РЕШЕНИЕ
№ 1420
гр. Пловдив, 17.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
седми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Величка П. Белева Въззивно гражданско дело
№ 20225300502566 по описа за 2022 година
Производство по чл. 258 и следв. от ГПК, образувано по въззивна жалба от ищеца по
спора „ Агенция за контрол на просрочени задължения „ ООД, ЕИК ********* срещу
Решение № 2857 от 28.07.2022 г., пост. по гр.д. № 14 752/2021 г. на Районен Съд – Пловдив,
с което е отхвърлен предявения от дружеството иск с правно основание чл. 422 от ГПК за
признаване за установено съществуването на парични негови вземания към ответника Л. О.
И., ЕГН – **********, произтичащи от сключен между нея и „ Вива Кредит „ ООД договор
за паричен заем от 05.08.2019 г. и прехвърлени на ищцовото дружество на 02.11.2020 г. на
основание рамков договор за цесия от 02.11.2016 г., както следва: 1 161, 57 лв. – главница,
вeдно със законната лихва от 16.07.2021 г. до окончателното иззплащане; 291, 18 лв. –
договорна лихва за период 04.09.2019 г. – 28.10.2020 г. и 83,94 лв. – лихва за забава за
период 29.10.2020 г. – 25.06.2021 г. – които вземания предмет на издадената по ч.гр.д. №
11 808/2021 г. на РС – Пловдив Заповед по чл. 410 от ГПК за изпълнение на парично
задължение от 17.07.2021 г..
Поддържаните от въззивника оплаквания са за неправилност на решението, искането
е за неговата отмяна и постановяване на решение от настоящата инстанция за уважаване на
иска. Претендират се направените за две инстанции разноски.
Въззиваемата Л. И. е депозирала отговор за неоснователност на жалбата. Претендира
разноски за въззивното производство – възнаграждение за един адвокат.
Съдът установи следното:
Производството пред районния съд е образувано по предявен от „ Агенция за
контрол на просрочени задължения „ ООД, ЕИК ********* срещу Л. О. И., ЕГН –
********** иск за признаване за установено съществуването на парични негови вземания
1
към ответника, произтичащи от сключен между нея и „ Вива Кредит „ ООД договор за
паричен заем от 05.08.2019 г. и прехвърлени на ищцовото дружество на 02.11.2020 г. на
основание рамков договор за цесия от 02.11.2016 г., както следва: 1 161, 57 лв. – главница,
вeдно със законната лихва от 16.07.2021 г. до окончателното иззплащане; 291, 18 лв. –
договорна лихва за период 04.09.2019 г. – 28.10.2020 г. и 83,94 лв. – лихва за забава за
период 29.10.2020 г. – 25.06.2021 г. – които вземания предмет на издадената по ч.гр.д. №
11 808/2021 г. на РС – Пловдив Заповед по чл. 410 от ГПК за изпълнение на парично
задължение от 17.07.2021 г..
Изложени са твърдения относно предмета на договора - предоставени заемни
средства в размер на 1 300 лв., със срок за погасяване 15 месеца при фиксиран за целия срок
на договора ГЛП в размер на 40, 32 % и ГПР – 49, 49 %, погасяването се извършва на 15
равни месечни вноски в размер на 175, 41 лв. всяка, както и че исковите суми са формирани
при отчитане на извършени от ответницата погашения по договора в размер на 620 лева.
Пояснено е че в месечната погасителна вноска е включена и съответната част от таксата за
експресно разглеждане на документите за кредита съгласно - договореното в тази насока
между страните / чл. 3 ал. 1 т. 1 вр. т. 4 от облигацията /.
В срока за отговор ответникът е оспорил иска с възражения че ищецът не е страна по
договора, а цедирането на вземането от кредитодателя Вива Кредит ООД не му е съобщено;
че договорът като цяло, както и и отделни негови клаузи са недействителни поради
нарушение на императивни норми на ЗПК и нищожни на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД.
По делото е безспорно установено, че процесните вземания са предмет на издадена
по ч. гр.д. № 11 808/2021 г. на РС – Пловдив в полза на ищеца срещу ответника Заповед
6464/17.07.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК; че в срока по
чл. 414 ал. 2 от ГПК ответникът е депозирал възражение за тяхната недължимост и че
кредиторът ищец е предявил в срока по чл. 415 ал. 4 от ГПК настоящия установителен иск.
Районният съд е приел че относно сключването на договора и предоставянето на
заемните средства по него на потребителя няма спор между страните, като и същият е
представен по делото и установява твърдяните факти и обстоятелства. За прехвърлянето на
произтичащите от договора вземанията на ищеца ответницата е надлежно уведомена чрез
връчването на исковата молба и приложенията към нея, сред които приложения и договора
за цесия между Вива Кредит ООД– цедент и ищцовото дружество – цесионер. Искът е
отхвърлен, като е прието че на основание чл. 22 от ЗПК договорът за кредит е
недействителен, тъй като е нарушено императивното изискване на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК -
липсва посочване на базата, върху която се начислява възнаградителната лихва, не е посочен
общия размер на дължимата възнаградителна лихва за целия срок на договора, поради което
не може да се установи съотношението й с главницата по кредита, съответно да се провери
дали посочения в договора лихвен процент действително е 40,32% и по какъв начин и при
какви условия е начислен. Прието е, че това нарушение съставлява самостоятелно основание
по чл. 22 от ЗПК за недействителност на договора, поради което не се налага произнасяне
по останалите възведени възражения за неговата недействителност, съответно същите не са
разгледани. За отхвърлянето на иска и досежно главницата / чистата стойност на кредита / са
изложени мотиви, че същата е претендирана на основание наличие на действително
договорно основание, а разпоредбата на чл. 23 от ЗПК – аналогична на тази по чл. 34 от
ЗЗД, се базира на института на неоснователното обогатяване и допуска присъждането на
чистата стойност на кредита само ако договорът за кредит е недействителен, тоест при липса
на основание – каквото ищецът не е твърдял. В тази връзка е посочено и че в
производството по чл. 422 от ГПК съдът е обвързан от издадената заповед за изпълнение на
парично задължение и отклоняването му от нея – в т.ч. и досежно основанието за вземането,
е недопустимо.
При извършена служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл.
2
269, предложение 1 от ГПК, въззивният съд намира че същото е валидно и допустимо.
Съгласно чл. 269, предложение 2 от ГПК относно проверката за неговата правилност съдът е
ограничен от възведените с въззивната жалба доводи, като при иск с предмет изпълнение на
задълженията, произтичащи от договора – какъвто е настоящия, дължи и служебна проверка
относно допуснати нарушения на императивни материално – правни норми при
сключването на договора, като в горните рамки разрешава по същество правния спор между
страните.
В случая, поддържаните от въззивника доводи за неправилност на решението са:
1/ Да е неправилен извода на първостепенния съд че процесния договор за кредит е в
противоречие с императивната норма на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК. Настоява се, че заемът е
отпуснат при фиксиран за целия срок на договора лихвен процент – посочен с цифров израз,
който се определя на годишна база, посочени са броя и размера на погасителните вноски и
падежните им дати. Поради което не е необходимо да се посочва как договорната лихва се
разпределя във времето с изплащането на всяка една месечна вноска, нито е необходимо
погасителния план да съдържа последователността и размера на всяка едно погасителна
вноска и да уточнява каква част от вноската погасява главницата, съответно договорната
лихва. Погасителния план отговаря изцяло на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК,
хипотеза на чл. 11 ал. 1 т. 12 от същия закон не е налице. В подкрепа на изложеното се
цитира практика на Съда на ЕС и конкретно Решение от 09.11.2016 г. по дело № С – 42/15, с
което се тълкува Директива 2008/48/ЕО;
2/ Уговорената в процесната облигация договорна лихва не представлява и не се
свежда само до възнаграждение на кредитора за предоставените в заем парични средства, а
съставлява и цената на услугата за тяхното предоставяне, която се формира от множество
фактори – разходите на търговеца за предоставяне на услугата, конкуренцията на пазара,
нивото на обслужване, риска на неизпълнение от кредитополучателя. В случая ищцовото
дружество – заемодател е небанкова финансова институция по чл. 3 ал. 2 от ЗКИ, заемът е
отпуснат със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове, достъпът
на ответника до паричния ресурс и бил бърз, лесен и необезпечен. Следователно
договорната лихва по кредита не е ограничена от размера на законната лихва и няма пречка
да бъде договорена между съконтрахентите в по висок размер и такава договорка не
противоречи на добрите нрави. Пазарно правило е договорните лихви по необезпечените
заеми, предоставяни на гражданите от небанковите институции по чл. 3 ал. 2 от ЗКИ да са
по високи от тези по банковите кредити;
3/ Да не е налице нарушение на императивната норма на чл. 10 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
Същата не изисквала посочване в договора на математическия алгоритъм, по който се
изчислява ГПР, тъй като за неговото изчисляване са нормативно предвидени две само
математически формули – т.1 и т. 2 от Приложение № 1 към ЗПК. Нормата на чл. 11 т. 10 от
ЗПК не предвиждала също така изрично и изчерпателно изброяване в договора на всички
разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при
изчисляването му, като под допускания се имало предвид предвижданията за бъдещето, а не
в смисъл на разходи, част от ГПР. Допусканията/предвижданията са изчерпателно изброени
в чл. 19 от Директива 2008/48/ ЕО и в ЗПК / т. 3 от Приложение № 1 към чл. 19 ал. 2 от ЗПК /
и се делят на две групи – базови допускания и допълнителни допускания, като приложимо
за процесния договор е единствено базовото допускане по т. 3 б. „а „ от Приложение № 1 –
че договорът ще е валиден за срока, за който е сключен и кредиторът и потребителят ще
изпълняват своите задължения в съответствие с договорените условия за целия срок на
договора – което допускане е изрично посочено в договора, като в същия към датата на
неговото сключване на кредитополучателя е предоставена пълна и ясна информация за
раземра на сумата, която следва да се върне под формата на ГПР. Второто базово допускане
касае кредити с променлив лихвен процент и допълнителните допускания / касаещи
3
револвиращ кредит, овърдрафт, договор за кредит с неопределен срок /, които са
ирелевантни, тъй като процесния кредит не е сред посочените такива;
4/ Да е неправилен извода на районния съд, че не би могъл да признае дължимостта
на главницата, тъй като същата се претендирала на основание действителен договор за
кредит, а не като дадено по недействително правоотношение, което – според неправилното
според въззивника разбиране на съда, съставлявало отделно самостоятелно основание за
връщане на чистата стойност на кредита / главницата /, съставляващо пречка тя да се
присъди в настоящото производство на основание чл. 23 от ЗПК. В тази насока се поддържа,
че разпоредбата на чл. 23 от ЗПК не представлява самостоятелен иск, който следва да бъде
предявяван в отделно производство. Целта на тази разпоредба е да уреди отношенията
между страните по договор за потребителски кредит при недействителност на последния,
включително като намери приложение по предявен от кредитора срещу длъжника иск,
основаващ се на сключения договор – тъй като въпросът за недействителността на договора
обичайно възниква и се разглежда именно в производството по такъв иск. В противен
случай самостоятелното съществуване на разпоредбата на чл. 23 от ЗПК би било
безпредметно, тъй като същата възпроизвежда общите правила на чл. 34 и чл. 55 ал. 1 от
ЗЗД, които бихо магли да намерят приложение и без нея.
В отговора по чл. 263 от ГПК въззиваемата Л. И. поддържа жалбата да е
неоснователна. Правилен бил извода на районния съд за нарушение нормата на чл. 11 ал. 1
т. 9 от ЗПК, тъй като нито договорът, нито погасителния план към него дават яснота за
базата, върху която ще се начислява възваградителната лихва за целия срок на договора –
върху целия размер на предоставената главница или върху остатъчната такава съобразно
поетапното й намаляване вследствие престирани погасителни вноски. Поддържа се още, че
императивно установения алгоритъм, по който се изчислява ГПР не освобождава кредитора
от задължението му да посочи в договора всички предвиждания/допускания, на база които
същият е изчислен по всеки конкретен кредит и противното е нарушение на чл. 11 т. 10 от
ЗПК. Поддържа се, че тези нарушения водят до недействителност на договора не само на
основание чл. 22 от ЗПК, но същият е недействителен/нищожен и поради накърняване на
добрите нрави. Поддържа се да е правилен извода на съда, че след като претенцията за
главница се основава на договора като действителен такъв / какъвто той не е /, а не на
основание чл. 23 от ЗПК, то и претенцията за главница се явява неоснователна на
предявеното основание.
По делото не се спори и е установено че между въззиваемата Л. И. и „ Вива Кредит „
ООД е сключен на 05.08.2019 г. договор за паричен заем, по силата на който на И. е
предоставена парична сума в размер на 1 300 лв. със срок на погасяване 15 месеца, като
изплащането се осъществява на 15 месечни вноски, всяка в размер на 175, 41 лв., формирана
от съответните части главница, възнаградителна лихва и такса за експресно разглеждане на
заявката за отпускането на кредита / цялата в размер на 954,90 лева /. Посочени са в
договора падежните дати на всяка вноска, годишния лихвен процент по кредита – 40, 32 % и
годишния процент на разходите – 49, 49%, като последния е определен при следните
допускания – договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще
изпълнява точно задълженията си по него, съответно няма да се начисляват разходи за
събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някои от задълженията по
договора. Общата дължима сума от кредитополучателя възлиза на 2 631, 15 лв. – главница,
възнаградителна лихва и таксата за експресно разглеждане, а без таксата, само главница и
възнаградителна лихва – на 1 676, 25 лева. В чл. 5 от договора е предвидено задължение на
кредитополучателя да обезпечи кредита с едно от следните обезпечения – 1/ банкова
гаранция в размер на цялото задължение на заемателя, със срок на валидност 30 дни след
крайния падеж или 2/ физическо лице – поръчител, което да е навършило 21 години, да е в
безсрочно трудово правоотношение с минимум трудов стаж при настоящия си работодател
4
от 6 месеца и с минимум осигурителен доход от 1 000 лв., да не е потребител или поръчител
по сключен договор за паричен заем, през последните 5 години да няма кредитна история в
ЦКР или ако има такава, същата да е със статус „ период на просрочие от 0 до 30 дни“.
Горепосочената общо дължима по кредита сума е в хипотеза на представяне от потребителя
на казаното обезпечение. В случай на непредоставяне на обезпечението – какъвто е
настоящия случай, потребителят съгласно чл. 5 ал. 2 от договора дължи на кредитодателя и
неустойка в размер на 636,60 лв., с начин на плащане – разсрочено, като към всяка месечни
погасителна вноска се добавя и съответната част от неустойката и общата подлежаща на
връщане сума при непредставяне на обезпечение е в размер на 3 267, 75 лева / 1 676, 25 лв.
главница и възнаградителна лихва, 954, 90 лв. такса експресно разглеждане и 636, 60 лв.
неустойка за недадено обезпечение /.
Пред настоящата инстанция няма спор относно материално правната пасивна
легитимация на въззивника – ищец и конкретно че процесните вземания са му прехвърлени
от първоначалния кредитор Вива Кредит ООД, за което въззиваемата – ответник, е
уведомена чрез връчване на договора за цесия с връчването на исковата молба – който
договор е част от приложенията към ИМ и е приет като доказателство по делото.
По делото няма спор че по договора за кредит до момента на предявяването на иска и
понастоящем въззиваемата е заплатила сочената от въззивника – ищец сума от 620 лева.
По делото няма спор че ответното дружество е небанкова финансова институция по
чл. 3 ал. 2 от ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства, а ответникът е
физическо лице, което при сключване на договора не е действал в рамките на
осъществявана от нея професионална или търговска дейност. Следователно страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и кредитор по смисъла на чл. 9
ал. 4 от ЗПК, а договорът е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ал. 1 от ЗПК,
съответно следва да отговаря на установените с този закон императивните изисквания за
действителност.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на посочените в нормата
разпоредби - сред които е тези по чл. 11 ал. 1 т. 9 и 10 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
Основателно е поддържаното в жалбата възражение за неправилност на извода на
районния съд за нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК поради непосочване в договора на
общия размер на дължимата възнаградителна лихва за целия срок на договора, условията за
нейното прилагане и разпределяне; поради което оставал неясен начина, по който е
определена подлежащата на връщане сума, съставляваща главница и договорна/
възнаградителна / лихва.
В случая е договорен фиксиран лихвен процент на годишна основа за целия срок на
договора, посочени са размерите на месечните погасителни вноски с така договорения
лихвен процент, падежните им дати и размера на подлежащата на връщане сума на крайния
падеж, поради което не е било необходимо договорът да съдържа условията за прилагане на
лихвения процент по кредита и как се начислява същия – върху целия размер на кредита
или на база остатъчната главница, тези данни относно възнаградителната лихва за търговеца
следват от самия договор / вариант 1 – с представено обезпечение /, имплицитно се
съдържат и извличат от същия и без необходимост от специални знания. Така не е налице
неяснота как е определен размерът на подлежащата на връщане сума, съставляваща
главница и възнаградителна лихва – както неправилно е приел съдът. Съответно не е
необходимо да се посочва индекс или референтен лихвен процент, а без искане на
потребителя / т.12 / не е задължително за кредитора да представя погасителен план,
съдържащ информация каква част от месечната погасителна вноска се явява главница и
5
каква лихва.
Предвид изложеното неправилен е извода на съда че е налице нарушение на чл. 11 ал.
1 т.9 и т. 11 от ЗПК, имащо за последица недействителност на договора на основание чл. 22
от ЗПК. В самия договор са посочени условията за издължаване на кредита от потребителя,
същият съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, а изискването за посочване последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми е само в случай че за целите на погасяването
са договорени различни лихвени проценти – каквато хипотеза – както се каза по - горе, не е
налице.
Но клаузата относно възнаградителна лихва е нищожна на самостоятелно основание.
Според трайно установената съдебна практика на ВКС максималния размер на лихвата /
възнаградителна или такава за забава / следва да е ограничен до трикратния размер на
законната лихва при необезпечените кредити и уговорена над този размер лихва
противоречи на добрите нрави / напр., но не само Р № 1270/2009 г. по гр.д. № 5093/2007 г.
на ВКС, II г.о.; О № 901/2015 г. по гр.д. № 6295/2014 г. на ВКС, IV г.о. /, съответно
уговорена над този размер възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави и е
нищожна на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД. Уговорения в процесния договор размер от 40,
32% е над морално приемливия / в случая възлизащ на 30 % /, което обосновава извод за
нищожност на клаузата за възнаградителна лихва. Съответно неоснователно се поддържа от
въззивника че възнаградителната лихва не следва по никакъв начин да се съобразява и още
по малко обвързва със законната, факта че той е небанкова финансова институция не
съставлява изключение от приетото в горната насока и не влияе на извода за нищожност на
тази клауза на основание чл. 26 ал. 1, предл. 2 от ЗЗД.
На самостоятелно основание е нищожна и договорената такса „ експресно
обслужване“, както и неустойката за непредставено обезпечение. Първата възлиза на ¾ от
предоставените средства , втората – на ½ от същите, като двете общо ги надвишават с ¼.
Таксата за експресно разглеждане на заявката за отпускане на заема е с начална липса на
основание, тъй като тя несъмнено е свързана с усвояването на кредита, а разпоредбата на чл.
10 а ал. 2 от ЗПК установява забрана за начисляване на такси и комисионни, свързани с
усвояването и управлението на кредита. Освен това тези уговорки са във вреда на
потребителя, не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до значително
неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, поради което
съставляват неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяване на вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата
на чл. 16 от ЗПК преди сключване на договора за кредит следва да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му предостави кредит без
обезпечение при спазване императивната норма на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, като рискът от
невръщането на кредита да се калкулира в уговорената по договора лихва. Съгласно
задължителните указания, дадени в т.3 на ТР № 1/15.06.2010 г.на ВКС, ОСГТК нищожна
поради накърняване на добрите нрави е неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като за нищожността съдът следи
служебно. С оглед изложеното съдът намира че процесната неустойка – уговорена за
непредставяне на обезпечение и в размер равен на половината от получения кредит, няма
присъщите й обезпечителна, обезщетителна или санкционна функции, а със същата
търговеца цели „ скрито оскъпяване на кредита „. Същата представлява скрита
възнаградителна лихва, уговорена в разрез с принципа на добросъвестността в
гражданските и търговските отношения. С оглед изложеното клаузата за неустойка е
нищожна на основание чл. 26 ал. 1, предл. 2 от ЗЗД.
С оглед така приетата от настоящата инстанция недействителност и нищожност на
клаузите на възнаградителна лихва, такса експресно разглеждане на заявката за
6
предоставяне на заем и неустойката за дадено обезпечение претендираните вземания,
съставляващи тези лихва, такса и неустойка са недължими. Съответно дължима е само
чистата стойност на кредита – главницата, съответно непогасената част от нея. Доколкото
ищецът признава и ответницата не оспорва че по кредита последната е заплатила сумата 620
лв., то цялата платена сума се отнася към погасяване на главницата и последната се дължи
на въззивника – ищец в размер на 680 лева.
Така посочената непогасена главница се дължи и на основание чл. 23 от ЗПК поради
недействителност на целия договор за кредит поради нарушение разпоредбата на чл. 11 т. 10
от ЗПК. Действително изискването на нормата е за посочване на допусканията, при които е
изчислен ГПР и същите / относимите такива към процесния кредит / са посочени. В
определения обаче ГПР от 49, 49% не са включени, а задължително е следвало да се включат
разходите, съставляващи неустойката за недадено обезпечение и таксата за експресно
разглеждане. Защото съгласно разпоредбата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК годишния процент на
разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /
лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. и тези, дължими на посредници за сключването на договора /, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1 т. 1 от ДР на ЗПК „ общ
разход по кредита за потребителя „ са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни,
такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят следва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора
за кредит. В случая и без да се ползват специални знания е видно че доколкото
предоставената главница по кредита е в размер на 1 300 лв., а срокът и начинът за
връщането й е на 15 месечни вноски при договорена възнаградителна лихва от 40,32 %, то
общата дължима от потребителя сума при непредставено обезпечение не съответства на
посочения в договора годишен процент на разходите / 49, 49% /, както и че същият е над
установения от разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК максимум. Горното се отнася и за
таксата експресно обслужване. Това съставлява нарушение на изискванията за задължително
съдържание на договора за потребителски кредит по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, а също и на
разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, която предвижда че ГПР не може да бъде по висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Действително, съгласно чл.
19 ал. 3 т. 1 от ЗПК при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
кредит, но посочената законова разпоредба визира неизпълнение на основно задължение на
потребителя по договора, а именно да върне предоставения му кредит, а не неизпълнение на
други задължения. Да се приеме обратното би означавало да се допусне възможност за
заобикаляне на императивни законови разпоредби чрез предвиждане в договорите на
разходи за неизпълнение на задължения - различни от това за връщане на кредита, които
разходи да не се включват в ГПР. При сключването на процесния договор е налице именно
такава хипотеза – уговорено е задължение за потребителя да даде обезпечение, при
неизпълнението на което дължи неустойка, която като дължим се от него разход не е взета
предвид при определяне на ГПР, в резултат на което последният е различен от посочения в
договора, поради което не отговаря на изискванията на чл. 19 ал. 1 от ЗПК, като е нарушена
и императивната норма на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. След като този допълнителен и задължително
необходим за сключването на договора разход не е включен в посочения в договора ГПР е
налице нарушение на изискването по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК относно съдържанието на
договора за потребителски кредит и същият е изцяло недействителен на основание чл. 22 от
ЗПК. Неоснователeн е изложения в обжалваното решение довод на съда за недължимост на
непогасената главница на основание чл. 23 от ЗПК. Действително ищецът основава
претенцията си за главница на сключения договор, но с оглед изричната разпоредба на чл.
23 от ЗПК това не съставлява пречка за присъждането й и при направен в хода на делото
7
извод за недействителност на договора. Основателно е поддържаното от въззивника, че
целта на разпоредбата на чл. 23 от ЗПК е да уреди отношенията между страните по договора
за потребителски кредит при недействителност на същия, включително като намери
приложение при предявен от кредитора иск за изпълнение на произтичащите от договора
задължения, като въпросът относно неговата недействителност обичайно възниква и се
разглежда именно в производството по такъв иск. В противен случай самостоятелното
съществуване на разпоредбата на чл. 23 от ЗПК би било безпредметно, предвид общите
правила на чл. 34 и чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, които биха могли да намерят приложение.
С оглед изложеното жалбата е частично основателна. Първоинстанционното решение
се отменя в частта, с която искът е отхвърлен досежно сумата 680 лв. – невърната главница
по кредита, а в останалата му част се потвърждава.
С оглед този инстанционен резултат на въззивника – ищец се присъждат направените
за заповедното производство и първоинстанционното исково производство разноски в
размери 13, 52 лв. ДТ и 22 лв. юрисконсулстко възнаграждение / дължимо в размер на 50 лв.
/ - за заповедното и 52, 48лв. ДТ и 44 лв. юрисконсултско възнаграждение / определено от
съда в общ размер 100 лв. / - за исковото, а на въззиваемата – ответник разноски за тези
производства не се присъждат поради липса на искане за присъждане на такива. За
въззивното производство й се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 242, 18 лв. / при договорено и заплатено такова от 600 лв. /, а на въззивника – разноски за
ДТ в размер на 33 лева / при заплатена ДТ 75 лв. / и му се присъжда юрисконсултско
възнаграждение в размер на 44 лв. / определено от съда в общ размер 100 лв./.
Предвид изложеното съдът
РЕШИ:
Отменя Решение № 2857 от 28.07.2022 г., пост. по гр.д. № 14 752/2021 г. на Районен
Съд – Пловдив в частта, с което е отхвърлен предявения от „ Агенция за контрол на
просрочени задължения „ ООД, ЕИК ********* иск с правно основание чл. 422 от ГПК за
признаване за установено съществуването на парични негови вземания към ответника Л. О.
И., ЕГН – **********, произтичащи от сключен между Л. О. И. и „ Вива Кредит „ ООД,
ЕИК ********* договор за паричен заем от 05.08.2019 г. и прехвърлени на „ Агенция за
контрол на просрочени задължения „ ООД на 02.11.2020 г. на основание рамков договор за
цесия от 02.11.2016 г., за сумата 680 / шестстотин и осемдесет / лв. – главница по
договора, вeдно със законната лихва от 16.07.2021 г. до окончателното й изплащане – което
вземане предмет на издадената по ч.гр.д. № 11 808/2021 г. на РС – Пловдив Заповед по чл.
410 от ГПК за изпълнение на парично задължение от 17.07.2021 г. , вместо което
Постановява:
Признава за установено на основание чл. 422 от ГПК съществуването на парично
вземане на „ Агенция за контрол на просрочени задължения „ ООД, ЕИК ********* към Л.
О. И., ЕГН – ********** в размер на 680 / шестотин и осемдесет / лв. – главница,
произтичащо от сключен между Л. О. И. и „ Вива Кредит „ ООД, ЕИК ********* договор за
паричен заем от 05.08.2019 г. и прехвърлено на „ Агенция за контрол на просрочени
задължения „ ООД на 02.11.2020 г. на основание рамков договор за цесия от 02.11.2016 г.,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от 16.07.2021 г. до окончателното й
изплащане – което вземане предмет на издадената по ч.гр.д. № 11 808/2021 г. на РС –
Пловдив Заповед по чл. 410 от ГПК за изпълнение на парично задължение № 6464 от
17.07.2021 г.
Потвърждава Решение № 2857 от 28.07.2022 г., пост. по гр.д. № 14 752/2021 г. на
Районен Съд – Пловдив в останалата обжалвана част - с която е отхвърлен предявения от „
8
Агенция за контрол на просрочени задължения „ ООД, ЕИК ********* иск с правно
основание чл. 422 от ГПК за признаване за установено съществуването на парични негови
вземания към ответника Л. О. И., ЕГН – **********, произтичащи от сключен между нея и
„ Вива Кредит „ ООД, ЕИК ********* договор за паричен заем от 05.08.2019 г. и
прехвърлени на ищцовото дружество на 02.11.2020 г. на основание рамков договор за цесия
от 02.11.2016 г. за сумите 620 лв. - главница; 291, 18 лв. – договорна лихва за период
04.09.2019 г. – 28.10.2020 г. и 83,94 лв. – лихва за забава за период 29.10.2020 г. – 25.06.2021
г. – които вземания предмет на издадената по ч.гр.д. № 11 808/2021 г. на РС – Пловдив
Заповед по чл. 410 от ГПК за изпълнение на парично задължение № 6464 от 17.07.2021 г..
Осъжда Л. О. И., ЕГН – ********** да заплати на „ Агенция за контрол на
просрочени задължения „ ООД, ЕИК ********* разноски за заповедното производство в
размер на 13,52 лв. / тринадесет лева и петдесет и две стотинки/ - ДТ и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 22 / двадесет и два / лева.
Осъжда Л. О. И., ЕГН – ********** да заплати на „ Агенция за контрол на
просрочени задължения „ ООД, ЕИК ********* разноски за първоинстанционното исково
производство в размер на 52, 48 лв. / петдесет и два лева и четиридесет и осем стотинки/ -
ДТ и юрисконсултско възнаграждение в размер на 44 / четиридесет и четири / лева
юрисконсултско възнаграждение.
Осъжда „ Агенция за контрол на просрочени задължения „ ООД, ЕИК ********* да
заплати на Л. О. И., ЕГН – ********** разноски за въззивното производство в размер на
242,18 лв. / двеста четиридесет и два лева и осемнадесет стотинки/ - възнаграждение за един
адвокат.
Осъжда Л. О. И., ЕГН – ********** да заплати на „ Агенция за контрол на
просрочени задължения „ ООД, ЕИК ********* разноски за въззивното производство в
размер на 33 / тридесет и три лева / - ДТ и юрисконсултско възнаграждение в размер на 44 /
четиридесет и четири / лева.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9