Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 23.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, II-B въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесети
юни две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Кристина Първанова, като разгледа докладваното от
младши съдия Малоселска в.гр.дело № 11871 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С
решение № 134400 от 06.06.2019 г., постановено по гр. д. № 69074 по
описа за 2018 г. на СРС, Гражданско отделение, 51 състав, е отхвърлен предявеният отрицателен установителен
иск с правно основание чл. 439, ал. 1 вр. чл. 124,
ал. 1 ГПК за признаване за установено, че С.Б.А. не дължи на „М.П.“ ЕООД сумите
6921,37 лева – главница и 150,61 лева – съдебни разноски, за които е издаден
изпълнителен лист от 01.03.2004 г. по ч.гр.д. № 0455/ 2004 г., по описа на СРС,
65 състав, в полза на „Е.В.Б.Б.Б.“ АД, въз основа на
който е образувано изпълнително дело № 20088520400204, по описа на ЧСИ К.П.,
рег. № 852 в регистъра, воден от КЧСИ.
Недоволна
от постановеното решение в очертаната по-горе част останала ищцата в първоинстанционното производство, предвид което депозирала въззивна жалба срещу тази част на съдебния акт. В жалбата
се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на решението на
СРС. Твърди се, че районният съд допуснал нарушение на материалния закон, на
процесуалните правила, както и не се съобразил с тълкувателната практика на
ВКС. В подкрепа на застъпената теза се излагат доводи, че издаденото по реда на
чл. 237 ГПК /отм./ определение не се ползва със сила на пресъдено
нещо, с оглед което и давността за вземанията била тригодишна. В жалбата се
сочи, че давността за вземанията по листа е изтекла в периода след 09.07.2004
г. до образуването на изпълнителното дело при ЧСИ К.П. на 12.08.2008 г. С
изтичане на тригодишния давностен срок се погасило не
само правото на принудително изпълнение, а също и самото материално вземане. С
оглед последното се поддържа, че образуването на изпълнителното дело при ЧСИ Попов
е незаконосъобразно. Заявеното искане е решението в обжалваната от ищцата част
да бъде отменено, а предявеният иск – уважен на заявеното в производството
основание.
Постъпил
е отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство, с който същата се оспорва
с доводи за нейната неоснователност. Заявено е становище, че решаващият състав
на първоинстанционния съд след задълбочен анализ на
събраните по делото доказателства е достигнал до правилни изводи за
приложението на материалния закон. Обръща се внимание, че с каква давност се
погасява вземането, за което е издадено изпълнително основание по реда на чл.
237 ГПК, зависи от вида на самото вземане, като не винаги давностният
срок е тригодишен. От приетите в хода на производството доказателства се
установявало, че изпълнителният способ налагане на запор върху вземането за
трудово възнаграждение на длъжника не е бил изчерпан до м.04.2017 г., както и
че давността за вземанията е прекъсвала многократно в хода на изпълнението. Проследявайки
процесуалното развитие на изпълнителните производства, образувани въз основа на
процесния изпълнителен лист, заключава, че решението
на първия съд в обжалваната от ищцата част е правилно и следва да бъде
потвърдено.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства,
взе предвид наведените във въззивната жалба оплаквания
за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема
следното:
Предявени
са за разглеждане искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, с които ищецът
и длъжник по изпълнително дело № 20088520400204 по описа на ЧСИ К.П., рег. №
852, оспорва изпълнението, позовавайки се на изтекла след производството по
издаване на изпълнителния титул погасителна давност за вземанията.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо в
обжалваната част. При постановяването му
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, както и на процесуалните правила. Решението в обжалваната от страната
част е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите на съдебния акт, обосноваващи окончателен извод за
неоснователност на предявените от ищцата искове с правно основание чл. 439, ал.
1 ГПК за сумите за главница и съдебни разноски, за които е издаден процесният изпълнителен лист, въз основа на който е
образувано изпълнителното производство по описа на ЧСИ К.П.. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата
на чл. 154 ГПК и изпълнение на задълженията, разписани в нормата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по
делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон,
поради което въззивният съд следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност, като се посочи
следното:
Като
писмено доказателство по делото е приет изпълнителен лист от 01.03.2004 г.,
издаден по реда на чл. 237 ГПК /отм./ въз основа на определение по гр.д. №
0455/2004 г. по описа на СРС, 65 състав, в полза на „Търговска Банка Биохим“ АД
за посочените в листа суми, произтичащи от сключен между страните договор за
кредит, в това число главница и съдебни разноски.
Въз
основа на същия на 09.07.2004 г. е образувано изпълнително дело № 3279/2004 г.
по описа на СИС при СРС по молба на взискателя „Е.В.Б.Б.Б.“ АД. На 12.07.2004г. е наложен запор върху вземането
на длъжника за трудово възнаграждение от неговия работодател „П.Т.“ ООД.
На
16.08.2007 г. по делото е постъпила молба от представител на „УниКредит Булбанк“ АД, с която е поискано изпълнителното
дело, образувано при ДСИ, да бъде прекратено. В молбата изрично е заявена
волята на взискателя производството да бъде
образувано при ЧСИ К.П..
Не
е спорно между страните, а и това се установява от представените по делото
писмени доказателства, че „УниКредит Булбанк“ АД е
универсален правоприемник на „Е.В.Б.Б.Б.“ АД по силата
на настъпилото преобразуване чрез вливане.
На
12.08.2008 г. пред ЧСИ К.П. е подадена молба за образуване на изпълнително дело
от „Б И.“ ООД, с която въз основа на издадения срещу длъжника изпълнителен лист
и сключен на 26.10.2006 г. между „Е.В.Б.Б.Б.“ АД и „Б.Ф.“
ЕООД /праводател на „Б И.“ ООД/ договор за цесия, с
която вземанията на първоначалния кредитор срещу С.Б.А. са прехвърлени на цесионера, е поискано образуване на изпълнително дело и
предприемане на действия по събиране на вземанията, като ЧСИ е овластен да извършва проучване на имуществото на длъжника и
да определя способа на изпълнение. Към молбата за образуване на изпълнителното
дело е приложен и договорът за цесия.
На
25.09.2008 г. е наложен запор върху вземането на длъжника за трудово
възнаграждение към работодателя СБАЛИПБ „Проф. И.К.“ ЕАД.
От
приложените по изпълнителното дело преводни нареждания се установява, че в
периода 20.10.2008 г. – 19.04.2017 г. в изпълнение на предприетите действия по
изпълнението са постъпвали суми за погасяване на процесните
вземания, които съдебният изпълнител е разпределял чрез парични преводи в полза
на взискателя.
Въз
основа на постъпила по делото информация със съобщение от 27.09.2018 г.
съдебният изпълнител е наложил запор върху всички парични и непарични вземания
на длъжника, получавани по банковата сметка на последната при „Банка ДСК“ ЕАД.
При
така установеното процесуално развитие на производствата по образуваните въз основа
на процесния изпълнителен лист дела, настоящият
състав на съда, намира, че правилен е изводът на районния съд, че предявените
искове за признаване за установено, че е погасено правото на принудително
изпълнение за сумите 6921,37 лева – главница и 150,61 лева – съдебни разноски,
за които е издаден изпълнителен лист от 01.03.2004 г. по ч.гр.д. № 0455/ 2004 г.,
по описа на СРС, 65 състав, са неоснователни.
На
изследване във въззивното производство следва да се
подложи основателността на доводите на въззивника
дали по отношение на вземанията, за които исковете са отхвърлени от първия съд
- главница по договор за кредит и съдебни разноски в производството по чл. 237 ГПК /отм./ е приложима кратката тригодишна погасителна давност, която се твърди
да е изтекла в периода след 09.07.2004 г. до образуването на изпълнителното
дело при ЧСИ К.П. на 12.08.2008 г., както и дали изтичането на давността за
вземането погасява само правото на принудително изпълнение или и самото
материално вземане.
В
случая процесните вземания не са установени със сила
на пресъдено нещо, с каквато не се ползва
определението за издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебните
изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.). Според чл. 114, ал. 1 ЗЗД
давността тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. По делото няма
данни кога е настъпила изискуемостта на вземането за главница по договора за
банков кредит, но доколкото молбата за издаване на изпълнителен лист е от 05.02.2004
г., а ищецът не се позовава в производството давността за вземането да е
изтекла преди издаването на изпълнителния лист на 01.03.2004 г., то съдът
приема, че подаването на молбата за издаване на изпълнителен лист е прекъснало
давността, тъй като искането се основава на извънсъдебно изпълнително
основание, и в този случай същата представлява отправено до съда искане за
защита на правото на вземане, което до този момент не е било заявявано по
съдебен ред - в този смисъл решение № 1295/30.12.2008 г. по гр. д. № 5057/2007
г. на ВКС, I г. о.
Като
неоснователни следва да се преценят аргументите, съдържащи се в подадената въззивна жалба, че погасителната давност за вземанията за
главница и за съдебни разноски в производството по издаване на изпълнителен
лист по реда на чл. 237 ГПК (отм.), е кратката тригодишна давност по чл. 111 ЗЗД.
С
определение № 644 от 16.11.2018 г. по т.д. 1157/2018 г. е допуснато касационно
обжалване по въпроса: „Дали плащанията за главница по договор за банков кредит
с погасителен план имат характер на периодични плащания, с оглед приложното
поле на кратката погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД или е приложим
общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД. С
решение № 38/26.03.2019 г. по делото ВКС, като се е позовал на множество
постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, е приел, че уговореното между
страните връщане на предоставена в заем (кредит) сума на погасителни вноски не
превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за
изпълнение на задължението на части. Това становище съответства изцяло и на
дадените с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС
задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични плащания”
по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД. С оглед мотивите на тълкувателния акт и
разгледаните в него примери за периодични плащания (вземанията на
топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на
доставчици на комуникационни услуги) се налага извода, че макар да са породени
от един и същ факт, периодичните задължения са относително самостоятелни и че
периодичността е характерна за престациите и на двете
страни по договора (в посочените в тълкувателното решение примери повтарящото
се задължение на едната страна е за доставка на стоки и услуги през съответния
период, а на другата страна – за заплащането на конкретно получените през този
период стоки и услуги). По отношение на договора за кредит това изискване не е
налице, тъй като нито задължението на банката-кредитор за предоставяне на
уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането ѝ, е
повтарящо се. Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни
вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на
длъжника на части (чл. 66 ЗЗД). Ето защо, приложима по отношение на това
задължение е общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД.
Аналогични
съображения следва да бъдат изложени и по въпроса за давностния
срок за вземането за съдебни разноски. По отношение на същото е приложим общият
срок, а именно петгодишния. Следователно и в тригодишен период след 09.07.2004
г. до образуване на изпълнителното производство по изпълнително дело №
20088520400204 по описа на ЧСИ К.П., не е изтекъл срокът на погасителната
давност за вземанията.
В
допълнение на изложеното, съдът на основание чл. 272 ГПК препраща към
подробните мотиви, изложени от първоинстанционния
съд, относно прекъсването на давността за вземанията в резултат от предприетите
в изпълнителното производство действия по принудително изпълнение.
Настоящият
съдебен състав не споделя изложените в жалбата доводи, че производството по
изпълнителното дело по описа на ЧСИ К.П. е незаконосъобразно образувано, тъй
като към 12.08.2008 г. поради изтекла погасителна давност били погасени самите
вземания. Съгласно разяснителната част на Тълкувателно решение № 3/2011г. от
18.05.2012г. по т. д № 3/ 2011г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност е
установена в обществен интерес и целта е да се стимулира своевременното
упражняване на субективните граждански права. Посочено е, че чрез този институт
на кредитора се отнема възможността да иска принудително осъществяване на
своето право. Тя служи за гарантиране на правната сигурност като допринася за
бързото развитие и уреждане на гражданските правоотношения, което е в интерес
на всички. Въз основа на така даденото тълкуване в задължителната практика на
ВКС относно целите на института на погасителната давност, и предвид
обстоятелството, че погасителната давност е свързана с бездействие на кредитора
– неупражняване на негово субективно право, за което същият може да търси
изпълнение, с решение № 45/17.06.2020 г. по т.д.
№ 237 по описа за 2019г., ВКС, е прието, че на основание чл.114 ЗЗД, началният
момент на течението на давностния срок винаги е
свързан с изискуемостта на вземането на кредитора, тъй като това е моментът, от
който той може да търси изпълнение. С оглед на това, неупражняването на правото
в рамките на давностния срок води до погасяване на
правото на принудително изпълнение, а не на самото материално право, доколкото
чл. 118 ЗЗД предвижда, че платеното след изтичане на давностния
срок е валидно и не може да се търси обратно платеното на това основание.
При
липсата на други доводи, с които въззивният съд да е
сезиран, и по аргумент от разпоредбата на чл. 269 ГПК решението в обжалваната
част следва да бъде потвърдено, като правилно и постановено в съответствие с
приложимия материален закон и процесуалните правила.
По разноските:
Тъй
като въззивната жалба е неоснователна, разноски за въззивното производство се следват само на въззиваемата страна. С бланкетна
молба, депозирана преди откритото съдебно заседание пред въззивния
съд, се претендира присъждането на юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство. Доколкото
обаче отговорът на въззивната жалба е подаден
законния представител на дружеството, а в проведеното единствено съдебно
заседание по делото страната не е представлявана от свой служител с юридическо
образование, то не е налице основание тази претенция да бъде уважена по реда на
чл. 78, ал. 8 ГПК. Ето защо и разноски с въззивното
решение не следва да бъдат присъждани.
Така
мотивиран, Софийски градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 134400
от 06.06.2019 г., постановено по гр.д. № 69074 по
описа за 2018 г. на СРС, Гражданско отделение, 51 състав, в частта, с която е
отхвърлен предявеният отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че С.Б.А., ЕГН
**********, не дължи на „М.П.“ ЕООД, ЕИК ******, сумите 6921,37 лева – главница
и 150,61 лева – съдебни разноски, за които е издаден изпълнителен лист от
01.03.2004 г. по ч.гр.д. № 0455/ 2004 г., по описа на СРС, 65 състав, в полза
на „Е.В.Б.Б.Б.“ АД, въз основа на който е образувано
изпълнително дело № 20088520400204, по описа на ЧСИ К.П., рег. № 852 в
регистъра, воден от КЧСИ.
Решението
подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните
пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.