Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 26.06.2025г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, VI-15 състав в публично
съдебно заседание на осемнадесети декември две хиляди двадесет и четвърта година
в състав:
Председател: ПЕТЪР ТЕОДОСИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА М.
ТЕМИСЛАВ Д.
при участието
на секретаря Галина Стоянова, разгледа докладваното от съдия Петър Теодосиев
въззивно гражданско дело № 5433 по описа за 2017 г. и взе предвид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба,
подадена от името на Я.К.К. – М. и И.И.Г. срещу решение от 09.09.2016г. по
гр.д. №53657/2013г. на СРС, 47 с-в, с което са отхвърлени предявените от Я.К.К.
– М. и И.И.Г. срещу П.Д.Ц. искове за признаване за установено по реда на чл. 54,
ал. 2 ЗКИР (с посочена в решението квалификация при предходната редакция на
разпоредбата по чл. 53, ал. 2 ЗКИР), че жалбоподателките са собственици на
реална част от недвижим имот, която при изготвяне на кадастралната карта на
землището на с. Кокаляне погрешно е заснета като част от собствения на
ответницата поземлен имот с идентификатор 37914.6843.552, вместо като част от
съсобствения на ищците поземлен имот с идентификатор 37914.6843.551.
Обжалваното решение е постановено при мотиви,
че събраните в първоинстанционното производство доказателства установяват
твърденията на ищците Я.К.К. – М. и И.И.Г. за несъответствие между отразените в
кадастралната карта граници и площ на двата имота и границите и площта на същите
имоти съобразно действащия регулационен план на м. „в.з. Михово блато“, в която
се намират, но установяват и твърденията на ответницата П.Д.Ц., че е придобила
правото на собственост върху процесната реална част от имотите, за която са предявени
исковете, като последица от изтекла придобивна давност в периода след
01.01.2001г., поради което грешка в кадастралната карта не е налице и
отразяването на процесните поземлени имоти в нея е съответно на правата на
собствениците на имотите.
Възраженията в жалбата са, че решението е
постановено при необосновани доказателствени изводи относно упражняваната
фактическа власт върху процесната реална част и при неправилни правни изводи,
които са в противоречие с разпоредбите на чл. 59 ЗТСУ (отм.), чл. 200 ЗУТ и
установената съдебна практика по приложението им, според която реални части от
урегулирани поземлени имоти не могат да се придобиват по давност.
Ответницата П.Д.Ц. оспорва подадената
въззивна жалба, включително с възражения срещу допустимостта и редовността на
предявените искове, както и с възражения срещу доказателствените изводи в
първоинстанционното решение за несъответствия между границите и площта на
имотите на страните по регулационния план и кадастралната карта, респективно за
границите и площта на реалната част от имотите, която според мотивите на
решението с регулационния план е отредена за имота на ищците, а съгласно изготвената
кадастрална карта се намира в имота на ответницата.
Възраженията на ответницата за недопустимост на
предявените искове (които по съществото си представляват и възражения за
недопустимост на първоинстанционното решение) са основани на съображения, че възможността
за съдебна защита на права на ищците, накърнени от непълноти и грешки в
кадастралната карта, е преклудирана с изтичане на срока за обжалване на заповедта
за одобряване на кадастралната карта, както и на съображения, че съгласно
правилата на ЗКИР правомощия да отстраняват непълноти и грешки в кадастралната
карта и кадастралните регистри имат административните органи по чл. 54, ал. 4 ЗКИР,
поради което и правен спор по тези въпроси може да бъде разрешен от административните
съдилища по реда на АПК, но не е допустим предмет на предявяване и разглеждане
по общия исков ред на ГПК.
Възраженията са неоснователни. Съгласно
задължителното за съдилищата тълкувателно решение №8 от 23.02.2016г. по тълк.д.
№8/2014г. на ВКС, ОСГК исковете по чл. 54,
ал. 2 ЗКИР нямат за предмет законосъобразността на заповедта за одобряване на
кадастралната карта, включително установяване на факта на допуснати непълноти
или грешки в кадастралната карта, а имат за предмет правото на собственост върху
недвижим имот, който не е отразен в кадастралната карта (непълнота на
кадастралната карта по смисъла на разпоредбата), респективно правото на
собственост на върху реална част от недвижим имот, която неправилно е отразена като
част от друг имот в кадастралната карта (грешка в кадастралната карта по
смисъла на разпоредбата).
С отговора срещу въззивната жалба са заявени
и възражения срещу допустимостта на първоинстанционното решение поради
произнасяне свръхпетитум (конкретните съображения са, че исковете на ищците са
предявени за реална част с площ приблизително 30 кв.м., а с решението са
отхвърлени искове за реална част с площ 77 кв.м.), но тези възражения е
безпредметно да бъдат обсъждани по същество, тъй като с решение от 20.04.2017г.
по гр.д. №53657/2013г. на СРС, 47 с-в допуснатата фактическа грешка в
диспозитива на решението от 09.09.2016г. в частта му относно площта на реалната
част, за която са предявени исковете по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, е отстранена по
реда на чл. 247 ГПК.
Възраженията на ответницата за нередовност на
предявените искове са мотивирани със съображения, че с исковата молба реалната
част, за която са предявени исковете с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, не
е индивидуализирана, а се препраща към скица-проект №46417/01.08.2013г. и акт
№1312 от 01.08.2013г. за отстраняване на непълноти и грешки в кадастралната
карта, които не са представени с исковата молба, нито в хода на
първоинстанционното производство, както и със съображения, че с исковата молба
освен твърденията за несъответствие между площта и границите на имотите на
страните по регулационен план и по кадастрална карта, не са изложени конкретни
твърдения за обстоятелствата, от които е възникнало право на собственост на
ищците върху процесната реална част, включително твърдения регулационният план
да е приложен по отношение на имотите на страните, респективно по отношение на
реалната част, за която са предявени исковете по делото.
Тези възражения също са неоснователни.
Съгласно цитираното по-горе тълкувателно решение №8 от 23.02.2016г. по тълк.д.
№8/2014г. на ВКС, ОСГК провеждането на административната процедура по чл. 54,
ал. 1 ЗКИР (предходна редакция по чл. 53, ал. 1 ЗКИР) не представлява
процесуална предпоставка за допустимост на иск за собственост по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, поради което и представянето на цитираните в исковата молба скица-проект
№46417/01.08.2013г. и акт №1312 от 01.08.2013г. за отстраняване на непълноти и
грешки, съставени в производство по чл. 54, ал. 1 ЗКИР (предходна редакция по
чл. 53, ал. 1 ЗКИР) поначало не представлява условие нито за допустимост, нито
за редовност на предявените искове.
На следващо място твърденията в исковата
молба за несъответствие между площта и границите на имотите на страните по
действащия регулационен план от 1970г. и площта и границите на имотите,
отразени в кадастралната карта, одобрена през 2010г., както и предявеният
петитум да бъде признато за установено за установено по отношение на
ответницата, че ищците като собственици на поземлен имот с идентификатор
37914.6843.551 по кадастралната карта от 2010г. (за който е отреден УПИ II-537 по
регулационния план от 1970г.) са собственици на реална част от поземления имот
с идентификатор 37914.6843.552 по кадастралната карта от 2010г. (УПИ VI-537 по
регулационния план от 1970г.), затворена в проектните координати на регулационната
линия между УПИ II-537 и УПИ VI-537
и регулационните линии със съседните им имоти по регулационния план от 1970г.,
са достатъчни да индивидуализират основанието и предмета на предявените искове
в съответствие с изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК, включително да
осигурят правото на защита на ответника срещу исковете, а конкретното индивидуализиране
на реалната част, в това число с изготвяне на скица-проект, съгласно мотивите
към т. 4 от тълкувателно решение №8 от 23.02.2016г. по тълк.д. №8/2014г. на
ВКС, ОСГК представлява въпрос от значение за необходимото съдържание на
решението по исковете в случай, че исковете бъдат доказани по основание, не и
за съдържанието на исковата молба.
Въпросите приложен ли е регулационният план,
респективно породил ли е отчуждително действие по отношение на части от
процесните поземлени имоти, в противовес на възраженията, изложени от името на
ответницата, също не касаят редовността на предявените искове, а имат значение
за тяхната основателност.
По изложените съображения обжалваното решение
е валидно и допустимо, а по съображенията по-долу се явява и правилно.
Съсобствеността на ищците върху поземления
имот с идентификатор 37914.6843.551 по кадастралната карта на с. Кокаляне,
одобрена със заповед №РД-18-76 от 21.12.2010г. (за който е отреден УПИ II-537 по
регулационния план на м. „в.з. Михово блато“, одобрен със заповед № 978/13.04.1970г.),
както и собствеността на ответницата върху поземления имот с идентификатор
37914.6843.552 по кадастралната карта от 2010г. (УПИ VI-537 по
регулационния план от 1970г.), не са предмет на спор между страните, но се и
установяват от писмените доказателства по делото.
От заключението на изслушаните
съдебно-технически експертизи по делото може да се направи извод, че между
площта и границите на имотите на страните съобразно регулационния план от
1970г. и площта и границите на същите имоти, отразени в кадастралната карта от
2010г., са налице несъответствия, но тези несъответствия има смисъл да бъдат
обсъждани в случай, че бъде установено, че регулационният план е приложен, тъй
като именно и само в тази хипотеза регулационните граници на имотите стават и
имотни граници и подлежат на отразяване в кадастралната карта съгласно §5, ал.
1 ЗКИР, като по отношение на прилагането или неприлагането на
дворищнорегулационните планове, приети преди влизане в сила на ЗУТ, съответно
по отношение на отчуждителното им действие и прекратяването на това действие,
следва да бъдат съобразени разрешенията, дадени в тълкувателно решение №3 от
15.07.1993г. по гр.д. №2/1993г. на ВС, ОСГК и тълкувателно решение №3 от
28.03.2011г. по тълк.д. №3/2010г. на ВКС, ОСГК във връзка с действието на регулационните
планове, приети при действието на ЗТСУ (отм.), но приложими и по отношение на плановете,
приети при действието на предходните благоустройствени закони (изрично в този
смисъл решение №200 от 11.05.2011г. по гр.д. №439/2010г. на ВКС, I ГО),
в това число ЗПИНМ (отм.), при чието действие е приет регулационният план на м.
„в.з. Михово блато“, одобрен със заповед № 978/13.04.1970г.
В обобщен вид разрешенията на цитираните
тълкувателни решения предпоставят, че в случаите, при които регулационните
граници на урегулирани по реда на благоустройствените закони преди приемането
на ЗУТ поземлени имоти не съвпадат с имотните им граници преди регулацията, регулационният
план е приложен и предвидените с него регулационни граници се трансформират в
имотни граници като последица от непосредственото отчуждително действие на регулационния
план, когато: 1) са реализирани мероприятията, предвидени с регулационния план
и във връзка с които са определени всички или част от границите на урегулиран
поземлен имот; 2) са уредени сметките по регулация между собствениците на
съседни урегулирани имоти в сроковете по §8, ал. 1 ЗУТ; 3) принадени поради
грешка в регулацията реални части от поземлен имот към съседен имот в
несъответствие с действителните имотни граници са заети и владяни от
собственика на съседния имот в продължение на 10 години в хипотезата на
разпоредбата на чл. 33, ал. 1, изр. 2 ЗТСУ (отм.), разяснена откъм съдържание и
последици с цитираното по-горе тълкувателно решение №3 от 15.07.1993г. по гр.д.
№2/1993г. на ВС, ОСГК.
Не е предмет на спор между страните, но се
установява и от заключенията на всички изслушани съдебно-технически експертизи
по делото, че в кадастралната карта на с. Кокаляне, одобрена със заповед
№РД-18-76 от 21.12.2010г., границата между процесните имоти е очертана в
съответствие със съществуващата между имотите ограда (тоест при спазване на
изискванията на чл. 14 от отменената, но действала към датата на издаване на
заповедта Наредба №3 от 28.04.2005г., но също и на чл. 14 от действащата
Наредба № РД-02-20-5 от 15.12.2016г. за съдържанието, създаването и
поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри, според които границите
на поземлените имоти се установяват и отразяват по съществуващите на място
материализирани граници, а по регулационен план - само в случай, че липсват
материализирани граници на имотите с приложена регулация).
От обясненията на вещите лица по
експертизите, извършили оглед на място, се установява, че оградата между
имотите е стара и няма останки от съществуваща предходна съборена ограда,
разположена на различно място, а от показанията на разпитаните по делото
свидетели М. и К.безпротиворечиво и недвусмислено се установява, че оградата е
съществувала и през 1995г., когато ответницата е закупила процесния имот.
Доказателства въпросната ограда да е местена
преди или след посочената година не са ангажирани от ищците. Косвени данни за
опит за преместване на оградата се съдържат единствено в представеното от
ответницата постановление от 08.04.2003г. на прокурор при СРП, което е
приложено на л. 214 от въззивното дело и е прието като писмено доказателство с
протоколно определение на въззивния съд от 06.02.2018г., но това постановление
не съдържа данни за преместване на оградата навътре в имота на ищците, а данни за
събаряне на оградата от една от ищците и съпруга й, които след предупреждение
от правоохранителните органи са възстановили оградата на първоначалното й
място.
При липса на доказателства за съществувала
предходна ограда, която да се е намирала на различна линия между имотите на
страните, съдът в приложение на последиците на доказателствена тежест по чл.
154, ал. 1 ГПК дължи да приеме, че съществуващата между имотите ограда, по
която е очертана границата между имотите в кадастралната карта от 2010г.,
отразява имотната граница между имотите.
При това положение и дори да се приеме, че
предвижданията в регулационния план от 1970г. очертават различна регулационна
граница между имотите, каквито са твърденията на ищците, заявени като
фактическо основание на предявените искове по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, само по себе
си това обстоятелство не може да обуслови изводи за грешка в кадастралната
карта по смисъла на цитираната разпоредба, тъй като по изложените по-горе
съображения, а и съгласно изричната разпоредба на §5, ал. 1 ЗКИР
трансформирането на регулационната граница в имотна граница като последица от
отчуждителното действие на регулационния план, приет по реда на ЗПИНМ (отм.),
може да настъпи в случай, че планът е приложен.
Установяването на обстоятелства от вида на
описаните по-горе, при които при разлика между имотни и регулационни граници приетият
преди влизане в сила на ЗУТ регулационен план се счита приложен по отношение на
процесните имоти, съгласно общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК също е в
доказателствена тежест на ищците, но доказателства, а и твърдения в тази насока
не са ангажирани от ищците в първоинстанционното и въззивното производство,
включително след изрични указания на въззивния съд, дадени в откритото съдебно
заседание по делото на 06.02.2018г.
Отново в приложение на последиците на
доказателствена тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК изложеното е достатъчно предявените
искове по чл. 54, ал. 2 ЗКИР да се приемат за недоказани по основание и да
бъдат отхвърлени, но следва да се отбележи, че по делото са събрани
доказателства, които не само не обуславят, но изключват възможността за извод,
че регулационният план от 1970г. е приложен по отношение на процесните имоти.
Според заключенията на техническите
експертизи по делото този регулационен план представлява първата и единствена
до момента дворищна регулация на местността, в която се намират процесните
имоти, което означава, че за да се приеме планът за приложен по отношение на
тези имоти следва да бъдат реализирани и предвидените в него мероприятия, във
връзка с които са определени всички или част от регулационните граници на
имотите, тъй като поземлен имот не може да бъде урегулиран само по отношение на
част от границите на имота и неурегулиран по отношение на останалите му
граници.
Същевременно от заключенията на техническите
експертизи се установява, че според предвижданията в регулационния план от
1970г. както имота на ищците, така и имота на ответницата граничат с улица,
която не е реализирана до настоящия момент, а от приетата като писмено
доказателство заповед №РД-09-50-734/16.09.20214г. на главния архитект на СО (приложена
на л. 77 – 80 от първоинстанционното дело) се установява, че с цитираната
заповед прилагането на регулационния план от 1970г. е спряно на основание чл.
135, ал. 6 ЗУТ.
Следва неизбежният извод, че регулационният
план от 1970г. не е приложен по отношение на имотите на страните по делото, от
което пък следва, че дори да е налице разлика между координатните точки на
регулационната граница между имотите съобразно предвижданията в този план и координатните
точки на действителната им имотна граница, установена при изготвяне на
кадастралната карта от 2010г. въз основа на съществуващата материализирана
граница между имотите съобразно разпоредбите на ЗКИР и приетите подзаконови
нормативни актове по приложението му (цитираните по-горе Наредба №3 от
28.04.2005г. и Наредба № РД-02-20-5 от 15.12.2016г.), тази разлика не
предпоставя наличие на грешка в кадастралната карта по смисъла на чл. 54, ал. 2 ЗКИР, респективно право на собственост на ищците върху реалната част от имота
на ответницата, по отношение на която са предявени установителните искове по
делото по реда на цитираната разпоредба.
По изложените съображения въззивният съд
прие, че исковете са неоснователни и обжалваното решение, с което са
отхвърлени, се явява правилно като краен резултат, поради което следва да бъде
потвърдено, без да е необходимо да се обсъждат възраженията във въззивната
жалба срещу мотивите на първоинстанционното решение за придобиване на
процесната реална част от ответницата част по давност, изтекла в периода след
01.01.2001г., като при този изход на делото и съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК
основателна се явява претенцията на ответницата за присъждане на разноските,
които е направила за въззивното производство.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението
от 09.09.2016г. по гр.д. №53657/2013г. на СРС, 47 с-в.
ОСЪЖДА Я.К.К.
– М. с ЕГН ********** и И.И.Г. с ЕГН ********** да заплатят на П.Д.Ц. с ЕГН **********
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1 800,00 лв. – разноски за
адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението може да обжалва с касационна жалба пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.