на 4623. 92 лева; изискуема редовна
лихва в размер на 473. 54 лева, начислена за периода от 10.02.2017 г. до 14.08.2019 г.
вкл.; изискуема наказателна лихва в размер на 552. 00 лева, начислена за периода от
1
10.03.2017 г. до 17.12.2019 г. вкл.; законна лихва за забава за периода от 18.12.2019 г.
до изплащане на вземането; Д.Б. С.-М. за 1/3 от общия дълг или за следните суми:
изискуема главница в размер на 4623. 92 лева; изискуема редовна лихва в размер на
473. 54 лева, начислена за периода от 10.02.2017 г. до 14.08.2019 г. вкл.; изискуема
наказателна лихва в размер на 552. 00 лева, начислена за периода от 10.03.2017 г. до
17.12.2019 г. вкл.; законна лихва за забава за периода от 18.12.2019 г. до изплащане на
вземането; наследникът и съдлъжник Б. СТ. Т. за целия дълг в общ размер от 16 948.40
лева, от които: изискуема главница в размер на 13 871.76 лева, изискуема редовна
лихва в размер на 1420.62 лв., начислена за периода 10.02.2017 г. до 14.08.2019 г. вкл.,
изискуема наказателна лихва в размер на 1656.02 лв., начислена за периода от
10.03.2017 г. до 17.12.2019 г. вкл., ведно със законната лихва за забава за периода от
18.12.2019 г. до изплащане на вземането с оглед поетата солидарност с Договора за
кредит и анексите към него. С обжалваното решение районен съд оставил без
разглеждане като недопустима исковата претенция на "Райфайзенбанк (България)"
ЕАД, против Б.Б. Т. (наследник), Д.Б. С.-М. (наследник) и Б. СТ. Т. (наследник и
съдлъжник) за осъждане на ответниците да заплатят на ищцовото дружество сума в
общ размер на 16 948. 40, от които: изискуема главница в размер на 13 871. 76 лева,
изискуема редовна лихва в размер на 1420. 62 лв., начислена за периода 10.02.2017 г.
до 14.08.2019 г. вкл., изискуема наказателна лихва в размер на 1656. 02 лв., начислена
за периода от 10.03.2017 г. до 17.12.2019 г. вкл., произтичащо от Договор за банков
кредит от 21.12.2009 г., Анекс 1 от 26.05.2010 г., Анекс 2 от 20.05.2011 г., Анекс 3 от
23.05.2012 г. и Анекс 4 от 18.10.2013 г. към него, ведно със законната лихва върху
вземането, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното
изплащане, както следва: Наследниците Б.Б. Т. и Д.Б. С.-М. отговарят, всеки за 1/3 от
общия дълг, тъй като отговорността на наследниците е разделна, както следва Б.Б. Т. за
1/3 от общия дълг или за следните суми: изискуема главница в размер на 4623. 92 лева;
изискуема редовна лихва в размер на 473. 54 лева, начислена за периода от 10.02.2017
г. до 14.08.2019 г. вкл.; изискуема наказателна лихва в размер на 552. 00 лева,
начислена за периода от 10.03.2017 г. до 17.12.2019 г. вкл.; законна лихва за забава за
периода от 18.12.2019 г. до изплащане на вземането; Д.Б. С.-М. за 1/3 от общия дълг
или за следните суми: изискуема главница в размер на 4623. 92 лева; изискуема
редовна лихва в размер на 473. 54 лева, начислена за периода от 10.02.2017 г. до
14.08.2019 г. вкл.; изискуема наказателна лихва в размер на 552. 00 лева, начислена за
периода от 10.03.2017 г. до 17.12.2019 г. вкл.; законна лихва за забава за периода от
18.12.2019 г. до изплащане на вземането; наследникът и съдлъжник Б. СТ. Т. за целия
дълг в общ размер от 16 948. 40, от които: изискуема главница в размер на 13 871. 76,
изискуема редовна лихва в размер на 1 420. 62 лв., начислена за периода 10.02.2017 г.
до 14.08.2019 г. вкл., изискуема наказателна лихва в размер на 1656. 02 лв., начислена
за периода от 10.03.2017 г. до 17.12.2019 г. вкл., ведно със законната лихва за забава за
периода от 18.12.2019 г. до изплащане на вземането с оглед поетата солидарност с
Договора за кредит и анексите към него.
Във въззивната жалба представителят на въззивната банка сочи доводи за
неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение. Иска отмяната му и
постановяване на ново решение, с което исковата претенция бъде уважена изцяло, а в
случай, че бъде прието, че изискуемост на кредита не е настъпила, да бъдат уважени
евентуално предявените осъдителни искове, алтернативно делото да бъде върнато на
КнРС за произнасяне по осъдителните искове. Претендират се разноските във всички
фази на съдебното производство.
2
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба,
депозиран от адв. М.Ш. от АК – Кюстендил, в качеството й на особен представител на
ответниците Б. Б. Т., Д.Б. С.-М. и Б. СТ. Т., с който се оспорват твърденията от
въззивната жалба като неоснователни, некореспондиращи с обективната истина и
съдържанието на обжалваното решение, неподкрепени от правни доводи и събраните
по делото доказателства. Въззиваемите считат първоинстанционното решение за
правилно и обосновано, съобразено с представените доказателства, закона и
практиката на ВКС. Иска се оставяне на въззивната жалба без уважение и
потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се разноските във
въззивното производство.
С допълнително решение № 260286 от 20.04.2021 г., постановено по гр.д. №
599/2020 г. по описа на КнРС по реда на чл. 250 от ГПК, Кюстендилският районен съд
е оставил без уважение искането на „Райфайзенбанк България“ ЕАД, чрез
пълномощника адв. С.Г. за допълване на постановеното по делото съдебно решение №
260096/2021 г. с изричен диспозитив по иска, оставен без разглеждане, за
прекратяване, отхвърляне или уважаване на същия.
Срещу така постановеното по реда на чл. 250 от ГПК допълнително решение е
подадена въззивна жалба от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, с която въззивникът
счита обжалваното допълнително решение за неправилно и незаконосъобразно. Иска се
отмяна на обжалваното допълнително решение и връщане на делото на КнРС с
указание за постановяване на допълнително решение по реда на чл. 250 от ГПК по
отношение на евентуалния иск. Претендират се разноските във всички фази на
съдебното производство.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба,
депозиран от адв. М.Ш. от АК – Кюстендил, в качеството й на особен представител на
ответниците Б. Б. Т., Д.Б. С.-М. и Б. СТ. Т., с който се оспорва депозираната въззивна
жалба като неоснователна и се иска отхвърлянето й и потвърждаване на обжалваното
допълнително решение по делото като правилно, обосновано и законосъобразно.
Претендират се разноските за въззивната инстанция.
След извършена служебна проверка в рамките на правомощията си по чл. 269 от
ГПК, въззивният съд намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна. Съображенията за това са
следните:
От представения по делото Договор за банков кредит от 21.12.2009 г., се
установява, че ищцовата банка е отпуснала на В.А. Т.а сумата 20 905.90 лв., която е
била предназначена за потребителски нужди. Като страна в качеството на съдлъжник
участва Б. СТ. Т.. Договорът е изменян многократно с анекси, като основно са
променяни начина на определяне на лихвения процент и крайния срок на издължаване
на кредита. С последния Анекс № 4/18.10.2013 г. страните са констатирали, че към
датата на сключването му, размерът на вземанията на банката са в размер на 18 143.60
лв., от които 17 886.39 лв.- редовна главница; 123.31 лв.- просрочена главница; 133.38
лв.- просрочена лихва и наказателна надбавка върху просрочената главница- 0.52 лв. и
е определен като краен срок за погасяване на всички суми- 10.12.2022 г.
От приложеното удостоверение за наследници от 15.02017 г. се установява, че
кредитополучателят В.Т..а е починала и нейни наследници по закон са Б. СТ. Т.-
съпруг, Д.Б. С.-М. и Б. Б. Т.- деца.
От изслушаната съдебно- счетоводна експертиза, изпълнена от вещото лице М.В.
3
се установява, че сумата по кредита е усвоена изцяло на 21.12.2009 г., както и че за
периода от 10.03.2017 г. до 10.08.2019 г. не са били погасявани вноските по кредита.
По делото на районен съд са приложени писма с дата 08.08.2019 г., адресирани
до длъжниците по кредита, с които банката ги уведомява, че обявява дължимите суми
по кредита за предсрочно изискуеми. Представените обратни разписки на писмата,
адресирани до ответниците са върнати с отбелязване „заминал/ отсъства“.
На 19.12.2019 г. е депозирано от ищцовата банка заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и е издадена такава заповед за вземанията,
предмет на исковата молба. Заповедта е била връчена на длъжниците в хипотезата на
чл.47 от ГПК, поради което съдът е разпоредил процедура по чл.415, ал.1 т.2 от ГПК. В
срок е депозирана исковата молба.
В исковата молба се съдържа волеизявление на банката, че упражнява правото си
да обяви кредита за предсрочно изискуем.
За да отхвърли предявените искове, районен съд в обжалваното решение е приел,
че не е настъпила предсрочната изискуемост на кредита, тъй като волеизявлението на
кредитора не е достигнало до длъжниците, че не е приложен към договора погасителен
план, че договорът за потребителски кредит е недействителен, поради неспазване на
императивните изисквания, залегнали в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като липсва
разписана методика за формиране на годишния процент на разходите по кредита,
както и че в договора и анексите към него се съдържат неравноправни клаузи,
предвиждащи възможност за едностранна промяна на лихвите.
Съгласно чл.269, изр. второ от ГПК, разгледан във връзка с чл. 6, ал. 2 ГПК,
въззивният съд е обвързан от изрично посочените във въззивната жалба доводи на
страната, обжалваща първоинстанционното решение.
Във въззивната жалба основно се възразява срещу доводите, с които районният
съд е отхвърлил предявения иск, приемайки, че липсва обявена предсрочна
изискуемост. В тази връзка следва да се посочи следното:
По делото се установява, че преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК банката е изпратила уведомленията до
длъжниците чрез пощенска пратка. Известията /обратните разписки/ за получаването
им обаче не са оформени съгласно изискванията на чл.5, ал.3 от Общите правила за
условията за доставяне на пощенски пратки и пощенски колети, приети на основание
чл.36, ал.2 от Закона за пощенските услуги, т.е. налице е неизпълнение на процедурата
по връчване, поради което ответниците не са били уведомени за настъпилата
предсрочна изискуемост на дължимите суми по кредита.
Следва да се има предвид, че в исковата молба се съдържа волеизявление на
банката, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Според
съдебната практика- решение № 60009/02.06.2021 г. по т. дело № 2891/2019 г. на ВКС,
ТК, II т. о. Решение № 60162 от 26.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 2482/2018 г., II т. о.,
ТК, когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е
инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение
към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис
от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са
налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на
кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява
правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл.235,
4
ал.3 от ГПК в рамките на претендираните суми.
В настоящия случай, съобразявайки се с цитираната практика и доколкото
волеизявлението на банката за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита се
основава на чл. 10 от Договора за банков кредит- неплащане от страна на
кредитополучателя на парични задължения в продължение на 150 дни от падежа им, и
то е инкорпорирано в исковата молба, то същото е породило правни последици с
връчването на препис от исковата молба на особения представител на ответниците /в
какъвто смисъл е Решение №198/18.01.2019 г. на ВКС по т.д. № 193/2018 г. на I т.о./.
Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство
представлява факт от значение за спорното право, който трябва да бъде съобразен от
съда на основание чл.235, ал.3 от ГПК.
Предвид на горното съдът намира, че възражението за настъпила предсрочна
изискуемост на кредита е основателно.
Следващото възражение във възивната жалба е, че районен съд се бил
произнесъл, че договорът за кредит е недействителен поради противоречие с нормата
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, без да било направено такова възражение от страна на
ответниците. Твърди се и че не е налице тази хипотеза, тъй като в договора за кредит в
разпоредбите на чл.4, чл. 4.1 и следващи било ясно и точно посочено как се формирала
лихвата и начина на начисляване на същата. В тази връзка следва да се посочи
следното:
Нормите, уреждащи нищожността на сделките са от императивен характер и за
приложението им, съдът следи служебно, защото когато страна се позовава на договор,
съдът е длъжен да провери неговата действителност от гледна точка на формалните
основания за нищожност - форма, предмет, и без да има позоваване на нищожност
/Решение № 384 от 2.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1450/2010 г., I г. о., ГК/.
Предмет на делото са вземания на банката за главница и лихви /за забава и
наказателна/, възникнали в периода 10.03.2017 г. до 10.08.2019 г., за който е относим
сключеният между страните Анекс № 4/18.10.2013 г., а приложим е Законът за
потребителския кредит /ЗПК/. Съгласно чл.22 от ЗПК, влязъл в сила от 05.03.2010 г.,
договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7- 12 и т.20, ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК.
Съгласно чл.11, ал.1 т.10 от закона, действащ към момента на подписване на Анекс №
4, договорът следва да съдържа на ясен и разбираем език уговорка за годишен процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. В Анекс № 4 от 18.10.2013 г. уговорка,
предвиждаща размера на годишния процент на разходите липсва. Законът изрично
поставя изискването годишният процент на разходите да бъде изчислен към момента
на сключване на договора за кредит, а това следва да важи и за анекса, с който се
изменя вече сключен такъв, което не е било изпълнено. Това обстоятелство би могло
да попречи на ответниците да преценят икономическите последици от сключването на
договора и анексите към него (чл. 143, ал.2, т.19 от ЗЗП).
С оглед на изложеното, в настоящия случай съдът намира, че е приложима
разпоредбата на чл.22 от ЗПК, според която при неспазването на изискванията на
конкретни разпоредби от закона, договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен. Предвид това, Анекс №4 се явява недействителен, а недействителни
5
са и предходните анекси, както и договора за банков кредит, тъй като и те не уреждат
метод на формиране на годишен процент на разходите. Разпоредбата на чл.22 от ЗПК,
доколкото не предвижда специално недействителността да се отнася до отделни
разпоредби на договора, следва да се разбира, че предвижда нищожност за целия
договор.
С оглед гореизложеното съдът приема, че за ответниците не е възникнало
валидно задължение за плащане на суми по договора за кредит на основание на
договорното правоотношение. Нищожният договор не е валидно основание за плащане
на суми на основание на договора. Даването на суми по нищожен договор е основание
да се иска връщането им по правилата за неоснователното обогатяване – чл.55, ал.1
пр.1 от ЗЗД. Разпоредбата на чл.23 от ЗПК не въвежда ново правило, а възпроизвежда
разпоредбата на чл.55, ал.1 т.1 от ЗЗД. В случая исковете са предявени на основание на
договорно правоотношение, поради което е недопустимо на ищеца да се присъдят суми
по иск за неоснователно обогатяване, какъвто не е предявен.
Неоснователно е твърдението във въззивната жалба, че не са налице нищожни
клаузи съгласно чл. 143, ал.3, т.10 от ЗЗП. Безспорно е, че по смисъла на пар.13, т.1 от
ДР на ЗЗП ответниците са потребители. Следва да се подчертае също, че нормите на
ЗЗП относно материята на неравноправния характер на клаузи в потребителски
договори са повелителни, поради което съдилищата са длъжни служебно, без наличие
на възражение, да се произнесат относно тяхната недействителност.
В случая неравноправна е клаузата на чл.3.2 от Анекс №4 от 18.10.2013 г.,
предвиждаща едностранно промяна на лихвата при промяна на пазарните условия. При
това съдържание се налага извод, че посоченият текст от анекса, съставлява
неравноправна клауза по смисъла на чл.143, т.10 от ЗЗП, тъй като представлява
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя на банковата услуга. Поради липсата на критерии, които
могат да бъдат изведени като основателна причина за промяната на БЛП изключението
на чл.144, ал.2 от ЗЗП не може да бъде приложено.
Предвид изложеното по- горе, настоящият въззивен състав, счита, че решението
на районен съд, с което са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 от ГПК
установителни искове е правилно.
Окръжен съд споделя изводите на районен съд за недопустимост на предявените
осъдителни искове при условията на евентуалност. В случая основанието на
предявените установителни и осъдителни искове е едно и също – неизпълнение по
договора за банков кредит и анексите към него, като предявените размери на
вземанията по предявените под евентуалност осъдителни искове са в размерите на
вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение. Поради изложеното,
въззивният съд приема, че предявените евентуални осъдителни искове са недопустими,
поради което правилно са оставени без разглеждане.
По отношение на жалбата срещу постановеното по реда на чл. 250 от ГПК
допълнително решение.
Съдът, след като съобрази разпоредбата на чл.250 от ГПК, намира, че искането
за допълване на постановеното решение е било подадено в законния срок, от надлежна
страна и е допустимо, но и настоящата съдебна инстанция счита, че то е
неоснователно. Съображения:
При допълване на решението в хипотезата на чл.250 от ГПК с постановяването
6
на допълнително решение се отстранява непълнотата на първоначално постановеното,
без същото да се променя. Съдът дължи произнасяне с диспозитива на решението,
въведено в предмета на делото чрез допустимите за това процесуални способи (главен
или евентуален иск, инцидентен установителен иск и др.). В случая с постановеното по
делото решение съдът се е произнесъл в цялост по предявените от ищцовата банка
претенции, в т.ч. е оставил без разглеждане като недопустими предявените при
условията на евентуалност осъдителни искове на банката. С оглед на това не е налице
непълнота на решението по смисъла на чл.250 от ГПК.
На въззиваемите страни не се дължат разноски за въззивната инстанция,
доколкото такива не са направени.
Предвид изложеното, решенията на Кюстендилския районен съд от 15.02.2021 г.
и от 20.04.2021 г. са законосъобразни и ще бъдат потвърдени.
С оглед на горното Кюстендилският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260096/15.02.2021 г., постановено по гр. д. №
599/2020 г. по описа на Кюстендилския районен съд.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260286/20.04.2021 г., за допълване на решение №
260096/15.02.2021 г., постановени по гр. д. № 599/2020 г. по описа на Кюстендилския
районен съд.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в 1- месечен срок от връчването му
на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7