РЕШЕНИЕ
№…
гр.
Плевен, 09.08.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ - ІV гр.с. в публично заседание на девети
юли през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.РЕНИ ГЕОРГИЕВА
2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при секретаря АЛЕКСАНДРА СЕРГЕВА и в
присъствието на прокурора …., като разгледа докладваното от ЧЛЕН - СЪДИЯТА РЕНИ ГЕОРГИЕВА в.гр.д. № 413 по описа за 2019 г. и на
основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 639/05.04.2019 г.
по гр.д.№ 6983/2018 г. по описа на
ПлРС e прекратено на основание чл. 232 от ГПК
производството по гр. дело
№ 6983/ 2018 г. по описа на ПлРС в частта му досежно предявения от „***“ЕООД
гр.София против В.П.И. иск за установяване на вземането на ищеца за сумата от
33.45 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 26. 05. 2016 г. до 17.
05. 2018 г.Признато е за установено по отношение на ответника В.П.И., че същият
дължи на „***“ЕООД
сумата от 700 лв., представляваща главница по договор за предоставяне на
потребителски кредит № 306228/ 28.09.2015 г., ведно със законната лихва,
считано от 25.05.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, и сумата от
108.50 лв., представляваща договорна лихва за периода от 28.10.2015 г. до 25.05.2016
г.Отхвърлен е като неоснователен предявения от „***“ЕООД гр.София против В.П.И.
иск за установяване на вземането на ищеца за сумата от сумата от 100 лв.,
представляваща административна такса за събиране на вземането, и за сумата от
449.62 лв., представляваща такса за гаранция.Осъден е В.П.И. да заплати на „***“
ЕООД със седалище гр.София сумата от 74.27 лв., представляваща деловодни
разноски в заповедното производство съобразно признатата част от вземането, и
сумата от 414.93 лв., представляваща деловодни разноски в исковото производство
съобразно уважената част от иска.
Депозирана е въззивна жалба от В.П.И., чрез
особен представител, срещу решение по гр.д.№ 6983/2018 г. по описа на ПлРС в
частта му, в която е уважен предявеният иск за главница в размер на 700 лв. и
договорна лихва в размер на 108.50 лв.Излагат се доводи, че предявените
установителни искове са изцяло неоснователни и недоказани, а постановеното
първоинстанционно решение, с което е признато за установено, че въззивникът
дължи главница и договорна лихва е неправилно, постановено в противоречие с
редица материално-правни норми и изцяло необосновано.Прави се искане да се
отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част от въззивника, като се
постанови друго, с което да се отхвърлят изцяло предявените искове.
За въззиваемия - „***“ЕООД със седалище
гр.София е депозиран отговор на въззивната жалба, в който се изразява
становище, че първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно
решение.
Въззивната жалба е процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като обжалваното такова е валидно и допустимо, а по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.Според ТР №
1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК, при проверка на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено
като основание за обжалване.
Настоящата инстанция приема за установено
следното от фактическа страна.
Решението на
първоинстанционния съд се обжалва частично - в
частта му, в която е уважен предявеният иск за главница в размер на 700 лв. и
договорна лихва в размер на 108.50 лв.
Издадена е заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК от 06.07.2018 г. по ч.гр.д.№ 4930/2018 г.
по описа на ПлРС, с която е разпоредено длъжникът В.И. да заплати на кредитора
„***“ сумата от 700 лв. - главница до
погасяване на кредита, сумата 108.50 лв. - договорна
лихва за периода от 28.10.2015 г. до 25.05.2016 г.,
като вземането произтича от задължение по договор за гаранция, сключен между „***“
и В.И. на 28.09.2015 г. във връзка с договор за кредит № 306228/28.09.2015 г.
В хода на първоинстанционното производство
ищецът е представил: договор за гаранция
(поръчителство)
между *** Ltd и В.И. от
28.09.2015 г.; Общи условия към договор за гаранция (поръчителство), двете като заверено копие; договор за придобиване
- покупко-продажба на отписвания на необслужвани потребителски кредити, от
01.12.2017 г., сключен между *** p.l.c. (малтийска банка),
и „***“ООД, в който е посочено, че кредитите се отпускат от „***“ЕООД в
български лева за български клиенти, живеещи в България, като просрочените
кредити са прехвърлени срещу гаранционно плащане на продавача, като вземанията
са посочени в приложение Г от 01.12.2017 г., включително и процесното (стр.21 от първоинстанционното дело); потвърждение за сключена цесия на основание чл.99,
ал.3 ЗЗД; уведомление до В.И. (стр.6); статус на заема (стр.7); договор № 306228/28.09.2015 г. за предоставяне на
потребителски кредит ведно с Общи
условия-заверено копие.
По делото е
представена разписка с номер 07000372619699/28.09.2015 г. от ***АД,
удостоверяваща получаването на паричен превод в размер на 700 лв. с наредител „***“
ЕООД и посочен получател В.И., а като основание на превода: 306228.
Договорът за
предоставяне на потребителски кредит е 306228.
За изясняване на
спорните обстоятелства е назначена съдебно - икономическа
експертиза.От заключението на ВЛ И., неоспорено от страните, което съдът
възприема като обективно и компетентно, се установява, че на 28.09.2015 г. е
сключен договор за паричен заем между „***“ЕООД като кредитор и В.И. с номер
306228 (електронен).
Отпуснатият
кредит е в размер на 700 лв., а срокът за възстановяване е 240 дни или 8
месеца, а договорената лихва по кредита е 15,50% или 108.50 лв.Размерът на
погасителните вноски е 101.06 лв., като първата падежна дата е определена на
28.10.2015 г., последната вноска е дължима на 25.05.2016 г.
ВЛ е посочило, че
на 28.09.2015 г. е сключен договор за гаранция между В.И. и „***“ (гарант), по силата на
който гарантът се е задължил в полза на кредитора да гарантира изпълнението на
задълженията на кредитополучателя, като се е задължил солидарно с него.Съгласно
чл.5,8, от Общите условия при неизпълнение на задълженията на
кредитополучателя, дружеството - кредитор
има право да предяви претенциите си директно към Гаранта.
ВЛ е посочило
също така, че в електронната бланка (стр.7 от делото) са установени следните параметри на договора (обобщени): главница - 700
лв.; договорна лихва - 108.50 лв., гаранция по кредита - 449.62 лв.; срок на
кредита - 240 дни или 8 месеца; дата на потвърждаване на заема - 28.09.2015
г.Относно датата на превода към въззивника-28.09.2015 г. то плащането е
извършено чрез системата ***.
ВЛ е посочило,
че задължението по договора към неговото сключване е било в размер на 1 258.12
лв., от които главница - 700 лв.; договорна лихва -108.50 лв. и такса гаранция
- 449.62 лв.
От обясненията
на ВЛ в с.з. е видно, че е извършила проверка не само при ищеца, но и при „***“
и „***“.Установила е, че съгласно счетоводните записвания на кредитодателите
или заемателите няма никакви извършени плащания по настоящия кредит.
При така
установеното от фактическа страна настоящата инстанция приема следното от
правна страна.
Предявени са
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.чл.415, ал.1 ГПК, вр.чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.99 ЗЗД, вр.чл.86, ал.1 ЗЗД.
Съгласно чл.79,
ал.1 ЗЗД ако длъжникът не изпълни точно задължението си на падежа, кредиторът
има право да иска изпълнение заедно с обезщетение за забавата или да иска
обезщетение за неизпълнение.Според чл.99, ал.1 ЗЗД кредиторът може да прехвърли
своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не
допускат това.
В ИМ ищецът твърди, че обстоятелството, въз основа на
което е издадена заповедта за изпълнение, е подписан договор за кредит №
306228/28.09.2015 г. между „***“ЕООД като кредитор и В.И. като
кредитополучател, сключен чрез средствата за комуникация от разстояние (електронна поща, уеб-сайт).Следователно
се касае за електронен документ.
Въззивникът се
позовава във въззивната жалба на чл.184, ал.1, изр.1 ГПК,
според който електронният документ може да бъде представен възпроизведен на
хартиен носител като препис, заверен от страната.В заверено копие са
представени договор № 306228 ведно с общите условия, както и договорът за
гаранция ведно с общите условия, като така следва да се приеме, че е
предоставена и заявката за кредит (стр.7).Възпроизвеждането на електронен документ върху
хартиен носител не променя характеристиките му.Ако другата страна не поиска
представянето на документа и на електронен носител, какъвто е и процесния случай,
преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и
неговото съдържание (решение №
70/19.02.2014 г. на ВКС по гр.д.№ 868/2012 г., ІV г.о.).
Регламентацията
на договора за потребителски кредит се съдържа в ЗПК.Според чл.9, ал.1 ЗПК
договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем.Според чл.10, ал.1 ЗПК този договор се сключва в писмена форма на хартиен
или друг траен носител.ЗПК също така дава възможност да бъде предоставен
потребителски кредит от разстояние – чл.5, като е
налице и препращане към ЗПФУР.В чл.22 ЗПК са уредени хипотезите, при които
договорът за кредит може да е недействителен, а съгласно чл.23 ЗПК при обявена
недействителност потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита.В чл.24 ЗПК е посочено, че за
договорите за потребителски кредит са приложими и разпоредбите на чл.143-148
ЗЗП.
В процесния
случай от доказателствата по делото се установява, че чистата стойност на
кредита - сумата в размер на 700 лв., е предоставена на въззивника В.И..
Установява се
също така, че В.И. не е изпълнил договорното си задължение да върне отпуснатия
кредит в уговорения срок.
От
доказателствата по делото не се установява плащане от страна на гаранта – „***”
в полза на кредитора по договора за потребителски кредит „***” ЕООД.По делото
от страна на ищеца няма представени доказателства, че неговият праводател - цедент
по договора за цесия от 01.12.2017 г. „***”, е встъпил в правата на
удовлетворения кредитор по договора за цесия, съобразно на указаната
доказателствена тежест, тъй като не се установява горепосоченото плащане.
Настоящата
инстанция приема, че договорът от 28.09.2015 г., сключен между „***” Ltd, със седалище в Малта, малтийска банка, лицензирана
от Малтийския орган за финансови услуги и специализирана в посочените дейности
с оглед на описанието, направено в договора за придобиване от 01.12.2017 г. ( банка ( кредитна
институция) оглед на чл.2 ЗКИ; в общите условия е посочено също
така, че във взаимоотношенията между гаранта и клиента във връзка с договора се
прилага правото на РБ) и въззивникът В.И., е банкова гаранция по
смисъла на чл.442 ТЗ, според който с банковата гаранция банката писмено се
задължава да плати на посоченото в гаранцията лице определена сума пари
съобразно условията, предвидени в нея.
Банковата
гаранция е вид лично обезпечение и представлява абсолютна търговска сделка.
Банката не е
солидарен длъжник ex lege с лицето, чието
задължение гарантира, но може да се уговори солидарност.
В процесния
случай, видно от чл.2.3 от договора, гарантът се е задължил солидарно с клиента
да отговаря спрямо кредитора, съгласно разпоредбите на ЗЗД, за изпълнението на
всички задължения, произтичащи от договора за потребителски кредит между
клиента и кредитора.При извършено плащане по гаранцията от банката задължението
на лицето наредител към бенефициера се погасява.
В доктрината се
приема („Търговски сделки“, Четвърто преработено и допълнено
издание, ИК“Труд и право“2015 г. - стр.327),
че банковата гаранция е едностранна сделка, но банката може да поеме
гаранционно задължение по силата на договор между нея и наредителя, като това
може да бъде договор за поръчителство, но може да бъде и договор, който се
отклонява от уредбата на поръчителството.В процесния случай е налице банкова
гаранция договор.
Видно от чл.2.3
от договора за гаранция (поръчителство) от 28.09.2015 г., гарантът се е задължил солидарно
с клиента да отговаря спрямо кредитора.Уговорено е, че ако клиентът не изпълни
задължението си да върне получения от кредитора потребителски кредит,
гарантът ще плати дължимата сума на кредитора.
Т.е.
предвиденото в гаранцията е с право на регрес, в който случай при плащане на
гаранционното задължение от страна на „***“ в нейна полза се поражда право на
регресен иск срещу наредителя В.И., чието задължение тя е изпълнила.Освен това
банката може да встъпи в правата на удовлетворения кредитор -бенефициера „***“ЕООД,
като в нейна полза ще възникне и суброгаторен иск.Тъй като в процесния случай
гаранцията е за плащане, такова плащане от страна на „***“ в полза на „***“
ЕООД не се установява.
От друга страна,
изпълненото в този случай от гаранта - „***” (платеното
в полза на „***“ЕООД), би се включило
в предмета на договора за цесия, ако такова изпълнение като определена парична
сума е осъществено към момента на неговото сключване -01.12.2017 г., поради
което следва да се изложат и доводи
произвел ли е действие договорът за цесия.
Неоснователен е
доводът във въззивната жалба, че не е налице надлежно връчване на уведомлението
за извършената цесия.
В процесния
случай уведомлението за цесия (уведомление от ищеца и пълномощно, изходящо от „***“,
от което е видно, че дружеството е упълномощило цесионера – ищец да уведоми от
името на цедента всички длъжници по всички вземания, които са били цедирани по
силата на сключения договор за цесия), е връчено на
особения представител на ответника, назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК, заедно
с преписа от исковата молба и доказателствата.Прехвърлянето на вземането
поражда действие спрямо длъжника, ако последният е уведомен за цесията с
изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера уведомление,
достигнало до него.Настоящата инстанция приема, че връчването на особен
представител се приравнява на връчване на ответника, респ. на негов
представител по пълномощие с оглед на чл.32, т.1-2, т.5 ГПК.Налице е надлежно
връчване на уведомлението за извършената цесия, тя е произвела действието си
спрямо ответника.
Основателен е
доводът във въззивната жалба, че цесията не е произвела действието си спрямо
ответника, поради което не е доказано качеството на кредитор на ищеца.
Както се посочи
по - горе, не са представени от ищеца доказателства, че дружеството - гарант „***“
е платило дължимата от В.И. сума в пълен размер на „***“ЕООД, с което е
встъпило в правата на кредитора.Договорът за цесия не поражда действие тогава,
когато не съществува цедираното вземане (определение № 987/18.07.2011 г.
на ВКС по гр.д.№ 867/2011 г., ІV г.о., определение № 745/12.08.2016 г. на ВКС
по т.д.№ 3712/2015 г., І т.о. определение № 914/09.12.2016 г. на ВКС по гр.д.№
60014/2016 г., ІV г.о.).
Договорът за
цесия не е произвел действие, тъй като към момента на неговото сключване
-01.12.2017 г. вземанията не са съществували в патримониума на цедента - „***”,
тъй като не е установено извършено плащане от последния в полза на „***“ЕООД.Неправилно
е приложена императивна материалноправна
норма.
Неоснователен е
доводът в отговора на въззивната жалба, че договорът е прехвърлен с всички
привилегии и обезпечения на „***“ЕООД посредством договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия), сключен на 01.12.2017 г. (
между „***“ЕООД и „***“ЕООД).Касае се за два
договора - за кредит и гаранция, а договорът от 01.12.2017 г. е сключен не
между „***“ЕООД, а между *** p.l.c. и „***“ЕООД.
Ето защо съдът приема, че решението в
обжалваната му част е незаконосъобразно и следва да бъде отменено, като вместо
него постановено ново по съществото на спора, с което, въз основа на
гореизложеното, да бъдат отхвърлени предявените от въззиваемия искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.чл.415, ал.1 ГПК, вр.чл.79, ал.1 ЗЗД, вр.чл.99 ЗЗД, вр.чл.86,ал.1 ЗЗД, за признаване за установено, че въззивникът дължи
сумата от общо 808.50 лв., от които: сумата от 700 лв. - главница, ведно със
законната лихва върху нея, считано от 25.05.2018 г. до окончателното изплащане
на сумата, сумата от 108.50 лв., представляваща договорна лихва за периода от
28.10.2015 г. до 25. 05.2016 г., въз основа на договор № 306228 за предоставяне
на потребителски кредит от 28.09.2015 г. и договор за гаранция (поръчителство)
от 28.09.2015 г., сключен между „***“ и В.
И., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК от 06.07.2018 г. по ч.гр.д.№ 4930/2018 г.
по описа на ПлРС.
При отхвърляне на исковите претенции,
с оглед на гореизложеното, не са дължими разноски от В.И. в ползва на
въззиваемия за исковото, както и за
заповедното производство, поради което следва да бъде отменено решението и в
тази му част.
Водим от горното, Плевенски окръжен съд
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решение № 639/05.04.2019 г. по гр.д.№
6983/2018 г. по описа на Плевенски районен съд в обжалваната му част, в която е
признато за установено по отношение
на ответника В.П.И.
от гр. Плевен, ЕГН **********, че същият дължи на ищеца „***” ЕООД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление гр.
София, ул.„***” №***,ет.***, сумата от 700 лв., представляваща главница по
договор за предоставяне на потребителски кредит № 306228/ 28.09.2015 г., ведно
със законната лихва, считано от 25.05.2018 г. до окончателното изплащане на
сумата, и сумата от 108.50 лв., представляваща договорна лихва за периода от
28.10.2015 г. до 25.05.2016 г., както и в частта му, в която е осъден В.П.И. от
гр. Плевен, ЕГН **********, да заплати на „***” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление гр. София, ул.„***”№***,ет.***, сумата от 74.27 лв., представляваща деловодни
разноски в заповедното производство съобразно признатата част от вземането, и
сумата от 414.93 лв., представляваща деловодни разноски в исковото производство
съобразно уважената част от иска, КАТО ВМЕСТО НЕГО В ТЕЗИ МУ ЧАСТИ ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ КАТО
НЕОСНОВАТЕЛНИ предявените от „***” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул.„***” № ***,
ет. ***, искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.чл.415, ал.1 ГПК, вр.чл.79, ал.1 ЗЗД,
вр.чл.99 ЗЗД, вр.чл.86,ал.1 ЗЗД, ЗА ПРИЗНАВАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО, че В.П.И. от гр.
Плевен, ЕГН **********, ДЪЛЖИ сумата от общо 808.50 лв., от които: сумата от
700 лв. - главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 25.05.2018 г.
до окончателното изплащане на сумата, сумата от 108.50 лв., представляваща
договорна лихва за периода от 28.10.2015 г. до 25. 05.2016 г., въз основа на договор
№ 306228 за предоставяне на потребителски кредит от 28.09.2015 г. и договор за
гаранция (поръчителство)
от 28.09.2015 г., сключен между „***“ и В.П.И., за които суми е издадена
заповед № 3045 за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 06.07.2018 г.
по ч.гр.д.№ 4930/2018 г. по описа на
Плевенски районен съд.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3,
т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: