Р Е Ш Е Н И Е
Номер 87 /25.03.2019
г. Град Казанлък
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД І
Граждански състав
На шести март
Година 2019
в публичното заседание, в следния състав:
Председател:
ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА
Членове: 1. НИКОЛАЙ УРУКОВ
2. АТАНАС АТАНАСОВ
Секретар ПЕНКА ВАСИЛЕВА
Прокурор ЮЛИАНА СТАНЕВА
като разгледа докладваното от
съдията - докладчик УРУКОВ
въззивно гражданско дело № 1034 по описа за 2019 година, и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е на основание чл.258 и сл.
от ГПК.
Производството е образувано по
въззивната жалба на Прокуратурата на РБ, подадена чрез А.Е.– С.– прокурор в РП
– гр. Казанлък, против решение № 625 от 09.11.2018 г., постановено по гр.дело №
1136/2018 г. на Казанлъшкия районен съд.
Въззивникът
счита, че решението на първоинстанционния съд, с което е осъдена Прокуратурата
на РБ да заплати на Д.П.К. сумата 7000 лв., представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди и претърпени душевни и морални страдания на
основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 20.05.2017 г. до окончателното й изплащане, като отхвърля иска в
останалата му част до размера на претендираните 10 000 лв. като
неоснователен, както и да му заплати сумата от 462 лв., представляваща
направени от него разноски за ДТ и адвокатско възнаграждение за един адвокат, е
неправилно. Излага подробни съображения, както и подробно съобщава за
заведените наказателни производства срещу Д.П.К.. Намира, че решението е
постановено при едностранно ценене на доказателствата. Не е съгласен със
становището на съда изцяло да кредитира показанията на майката и колегата на
жалбоподателя. Счита, че показанията на свидетелите не съдържат твърдения,
които да подкрепят претенцията на въззиваемия, а само отразяват изпитаното от
същия състояние на притеснение, ниско самочувствие, раздразнителност,
невъзможност да спи, уронване на авторитета му и др., без да обосновават
причинно-следствената връзка между състоянието му и воденото наказателно производство.
Счита, че е неоснователен иска за присъждане на обезщетение за причинени
имуществени вреди, тъй като такива не са установени в производството.
Моли
съдът да отмени решението на първоинстанционния съд и да постанови такова, с
което да отхвърли изцяло иска на въззиваемия Д.П.К., като неоснователен и недоказан.
Алтернативно,
ако съдът счете, че решението е законосъобразно, моли да вземе предвид
обстоятелството, че съобразявайки практиката по приложението на чл.52 от ЗЗД,
липсата на причинно-следствена връзка между воденото срещу въззиваемия
наказателно производство и твърдените от
него претърпени неимуществени вреди, както и липсата на по-значителни вредни
последици за него, да измени решението, като се произнесе с решение за намаляване
размера на присъдените неимуществени вреди, тъй като с оглед посочените
обстоятелства счита, че действително причинените неимуществени вреди са в
значително по-нисък размер.
В срока
по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор от другата страна Д.П.К..
След извършената служебна проверка по
реда на чл.267, ал.1 ГПК във връзка с чл.260 и чл.261 ГПК съдът намира
въззивната жалба за допустима и редовна, поради което същата следва да се
разгледа по същество относно нейната материална основателност.
Въззивникът Районна прокуратура – гр. Казанлък -
редовно и своевременно призовани, за тях се явява прокурора Станева, като заявява,
че поддържа подадената от Районна прокуратура – Казанлък въззивна жалба и моли
същата да бъде уважена изцяло като бъде отменено решението на
първоинстанционния съд и изцяло и се отхвърли предявения иск от въззиваем.
Алтернативно, ако съдът счете, че са налице основанията и наличието на
неимуществените вреди претърпени от въззиваемия моли да се измени първоинстанционното
решение, тъй като размера на иска е завишен предвид събраните доказателства,
които не сочели преживени от този въззиваем болки и страдания с висок
интензитет. Подробни съображения и доводи са изложени и в съдебното заседание
по съществото на делото.
Въззиваемият Д.П.К., редовно и своевременно призован, не се явява в съдебно
заседание, вместо него се явява пълномощниците му адв. И.М. и моли съда да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди изцяло решението
на районния съд, като правилно и законосъобразно. Претендира и за присъждане на
направените по делото разноски. Подробните съображения за това са изложени в
съдебното заседание по съществото на делото и в депозираната по същото писмена
защита от адв. М..
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното:
Предявен е иск с правно основание
чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.
В първоинстанционното производство
правилно е установена следната фактическа обстановка:
Страните
по делото не спорят, а и от приложеното към делото ДП под № 1502/2014 г. по описа на РУ
"Полиция" - Казанлък, с постановление от датата 14.11.2014 г. се
установява, че въззиваемият е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.142,
ал.3, т.1, пр. II -ро вр. с чл.142, ал.2, т.2 във вр.с чл.142, ал.1, вр. с
чл.29, ал.1, б. „а“ и б. „б“ от НК. С постановление на Окръжна прокуратура – Казанлък
въззиваемият е задържан за срок от 72 часа. С определение от датата 18.11.2014г.,
постановено по ЧНД №
478 от 18.11.2014 г. по описа на Окръжен съд - Казанлък
по отношение на въззиваемия е взета мярка за неотклонение "Задържане под
стража". С определение от 25.11.2014г. постановено ВЧНД № 460/2014 г. по
описа на Апелативен съд – Пловдив е потвърдено протоколното определение под №757
от 18.11.2014г. по ЧНД №478/2014г. по описа на Окръжен съд – Казанлък. С
постановление от 08.07.2015г. на прокурора в Окръжна прокуратура – Казанлък е
изменена мярката за неотклонение „Задържане под стража“ на Д.П.К., в по – лека
„Подписка“, считано от 17.00 часа на 12.07.2015г. С постановление от
19.10.2015г. на прокурор при Окръжна прокуратура – Казанлък е прекратено
частично наказателното производство по ДП №284 ЗМ – 1502/2014г. по описа на РУ
"Полиция" – Казанлък, по отношение на Д.П.К. по чл.142, ал.3, т.1,
предл. второ, във вр.чл.142, ал.2, т.2
във вр.с чл.142, ал.1, вр. с чл.29, ал.1, б. „а“ и б. „б“ от НК, като е
отменена и мярката за неотклонение спрямо него „Подписка“. Със същото постановление
материалите по досъдебното производство са изпратени на Районна прокуратура –
Казанлък с указания за продължаване на разследването по чл.131, ал.1, т.10,
т.11 и т.12, във вр. с чл.130, ал.1, във вр. с чл.20, ал.2, във вр. с ал.1 от НК и по чл.293, ал.1, във вр. с чл.20, ал.2, във вр. с ал.1 от НК. С
постановление на разследващия полицай на 25.02.2016г. на въззиваемия е
повдигнато обвинение. С постановление от 24.04.2017 г. на Районна прокуратура –
Казанлък е прекратено на основание чл.199, ал.1, чл. 243, ал.1, т.1, във вр. с
чл.24, ал.1, т.1 от НПК наказателното производство срещу въззиваемия Д.К. и е
отменена взетата по отношение на същия мярка за неотклонение.
С оглед пълното изясняване на
обстоятелствата по делото са събрани и съответните гласни доказателства от
първостепенния съд чрез разпита на свидетелите М.Д.П. и К.П.К.. Свидетелка П./майка
на въззиваемия/, сочи, че узнала за задържането на сина си от дъщеря си.
Твърди, че Д. „работеше по частен договор и момчето, с което работи не можеше да работи и останаха без
работа“. Въззиваемият бил задържан в
следствения арест почти 8 месеца, през които свидетелката го посещавала. Заявява,
че бил изнервен, разболял се, изпаднал в депресия. След освобождаването
му от ареста останал без работа, разделил се с приятелката си, загубил
контактите си и приятелите си. Твърди, че станал раздразнителен, изпаднал в
депресия, „зле физически – проблеми със сърдечната дейност“. Излизал
сравнително рядко, „все очаква да го потърсят за работа“. След освобождаването
му от следствения арест „не можеше да се говори за личен и социален живот“.
Свидетелят К. работил заедно с въззиваемия
в строителството, като последния бил алпинист. Знаел, че Д. бил „обвинен в някакви
истории“ и лежал около 7 – 8 месеца в
ареста. Сочи, че след освобождаването му въззиваемия не можел да работи както
преди, не можел да се концентрира върху работата, „въобще не бил същия човек“.
Общите им приятели започнали да го отбягват „и той не може да си намери
контакт“. Твърди, че Д. имал приятелка, с която се разделили. Според свидетеля
причината за раздялата била задържането на въззиваемия. Сочи, че въззиваемия
отначало се самообвинявал. След излизането си от ареста не се чувствал физически
добре и започнал да се оплаква, че не може да работи както преди, „страх го е
,притеснява се“.
Съдът кредитира с доверието си и
дава вяра на показанията на свидетелите, като тези на свидетелката Петкова като
близък родственик на въззиваемия К. са преценени и съобразно разпоредбата на
чл. 172 от ГПК.
Въззивният съд намира,
че за да се ангажира отговорността по чл.2 от ЗОДОВ, законът изисква да е
налице кумулативна даденост на следните предпоставки: на първо място да е
налице някое от условията по чл.2, ал.1, т.1 - т.6, на второ място – да е
налице вредата и причинната връзка. Тежестта на доказване принадлежи на въззиваемия.
Чл.4 от ЗОДОВ предвижда възмездяване за
всички претърпени вреди, а когато са неимуществени намира приложение чл. 52 ЗЗД. Законодателят изрично е уредил хипотезите на възникването на
отговорността на държавата за вреди от дейността на правозащитни органи,при
условията визирани в чл.
2, ал.1, т.1-6 ЗОДОВ. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът
прилага критерия за справедливост, визиран в чл. 52 ЗЗД-принципът за справедливо репариране на болките и страданията основано
на цялостна преценка на конкретните обективни обстоятелства.
Съгласно посочените норми обезщетение се дължи
за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликта. Преките
вреди обосновават причинно-следствената връзка между противоправността на
поведението на деликвента и вредите. Непосредствени вреди са тези, които по
време и място следват противоправния резултат.
Съдът намира, че в конкретния случай е безспорно установено, че
въззиваемият Д.П.К.
е претърпял неимуществени вреди от воденото срещу
него наказателно производство, приключило с прекратителното постановление на РП-Казанлък.
Съдът следва да отбележи, че първоначално се е водило досъдебното производство,
което на практика не е приключило, а е била променена само правната
квалификация на деянието на въззиваемия. И новото обвинение е било също за
тежко умишлено престъпление като първоначалното. Наказателното преследва спрямо
въззиваемия К. е продължило от датата 15.11.2014 год. до датата 24.04.2017 г.,
когато със съответното постановление на Районна прокуратура – Казанлък е
прекратено на основание чл.199, ал.1, чл. 243, ал.1, т.1, във вр. с чл.24,
ал.1, т.1 от НПК наказателното производство срещу въззиваемия Д.К. и е
отменена взетата по отношение на същия мярка за неотклонение.
Без
съмнение е, че през цялото това време от повече от две години и пет месеца, докато
е текло досъдебното производство, той е
изпитвал притеснения и безпокойство, присъщи за всеки човек, подложен на
наказателната репресия. Извън тези вреди въззиваемият сочи, което се установява
и от показанията на свидетелите, че след започването на наказателното
производство той е започнал да се притеснява и за работа си и за
бъдещето си като цяло. Незаконно поддържаните обвинения са уронили и репутацията
и името му сред колеги, познати, работодатели, т.е. това се явяват правилните
изводи, до които е достигнал и първоинстанционният съд в мотивите към
обжалваното Решение. Стигнало се е дори до там, че вследствие на воденото срещу
същия наказателно преследване той се е разделил с дългогодишната си приятелка,
която впоследствие се е обвързала с друг мъж. В тази насока първата инстанция е
изложила подробни съображения и доводи, които се възприемат и от настоящия съд.
Първоинстанционният съд е разгледал и обсъдил подробно
и мотивирано, както самите действия на въззиваемия К., така и претърпените от
същия болки и страдания, а именно неимуществените вреди, като е стигнал до
правилните и законосъобразни изводи, че същият със своите действия по време на
наказателното преследване не е създал никакви предпоставки за повдигането и
поддържането на обвинението спрямо него, тъй като на практика става въпрос в
случая за съучастие, в което на практика К. не е участвал.
В този смисъл се налага категоричния извод, че първоинстанционния
съд се е съобразил изцяло както с нормативната уредба, така и с константната
практика на Върховните съдилища на Републиката, при определянето на размера на
дължимото обезщетение, а именно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и съответно ПП на
ВС № 4/23.12.1968г., според които понятието справедливост не е абстрактно
понятие, а е свързано с преценката на обективно съществуващи обстоятелства
имащи отношение към понесените от пострадалия вреди каквито се явяват
характерът на увреждането, начина на извършването му, обстоятелствата при които
са извършени причинените морални страдания и другите фактори имащи отношение
към преценката за справедливия размер на обезщетението. В тази насока при
определяне на точния размер на обезщетението първоинстанционния съд е взел
предвид всички обстоятелства които имат своето отношение към твърдяните от
въззиваемия неимуществени вреди и е стигнал до правилните изводи, че тези вреди
не са се отразили много негативно на психическото здраве, психиката и социалния
живот на въззиваемия, поради което техния размер правилно е бил определен на 7000
лева. Този размер е изцяло съобразен с тежестта на повдигнатото и поддържано
обвинение с възрастта и социалното положение на въззиваемия , данните за
личността му, както и на немаловажното обстоятелство, че неговото влияние на
наказателното преследване върху общото психологично състояние на К. е оказало
своето негативно влияние, но в рамките на нормалното, има временен характер,
като към момента на прекратяването на наказателното производство от
РП-Казанлък, вече е преодоляно от същия, който отново изпълнява обичайните си
служебни задължения.
В тази връзка и насока се явяват и неоснователни
и недоказани оплакванията и възраженията във въззивната жалба на жалбподателя.
Ответникът още с отговора на
исковата молба е направил възражение за намаляване отговорността му за вреди на
основание чл. 5, ал.2 ЗОДОВ. Същите оплаквания и възражения са възведени и с
въззивната жалба на жалбподателя. Съгласно посочената разпоредба, когато
пострадалият виновно е допринесъл за увреждането, обезщетението се намалява. С
оглед на това е необходимо да се изследва доколко поведението на пострадалия е
в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното
действие на държавния орган, като ако пострадалият е допринесъл за настъпването
на резултата, обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен
случай - т.3 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр.
д. под № 3/2004 г., ОСГК. Такава хипотеза е налице, когато пострадалият
с действията си по време на наказателното преследване недобросъвестно е създал
предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение - поради
недобросъвестно направени неистински признания или въвеждане на органите на
разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени обстоятелства, да
се забави или опорочи разследването на престъпление /в този смисъл е Решение №
51 от 14.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4621/2015 г., III г. о., ГК/. Твърдения
и доказателства за подобно поведение на ищеца в случая няма. Няма данни Д.К. да
е извършил действия, които да имат отношение към законността на действията на
правозащитните органи при привличането му към наказателна отговорност и
осъществяването спрямо него на процесуална принуда. Поради изложеното съдът
намира за неоснователно възражението на ответника за намаляване отговорността
му за имуществени и неимуществени вреди на основание чл. 5, ал.2 ЗОДОВ. В тази
насока първоинстанционния съд е намалил в известна степен претендираното
обезщетение от въззиваемия К., които изводи на първостепенния съд са обосновани
и мотивирани.
Ето защо следва да се приеме, че воденето на
наказателно преследване срещу въззиваемия е имало неблагоприятни последици в неимуществената
му сфера, а предявеният иск за заплащане на тези вреди, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на настоящото искова молба
до окончателното изплащане на сумата, се явява основателен и доказан до размера
от 7000 лева, определен от РС-Казанлък.
В заключение въззивният съд намира, че решението на Казанлъшкия
районен съд следва да бъде изцяло потвърдено ведно с всички законни последици
от това.
На основание чл. 78, ал. 1 във връзка с
чл. 273 от ГПК въззивника Прокуратурата на РБ следва да бъде осъден да заплати
на въззиваемия Д.П.К. направените от последния разноски по
делото пред настоящата съдебна инстанция, за възнаграждението на един адвокат –
адв. И.М. *** съразмерно с уважената част на въззивната жалба в размер на 680
лева, съобразно представения списък на разноските по чл.80 от ГПК за
въззиваемия К. /на лист 15 от въззивното дело/.
На основание чл. 280, ал. 2 от ГПК /изм. ДВ брой №
50/2015г./, настоящото въззивно съдебно решение не подлежи на касационно
обжалване, тъй като съгласно чл. 280,
ал. 2, т. 2, предл.1 от ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по
въззивни дела с цена на иска до
5 000 лева за граждански дела. Цената на настоящия иск е над 5 000
лева, поради което и въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 625 от 09.11.2018 г., постановено
по гр.дело № 1136/2018 г. по описа на Казанлъшкия районен
съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА
ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ДА ЗАПЛАТИ на Д.П.К., ЕГН **********,***, офис 2, чрез адвокат И. М. АК гр. Хасково, сумата от 680 лв. (шестотин и осемдесет лева),
представляваща направените от въззиваемия разноски по делото пред въззивната
инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване в 1-месечен срок от връчването му на
страните пред ВКС на РБ чрез ОС-Стара Загора при наличието на касационните
основания по чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.