МОТИВИ към Присъда № 260087 по НОХД 109/2021г. по описа на РС Бургас, обявена
в публично съдебно заседание на 08.06.2021г.
Производството по делото е образувано въз основа на
обвинителен акт, внесен от БРП срещу И.Я.А. – ЕГН ********** за това, че на
23.07.2020 г. в гр. Бургас, на ул. „Христо Ботев“ управлявал МПС – лек
автомобил марка „БМВ“ с рег. № ***** в срока на
изтърпяване на принудителна административна мярка за временно отнемане на
СУМПС, наложена със Заповед № 19-0769-002111/27.09.2019 г., издадена от сектор
„ПП” при ОДМВР-Бургас, връчена на нарушителя на 03.01.2020 г., влязла в сила на
20.01.2020г. – престъпление по чл. 343в, ал.3, вр. ал.1 от НК.
В разпоредително заседание подсъдимият А. направи
искане производството по делото да протече по реда
на съкратено съдебно следствие. Предвид обстоятелството, че защитата на подсъдимия в това
производство е задължителна съгласно чл. 372, ал. 2 НПК, съдът отложи делото за
предварително изслушване на страните като подсъдимият изрази желание да
упълномощи защитник за датата и часа на следващо съдебно заседание. В
насроченото заседание подсъдимият редовно призован се явява лично и с
упълномощен защитник адв. Х., който представя пълномощно. В насроченото съдебно
заседание съдът остави без уважение искането на защитата производството по
делото да протече по реда на Глава 28 НПК като постанови предварително
изслушване, за каквото беше отложено и производството по делото. Защитникът и
подсъдимият направиха искане производството по делото да протече по реда на чл.
371, т. 2 НПК. Подсъдимият призна изцяло фактите, изложени в обстоятелствената
част на обвинителния акт.
Съдът, след като установи, че самопризнанието се подкрепя от събраните в досъдебното производство
доказателства, с определение по чл. 372, ал. 4 НПК обяви, че при постановяване
на присъдата ще ползва самопризнанията на подсъдимия, без да събира
доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния
акт.
В пледоарията си прокурорът поддържа повдигнатото
обвинение досежно фактическата обстановка в обвинителния акт и че се подкрепя от събраните доказателства. Намира, че
справедливото наказание е в размер на 6 месеца лишаване от свобода, чието
изпълнение да се отложи за срок от три години, както и да се наложи наказание
глоба в размер на 200 лева. Намира, че липсват основания за прилягането на чл.
78а НК.
Защитникът на подсъдимия адв. Х. не оспорва фактите, така както са посочени от
обвинението, но намира, че са налице предпоставките на чл. 78а НК. Алтернативно, ако не се
приложи чл. 78а НК намира, че следва да се определи наказание пробация.
Подсъдимият се присъединява към казаното от адвоката
си.
В последната си дума подсъдимият се признава за виновен, намира,
че е било глупава грешка и изказва желание съдебното му минало да остане чисто.
Съдът, след като обсъди събраните доказателства и
доказателствени средства по отделно и в тяхната съвкупност и в съответствие с
разпоредбите на чл. 13 и чл. 18 НПК, намери за установено следното:
От фактическа страна:
Подсъдимият И.Я.А. – ЕГН **********, роден на *** ***,
българин, български гражданин, с постоянен адрес:*** и настоящ адрес:***, със
средно образование, неженен, работи като началник смяна в „****“, неосъждан. Баща
на детето И. И. А..
Със Заповед за прилагане на принудителна административна
мярка /ЗППАМ/ № 19-0769-002111/27.09.2019 г., издадена от В. Н. С. – на
длъжност полицейски инспектор в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР-Бургас,
упълномощен със заповед № 251з-209/18.01.2017 г., на подсъдимия И.Я.А. временно
било отнето свидетелството за управление на МПС, на основание чл.171, т.1, б.
„д“ от ЗДвП – до заплащане на наложено му наказание глоба в размер на 20 лева,
дължимо във връзка с издаден му фиш, Серия Н № 937004/19.04.2019 г. Заповедта
била връчена лично на А. на 03.01.2020 г., не била обжалвана и влязла в сила на
20.01.2020 г. След тази дата, съгласно разпоредбата на чл.150а, ал.1, вр.
чл.150 от ЗДвП, същият е нямал право да управлява моторно превозно средство по
пътищата отворени за обществено ползване.
На 23.07.2020 г., в срока на изтърпяване на принудителната
административна мярка за временно отнемане на свидетелството за управление на
моторно превозно средство, подсъдимият А. се качил на лек автомобил марка „БМВ“
с рег. № *****, и потеглил. Около 20:10 часа същия ден, по време на движение по
ул. „Христо Ботев“ в гр. Бургас, подсъдимият бил спрян за проверка от
свидетелите С. М. и Д. В. – младши автоконтрольори в сектор „ПП“ при
ОДМВР-Бургас. При извършената проверка същите установили, че А. не разполага
със СУ на МПС, тъй като същото му е отнето със ЗППАМ „Временно отнемане на СУ
на МПС“. За констатираното нарушение свид. Велков съставил на подсъдимия Акт за
установяване на административно нарушение, серия АА, бл. № 390195/23.07.2020
г., който А. подписал без възражения. При съставяне на акта било иззето
свидетелството за регистрация на превозното средство , както и двете
регистрационни табели на автомобила.
Спрямо подсъдимия е налице висящо производство НОХД №
3600/2020г. по описа на БРС за повдигнато обвинение с правна квалификация чл.
345, ал. 1 и чл. 345, ал. 2 вр. чл. 23, ал. 1 НК като съгласно Определение от
27.10.2020г. производството по същото е спряно.
По
доказателствата:
Изложената фактическа обстановка се установява по безспорен начин от
направените от подсъдимия самопризнания, които се подкрепят от събраните по
досъдебното производство доказателства, а именно:
От гласните доказателствени средства: протоколи за разпит на свидетелите
С.М. (л. 21); Д. В. (л.22);
От писмените доказателства: АУАН бл. № 350195 (л.6 ДП); Заповед за
налагане на принудителна административна мярка (ЗППАМ) (л. 7); АУАН бл. №
308840; свидетелство за управление на МПС (л.9); справка за нарушител/водач (л.
10); справка за съдимост.
Съдът прецени събраните в хода на досъдебното производство
доказателства на основание чл.373, ал.3 НПК, като намира, че доказателствата
взаимно се подкрепят и подкрепят самопризнанието на подсъдимия. Фактическата
обстановка не е спорна по делото като подсъдимият призна изцяло фактите,
изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и писмените и гласни
доказателства са непротиворечиви. Събраните
в хода на досъдебното производство доказателства в пълния си обем подкрепят
обясненията на подсъдимия и направеното от него самопризнание, поради което им
се доверява изцяло и ги кредитира с доверие.
От
правна страна:
Съгласно разпоредбата
на чл.303, ал.2 НПК,
за да постанови осъдителна присъда, съдът следва да установи по несъмнен начин,
както авторството на инкриминираното деяние, така и всички признаци от
фактическия състав на престъплението.
Съгласно разпоредбата
на чл. 343в, ал. 3 НК наказанието по ал. 1 се
налага и на лице, което управлява моторно превозно средство в срока на
изтърпяване на принудителна административна мярка за временно отнемане на
свидетелството за управление на моторно превозно средство.
За този състав в
случая деянието, за което е повдигнато обвинение само формално осъществява
признаците на състав на престъпление по чл. 343в, ал. 3 вр. чл. 343в, ал. 1 НК
съобразно установената фактическа обстановка.
Безспорно подсъдимият
е бил установен да управлява лек автомобил, което е моторно превозно средство
по см. на пар. 6, т. 11 на Закона за движението по пътищата като се имат
предвид и задължителните указания на ВС, дадени в ППВС № 1/1983г.
Налице е издадена
ЗППАМ, с която на подсъдимия на основание чл. 171, т. 1, б „д” ЗДвП е наложена
принудителна административна мярка временно отнемане на свидетелството за
управление на моторно превозно средство до заплащане на дължимата глоба.
ЗППАМ е надлежно
връчена на подсъдимия и е влязла в законна сила като в срока на нейното действие,
той е установен да управлява МПС - МПС е било приведено в движение от
подсъдимия и е бил спрян за проверка от контролните органи на 23.07.2020г. при
наличието на ЗППАМ за временно отнемане на свидетелството за управление на
моторно превозно средство до заплащане на дължимата глоба.
Разпоредбата на чл.
171, т. 1, б „д” ЗДвП предвижда, че за осигуряване на безопасността
на движението по пътищата и за преустановяване на административните
нарушения се прилагат принудителни административни мерки - който управлява
моторно превозно средство с наложено наказание глоба, незаплатена в срока за
доброволно заплащане - до заплащане на дължимата глоба. Посочената разпоредба
на ЗДвП обаче е обявена за
противоконституционна с Решение № 3 от 23.03.2021 г. на КС на РБ по к. д. № 11/2020
г., обн. - ДВ, бр. 26 от 30.03.2021 г. Конституционният съд приема, че
предвидените в чл. 171, т. 1,
буква „д“ и т. 2, буква „к“ ЗДвП временно
отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач
и временно спиране от движение на пътно превозно средство на собственик всъщност
не представляват принудителни административни мерки по смисъла на чл. 22 от Закона за
административните нарушения и наказания (ЗАНН)
(обн., ДВ, бр. 92 от 28.11.1969 г.; посл. изм. и доп., бр. 109 от 22.12.2020 г.),
защото не могат да постигнат целите на тези мерки. Принудителната
административна мярка е предвидена в закона административна принуда за
предотвратяване или преустановяване на административните нарушения, както и за
предотвратяване или отстраняване на вредните последици от тях. Тя защитава
определена правна норма чрез привеждането в съответствие с диспозицията й на
поведението на конкретен правен субект, за който има непосредствена опасност да
се отклони, отклонява се или се е отклонил от предписаното (Решение № 10 от
2018 г. по к.д. № 4/2017 г.). Конституционният съд намира, като
анализира оспорените разпоредби, че истинската цел на оспорените разпоредби не
е формално посочената в ЗДвП -
осигуряване на безопасността на движението по пътищата, а по-лесното събиране
на вземанията от глоби. Така прочетени, въпросните разпоредби придобиват
характер на санкция за несъществуващо административно нарушение. Чрез
оспорените разпоредби законодателят ограничава упражняването на основни
конституционни права на гражданите, с което цели да принуди длъжниците да
платят наложените им по ЗДвП глоби,
като заобикаля установения законов ред за тяхното събиране. Всяко ограничаване
на основни конституционни права на гражданите, което има за цел да компенсира
неспособността на държавата да изпълнява задълженията си, е недопустимо в
правовата държава (Решение № 6 от
2013 г. по к.д. № 5/2013 г.). Обстоятелството, че държавата не може
да изпълни задължението си по принудително събиране на наложените глоби, по
никакъв начин не може да бъде основание за фактическо санкциониране на
гражданите. Поради това временното отнемане на свидетелството за управление на
моторно превозно средство на водач и временното спиране от движение на пътно
превозно средство на собственик за неплатени глоби противоречат на функциите и
целите на принудителните административни мерки и на практика се превръщат в
санкция за несъществуващо административно нарушение, което е в противоречие с
принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 и 2 от Конституцията).
С посоченото Решение № 3 от 23.03.2021 г. на КС на РБ по к. д. № 11 / 2020 г., КС
обявява за противоконституционни чл. 171, т. 1,
буква „д” и чл. 171, т. 2,
буква „к” от Закона за
движението по пътищата.
Съгласно чл. 151, ал.
2 КРБ решенията на Конституционния съд се обнародват в „Държавен вестник” в
15-дневен срок от приемането им. Решението влиза в сила три дни след
обнародването му. Актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня
на влизането на решението в сила.
Решението на КС е
обнародвано на 30.03.2021г, поради което влиза в сила 03.04.2021г. и не се
прилага от момента на влизането му в сила. В решение № 3 от 28.04.2020 г. по
конституционно дело № 5/2019 г. Конституционният съд подчертава, че когато се
разкрива смисълът, вложен в разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. трето от Конституцията, тя следва да се тълкува в контекста на другите разпоредби и
принципи на Конституцията, сред които първостепенно положение заемат принципът
на правовата държава и върховенство на Конституцията. Въпросът за
конституционността на приложимия по висящото дело закон, независимо от модела
на конституционно правосъдие, винаги има преюдициален характер – такъв въпрос
не би имало мотив да се поставя и решава, ако отговорът на същия няма да има
ефект за разрешаването на правния спор, по повод на който е сезиран
Конституционният съд – това противоречи преди всичко на здравия разум, на
процесуалната икономия и, което е по-съществено, на смисъла и предназначението
на конституционното правосъдие да осигури върховенството на Конституцията. В
решение № 3 от 28.04.2020 г. по конституционно дело № 5/2019 г.
Конституционният съд изрично приема, че по отношение на заварените от решението
на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет
на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. В
мотивите към решението е посочено: За разлика от приключените правоотношения,
при правоотношенията, които не са приключени по времето, когато влиза в сила
обезсилващото решение на Конституционния съд (заварени правоотношения),
въздействието на противоконституционния закон спрямо тях се преустановява,
защото според чл. 151, ал. 2, изречение трето от Конституцията неговото
прилагане е вече забранено. Опората на тези правоотношения е един
противоконституционен, порочен закон. От разпоредбата на чл. 151, ал. 2 на Конституцията следва, че обявеният за противоконституционен закон след влизане
на решението на съда в сила повече не урежда като задължително правило за
поведение тези обществени отношения, за които е създаден. По отношение на
заварените правоотношения, които са възникнали при действието на обявения за
противоконституционен закон, но спрямо които той не е произвел по окончателен
начин регулативния си ефект, решението на Конституционния съд действа занапред,
като „отнема“ регулативната способност на обявената за противоконституционна
уредба и така въздейства върху правния резултат.
Следва изводът, че
макар в разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. трето КРБ да е въведено основно
правило за действие на решенията на Конституционния съд „занапред”, спрямо
висящите производства е налице изключение от правилото. Изключението е
имплицитно заложено в нормата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията,
буквата и духът на която предписват, че съдията трябва да се въздържа да
прилага закон, за който смята, че противоречи на Конституцията.
Разумът, вложен в цитираните разпоредби на основния закон,
е да не се допусне правораздавателна дейност въз основа на закон, обявен по
надлежния ред за противоконституционен, да се предотврати възникването на
противоконституционни последици и в този смисъл несправедливи правни последици
от прилагането на такъв правен акт, като по този начин бъдат гарантирани
правата на личността (в този смисъл и Решение № 1149 от 29.01.2021 г. по адм.
д. № 12084/2020 на Върховния административен съд; Решение № 12050 от 29.09.2020
г. по адм. д. № 6746/2020 на Върховния административен съд).
В случая е налице
висящо производство и щом като противоконституционният закон не се прилага
спрямо заварените от решението на Конституционния съд неприключени
правоотношения, то липсва съставомерен признак от състава на престъплението -
ЗППАМ е издадена въз основа на противоконституционен закон, не може да породи
своите правни последици и затова не може да запълни състава на престъплението.
Отделно съгласно чл.
2, ал. 2 НК ако до влизане на присъдата в сила последват различни закони,
прилага се законът, който е най-благоприятен за дееца. В случая за дееца е
налице по-благоприятен закон, тъй като с решението на КС е обявен за противоконституционен
законът, въз основа на който е била издадена ЗППАМ, деецът не е следвало да
бъде лишаван от правото да управлява МПС заради това, че е имал незаплатени
глоби и в противоречие с Върховния закон са били ограничени неговите права в
правовата и демократична държава.
Ето защо за този
състав от правна страна липсва елемент от обективната страна на състава на
престъплението – липса на действителна, законна принудителна административна
мярка за временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно
средство.
Освен изложеното, за
този състав деянието не разкрива и признаците на престъпление изобщо съгласно
разпоредбата на чл. 9, ал. 1 НК, а приложение следва да намери чл. 9, ал. 2 НК,
съгласно която не е престъпно деянието, което макар формално и да осъществява
признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност
не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна. В
случая обществената опасност от деянието е такава, че не обосновава наличието
на престъпление. От една страна е личността на дееца – същият не е осъждан,
спрямо него няма данни да са регистрирани противообществени прояви, изцяло
съдейства на разследването, работи, грижи се за семейство, явява се в съдебно
заседание и изразява съжаление.
На следващо място - деянието,
макар и формално да е осъществило признаците на престъпление, то следва да се
има предвид, че с Решение № 3 от 23.03.2021 г. на КС на РБ по к. д. № 11 / 2020
г., Обн. - ДВ, бр. 26 от 30.03.2021 г., е отменена като противоконституционна
разпоредбата, въз основа на която е бил временно лишен от право да управлява
МПС, което сочи, че тази категория деяния се характеризират с една по-ниска
степен на обществена опасност като изначално е липсвало правновалидно основание
за временно отнемане на свидетелството за управление на МПС. Не следва да се
допуска ограничаване на правата на гражданите въз основа на закони, които не
съответстват на духа на правовата държава като освен, че не следва да се
допуска ограничаване на правата на гражданите въз основа на
противоконституционни закони, на още по-голямо основание не следва да се
допуска да се носи наказателна отговорност въз основа на допуснато ограничаване
на правата на гражданите въз основа на закон, който не съответства на
Конституцията и на правовата държава.
По тези съображения,
съдът намери, че макар фактите да са такива, каквито са изложени в обвинителния
акт и същите изцяло да се признават от подсъдимия и да се подкрепят от
събраните в хода на досъдебното производство доказателства, липсва съставомерен
признак от състава на престъплението, а отделно за съдебния състав деянието е с
толкова ниска степен на обществена опасност, че е малозначително и не следва за
дееца да се ангажира най-тежката отговорност в държавата – наказателната.
Ето защо, по
изложените съображения, съдебният състав оправда подсъдимия по така
повдигнатото обвинение.
На основание
чл. 190, ал. 1 от НПК разноските остават за сметка на държавата.
По тези съображения съдът постанови присъдата си.
Да се съобщи писмено
на страните, че мотивите на присъдата са изготвени.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАРИНА МАВРОДИЕВА
В.О. Ж.М.