№ 321
гр. София , 01.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание
на осемнадесети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Иво Димитров
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Ива А. Иванова
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно търговско дело
№ 20211001000327 по описа за 2021 година
взе предвид следното:
Въззивното производството по реда на чл.258 и сл. ГПК е образувано по жалба на
„Турин имоти“АД, ЕИК *********, чрез адв.Б.Б. от САК насочена против Решение №
260042/11.01.2021 г., постановено по т.д.№ 2173/2020 г. по описа на Софийски градски съд,
ТО, с която предявените от дружеството жалбоподател обективно съединени искове с
правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД против „ЧЕЗ Електроразпределение
България“ЕАД, ЕИК *********, за заплащане на сумата от 47 881,54 лв., представляваща
обезщетение за ползване на съоръжения за присъединяване към електроразпределителната
мрежа за периода 31.07.2009 г. – 30.06.2011 г., ведно със законната лихва върху това
вземане, считано от датата на предявяване на исковата молба – 30.06.2011 г. до
окончателното й заплащане, са били отхвърлени, наред с искането за присъждане на
сторените по делото разноски.
В жалбата се поддържа неправилност на обжалваното решение, като постановено при
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в едностранчива и
превратна преценка на приобщените по делото доказателства, както и за постановяването му
в противоречие с материалния закон – ЗЕ и ЗЗД, вкл. за необоснованост.
Поддържа се, че съдът не бил взел предвид факта, че договорът за присъединяване от
02.12.2008 г. не бил подписан от законния представител на дружеството въззивник Л. Л., а
от друго лице, което нямало пълномощията да стори това, а действията му не били
потвърдени след узнаването за това от представляващия „Турин имоти“АДСИЦ.
Поради това и клаузата на чл.12 от договора, на която се позовал съдът, не обвързвала
страните.
1
На отделно и самостоятелно основание се поддържа, че посочената клауза била
нищожна поради липса на съгласие от страна на присъединяваното лице за сключването му
/пак с оглед твърденията за липса на представителна власт за подписалия го от негова
страна/, поради което е не произвела правно действие.
На друго самостоятелно основание се поддържа, че постановеното решение било в
противоречие с установеното от чл.117, ал.7 ЗЕ в редакцията й, действала към релевантния
период от време, като необосновано първоинстанционният съд тълкувал разширително
посочената правна норма. Според въззивникът дори да се приемело, че клаузата на чл.12 от
договора за присъединяване обвързвала валидно страните, то същата била нищожна на
друго основание – противоречала на закона – чл.117, ал.7 ЗЗД.
Поддържа се и нарушение на материалния закон, в нормата на чл.23 от Наредба №
6/09.06.2004 г.
По подробно изложени доводи в подкрепа на изложените оплаквания е поискано от
въззивната инстанция да отмени обжалваното решение и да постанови ново по съществото
на спора, с което предявените искове се уважат в пълен размер.
В отговора по въззивната жалба насрещната страна оспорва наведените в нея доводи и
поддържа правилност на решението на СГС.
Настоящата инстанция не допусна събирането на нови доказателства.
Софийският апелативен съд, търговско отделение, пети състав, като съобрази данните
по първоинстанционното дело, приема следното:
СГС е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл.59 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД от „Турин имоти“АДСИЦ, ЕИК ********* /преобразувано в АД,
обстоятелство, обявено в ТР при АВп на 05.11.2020 г./ против ЧЕЗ Разпределение
България“АД, ЕИК *********.
Поддържано е в обстоятелствената част на исковата молба, че ищцовото дружество е
собственик на недвижим имот в гр.София, представляващ триетажна сграда, подробно
индивидуализиран, който придобил въз основа на покупко-продажба на 26.06.2008 г. След
закупуването й сградата била пристроена, надстроена и преобразувана в апартаментен
хотел.
Освен това със средства на дружеството ищец бил преоборудван и съществуващ
трафопост, като било изградено и оборудвано ново „съоръжение за присъединяване“ към
електроразпределителната мрежа, също подробно индивидуализирано.
Във връзка с присъединяването на сградата към разпределителната електрическа
мрежа, на 02.12.2008 г. страните по делото се обвързали с договор за присъединяване на
обекти на потребители към разпределителната електрическа мрежа по реда на чл. 20, ал. 5,
т. 2 от НПППЕЕПРЕМ, ДПЕРМ Р100007805/02.12.2008 г.
Според клаузите му ищцовото дружество се задължило да проектира, съгласува в
съответствие с действащата нормативна уредба и да изгради съоръжения за присъединяване
за срок от 8 месеца. Цената, която ищецът е заплатил за преоборудване на трафопоста, е
132 361. 32 лева с ДДС.
Твърди се, че уговорения срок бил спазен и съоръженията са били въведени в
експлоатация на 31.07.2009 г.
Ответникът от своя страна поел задължение да изплати изградените от ищеца
съоръжения за присъединяване на обекта към разпределителната електрическа мрежа, след
2
представяне на изискуемите документи.
Страните се споразумели и че изградените съоръжения за присъединяване ще се
поставят под напрежение след сключване на друг договор между страните - за прехвърляне
на собствеността, какъвто не бил сключен, а ответникът не предприел каквито и да е реални
мерки за изкупуването им.
Твърди се още, че от финансираното от ищцовото дружество и негова собственост
съоръжение ответното такова захранвало с електричество множество други абонати и
реализирало незаконно доход.
Поради това последното дължало обезщетение за ползване на съоръженията за
присъединяване до окончателното им изкупуване в размер, определен съобразно чл. 10 и сл.
от Методика за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или
разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или
съоръжения до други потребители за целите на преноса на електрическа енергия, на преноса
на топлинна енергия и на преноса на природен газ, одобрена от ДКЕВР с Решение по
Протокол № 27/04.02.2008 г.
Твърди се и че поради множеството идентични случаи ДКЕВР приела становище
/протоколно решение/ № 25 от 14.02.2011 г., относно изкупуване на съоръженията за
присъединяване към електроразпределителната мрежа. В него се позовала на разпоредбите
на чл. 20, ал. 7 и чл. 23 от Наредба № 6 от 09.06.2004 г., според които разпределителното
дружество е длъжно да изкупи съоръженията за присъединяване, изградени от
потребителите, преди да ги постави под напрежение, т.е. преди да започне да ги ползва.
В случаите, в които такива съоръжения се поставят под напрежение преди да е
сключен договор за изкупуването им, от разпределителното дружество се нарушава
императивната разпоредба на чл. 23 от Наредбата, което съставлява административно
нарушение.
В случай, че няма сключен договор за изкупуване на съоръженията за присъединяване
и разпределителното предприятие ползва тези съоръжения за целите на преобразуването и
преноса на електрическа енергия до други потребители, какъвто е и настоящия казус,
съгласно чл. 117, ал. 7 от ЗЕ, ползването следва да бъде платено от разпределителното
предприятие по реда на приетата от ДКЕВР методика.
Т.к. независимо от извънсъдебните опити на ищцовото дружество на разреши
отношенията си с ответното това не станало, като договор за изкупуване на съоръжението
не бил сключен, нито се пристъпило към заплащане на месечна наемна цена до
изкупуването, е поискано от съда да постанови решение, с което да осъди ответникът да
заплати на ищеца сумата от 47 881. 54 лева, като обезщетение за ползване на съоръжения за
присъединяване към електроразпределителната мрежа, представляващи преоборудване на
трансформаторен пост „Витоша“ № 48, гр. София, с трансформатор 800кVА, кабелни линии
ниско напрежение (НН), главно табло, разпределителни табла и други, за период от
пускането в експлоатация на съоръжението – 31.07.2009 г., до 30.06.2011 г., 23 месеца, ведно
със законната лихва върху присъдената сума от датата на завеждане на исковата молба до
окончателното плащане, както и сторените по делото разноски.
В отговора по исковата молба ответното дружество, чрез процесуалния си
представител, е оспорил предявените искове по основание и по размер.
Не е оспорил фактическите твърдения на ищеца относно собствеността му върху
триетажната жилищна сграда, намираща се в гр.София, на ул.“Нефит Рилски“ № 35.
Поддържал е от своя страна, че именно ответното дружество е собственик на
изградения през 1935 г. масивен шахтов трафопост от 21 кв.м. на адрес гр. София,
бул.“Витоша“ № 48 с кабели, а на основание § 1, т. 41 от ЗЕ и чл. 30, ал. 4 от Наредба № 6 от
3
09.06.2004 г. процесните съоръжения за присъединяване не можели да се разглеждат
отделно и самостоятелно от трафопоста и кабелните линии, които пак са собственост на
ответника.
В този смисъл не ищецът, а ответникът бил собственик на съоръженията за
присъединяване, описани в исковата молба – касаело се за преоборудване, за което не било
необходимо учредяване/прехвърляне на права. Освен право на собственост, ответникът
притежава и сервитутни права.
На отделно основание е възразено, че според клаузата на чл.12 от обвързващия
страните договор, ответното дружество има право да ползва безвъзмездно изградените от
присъединеното лице съоръжения.
Възразено е и че ответникът не е в неизпълнение на изискванията на чл. 23 от Наредба
№ 6 от 09.06.2004 г. Страната се позовава и на изричната разпоредба на чл. 12 от договора
между страните, съгласно която има право да ползва безвъзмездно изградените от
присъединяваното лице съоръжения за присъединяване.
Оспорено е приложението на Методиката за определяне на цени за предоставяне на
достъп, одобрена от ДКЕВР, т.к. между страните не бил налице сключен писмен договор за
достъп при цена, определена по тази методика.
В обобщение ответникът е оспорил наличието както на договорно, така и на
извъндоговорно основание за заплащане на търсеното обезщетение или „цена за достъп“.
Софийският апелативен съд в решаващия състав, в изпълнение на правомощията си
по чл.269 ГПК след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на
първоинстанционното решение в обжалваната му част, прецени доводите на страните и
събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за неправилност срещу
атакуваната част от решението, посочени във въззивната жалба, приема следното:
Обжалваното решение на СГС е валидно и допустимо, като постановено от надлежен
съдебен състав, в рамките на неговата правораздавателна власт и в съответната форма, по
редовно предявени искове.
Разгледани по същество оплакванията за неговата неправилност настоящата въззивна
инстанция намира за неоснователни, като за да достигне до този извод съобрази от
фактическа и правна страна следното:
Страните не са спорили по установените и от приобщените по делото писмени
доказателства факти, че въззиваемото дружество има издадена в своя полза лицензия за
разпределение на електрическа енергия № Л – 135 – 07/13.08.2004 г., издадена от ДКЕВР за
дейността „разпределение не електрическа енергия“ на обособената територия, посочена в
приложението към лицензията, за срок от 35 години.
Няма спор и по установения от приобщения нот.акт № 13, т.V, рег. № 6958, дело №
710/2008 г. факта, че на 26.06.2008 г. въззивното дружество е закупило от „Етон“ЕООД
недвижим имот, представляващ триетажна сграда, находяща се в гр. София, район
„Триадица“, ул.“Неофит Рилски“ № 35, УПИ Х-10, кв. 350, по плана на гр. София, местност
„ГГЦ-Г-6 1 част“.
Не спорят и по факта, че са обвързани от договор за присъединяване на обекти на
потребители към разпределителната ел.мрежа от 02.12.2008 г., с предмет – присъединяване
към разпределителната електрическа мрежа на „ЧЕЗ Разпределение България“АД на обект –
апартаментен хотел на ул.“Неофит Рилски“ № 35, гр.София. Правата и задълженията на
страните по този договор са разписани ясно в него. Същият е подписан за „ЧЕЗ
Разпределение България“АД от директор на дирекция „Обновяване, проучване и
предоставяне на мрежи“, за присъединеното лице – „Турин имоти“АДСИЦ – от
4
изп.директор Л. Л..
Сградата, предмет на обсъдените два договора, е била пристроена и надстроена, като с
Разрешение за ползване от 31.07.2009 г. на Началника на Столична РДНСК е разрешено
ползването й с предназначение „хотел /пристройка и надстройка/ с подземен паркинг,
преоборудване на съществуващ ТП „Витоша“ № 48 и Кабели НН“.
За преоборудването на трансформатора с нов и външното електрозахранване с кабели
на апартаментрия хотел въззивното дружество сключило договори с „Електробилд“ООД за
извършване на подготвителни /проектни/ и строителни работи на шахтов трафопост и
кабелно трасе НН, а в последствие и договор с „Про Консултинг“ЕООД за изготвяне на
технически паспорт на посочения строеж, с цел издаване разрешение за ползването му.
Страните не спорят по факта, че въззивното дружество е заплатило на изпълнителите по
посочените по-горе договори за извършените от тях по негово възлагане дейности, които се
изразяват в проектиране, изграждане е въвеждане в експлоатация на нов трансформатор от
800 kVA на мястото на съществуващия 400 kVAпреустройство на уредба CpН с КРУ 10 kV
вход/изход/охрана, монтиране на ново главно табло 1250 А и разпределително табло ниско
напрежение 12 х 400 А, реконструкция на вентилацията на трафопоста, изграждането на
електропроводни линии ниско напрежение /НН/ от трафопоста.
Горният факт се установява безсъмнено и от приобщените договори, вкл. изслушаната
и неоспорена от страните комплексна съдебно-техническа и икономическа експертиза,
изслушана от първоинстанционния съд.
Същата е докладвала и че общата стойност на заплатените от въззивното дружество
суми за трансформацията и преоборудването на трафопоста е в размер на 132 361. 32 лева с
ДДС.
Страните не спорят и по факта, установяващ се и от част от приобщените писмени
доказателства, че така преустроения трафопост, находящ се в гр. София, бул. „Витоша“ №
48, ведно с уредбите и съоръженията в него са собственост на въззиваемото дружество, вкл.
преди и след извършеното в преустройство.
Следва да се акцентира, че техническите параметри, изискуеми се към
присъединяването - предоставена мощност, присъединявана мощност, категория по
осигуреност на електроснабдяването, ниво на напрежение и брой на фазите в мястото на
присъединяване, както и срока за изграждане на съоръженията, са били установени от
сключения между страните договор за присъединяване - чл.2 – чл.8 от договора.
Последният в текста на чл.7 е установил между страните, че изградените съоръжения за
присъединяване се поставят под напрежение след сключване на договор между страните за
прехвърляне на собствеността, като според чл. 11 „ЧЕЗ Разпределение“ се е задължило да
изплати изградените съоръжения за присъединяване на обекта към разпределителната
електрическа мрежа, след представяне от присъединяваното лице на изискуемите се
документи .
Във връзка с това съглашение нормата на чл.16 от договора е задължила
присъединеното лице да прехвърли възмездно на въззиваемото дружество собствеността на
съоръженията за присъединяване на обекта, в срок от един месец след издаване „Разрешение
за ползване“ на съоръженията /чл.19, ал.5/.
Уговорено е в чл.19, ал.4 от договора, че цената за присъединяване се прихваща
еднократно от стойността, определена за изкупуване на съоръженията за присъединяване
при сключване на договора за прехвърляне на собствеността.
Изрично е уговорено още в чл.12 от договора, че дружеството /въззиваем/ има право да
използва безвъзмездно изградените от присъединяваното лице съоръжения за
5
присъединяване, за присъединяване на обекти на други потребители, без да нарушава
договорената мощност.
Изрично е уговорено /чл.28/ и че договорът се прекратява след сключването на договор
за прехвърлянето на собствеността на съоръженията за присъединяване на обекта, като
предходните разпоредби – чл.26 и чл.27 уреждат начините на прекратяване и/или разваляне
на договора.
Страните не спорят, че за процесния период от време - 31.07.2009 г. до 30.06.2011 г.,
помежду им не е бил сключван договор за прехвърляне на собственост на съоръженията за
присъединяване, нито същите са били изкупени от въззиваемото дружество. Те обаче са
били поставени под напрежение още след издаването на разрешение за ползване, при
присъединяване както на въззивника, така и на другите заварени абонати на въззиваемия, а
допълнително и временно – само на „Метрополитен“ /така и допълнителното заключение на
съдебно-техническата експертиза/.
Не спорят и че техническите параметри на присъединяването на преоборудвания
трафопост и кабелите към него, установени от договора, включително предоставена и
присъединявана мощност, са били спазени.
Няма спор и че с две нарочни писма - вх. № **********/30.09.2010 г. и вх. №
**********/02.03.2011 г., въззивникът е поискал от въззиваемия заплащане на месечна
наемна цена за ползването на съоръженията до изкупуването им.
Гореустановените факти, според решаващия състав, предпоставят следните правни
изводи:
Основателността на предявения в производството главен иск с правно основание чл.59,
ал.1 ЗЗД предполага установеност в кумулативна даденост на следните елементи: 1/
увеличаване на имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице; 2/ липса
на друга възможност за защита на обеднелият; 3/обедняването и обогатяването да
произтичат от едни и същ факт или обща група факти като връзката между тях не е
причинно - следствена.
При наличие на посочените предпоставки неоснователно обогатилият се дължи да
върне на обеднелия само онова, с което се е обогатил, и то само до размера на обедняването,
като е дължима по-малката от двете стойности при разлика между тях /така ПП ВС № 1/79
г., Решение № 251/04.04.2017 г. по т.д. № 1023/2015 г., ВКС, II т.о. и др./.
Анализът на установените по делото факти в случая изключват извод за установеност
на елементите от горепосочения фактически състав поради безспорното наличие на факта,
че в случая отношенията на страните по повод използването на изградените от въззивното
дружество съоръжения за присъединяване – трафопост и кабели ниско напрежение, са били
изрично уредени от обвързващия ги договор за присъединяване на обекти на потребители
към разпределителната електрическа мрежа от 02.12.2008 г. в нормата му на чл.12.
Същата, както вече се посочи, е установила между страните, че това използване ще
бъде безвъзмездно.
По делото не се е твърдяло, нито са ангажирани доказателства, договорът да е бил
прекратен/развален на някое от посочените в него основания /чл.26 – чл.28/, вкл. поради
неизпълнение на задълженията на някоя от страните, независимо от безспорно установения
факт, че въззиваемият не е изпълнил задължението си по чл.11 от договора да изплати
изградените от присъединеното лице съоръжения.
Следователно – ако въззивникът, като страна – присъединено лице по посочения
договор твърди неизпълнение на насрещната страна по договора, от което противоправно
поведение имуществото му е намаляло, то същият разполага с правна възможност да защити
6
правата си, но на плоскостта на търсенето на договорна, а не на извъндоговорна
отговорност от насрещната страна.
Като е стигнал до същия правен извод, първоинстанционният съд е приложил точно
относимия към спора материален закон и решението му се явява правилно.
Несъстоятелни са оплакванията във въззивната жалба за допуснати съществени
нарушения на съдопроизводствените правила от страна на СГС, поради неправилна
/едностранчива/ преценка на приобщените по делото доказателства, във връзка с
твърденията на страните.
Както вече се посочи в определението по реда на чл.267 ГПК от настоящата инстанция
възражението, че договорът обвързващ страните по делото е недействителен, поради липса
на представителна власт в лицето на подписалия го за присъединеното лице, респ. – поради
липса на съгласие за страната на присъединеното лице /подписът на законният представител
на „Турин имоти“АДСИЦ Л. Л. в договора за присъединяване на обекти от 02.12.2008 г. не
е изпълнен от него, а от лице, без представителна власт, чийто действия след узнаването от
търговеца не били потвърдени/, е въведено за първи път в хода на производството едва с
въззивната жалба.
Поради последното и първоинстанционният съд не е имало как да се произнесе по
същото, а въззивната инстанция не може да стори това, с оглед настъпила преклузия за
страната, по арг. от чл.266, ал.1 ГПК.
Несъстоятелно е и оплакването за неправилно приложение на материалния закон, в
нормата му на чл.117, ал.7 ЗЕ /в относимата към спора редакция от ДВ бр.74/2006 г./.
Първоинстанционният съд е изложил подробни мотиви в подкрепа на извода си
относно принадлежността в патримониума на въззивното дружество на вложените нови
материали за изграждане на съоръженията, вкл. новия трансформатор, като и относно
неустановеност на елементите от фактическия състав на чл.117, ал.7 ЗЕ, като за избягване на
излишното им приповтаряне и поради пълното им споделя решаващият състав препраща
към тях, по реда на чл.272 ГПК.
При съобразяване на относимите за спора факти правилен е и изводът му, че за
процесния период от време въззиваемата страна е използвала процесните съоръжения,
считано от въвеждането им експлоатация за присъединяване /поставянето под напрежение/,
вкл. освен от въззивника и от други абонати – заварените отпреди присъединяването на
„Турин имоти“АД и допълнително присъединени в последствие, като през целия този
период съоръженията са останали в собственост на въззивника, защото между него и
въззиваемия не се е сключил договор за прехвърляне собствеността на „ЧЕЗ Разпределение
България“АД.
Затова и съобразно нормата на чл. 117, ал. 7 от ЗЕ /в посочената по-горе редакция/ за
предоставения достъп от собственика на съоръженията на разпределителното предприятие
за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други потребители
последното дължи възнаграждение, защото предоставянето на такъв достъп е уредено като
възмездно, а размерът на възнаграждението се определя по методика на КЕВР - Методика за
определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие
от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за
целите на преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на
природен газ.
Според решаващият състав обсъдената правна норма е диспозитивна, а не
императивна така, както поддържа въззивникът, доколкото специалният материален закон
/ЗЕ/ не е изключил възможността при налично съглашение между страните предоставения
достъп да бъде и безвъзмезден.
7
Аргумент в подкрепа на този извод може да се почерпи на първо място от
обстоятелството, че обсъжданата норма не съдържа императивно изискване предоставянето
на такъв достъп да бъде винаги и само възмездно, като както буквалното, така и логическото
й тълкуване предпоставя извод, че уреждането на имуществените отношения между
страните по повод на такова облигационно отношение е оставено на свободата на
договарянето /арг. чл.9 ЗЗД/.
Това разбиране е възприето и от трайната съдебна практика, според която при
ползването на енергийни обекти и съоръженията в тях, собственост на друго лице, за целите
на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други потребители, различни от
собственика, когато не е сключен договор за предоставяне на достъп по чл. 117, ал. 7 ЗЕ,
съотв. чл. 117, ал. 8 ЗД след изменението ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17. 07. 2012 г. и без
наличието на друго основание, енергийното дружество следва да заплати обезщетение за
ползването на енергийните уредби и съоръжения на техния собственик на основание чл. 59,
ал. 1 ЗЗД, което обезщетение следва да се определи на база приетата от ДКЕВР Методика
/Решение № 179/18.05.2011 г. на ВКС по т. д. № 13/2010 г., II т. о., ТК, Решение №
6/02.02.2015 г. на ВКС по т. д. № 184/2014 г., II т. о., ТК и др./.
Изложеното предпоставя, че наличието на друго основание, а именно – договорно
съглашение, което да уреди отношенията между собственика и енергийното дружество по
повод предоставения достъп до съоръженията по смисъла на чл.117, ал.7 ЗЕ по начин,
различен от установения възмезден такъв от закона, е допустим и не противоречи на
закона, респ. – такова съглашение не би било недействително, поради противоречие със
закона /в тази насока изрично Определение № 683 от 7.08.2015 г. на ВКС по т. д. №
3042/2014 г., I т. о., ТК/.
Доколкото по делото не се е твърдяло, нито са ангажирани доказателства в нарушение
на съглашението по чл.12 от същия енергийното дружество да е нарушило договорената
мощност, нито да е препятствало по какъвто и да е начин използването на съоръженията от
въззивника то следва, че безвъзмездното им използване от страна на въззиваемото
дружество за процесния период от време почива на валидно правно основание – сключен
между страните договор.
Изложеното сочи на неоснователност на предявения иск за заплащане на обезщетение
за използването на собствените на въззивника съоръжения на извъндоговорно основание.
Поради неоснователността на главния иск такъв се явява и акцесорният за заплащане на
обезщетение за неизпълнение на търсеното парично задължение.
За пълнота и във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да се допълни, че
неизпълнението на други задължения по същия договор на която и да е от страните по него
не влияят на горния извод за неоснователност на предявените искове.
Това е така, защото неизпълнение в срок на задължението на енергийното дружество
да изкупи изградените от въззивното такова съоръженията не е предвидено като условие за
възникване на задължение за възмездно използване на същите – т.е. за дерогиране на
съглашението по чл.12 от договора.
Всяко друго неизпълнение на договорно задължение от която и да е от страните
предпоставя възникването на установената помежду им от договора /чл.20 – чл.23/ и от
общите правила на ЗЗД отговорност, вкл., както правилно е посочил и първоинстанционния
съд – да поиска неговото прекратяване/разваляне /чл.24 – чл.28 от договора/, като не се
твърди, нито се сочат доказателства да са предприети действия в такава насока.
По изложените съображения и поради пълно съвпадение на крайните изводи на
първата и на въззивната инстанция, обжалваното решение следва да се потвърди.
Съобразно изхода от спора и по правилото на чл.78, ал.3 ГПК в полза на въззиваемата
8
страна следва да се присъдят сторените от нея по делото разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300 лв., определени по реда на чл.25 от Наредбата за заплащане
на правната помощ, във вр. с чл.37 от ЗПП и чл.78, ал.8 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, търговско отделение, пети
състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260042/11.01.2021 г., постановено по т.д.№ 2173/2020 г.
по описа на Софийски градски съд, ТО.
Осъжда „Турин имоти“АД, ЕИК ********* да заплати на „ЧЕЗ Разпределение
България“АД, ЕИК ********* сумата от 300 /триста/ лева разноски по делото пред
въззивната инстанция за юрисконсултско възнаграждение на процесуалния му представител.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9