№ 15001
гр. София, 14.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ДИАНА К. АНГЕЛОВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. ВЛАДИМИРОВА
като разгледа докладваното от ДИАНА К. АНГЕЛОВА Гражданско дело №
20211110144274 по описа за 2021 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на „П.....“ ЕООД, ЕИК ........., със
седалище и адрес на управление: гр. С против Б. В. Г., ЕГН **********, с адрес: 1000 С.
Ищецът твърди, че е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК срещу Б. В. Г. с ЕГН: **********, по което било образувано гр. д. № 62793/2020
г., по което е издадена заповед за изпълнение за сумите: 5000 лв., представляваща главница
по договор за потребителски кредит № ********** между „П.....” ЕООД като кредитор и Б.
В. Г. като длъжник, лихва за забава в размер на 122.40 лв. за периода от 27.03.2017 г. до
26.02.2019 г., законна лихва в размер на 3173.51 лв. за периода от 26.02.2019 г. до 14.12.2020
г., сумата от 2418.64 лв., представляваща договорно възнаграждение за периода от
26.03.2017 г. до 26.02.2019 г., както и за направените в заповедното производство разноски в
размер на 439.29 лв.
Твърди, че на 13.02.2017 г. е сключен Договор за потребителски кредит № **********
между „П.....” ЕООД като кредитор и Б. В. Г. като длъжник. Посочва, че параметрите по
договора са следните: Сумата на кредита: 5 000 лв., срок на кредита: 24 месеца, размер на
вноската: 309.11 лв.; годишен процент на разходите (ГПР): 49.89 %; годишен лихвен
процент: 41.17 %; лихвен процент на ден: 0.11 %; общо задължение по кредита: 7418.64 лв.
Ищецът твърди, че ответницата е избрала и закупила пакет от допълнителни услуги, като
възнаграждението за закупения пакет от допълнителни услуги било 3750.00 лв., а размерът
на вноската по закупен пакет от допълнителни услуги била 156.25 лв. Сочи, че общото
задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги били 11 168.64 лв. Твърди, че
1
неразделна част към договора за кредит са общите условия, които били предадени при
подписване на договора и с които длъжницата се запознала.
Твърди, че длъжникът поел задължение по Договор за потребителски кредит №
**********, като го сключил за срок от 24 месеца, с месечна вноска по погасителен план в
размер на 465.36 лв. и падежна дата всяко 26-то число на месеца. Твърди, че „П.....“ ЕООД е
изпълнило точно и в срок задълженията си по договора, като на 14.02.2017 г. е превело
парична сума в размер на 5 000.00 лв. по посочена от длъжника Б. В. Г. банкова сметка.
Посочва, че Съгласно чл. 4 от Общите условия към ДПК № ********** длъжникът Б. В. Г.
дължала на дружеството договорно възнаграждение за изтегления кредит. Сочи, че
договорното възнаграждение се претендира от падежа на първата неизплатена вноска -
26.03.2017г. до падежа на последната по ред погасителна вноска - 26.02.2019 г. Ищецът
твърди, че ответникът не е извършил плащане за закупените допълнителни услуги, като
твърди, че ответникът доброволно е сключил избрания пакет, с който е получил право
искането му да бъде разгледано в най-кратки срокове, както и други благоприятни за него
условия. Твърди, че за периода от изпадане на длъжника в забава 27.03.2017 г. до 26.02.2019
г. се дължи и мораторна лихва, която е в остатъчен размер от 122.4 лева.
Твърди, че крайният срок за погасяване на кредита съгласно погасителния план към
ДПК № ********** бил изтекъл на дата 26.02.2019 г., с изтичането на който срок била
настъпила и изискуемостта на задължението на длъжника в пълен размер. Твърди, че към
момента на подаване на исковата молба погасеното от Б. В. Г. задължение по ДПК №
********** било в общ размер на 0.00 лв.
При горното се иска от съда да постанови решение, с което да признае за установено в
правоотношенията между „П.....“ ЕООД, ЕИК ........., със седалище и адрес на управление: гр.
С и Б. В. Г., ЕГН: ********** с адрес: 1000 С, че съществуването на вземане на „П.....“
ЕООД, ЕИК ........., със седалище и адрес на управление: гр. С и Б. В. Г., ЕГН: ********** с
адрес: 1000 С дължи на „П.....“ ЕООД, ЕИК ........., със седалище и адрес на управление: гр.
С, сумите, за които била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК, издадена на 15.01.2021 година по ч.гр.дело № 62793/2020 година по описа на
Софийски районен съд, а именно: сумата, представляваща главница в размер на 5000.00 лв.
/пет хиляди лева/, договорно възнаграждение в размер на 2418.64 лв. /две хиляди
четиристотин и осемнадесет лева и шестдесет и четири стотинки/, лихва за забава в размер
на 122.40 лв. /сто двадесет и два лева и четиридесет стотинки/ и законна лихва в размер на
3173.51 лв. /три хиляди сто седемдесет и три лева и петдесет и една стотинки/,
представляващо неизплатено задължение по Договор за потребителски кредит №
**********, ведно със законната лихва от дата на подаване на заявлението пред заповедния
съд - 15.12.2020 година до изплащане на вземането.
Освен това иска от съда да постанови решение, с което да осъди длъжникът Б. В. Г. по
ДПК № ********** да заплати на „П.....“ ЕООД вземане в размер на 3750.00 лв. /три хиляди
седемстотин и петдесет лева/, представляващо неизплатено възнаграждение за закупен пакет
от допълнителни услуги. Претендира разноски.
2
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответницата е подала отговор на исковата молба, с който
оспорва предявения иск като недопустим и неоснователен, като оспорва претенциите по
основание и размер. Оспорва да е получавала съответната сума, както и кредитът да е
усвоен в съответния размер. Оспорва договора като недействителен, поради противоречие
със ЗПК. В условие на евентуалност оспорва начисления лихвен процент по процесния
договор за потребителски кредит, като неправомерно завишен и в противоречие с добрите
нрави. В условие на евентуалност оспорва претендираните от ищцовото дружество „пакет от
допълнителни услуги“. Претендира направените по делото разноски.
В открито съдебно заседание за ищеца не се явява представител, като е депозирана
молба, с която исковите претенции се поддържат, и са прави искане за присъждане на
разноски в полза на ищеца.
За ответника, в съдебно заседание се е явил надлежно упълномощен процесуален
представител, който поддържа заявените възражения и претендира разноски.
В хода на съдебното дирене са събрани писмени доказателства, въз основа на чийто
анализ и по смисъла на чл.12 от ГПК, съдът е мотивиран да стори следните фактически
констатации:
Доказва се, че на 15.12.2020 година ищецът е подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу Б. В. Г. с ЕГН: **********, въз основа на което е било
образувано ч.гр. дело № 62793/2020 година по описа на Софийски районен съд.
Заповедният съд е уважил частично депозираното заявление, като с Разпореждане №
20013137/15.1.2021 година е постановил да се издаде Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК в полза на заявителя, в следния смисъл: „Длъжникът Б. В. Г.,
ЕГН **********, с адрес ГР.С, да заплати на кредитора П..... ЕООД, ЕИК .........,
представляван от ..........., с адрес ГР.С, сумата от 5000 лв., представляваща главница по
договор за потребителски кредит №30170103526 от 14.02.2017 г., ведно със законна лихва
върху тази сума, считано от 15.12.2020 г. до изплащане на вземането, лихва за забава в
размер на 122.4 лв. за периода от 27.3.2017 г. до 26.2.2019 г., законна лихва в размер на
3173.51 лв. за периода от 26.2.2019 г. до 14.12.2020 г., сумата от 2418.64 лв., представляваща
договорно възнаграждение за периода от 26.3.2017 г. до 26.2.2019 г. и 439.29 лв. разноски
по делото, а именно: 289.29 лв. държавна такса и 150 лв. възнаграждение на юрисконсулт.“,
като в останалата част за сумата – сумата от 3750 лв., представляваща възнаграждение за
закупен пакет от услуги ведно със законна лихва от 15.12.2020 г. до изплащане на вземането,
заповедният съд е отхвърлил заявлението с вх.№ 23073719/15.12.2020 година депозирано от
„П.....“ ЕООД.
Установява се, че на 13.02.2017 година между страните е бил сключен Договор за
потребителски кредит № **********.
Видно от съдържанието на договора е, че страните са уговорили размер на заемната
сума, договорно възнаграждение, срок за връщане на сумата. Така се установява, че сумата
на кредита е говорена в размер на 5 000,00 лева със срок на връщане от 24 месеца, т.е. до
3
13.2.2019 година. Уговорен е размер на погасителната вноска на стойност 309,11 лева при
годишен процент на разходите (ГПР) посочен в договора в размер на 49.89 % и годишен
лихвен процент, посочен в договора в размер на 41.17 %, при лихвен процент на ден: 0.11
%.
В договора е посочено, че страните уговарят общо задължение по кредита на стойност
7418,64 лева, от което главница 5000,00 лева и договорно възнаграждение за срока на
договора, договорна лихва в размер на 2418,64 лева.
Установява се, че ответницата е подписала Споразумение за предоставяне на
допълнителен пакет от услуги, изразяващи се в приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски,
възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на
дата на падеж, улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Доказва се, че с договора за потребителски кредит – в раздел VI „Параметри“ е уговорена
цена на закупения пакет от допълнителни услуги в размер на 3750,00 лева.
Установява се, че с подписването на договора и споразумението за допълнителни
услуги са разписани между страните и приложимите общи условия, приложими към
процесния договор за кредит.
Доказва се, че на 14.02.2017 година по посочена от ответника банкова сметка ищецът е
превел сумата на главницата по договора – 5000,00 лева.
До приключване на съдебното дирене не се установи ответника да е върнал заемната
сума или платил претендираните от ищеца в производството суми.
От събраните доказателства не се установи до длъжника да е изпращано уведомление
за предсрочна изискуемост или на длъжника да е била предоставена услуга от уговорения
пакет допълнителни услуги.
Въз основа на прието от съда за доказано като факти, настоящият съдебен състав е
мотивиран да стори следните правни изводи:
В настоящето производство са заявени в условията на обективно кумулативно
съединяване следните установителни и осъдителна искови претенции:
- иск за главница - представляваща главница по договор за заем, с правна
квалификация чл.422 от ГПК във връзка с чл.240, ал.1 от Закона за задълженията и
договорите във връзка с чл.9 от Закона за потребителския кредит;
- иск за договорна лихва и договорно възнаграждение с правна квалификация чл.422 от
ГПК във връзка с чл.79 и чл.86 от Закона за задълженията и договорите;
- иск за законна лихва и лихва за забава с правна квалификация чл.422 от ГПК във
връзка с чл.86 от Закона за задълженията и договорите;
- осъдителния иск за допълнително възнаграждение с правна квалификация чл.422 от
ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от Закона за задълженията и договорите във връзка с чл.9 от
4
Закона за потребителския кредит.
Заявеното от ответницата възражение за недействителност е такова по смисъла на
чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите.
С доклада по реда на чл.146 от ГПК съдът е обявил на страните, че ще извърши
проверка и ще се произнесе по основания за нищожност, които не са заявени от ответника,
като се има предвид постоянната съдебна практика - така Решение от 27.06.2000 г. по
съединени дела С- 240/98 до С-244/98, Осеаno Grupo Editorial SA срещу Rocio Murciano
Quintero (С-240/98) u Salvat Editores SA срещу Jose M. Sanchez Alcon Prades и други (С-
241/98 до С-244/98), като в този смисъл националния съдия, като съдия по правото на ЕС е
длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи
в приложното поле на Директивата - така -решения по: дело С-240/98- С-244/98, т. 27- т. 28;
дело С-168/05; дело С-40/08; дело С-137/08, дело С-243/08, т. 31, дело С-618/10, т. 41-42;
дело С-472/11, т. 21-24, дело С-397/11, т. 26, дело С-415/11, т. 44-т. 46/.
По допустимостта
Исковите претенции са допустими, като предявени от лице, което твърди и доказва
правен интерес, пред местно и родово компетентния съд. Същите са заявени в срока по чл.
415, ал. 4 от ГПК, като е налице идентитет между страните и сумите в заповедното и
исковото производство.
По същество
По исковата претенция за главница по договор за заем, с правна квалификация
чл.422 от ГПК във връзка с чл.240, ал.1 от Закона за задълженията и договорите във
връзка с чл.9 от Закона за потребителския кредит.
Тази искова претенция съдът приема за доказана по основание и размер и следва да
уважи в цялост.
Безспорно се установи наличието на облигационно заемно правоотношение между
страните, по което ищецът като кредитор е изпълнил задължението си и реално е предал на
ответника, кредитополучател заемната сума, която последния не е върнал в срока на
договора и към момента няма доказателства за плащането й.
По смисъла на чл.240 от Закона за задълженията и договорите, с договора за заем
заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а
заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и
качество. Като не се доказва от фактическа страна, заемателят да е върнал даденото в
уговорения срок от 24 месеца, не по-късно от 13.2.2019 година исковата претенция за
дължимост на главницата по договора за кредит следва да бъде уважена в цялост.
По исковата претенция за договорна лихва и договорно възнаграждение с правна
квалификация чл.422 от ГПК във връзка с чл.79 и чл.86 от Закона за задълженията и
договорите
5
По отношение на претенцията за сума в размер на 2418,64 лева- договорно
възнаграждение за периода от 26.3.2017 година до 26.2.2019 година, съдът приема, че
същата е неоснователна и следва да се отхвърли, при следните аргументи:
Вярно е, и съдебната практика приема трайно, че няма пречка страните по договор да
уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва.
Максималният размер на договорната лихва ( била възнаградителна или за забава) е
ограничен винаги от чл.9 от Закона за задълженията и договорите, съгласно който страните
могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
добрите нрави.
За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Прието е, че противно на
добрите нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр.
ипотека), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща
двукратния размер на законната лихва. По делото е установено, че уговорената
възнаградителна лихва е в размер на 41,17 %, като същата надвишава над три пъти размера
на законната лихва, поради което клаузата, с която е уговорена същата се явява
недействителна поради противоречие с добрите нрави, а претенцията за заплащане на
договорна лихва (договорно възнаграждение) в претендирания размер се явява
неоснователна.
Съгласно Постановление № 426 на Министерския съвет от 18.12.2014 г. за определяне
размера на законната лихва по просрочени парични задължения, обн., ДВ, бр. 106 от
23.12.2014 г., в сила от 1.01.2015 г., се определя годишния размер на законната лихва за
просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на Българската
народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10
процентни пункта. При това основния лихвен процент на БНБ за процесния период е 0 %,
т.е. размера на законната лихва при просрочие е 10%. В този смисъл несъмнено, че
търсения от ищеца размер на годишния лихвен процент от 41,17 % надвишава прага от 30%
/три пъти лихвата по просрочени кредити/, с което противоречи на добрите нрави и закона и
се приема от съда, че е нищожна клауза, която не поражда търсения от ищеца правен
резултат.
Съдът не приема за основателни възраженията, че нищожността на клаузата, с която е
уговорен размер на ГЛП и ГПР води до нищожност на целия договор. Вярно е, че с
уговарянето на такъв размер над законово определения лимит потребителят се поставя в
неравноправно положение, и се противоречи директно на закона, но не може да се приеме от
настоящия съдебен състав, че клаузата за размера на ГЛП и ГПР е такава съществена част от
договора за заем, без изпълнението на която да се достигне до изначална нищожност на
целия договор.
По отношение на уговорената възнаградителна лихва, като се има предвид
6
установеното от договора е очевидно, че възнаградителната лихва като цена за
предоставеното ползване на заетата сума не е еквивалентна.
Липсата на еквивалентност на престациите винаги в казус като настоящия се обсъжда
от съдебната практика – така Решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС,
IV г. о., така и в Решение № 615 от 15.10.2010 г., постановено по гр. д. № 1208/2009 г., Г. К.,
III г. о., ВКС, така и Решение № 1444/4.11.1999 г. на ВКС, по гр. д. № 753/99 г., V г. о.;
Решение № 160/14.03.2006 г. на ВКС по гр. д. № 325/2004 г., II г. о.; Решение №
597/28.05.2008 г. на ВКС по гр. д. № 2365/2007 г., I гражданско отделение, при което е
прието, че е налице нарушение на добрите нрави при не еквивалентност на престации, в
който случай сключената сделка е нищожна.
С оглед на горното претенцията за сумата от 2418,64 лева следва да се отхвърли.
По иска за законна лихва в размер на 122,40 лева за периода от 27.3.2017 година до
26.2.2019 година и лихва за забава в размер на 3173,15 лева за периода от 26.2.2019
година до 14.12.2020 година с правна квалификация чл.422 от ГПК във връзка с чл.86
от Закона за задълженията и договорите
По претенцията за 122,40 лева, ищецът претендира длъжникът да е изпаднал в забава
за периода от 27.3.2017 година до 26.2.2019 година, като твърди, че изискуемостта на
вземането е нестъпила с падежа на кредита – на 13.2.2019 година.
По аргумент от чл.84 от Закона за задълженията и договорите при срочни задължения,
длъжникът изпада в забава с изтичането на определения срок. При настъпил падеж на
главното вземане – с изтичане на срока на договора, ответницата като длъжник по договора
за кредит е изпаднала от деня следващ падежа – т.е. от 14.2.2019 година.
За сумата от 122,40 лева ищецът не сочи да е поканил длъжника да плати от дата
27.3.2017 година, като очевидно това е период на забава, касаещ обявяване на предсрочна
изискуемост на вземането по договора за кредит. Доколкото обаче не се установи за
предсрочната изискуемост длъжникът да е бил уведомяван претенцията за лихва за забава за
периода 27.3.2017 година до 26.2.2019 година е неоснователна и следва да се отхвърли.
По претенцията за лихва за забава за сумата от 3173,51 лева за периода 26.2.2019
година – дата след падежа на договора до 14.12.2020 година – датата на депозиране на
заявлението пред заповедния съд – тази лихва за забава се дължи за този период, но в размер
определен от съда по реда на чл.162 от ГПК на стойност 913,89 лева върху дължимата
главница от 5000,00 лева – така по аргумент от чл.86 от Закона за задълженията и
договорите. При това исковата претенция за лихва за забава за периода 26.2.2019 година –
дата след падежа на договора до 14.12.2020 година – датата на депозиране на заявлението
пред заповедния съд, следва да се уважи до размера от 913,89 лева, като над този размер до
първоначално претендирания от 3173,51 лева, т.е. за разликата от 2259,62 лева следва да се
отхвърли като неоснователна.
7
По осъдителния иск за допълнително възнаграждение с правна квалификация
чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от Закона за задълженията и договорите във
връзка с чл.9 от Закона за потребителския кредит.
Категорично е за съда, че със сключването на това споразумение за допълнителен
пакет услуги – кредиторът се опитва допълнително да обезпечи изпълнението на договора за
кредит, респ. да минимизира риска на кредитодателя чрез уговорка за бъдещи услуги,
свързани с управлението на кредита – възможност за отлагане на определен брой вноски,
възможност за намаляване на брой вноски, възможност за смяна на дата на падежа, улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства. Неизпълнението му може да
доведе до, първо, липса на ликвиден финансов ресурс на кредитора, с който да извършва
търговска дейност, и по този начин да пропусне ползи, или с който да погасява свои
задължения, поради което да претърпи загуби (обезщетения или лихви, в случай че набави
средствата от другаде); второ, необходимост да се предприемат допълнителни действия по
издирване на секвестируемо имущество на потребителя, част от разходите за които не могат
или трудно могат да бъдат възстановени в изпълнително производство; трето, в крайна
сметка, независимо от номинално съществуващото основно задължение на потребителя, то
може да се окаже несъбираемо и в икономически аспект да се приравни на загуба.
Следователно поради акцесорния характер на задължението, неизпълнението му не води до
самостоятелни неблагоприятни последици – в действителност то единствено парира
възможен механизъм за тяхното избягване. Предвиденият механизъм обаче е бил изначално
несигурен – кредиторът е поел риск да отпусне реално необезпечен кредит.
Процесната клауза – Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги и
клаузата на чл.4.4 от Общите условия на договора, както и тази на чл.17.4 от Общите
условия – относно дължимостта на такси, от проверявания потребителски договор, за съда,
преследват забранена от закона цел, а именно да се присъди още едно обезщетение за забава.
По тази причина влизат в пряко противоречие с императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1
ЗПК и следва да се приемат за нищожни, а и вероятно неравноправни.
Следва да се посочи и, че същата клауза в противоречие с добрите нрави. Добрите
нрави са критерии за норми на поведение, които се установяват в обществото, поради това
че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с
тях. Те са морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е нищожност на съответната сделка или клауза, тоест
последните не пораждат предвидените с тях правни последици. Противоречащи на добрите
нрави са уговорки, с които се цели постигане на неприсъщ резултат на конкретния вид
сделка, при който едната страна се обогатява неоснователно за сметка на другата,
използвайки икономически по-силната си позиция и подготвеност за участие в гражданския
и търговския оборот. В настоящия случай главницата по кредита е размер на 5000 лв., а
пакетът за допълнителни услуги е на стойност 3750,00 лв. Срещу това възнаграждение
ответницата е получила не реална, а потенциална възможност за ползване на съответни
услуги, доколкото в общите условия към договора за потребителски кредит е предвидено, че
8
допълнителните услуги могат да бъдат ползвани при желание от нейна страна, но и при
други допълнителни условия и след като кредиторът даде съгласието си за това, а не
единствено по волята на кредитополучателя. С оглед на тези съображения настоящият
състав намира, че уговорката, с която ответницата е поела задължение да заплати в полза на
ищеца възнаграждение за пакет от допълнителни услуги е нищожна на основание чл. 26, ал.
1 ЗЗД.
За пълнота следва да се посочи, че съгласно чл. 10а , ал. 4 ЗПК видът, размерът и
действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно
определени в договора за потребителски кредит. В настоящата хипотеза възнаграждението
за всички услуги по пакета от допълнителни услуги е определено общо, като не е ясно за
всяка от услугите каква е дължимата цена. Освен това, нито от договора за кредит и
допълнителното споразумение към него, нито от общите условия стават ясни параметрите
на услугата приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, доколкото не
са фиксирани точни срокове, а е уточнено само, че съответната услуга ще бъде предоставена
„приоритетно” преди договорите, при които няма закупен пакет от допълнителни услуги.
Тази неяснота води до извод за нарушаване на императивното правило на чл. 10а, ал. 4 ЗПК.
Възнаграждението за пакет от допълнителни услуги не е включено в годишния
процент на разходите, определен на 49,89 %, видно от договора за кредит, където ГПР е
посочен преди него, както и от общите условия. Съдът намира обаче, че възнаграждението
за допълнителни услуги следва да се включи в ГПР, тъй като съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Доколкото задължението за заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги
е свързано неразделно с договора за креди, тъй като без последния не би било поето, следва
да се приеме, че е част от общите разходи по кредита. Този извод се налага и от факта, че
същото е включено в погасителния план към договора за кредит. При включването на
възнаграждението като компонент от ГПР обаче се стига до резултат, при който ГПР
надвишава предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум, поради което и на основание ал. 5 от
чл. 19 ЗПК следва да се приеме, че клаузите, регламентиращи задължението за заплащане на
възнаграждение, са нищожни.
Поради констатираната нищожност на клаузите, предвиждащи задължение за
заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги и условията за това, съдът
приема, че същите не са породили предвидените в тях правни последици и съответно, че за
ответницата не е възникнало задължение за плащане на сумата 3750,00 лева. Поради това
искът по чл.79, ал.1 от Закона за задълженията и договорите във връзка с чл.9 от Закона за
потребителския кредит се явява неоснователен и подлежи на отхвърляне.;
По разноските:
При този изход на спора – частична основателност на предявените искове, право на
9
разноски има всяка от страните съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част. Съобразно
дадените в Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, разяснения
настоящият състав следва да се произнесе по разпределението на отговорността за
разноските както в исковото производство, така и в заповедното производство. Ответникът
не е сторил разноски в настоящето производство, като се следва определяне на дължимо
адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата.
Предвид изхода на делото и на основание чл. 78, ал.1 и ал.8 ГПК ответницата следва да
бъде осъдена да заплати на „П.....” ЕООД сторените от него съдебни разноски съразмерно
уважената част от исковете.
Ищецът е представил списък по чл. 80 ГПК, съгласно който е сторил разноски в размер
на общо за заповедното и исковото производство в размер на 1103,69 лева, от които
съобразно уважения размер следва да му се присъдят 451,56 лева.
За процесуалния представител на ответника като възнаграждение на оказана безплатна
правна помощ се претендира сумата от 964,00 лева. Заявеното възражение за прекомерност е
неоснователно, доколкото този размер е съобразен сцената на иска, положения труд,
отделеното време за подготовка на делото, активното процесуално поведение на адвоката.
При това на същия се дължи възнаграждение, съобразно отхвърления размер на иска на
стойност 569,59 лева.
Мотивиран от горното и на основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.240, ал.1 от
Закона за задълженията и договорите във връзка с чл.9 от Закона за потребителския кредит;
чл.422 от ГПК във връзка с чл.79 и чл.86 от Закона за задълженията и договорите и чл.79,
ал.1, и на основание чл.235, ал.3 от ГПК и чл.78, ал.1, ал.3 и ал.8 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в правоотношенията между „П.....“ ЕООД, ЕИК
........., със седалище и адрес на управление - гр. С, представлявано винаги от двама
управители заедно от ........... и Б. В. Г., ЕГН: ********** с адрес: 1000 С, че съществуването
на вземане на „П.....“ ЕООД, ЕИК ......... и Б. В. Г., ЕГН: ********** с адрес: 1000 С дължи
на „П.....“ ЕООД, ЕИК ........., със седалище и адрес на управление: гр. С, част от сумите, за
които била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК,
издадена на 15.01.2021 година по ч.гр.дело № 62793/2020 година по описа на Софийски
районен съд, а именно: сумата, представляваща главница в размер на 5000.00 лв. /пет
хиляди лева/ по Договор за потребителски кредит № **********/13.2.2017 година, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на заявлението пред
заповедния съд -15.12.2020 година до окончателното изплащане на вземането, и дължи
законна лихва за забава в размер на 913,89 лева, дължима за периода от 26.2.2019 година до
14.12.2020 година, като над този размер до първоначално претендирания от 3173.51 лв. /три
10
хиляди сто седемдесет и три лева и петдесет и една стотинки/, т.е. за разликата от 2259,62
лева следва да се отхвърли като неоснователна претенцията за лихва за забава.
ОТХВЪРЛЯ КАТО НЕОСНОВАТЕЛНИ предявените установителни претенции по
реда на чл.422 от ГПК от „П.....“ ЕООД, ЕИК ........., със седалище и адрес на управление - гр.
С, представлявано винаги от двама управители заедно от ........... и Б. В. Г., ЕГН: **********
с адрес: 1000 С, че съществуването на вземане на „П.....“ ЕООД, ЕИК ......... и Б. В. Г., ЕГН:
********** с адрес: 1000 С дължи на „П.....“ ЕООД, ЕИК ........., със седалище и адрес на
управление: гр. С, за част от сумите, за които била издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена на 15.01.2021 година по ч.гр.дело №
62793/2020 година по описа на Софийски районен съд, а именно: за сумата, представляваща
договорно възнаграждение в размер на 2418.64 лв. /две хиляди четиристотин и осемнадесет
лева и шестдесет и четири стотинки/ по Договор за потребителски кредит №
**********/13.2.2017 година, и за сумата на претендираната лихва за забава в размер на
122.40 лв. /сто двадесет и два лева и четиридесет стотинки/, претендирана за периода от
27.3.2017 година до 26.2.2019 година по Договор за потребителски кредит №
**********/13.2.2017 година.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният от „П.....“ ЕООД, ЕИК ........., със
седалище и адрес на управление - гр. С - осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1 от
Закона за задълженията и договорите във връзка с чл.9 от Закона за потребителския кредит
срещу Б. В. Г., ЕГН: ********** с адрес: 1000 С, с който се иска съдът да осъди Б. В. Г.,
ЕГН: ********** с адрес: 1000 С да плати на „П.....“ ЕООД, ЕИК ........., със седалище и
адрес на управление - гр. С сумата от 3750,00 лева представляващо неизплатено
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги по Договор за потребителски
кредит № **********/13.2.2017 година.
ОСЪЖДА Б. В. Г., ЕГН: ********** с адрес: 1000 С да заплати „П.....“ ЕООД, ЕИК
........., със седалище и адрес на управление - гр. С на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
сторените пред заповедния съд по ч.гр.дело № 62793/2020 година по описа на Софийски
районен съд и пред исковия съд по гр.дело № 44274/2021година по описа на Софийски
районен съд разноски в общ размер на 451,56 лева, съобразно уважения размер на исковите
претенции.
ОСЪЖДА „П.....“ ЕООД, ЕИК ........., със седалище и адрес на управление - гр. С на
основание чл. 78, ал.3 от ГПК във връзка с чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата да
заплати на адвокат М. Л. Л., ЕГН **********, вписан в САК, за оказана безплатна правна
помощ на Б. В. Г., ЕГН: ********** с адрес: 1000 С пред исковия съд по гр.дело №
44274/2021година по описа на Софийски районен съд - адвокатско възнаграждение в размер
11
на 569,59 лева, съобразно отхвърления размер на исковите претенции.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд – в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
След влизане в сила на решението препис да се изпрати на заповедния съд по
ч.гр.дело № 62793/2020 година по описа на Софийски районен съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12