Р Е Ш
Е Н И Е
№
Плевен,
……………….
Плевенски окръжен съд, търговско отделение, в открито заседание на двадесет и четвърти юни 2021 г, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕКАТЕРИНА ПАНОВА
при участието на секретаря
Дафинка Борисова като разгледа докладваното от ЧЛ. СЪДИЯТА
ПАНОВА т. дело. №131/2020 г по описа на Плевенски окръжен съд, за да се
произнесе взе предвид следното:
Искове с пр. осн. Чл. 432 ал.1 и чл. 409 от КЗ вр.
с чл. 86 от ЗЗД.
Плевенски окръжен съд е сезиран с искова молба от Г.А.К.
и А.М.К. срещу ЗАД ***АД за присъждане на обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от смъртта на К.Г.М., внук на ищците, който е пострадал и
починал при ПТП на 14.05.2017 г като по
отношение на виновния за ПТП водач е налице влязла в сила присъда по НОХД
905/2018 г на ОС – Плевен.
В исковата молба се твърди че
на 14.03.2017г. около 03:50ч. в село ***, на улица ***пред дом *** е настъпило ПТП между лек автомобил ***с ДК№***
управляван от водача Р.Н.К.и велосипед марка ***модел ***управляван от К.Г.М..
Твърди се, че в резултат на въпросното ПТП е настъпила смъртта на велосипедиста
К.М.като вината за настъпване на ПТП е на водача на лекия автомобил-Р.К.,който
управлявал лекия автомобил в нарушения на правилата на чл.21 ал.1 от ЗДвП тъй
като се движел в населено място със скорост по-висока от разрешената и
управлявал автомобила в пияно състояние с концентрация на алкохол в кръвта 2,7
промила и след деянието е напуснал местопроизшествието.Твърди се, че има влязла
в сила присъда на Плевенски Окръжен Съд с която Р.К. е признат за виновен за
извършване на престъпление по чл.343 ал.3 предложение 1 и предложение 6 във
връзка с чл.342 ал.1 от НК и чл.54 от НК.Твърди се също така, че ищците Г.А.К.
и А.М.К. имат качеството на увредени лица в резултат на това престъпление тъй
като са претърпели болки и страдания в резултат на загубата на своя внук.Твърди
се, че те са били изключително близки с внука си,споделяли се отношения на обич
и разбирателство,били са родителски настроение към К.М.,полагали са грижи за
него и са го отглеждали от неговото раждане до нелепата му и преждевременна
смърт.Ищците също така твърдят, че гражданската отговорност на виновния за ПТП
водач на лекия автомобил ***е била застрахована при ответното застрахователно
дружество поради което и на основание чл.432 ал.1 от КЗ, искат да се ангажира
пряко отговорността на застрахователя за причинените им неимуществени вреди
които всеки от тях оценява в размер на сто хиляди лева,но претенцията е
частично предявена за всеки от двамата ищци- по петдесет хиляди лева.
В предвидения срок е
постъпил отговор от ответната страна по
делото. В отговора на исковата молба се
оспорват предявените искове по размер като се възразява, че ищците са от
далечния кръг родственици на починалия и
претенциите са основателни само до размер от 5000 лв
с оглед разпоредбата на пар. 96 от ПЗР на КЗ за
обезщетението на лицата по чл. 493а ал.4 от КЗ. Претендира се и при условие на
евентуалност обезщетението да бъде редуцирано с оглед съпричиняване
от страна на пострадалия, както и с оглед завишаване на размера на претенциите,
който не съответства на практиката на съдилищата по аналогични случаи.
Възразява се за наличието на съпричиняване от страна
на починалия с оглед движението му без светлоотразителна жилетка, движението му не е било плътно в
дясната част от пътната лента, бил е употребил алкохол, което е направило
действията му неадекватни. Възразява се, че починалият велосипедист не се е
съобразил с пътните условия и не е контролирал велосипеда, който е управлявал.
При условия на евентуалност се твърди, че се касае за случайно деяние, тъй като
велосипедистът не е могъл да бъде възприет в тъмнината, попаднал е в опасната
зона на водача, който не е имал възможност да спре. Възразява се и относно степента на близост в
отношенията между ищцата и починалото лице доколкото липсват доказателства за
трайна, ежедневна и силна емоционална връзка. Според отговора ищцата не попада
в кръга на лицата, имащи право на обезщетение, поради липса на особено близка,
трайна и дълбока житейска и емоционална връзка „ с починалия. Оспорва се
размера на претенцията като крайно завишен като се цитира разпоредбата на пар. 96 от ДР на КЗ, съгласно която до влизане в сила на
наредба за утвърждаване на методиката по
чл. 493а ал.2 от КЗ, то обезщетението на лицата по чл. 493а ал.4 , се определя
в размер до 5000 лв. Оспорва се и
размера на предявените искове като сериозно завишен и в противоречие с принципа
на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Оспорва се искането за присъждане на мораторна лихва от посочената дата като неоснователно. Взема се становище, че е
било определено обезщетение в размер на по 5000 лв,
което не е било изплатено , тъй като след поискване с писмо ищците не са представили банкова сметка , ***бава.
Възразява се срещу назначаването на съдебно – психологическа експертиза, тъй
като няма данни за страдания на ищците от посттравматичен стрес. Поставят се
задачи на поискана, според ответника, с
исковата молба автотехническа експертиза.
Допълнителна искова молба е
постъпила от ищцовата страна, в която се възразява,
че лимитирането на размера на обезщетението при вреди при гражданска
отговорност е в разрез с приложимото общностно право
на ЕС. Според ищцовата страна с установяването на
горна граница от 5000 лв българският законодател в разрез с разпоредбите на Директива
2009/103/ЕО та ЕП и на Съвета от 16.09.2009г е ограничил дължимото от
застрахователя по сключена застраховка „Гражданска отговорност“. Уточнява
се претенцията за лихви – на осн. Чл. 429 ал.3 от КЗ законна лихва върху дължимото
обезщетение, считано от 24.04.2020г, която е датата на депозиране на
претенцията пред застрахователя и лихва по чл. 497 ал.1 т.1 от КЗ върху общия
размер на дължимото застрахователно обезщетение, което включва главница и
законна лихва на осн.
Чл. 429 ал.3 от КЗ ,считано от 19.05.2020г, което датата на изтичане на срока
от 15 дни от представяне на
доказателствата по чл. 106 ал.3 от КЗ.Оспорват се възраженията за липса на
дълбока и трайна връзка между ищцата и починалото лице, както и възраженията за механизма на ПТП. Оспорват се
възраженията за прекомерност на исканото обезщетение, както и за съпричиняване на вредата от починалото лице. Взема се
становище, че е основателно искането за назначаване на съдебно – психологическа
експертиза, тъй като събирането само на гласни доказателства относно външни прояви
на преживяванията на ищците няма да даде точна представа за преживяното от тях,
тъй като не се отчита психологическия тип на личността.
Постъпил е допълнителен
отговор, в който се подържат направените възражения с първоначалния отговор.
Съдът приема, че е сезиран
с искове с правно основание чл. 432 ал.1 и чл. 409 от КЗ. Исковете са
допустими.Съдът приема, че е сезиран с иск за
лихва върху размера на обезщетението, считано от 24.04.2020г. Този
извод се налага на основание на твърденията на ищцовата страна в исковата молба и в допълнителната искова
молба. В последната се говори за
претенции за лихви на две основания
като се сочи и съдебна практика по въпроса. Съобразявайки законовите
разпоредби на чл. 429 ал.3 от КЗ и чл. 497 ал.1 т.1 от КЗ, както и посоченото реш. № 128 от 4.02.2020г по к.т.д№ 2466/2018 г на първо т.о
на ВКС на РБ следва да се приеме, че
съдът е сезиран с иск за заплащане на лихва за забава върху обезщетението,
считано от 24.04.2020г . Според съда от
посоченото съдебно решение не следва извода за предявяване на два иска за
лихва, считано от различни дати с претенция за прибавяне на лихва към главница
и олихвяване на цялата получена сума. Съществено в случая е да се цитира изцяло
посоченото решение, а в него след посочения текст в допълнителната искова молба
„…На осн. чл.
493, ал. 1, т. 5 КЗ застрахователят следва да покрие спрямо увреденото лице
отговорността на делинквента за дължимата лихва за
забава от датата на предявяване на претенцията от увреденото лице, т. е. от
28.04.2017 г., а след изтичане на срока по чл.
496, ал. 1 КЗ и при липса на произнасяне и плащане на обезщетение от
застрахователя, дължи законната лихва върху обезщетението за неимуществени
вреди за собствената си забава“ ВКС приема, „Ето защо за периода от 28.04.2017
г. до окончателното изплащане на обезщетението за претърпените неимуществени
вреди искът за заплащане на обезщетение за забава е основателен“. В процесния
случай по цитираното решение датата 28.04.2017 г е датата на уведомяване на
застрахователя от увреденото лице. Разграничаването във времето на периодите от
уведомяването до изтичането на 15 –дневния срок за произнасяне обяснява
отделните основания, на които се дължи лихвата, но нейния начален момент е
датата на уведомяване на застрахователя, която по настоящето дело е
24.04.2020г.
Върху ищците е доказателствената тежест да установят
и докажат пред съда обстоятелствата
,които обосновават ангажирането
отговорността на застрахователя, а именно :
1.за
механизма на осъществяване на процесното ПТП и за вината и противоправното
поведение на водача на лекия автомобил ***с рег. № ***за неговото настъпване.
2.че
има причинно - следствена връзка между описаното в исковата молба ПТП и претърпените от ищците болки и
страдания .
3.за
наличието на дълбока и трайна връзка между ищците и починалото лице , както и за вида ,обема ,продължителността и
интензитета на търпените болки и страдания.
Ответникът следва да докаже възраженията си за
наличието на обстоятелства ,които изключват или
намаляват отговорността на
водача на лекия автомобил , които твърди в писмения си отговор ,а именно за съпричиняване на вредите от самия пострадал .
БЕЗСПОРНО
е установено по делото, че е налице влязла в сила присъда на наказателен
съд ,която е задължителна съгласно чл.
300 от ГПК за гражданския съд за това дали е извършено деянието ,неговата противоправност и за виновността на дееца. С присъда от
07.10.2018г. влязла в сила на 15.05.2019г. Плевенски Окръжен Съд е признал
подсъдимия Р.Н.К.за виновен в това, че на 14.05.2017г. в село ***,област Плевен
на улица ***пред жилищен дом *** при управление на собствения си лек
автомобил ***с рег№
***нарушил правилата за движение по пътищата,а именно чл.21 ал.1 ЗДвП като
управлявал МПС със скорост над разрешената в населено място и по
непредпазливост причинил смъртта на К.Г.М. като деянието е извършено в пияно
състояние и дееца е избягал от местопроизшествието поради което му наложил 6
години лишаване от свобода,което на основание чл.58 ал.1 от НК,намалил с 1/3 или подсъдимия е осъден да
изтърпи наказание четири години лишаване от свобода. С оглед на изложеното до
тук се налага задължителния за гражданския съд извод че Р.Н.К.виновно и противоправно е причинил смъртта на К.Г.М..
БЕЗСПОРНО е също така и е видно и от писмените доказателства на лист 13 до 15 от делото,че ищците са
съответно баба и дядо на починалия К.Г.М..
СПОРНИ
по делото са въпросите относно наличието на съпричиняване
на вредоносния резултат от пострадалото лице, наличието на трайна и дълбока
емоционална връзка между ищците и починалия, както и вида, характера на
претърпените неимуществени вреди и тяхната обезвреда
по справедливост.
При настоящия правен спор следва да бъде
съобразено ТР № 1/2016г от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС според което
„материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от
причинена смърт на техен близък са освен лицата посочени в Постановление № 4 от
25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на ВС , и по
изключение всяко друго лице ,което е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговото смърт продължителни болки и страдания
,които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени“. Според настоящия съд въпросното ТР е
вътрешно противоречиво ,тъй като веднъж в него се приема че „ в традиционните
за българското общество семейни отношения братята и сестрите ,съответно бабите /дядовците
и внуците ,са част от най-близкия родствен и семеен кръг …“ ,което
разбиране, ако се изтеглят логическите
му консеквенции , предполага извеждането
на оборима презумпция ,че лицата от този
кръг поначало търпят неимуществени вреди от смъртта на починалия си родственик
и вече е само въпрос на конкретно доказване какъв е размера на тези болки и
страдания , но заедно с това по-нататък пък се приема ,че
такова обезщетение се дължи само по изключение –когато претендиращия
обезщетение докаже ,че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска
връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с
продължително проявление във времето.
Въвеждането на критерий значителност на търпените от ищците болки и страдания за
обосноваване на правото на тази категория
пострадали лица на обезщетение е
погрешно ,тъй като въпроса дали те са
значителни, е въпрос не по основанието на иска за обезщетение на
имуществени вреди , а касае неговия
размер.По тази причина критерият значителност на вредите не би следвало да бъде
от значение при преценката за това дали изобщо
ищецът има право на обезщетение,както се приема в ТР , а би
следвало да се отрази само върху неговия
размер.
Сходни съображения важат и по отношение
на възприетия в ТР критерий продължителност на търпените болки и
страдания,който би следвало да рефлектира само върху размера на дължимото
обезщетение , а не върху това дали такова обезщетение изобщо се дължи или не.
Цитираното ТР № 1/2016г от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС
е задължително за настоящия съд ,то се налага изследването на въпроса дали в
конкретния случай между ищците и
починалият им внук , е била изградена толкова близка и трайна житейска връзка
,която да надхвърля формалната връзка на родство ,че поради загубата на
родственика ищците да търпят значителни морални болки и страдания от неговата
загуба с продължително проявление във времето.
От показанията на разпитаните като свидетели А.В.С.и Т.Г.М.се установява
наличието именно на такава близка и трайна житейска връзка между бабата и
дядото и техния внук,която надхвърля формалната връзка на родство помежду им и
поради която ищците са претърпели и продължават да търпят значителни болки и
страдания от загубата на внука си. Свидетелите установяват, че до около
дванадесетата си година К.М.е живял заедно с майка си и баща си и с баба си и дядо си- Г. и А. ***,но дори
след като се е преместил с родителите си да живее в село ***,създадената между
тях връзка не е била прекъсната, тъй като той си е идвал при тях всеки ден, тъй
като двете села са близки и когато е ходил на училище много често е оставал при
баба си и дядо си в село ***. И двамата свидетели безпротиворечиво
установяват, че бабата и дядото са преживели много тежко смъртта на техния
внук,че постоянно плачат и говорят за ***и непрекъснато ходят на гробищата и
продължават да не могат да свикнат с настъпилата смърт на внука си.
Свидетелката А.С.твърди, че сериозно се е влошило здравословното състояние и на
двамата ищци след смъртта на внука им като дядото няколко месеца след това е получил инсулт,а бабата също се е разболяла
и не е добре със сърцето и с нервната система. Тежестта на загубата се засилва
и от факта, че на 13.05.2017г., денят преди произшествието, внукът им К.М.е
празнувал своя бал,тоест те са загубили внука си,един отгледан млад мъж , на
един етап в живота му,който се свързва с повишените им очаквания и надежди за неговото бъдеще.
С оглед гореизложеното съдът приема за основателни доводите на
ищците, касаещи приложението на нормите на чл. 493,а, ал. 4
от КЗ и на § 96,ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ . Съгласно разпоредбата на чл. 493а, ал. 4 КЗ размерът на обезщетението
се определя съгласно методиката, утвърдена с наредбата по чл. 493а, ал. 2 КЗ,
който предвижда приемането на наредба за утвърждаване на методика за определяне
размера на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди от смърт и
телесно увреждане на пострадало лице. С параграф 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ
обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ е ограничено до размер от
5 000 лева за периода до влизане в сила на наредбата за утвърждаване на
методиката. Съдът намира, че така
въведеното ограничение за размера на обезщетението за неимуществени вреди
противоречи на основния принцип за определяне на обезщетение, регламентиран в
чл. 52 ЗЗД – принципа на справедливостта. Нормата на параграф 96, ал. 1 от ПЗР
на ЗИДКЗ е в противоречие с чл. 9, ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. относно застраховката
"гражданска отговорност" при използването на моторни превозни
средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка,
която гласи: "Без да се засягат всякакви по-високи гаранции, които
държавите-членки могат да предвиждат, всяка държава-членка изисква
застраховката, посочена в чл. 3, да бъде задължителна най-малко по отношение на
следните минимални суми: а/ в случай на телесно увреждане – минимална
застрахователна сума 1 000 000 евро за пострадал или
5 000 000 евро за събитие, независимо от броя на
пострадалите; б/ в случай на имуществени вреди – 1 000 000
евро за застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите".
Цитираната норма е била възприета
както в чл. 266 КЗ (отм.), така и в чл. 492 КЗ. Въвеждането в националното законодателство на
нормите на редица директиви, в това число и Директива 2009/103/ЕО е видно и от
параграф 7 от ДР на КЗ.
Въведеният с параграф 96, ал. 1 от ПЗР на
ЗИДКЗ лимит на максималното обезщетение, което може да се получи при
застраховка "гражданска отговорност на автомобилистите" е значително
по-нисък от минималния размер на
застрахователната сума, уреден в Директива 2009/103/ЕО и от предварително
уговорените между страните застрахователни лимити. Като противоречаща на
европейското законодателство, тази норма не следва да се прилага от съда, а
приложение следва да намери общностното право. Това е
наложително и предвид разпоредбата на чл. 633 ГПК, доколкото с Решение на Съда
на Европейския съюз от 24.10.2013 г. по дело С277/12, постановено по
преюдициално запитване, е прието, че "държавите-членки трябва да
упражняват своята компетентност в тази област при спазване правото на Съюза и
че разпоредбите на националното право, които уреждат обезщетяването при
произшествия при използване на моторни превозни средства, не могат да лишат
посочените по-горе директиви от тяхното полезно действие". Постановено е в
решението, че "чл. 3, пар. 1 от Директива 72/166
и чл. 1 и 2 от Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не
допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка
"гражданска отговорност" при използването на моторни превозни
средства покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно
националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки
членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до
определена максимална сума, която е по-малка от посочените в чл. 1, пар. 2 от Втора директива 84/5".
Предвид изложеното съдът счита, че в настоящия
случай дължимото на ищците обезщетение следва да се определи по справедливост,
без да се съобразява предвидения в параграф 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ
максимален размер.
Като съобрази установените от свидетелите
обем , интензивност и продължителност на търпените от ищците болки и страдания
поради загубата на внука им ,съдът намира ,че справедливият размер за тяхното
обезщетение е 35 000 лв. за всеки един от ищците.
Следва обаче да се съобразят възраженията на ответното застрахователно
дружество за съпричиняване на вредите от страна на
пострадалия К.Г.М.. Евентуално съпричиняващо вредите поведение от страна на пострадалия не
е елемент на престъпния състав на чл.343 ал.3 във връзка с чл.342 ал.1 от НК,
поради което наказателния съд постановил
осъдителната присъда по НОХД№905 2018г. не се е занимавал изобщо с въпроса на такова
съпричиняване. В този смисъл ответникът, който твърди наличието на подобно
съпричиняване следва да го докаже в рамките на настоящото исково
производство. По делото е налице приета
от съда автотехническа експертиза на ВЛ А.П. относно механизма на настъпилото ПТП , от
което от изводите по т. 3 и 5 от същото е видно, че велосипедистът К.М.,
внук на ищците, не е носил светлоотразителна жилетка и е бил облечен в тъмни дрехи,
което се установява и от албумната част от досъдебното производство.От
заключението на ВЛ се установява, че починалият велосипедист се е движел с 8-10
км/ч,минималното разстояние, на което водачът на автомобила е могъл да забележи
велосипедиста е не по - малко от 50-60 м при движение на къси светлини и не по
– малко от 90-100 м при движение на дълги светлини. От заключението по
т.14.2 на ВЛ П. се установява, че
велосипедистът е имал възможност при постъпателно попътно движение пред
автомобила при оборудване със светлоотразителна
жилетка и включен преден фар и при наличието на светлоотразителни
знаци да се отличи на тъмния фон и водачът на автомобила да го възприеме на по
– голямо разстояние от реалното и да предприеме действия за спиране. Последното
заключение се потвърждава и от изявленията на ВЛ пред съда в последното по
делото заседание.
Съдът е възприел заключението на ВЛ
като обективно и подробно. Съдът приема, че липсата на светлини и светлоотразителна жилетка е допринесла за намаляване на
възможността за предотвратяване на настъпилото ПТП. Едновременно с това следва
да се отчете влязлата в сила присъда и наличието на употреба на алкохол от
водача на лекия автомобил. В този смисъл съдът приема, че в по – голяма степен
употребата на алкохол е попречила на
водача да възприема по – рано движещият се велосипедист, но следва да се приеме
и съпричиняване в размер на 30% като с този процент
следва да се намали определеното по – горе обезщетение от 35 000 лв и исковете следва да се уважат в размер на по 24 500
лв за всеки един от ищците.Върху определеното
обезщетение ответника дължи и законна лихва,която обаче се дължи не от датата
на самото ПТП и причиненото увреждане,а съгласно чл.497 ал.1 т.1 от КЗ
ответника е изпаднал в забава след изтичането на петнадесет дневния срок от
уведомяване на застрахователя за предявената извънсъдебна претенция,което
уведомяване е станало на 30.04.2020г. с обратна разписка или петнадесет дневния
срок е изтекъл на 15.05.2020г. след която дата ответника е изпаднал в забава да
изплати дължимото обезщетение.От тази дата следва да се присъди и претендираната лихва.
С оглед този изход на делото
следва ответникът да бъде осъден да заплати държавна такса върху уважения
размер на всеки от двата субективно съединени иска по 980 лв
държавна такса или общо в размер на 1960 лв С оглед
изхода на делото и наличието на претенция за заплащане на разноски на осн. Чл. 38 ал.2 от ЗАдв и
съобразно уважения размер на исковете, както и с оглед разпоредбата на чл. 7
ал.2 т.4 от наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения с
оглед материалния интерес при уважения размер на исковете следва да се осъди
ответника да заплати на адв. Н.Д. на осн. Чл. 38 ал.2 от ЗАдв
възнаграждение в размер на 2040 лв с ДДС. Липсва
претенция за разноски от ответната страна.
Водим от горното Плевенски Окръжен Съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.432
ал.1 във връзка с чл.497 ал.1 т.1 от КЗ “***”АД, ЕИК:*** със седалище
и адрес на управление гр. София, 1172 булевард ***, ДА ЗАПЛАТИ на Г.А.К. с ЕГН:**********,***, сумата 24 500 лева, представляваща
обезщетение за причинените й неимуществени вреди от
смъртта на внука й К.Г.М.,причинена при ПТП на 14.05.2017г. в село ***
по вина на водача на лекия автомобил ***с рег№ ***- Р.Н.К.,
чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответното дружество с
полица №BG/30/1160001679667, ведно със
законната лихва върху тази сума считано от 15.05.2020г. до окончателното и
изплащане като за разликата до
претендираните 50 000 лева главница и за законната лихва от 14.05.2017г.
до 15.05.2020г., ОТХВЪРЛЯ иска като неоснователен
ОСЪЖДА
на основание чл.432 ал.1 във връзка с
чл.497 ал.1 т.1 от КЗ “***”АД, ЕИК:*** със седалище и адрес
на управление гр. София, 1172 булевард ***, ДА ЗАПЛАТИ на А.М.К.
с ЕГН:**********,***, сумата 24 500 лева, представляваща обезщетение
за причинените му неимуществени вреди от
смъртта на внука му К.Г.М.,причинена при ПТП на 14.05.2017г. в село ***
по вина на водача на лекия автомобил ***с рег№ ***- Р.Н.К.,
чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответното дружество с
полица №BG/30/1160001679667, ведно със
законната лихва върху тази сума считано от 15.05.2020г до окончателното и
изплащане като за разликата до
претендираните 50 000 лева главница и за
законната лихва от 14.05.2017г. до 15.05.2020г., ОТХВЪРЛЯ иска като
неоснователен
ОСЪЖДА “***”АД, ЕИК:*** със седалище
и адрес на управление гр. София, 1172 булевард *** ДА ЗАПЛАТИ на осн. Чл. 38 ал. 2
от ЗАдв вр. с чл. 7 ал.2
т.4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения на адвокат Н. Н.Д. от САК възнаграждение в размер на
2040 лв съобразно уважения размер на исковете
ОСЪЖДА “***”АД, ЕИК:*** със седалище
и адрес на управление гр. София, 1172 булевард *** ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Плевенски Окръжен Съд държавна
такса в размер на 1960 лева
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Апелативен Съд
Велико Търново в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :