№ 5688
гр. София, 29.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 171 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ГАБРИЕЛА Д. ЛАЗАРОВА
при участието на секретаря КРИСТИНА Д. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от ГАБРИЕЛА Д. ЛАЗАРОВА Гражданско дело
№ 20221110149604 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от А. Г. Ш. срещу Ч. П. Н. обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 240, ал. 1 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
В исковата молба са изложени доводи, че между страните е сключен договор за заем
от 17.05.2018 г., в изпълнение на който ищцата е предоставила на ответника заемна сума в
размер на 10 000 евро. Сочи се, че заемната сума е предадена на ответника при подписване
на договора, като в чл. 7 е уговорено същият да се счита за разписка за предадената и
получена сума. Твърди се, че след изтичането на срока за плащане на заема, ищцата се е
свързала с ответника относно обратното получаване на парите, а той й е предложил
алтернативен вариант за издължаване, който в последствие бил отхвърлен. Заявява, че го
търсила няколко пъти в периода 2019 – 2022 година относно връщането на заетата сума, но
ответникът не е пожелал да върне дължимото. Съобразно изложеното е направено искане
ответникът да бъде осъден да й плати следните суми: 10 000 евро, представляваща
предоставената му в заем и невърната в срок заемна сума по договора за заем от 17.05.2018
г., ведно със законната лихва от подаването на исковата молба до окончателното изплащане
на сумата, 1 000 евро неустойка за забавата съгласно чл. 8 от договора за заем, както и 3 800
евро мораторна лихва за периода от 28.12.2018 до датата на завеждане на исковата молба –
12.09.2022 г. Претендира се разноски по делото. Представена е писмена защита, в която се
поддържа становището за основателност на предявените искове.
От ответника в указания законоустановен срок по реда на чл. 131 ГПК е депозиран
писмен отговор, в който е изложено становище за неоснователност на предявените искове.
Оспорва изцяло твърдението за даден паричен заем от ищцата, съдържанието на
представения договор за заем и подписа на заемателя. Релевирано е възражение за изтекла
погасителна давност по отношение на предявения иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съобразно изложеното е направено искане предявените искове да бъдат отхвърлени, като
неоснователни. Претендира разноски. Направено е възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Представена е писмена защита, в която се поддържа становището за неоснователност на
исковите претенции.
Софийски районен съд, като прецени доказателствата по делото и доводите на
1
страните, съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
По предявения осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1
ЗЗД:
За да бъде уважена предявената искова претенция с правно основание чл. 79, ал.
1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, в доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията на
пълно и главно доказване, съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, наличието на
предвидените законови предпоставки от фактическия състав на чл. 240 ЗЗД, а именно:
наличие на валидно възникнало облигационно задължение по сключен между страните
договор за заем. Доколкото договорът за заем е реален, то необходимо е да се установи
предаването в собственост от заемодателя-ищец на заемополучателя-ответник на
уговорената парична сума или друга заместима вещ.
В процесния случай, съдът намира, че предаването на ответника на претендираната
от ищеца сума в размер на 10 000 евро на твърдяното от него основание – договор за заем
от 17.05.2018 г., е безспорно доказано по делото.
Извод в тази насока следва от представения по делото договор за заем от 17.05.2018
г. /л. 5 и сл./, наричан за краткост „договора“. В чл. 1 от същия е предвидено, че ищецът, в
качеството на заемодател, предоставя на ответника, в качеството на заемател, сума в размер
на 10 000 евро на 17.05.2018 г., като е уговорено същата да бъде върната в срок до
28.12.2018 г.
В чл. 7 от договора изрично е предвидено, че сумата следва да бъде върната в срок до
28.12.2018 г. Предвидено е и че договорът се счита за разписка за предадената от ищеца и
получена от ответника заемна сума, като изрично е посочено, че същата е предоставена
физически от заемодателя на заемателя.
В обобщение, от съдържанието на договора се установява наличието на валидно
възникнало облигационно правоотношение между страните по представения договор за
заем, както и че заемната сума е предадена на ответника на датата на подписване на
договора – 17.05.2018 г.
Във връзка с направено оспорване на подписите на договора, положени от ответника,
в качеството на заемател, по делото е изслушано заключение на съдебно-почеркова
експертиза /л. 83 и сл. от делото/, което съдът кредитира, като обективно и компетентно
изготвено. Вещото лице е изследвало ръкописно изписаните три имена „Ч. П. Н." и
подписите, положени в долния десен ъгъл на страница № 1 и в мястото „за заемател“ на
Договора за заем, сключен между А. Г. Ш. от една страна, и от друга - Ч. П. Н., на
17.05.2018 г. и е дало заключение, че подписите за заемател и ръкописно изписаните три
имена на ответника са положени от него, т.е. от заключението на съдебно-почерковата
експертиза се установява безспорно, че ответникът е подписал процесния договор за заем,
като с подписа си е удостоверил и получаването на претендираната заемна сума в размер на
10 000 евро.
С оглед изложеното, от съдържанието на представения договор за заем и с оглед
неуспешното оспорване на подписа на ответната страна, съдът приема за безспорно
установено по делото, че между страните е сключен договор за заем, с параметрите,
посочени в исковата молба, като заемната сума е предоставената от ищеца, в качеството на
заемодател, на ответника, в качеството на заемател, на датата на подписване на договора –
17.05.2018 г. По делото не се доказа същата да е върната на уговорения падеж, нито в срок
до приключване на устните състезания по делото, поради което сумата е дължима от
ответника на ищеца в пълен размер и предявеният осъдителен иск с правно основание чл.
79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД във връзка с нея, следва да бъде уважен изцяло. Вземането
не е погасено по давност с оглед съпоставката между датата на депозиране на исковата
молба – 12.09.2022 г., и датата на настъпване на изискуемостта на вземането – 28.12.2018 г.,
предвид факта, че погасителната давност за процесното вземане е петгодишна /в този
смисъл: решение № 28/05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г., ГК, ІІІ ГО и др./.
Твърденията на ответника, касаещи евентуални уговорки между страните за лечение
2
на ищцата съдът намира за неотносими към предмета на делото, доколкото съгласно
изложеното от ищцата такива действително е имало, но са касаели възможността ответника
да не плаща възнаградителна лихва за предоставената заемна сума, ако й предостави услуги
във връзка с лечение на нейн здравословен проблем. По делото не се претендира
възнаградителна лихва по договора за заем, поради което наведените доводи и ангажирани
доказателства във връзка с нея не следва да бъдат обсъждани. В тази връзка следва да се
посочи и че съдът кредитира, като обективно и компетентно изготвено, и заключението на
изслушаната по делото съдебно-техническа и компютърна експертиза /л. 60 от делото/, но
не основава изводите си по същество на спора на нея, тъй като наличието на валидно
възникнало договорно правоотношение по делото се установи от представения договор за
заем, имащ характера и на разписка за получаване на процесната сума, поради което
проведената кореспонденция във връзка с неговото сключване в конкретния случай съдът
намира за ирелевантна. Независимо от това, следва да се посочи, че представената
кореспонденция /л. 33 и сл. и л. 49 и сл./ кореспондира с останалите писмени доказателства
по делото и подкрепя извода за валидно възникнало облигационно правоотношение между
страните с посоченото съдържание в исковата молба.
Съдът намира за основателни възраженията на ответника, че е недопустимо доказване
със свидетелските показания на договори на стойност над 5000 лв., извън хипотезата на чл.
164, ал. 1, т. 3 ГПК. Предвид изложеното, необходимо е да се посочи, че съдът кредитира
показанията на изслушаните по делото свидетели, но не ги взе предвид при преценката
относно основателността на предявената искова претенция с правно основание чл. 79, ал. 1
ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД. Съобразно изложеното и по-горе, основателността на предявения
главен осъдителен иск се обосновава от представения по делото договор за заем, имащ
характера на разписка за предаването, съответно получаването на претендираната сума от
ответника.
По предявения иск осъдителен с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
По аргумент от чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да
се доказват. С неустоечната клауза страните се отклоняват от чл. 82 ЗЗД, като
предварително определят размера на обезщетението, което ще дължи неизправната страна в
случай на даден вид виновно неизпълнение, без да е налице пряка обвързаност между
размера на неустойката и действително причинените от неизпълнението вреди.
Следователно, за основателността на предявената искова претенция, в доказателствена
тежест на ищеца е да установи, при условията на пълно и главно доказване, кумулативното
наличие на следните предпоставки: 1) валидно неустоечно съглашение със съдържанието,
посочено в исковата молба; 2) осъществяване на предпоставките за дължимост на
претендираната неустойка, 3) размер на същата.
В процесния случай, в чл. 8 от процесния договор за заем, който се установи
безспорно, че е подписан от ответника, страните са предвидили, че при забава за връщане на
процесната сума заемателят дължи неустойка в размер на законната лихва за забава на ден
върху стойността на невърнатата част от заемната сума, но не повече от 10 % от размера на
цялата заемна сума, възлизаща на 1 000 евро.
С оглед събраните по делото доказателства, съдът намира за безспорно установено,
че посочената договорна клауза е валидна, както и че заемната сума не е върната към датата
на приключване на устните състезания и ответникът е изпаднал в забава, считано от
28.12.2018 г., т.е. установява се да са налице предпоставките за основателност на
предявената искова претенция. С оглед изложеното, предявената искова претенция с правно
основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, следва да бъде уважена изцяло. При преценка за
основателността на размера, за който следва да бъде уважена, съдът съобрази дните забава
към датата на депозиране на исковата молба и по реда на чл. 162 ГПК и с помощта на
лихвен калкулатор установи, че дължимата законна лихва за периода, съгласно размера, на
която е предвидено да се определи неустойката, е в по-висок размер от 1 000 евро, но с
оглед диспозитивното начало и разпоредбата на чл. 9 ЗЗД, намира, че волята на страните е
3
отговорността на ответника за забава да бъде ангажирана до размера на претендираната
сума от 1 000 евро. От ответника е релевирано единствено възражение за изтекла
погасителна давност за претендираната мораторна лихва, поради което съдът не дължи
обсъждане на въпроса погасено ли е по давност вземането за неустойка.
По предявения осъдителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
За основателността на обсъжданата искова претенция в доказателствена тежест на
ищеца е да установи наличието на главен дълг на ответника и изпадането му в забава за
погасяване на същия.
Съгласно посоченото и по-горе, в чл. 8 от процесния договор за заем, който се
установи безспорно, че е подписан от ответника, страните са предвидили, че при забава за
връщане на процесната заемна сума заемателят дължи неустойка в размер на законната
лихва за забава на ден върху стойността на невърнатата част от заемната сума, но не повече
от 10 % от цялата заемна сума.
В чл. 4. 2 от договора, страните са уговорили, че заемодателят има право да получи
обратно сумата, предмет на договора в нейния пълен размер, без лихви, но с евентуално
предвидени неустойки за забава. В чл. 5.2 е предвидено, че заемателят е длъжен да върне на
заемодателя заемната сума в пълен размер, без лихви, но с евентуално предвидени
неустойки за забава.
Аналогична е и разпоредбата на чл.7, ал. 2 от договора, съгласно която заемателят се
задължава да върне сумата, предмет на договора, без лихви, но евнетуално с неустойки за
забава по начин, указан от заемателя.
От систематичното тълкуване на посочените договорни разпоредби, следва извода, че
при сключване на договора страните са се съгласили, че при забава за изпълнение на
задължението на заемателя за връщане на заемната сума, същият дължи на заемателя
единствено неустойка по чл. 8 от договора за заем.
Уговореното между страните съответства и на убеждението на настоящия съдебен
състав, че не е допустимо да се претендира едновременно неустойка за забава и обезщетение
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за едно и също неизпълнение. В конкретния случай страните са
уговорили неустойка с т.н. таван – сума в размер на 1000 евро, поради което съдът намира,
че са преценили и уговорили, че изплащането на определена крайна сума би обезщетило
вредите от забава с каквато и да е продължителност, поради което не е възможно да се търси
лихва върху главницата за посочения период.
Предвид изложеното, съдът намира предявената искова претенция с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за неоснователна, поради което следва да бъде отхвърлена.
По разноските:
При този изход на спора право на възнаграждение имат както ищеца, така и
ответните страни.
Ищецът претендира разноски съобразно представен списък по чл. 80 ГПК в общ
размер на 2 576,61 лв., от които 300 лв. –депозит за вещо лице, 1200 лв. – адвокатски
хонорар, и 1 079,96 лв.– държавна такса. С оглед броя на предявените искове, техния размер
и предвидените минималния размери на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1/2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът намира релевираното от
ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за неоснователно. Съобразно изхода на спора,
ответника следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски в общ размер на 1 915,04 лв.,
съразмерно с уважената част от исковете.
Ответникът претендира разноски съобразно представен списък по чл. 80 ГПК в общ
размер на 1 295,94 лв., от които 300 лв. –депозит за вещо лице, 995,94 лв. – адвокатски
хонорар. Съобразно изхода на спора, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника
разноски в общ размер на 332,74 лв., съразмерно с отхвърлената част от исковете.
4
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, Ч. П. Н., ЕГН
**********, със съдебен адрес: ............, да заплати на А. Г. Ш., ЕГН **********, със съдебен
адрес: ............, сума в размер на 10 000 /десет хиляди/ евро, представляваща невърната
заемна сума, предоставена на Ч. Н., в качеството на заемател, от А. Ш., в качеството на
заемодател, по договор за заем от 17.05.2018 г., ведно със законна лихва от датата на
депозиране на исковата молба – 12.09.2022 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА, на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, Ч. П. Н., ЕГН **********, със съдебен
адрес: ............, да заплати на А. Г. Ш., ЕГН **********, със съдебен адрес: ............, сума в
размер на 1 000 /хиляда/ евро, представляваща неустойка по чл. 8 от сключен между
страните договор за заем от 17.05.2018 г., по който Ч. Н. има качеството на заемател, а А. Ш.
– на заемодател.
ОТХВЪРЛЯ, предявения от А. Г. Ш., ЕГН **********, със съдебен адрес: ............,
срещу Ч. П. Н., ЕГН **********, със съдебен адрес: ............, осъдителен иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сума в размер на 3 800 /три хиляди и осемстотин/ евро,
представляваща мораторна лихва за периода от 28.12.2018 г. до 11.09.2022 г., начислена
върху дължима невърната заемна сума по договор за заем от 17.05.2018 г., по който Ч. Н.
има качеството на заемател, а А. Ш. – на заемодател.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Ч. П. Н., ЕГН **********, със съдебен
адрес: ............, да заплати на А. Г. Ш., ЕГН **********, със съдебен адрес: ............, сума в
размер на 1 915,04 лв., представляваща разноски по делото, съразмерно с уважената част от
предявените искове.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, А. Г. Ш., ЕГН **********, със съдебен
адрес: ............, да заплати на Ч. П. Н., ЕГН **********, със съдебен адрес: ............, , сума в
размер на 332,74 лв., представляваща разноски, съразмерно с отхвърлената част от
предявените искове.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5