№ 14848
гр. София, 09.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ
при участието на секретаря Диана Г. Димитрова
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ Гражданско дело №
20221110130020 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на И. А. А. срещу „Аксес файнанс“ ООД,
с която са предявени претенции за признаване за установено по отношение на
ответника, че сключеният между страните договор за кредит „Бяла карта“ от
22.09.2020 г. не съществува, тъй като недействителен поради противоречие на
съдържанието му с изискванията на Закона за потребителския кредит.
В исковата молба се твърди, че на 22.09.2020 г. ищцата сключила с
ответника договор за револвиращ заем (кредит „Бяла карта“) с кредитен
лимит от 200 лева, който следвало да се изплаща на месечни вноски и бил с
посочен ГПР 45,9 %. Твърди се, че договорът е нищожен поради липса на
посочване на начина на формиране на този лихвен процент поради нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПКр, евентуално – поради неправилно изчисляване
на ГПР, като в него не била включена неустойка по чл. 15 във връзка с чл. 20
от договора, която е в размер на 10 % от непогасената главница и се дължи за
всеки месец, при който е забавена вноска по договора, ако ищцата не осигури
обезпечение чрез платежоспособен поръчител. Твърди се, че клаузата би била
нищожна и поради това, че ако се изчисли задължението за това
неизпълнение, ГПР би бил 588,72 %, което е в нарушение на изискването този
процент да не е по-висок от петкратния размер на законната лихва. В исковата
молба се споменава и сключване на договор за гаранция, който не е уточнено
какъв е, с кого е сключен и как обвързва страните по делото.
В законоустановения срок е подаден отговор от ответника – „Аксес
файнанс“ ООД, с който предявеният иск се оспорва по основание. Прави се
възражение, че размерът на ГПР се определя по методология, посочена в
закона, поради което няма задължение за кредитора да повтаря тази
1
методология в договора за кредит, който в случая е револвиращ. По
отношение на възражението за наличие на прекомерна неустойка и
невключването на същата в размера на ГПР, прави възражение, че тази
неустойка е условна и предвидена само при определен вид неизпълнение,
което е било ясно на ищцата, и посочено в единния европейски формуляр към
договора за кредит. По отношение на неустойката се сочи, че не е ясно в
какво се състои оплакването, а ако става дума за размера , то същият бил
правомерно изчислен и не противоречал на добрите нрави и функциите на
неустойката. Иска се отхвърляне на иска.
Като разгледа доказателствата по делото с оглед твърденията и
възраженията на страните съдът намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Предявен е иск за прогласяване на нищожност на договор за
потребителски кредит поради неправилно посочване на годишния процент на
разходите като един от реквизите по договора чл. 124, ал. 1, предл. второ ГПК
във връзка с чл. 26, ал. 1 ЗЗД; чл. 19, ал. 4 ЗПКр, чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПКр и
чл. 143 ЗЗП. Искът би могъл да бъде уважен, ако в договора не е посочен
процент на разходите, който да отговаря на действителните разходи по
договора за кредит.
В настоящия случай от представен от ищеца на лист 5 – 10 от делото
Договор за кредит „Бяла карта“ от 22.09.2020 г., неоспорен от страните,
според който на ищцата е отпуснат револвиращ кредит, усвояван чрез
кредитна карта, при: кредитен лимит от 200 лева; неопределен срок на
действие на договора; фиксиран лихвен процент: 43,2 % върху усвоената част
от кредитния лимит годишно, 0,12 % от усвоената сума на ден. В чл. 4, ал. 1,
т. 4 от договора е посочен годишен процент на разходите от 45,9 %, който е
определен при допускане, че кредитът се погасява редовно, и е усвоен пълен
размер на кредитния лимит незабавно след сключване на договора.
В чл. 12, ал. 1 от договора е уредено, че ако кредитополучателят не
плати „текущото си задължение“ до уговорения падеж, който съгласно чл. 3,
ал. 2 от договора е второ число от съответния месец, той е длъжен в 3-дневен
срок да предостави обезпечение на кредитодателя, както и да заплати поне 15
% от уговорения кредитен лимит. Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора между
страните понятието „текущо задължение“ представлява сбор усвоената
главница между 20-то число на предходния месец и 19-то число на текущия,
начислените за същия период лихви върху главниците и неустойки по
договора в случай не неизпълнение на задълженията. Това означава, че на
практика, ако не върне абсолютно целия усвоен кредитен лимит, за ищцата е
възниквало задължение да заплати поне 15 % от него и да осигури поръчител.
Съгласно чл. 15 от договора обезпечението, което се дължи при
невръщане на пълната сума по договора от 200 лева, както и лихви, в срок до
2-ро число на месеца, е осигуряване на поръчител, съгласен да сключи
договор с кредитодателя, който е на поне 21 години, с осигурителен доход
поне 1500 лева, работи по безсрочен трудов договор поне от 6 месеца, няма
данни за просрочени повече от 30 дена кредити в централния кредитен
2
регистър, и не е използвал кредит или обезпечил такъв при ответника.
Съгласно чл. 20 от договора при неосигуряване на такъв поръчител в 3-
дневния срок по чл. 12 от договора, се дължи неустойка в размер на 10 % от
усвоената непогасена главница за всеки отделен месец, в който е настъпило
неизпълнение.
Настоящият съдебен състав намира, че посочените клаузи, тълкувани в
своята съвкупност водят до извод за неспазване на изискването на чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПКр при прилагане на правилата за формулиране на уговорките по
кредита на ясен език и по разбираем начин съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПКр.
Несъответствието не следва от твърдяното от ищеца разбиране, че елементите
на годишния процент на разходите следва да са подробно разписани, тъй като
такова изискване законът не поставя. То обаче идва от комбинацията между
използваните в договора термини „кредитен лимит“ и „фиксиран лихвен
процент“, както са дефинирани в закона. Съгласно § 1, т. 5 от ЗПКр
„фиксиран“ е този лихвен процент, при който „кредиторът и потребителят
уговарят един постоянен лихвен процент за целия срок на договора за кредит
или уговарят няколко лихвени проценти за отделни периоди от
продължителността на договора за кредит, през които се прилага само
определеният фиксиран лихвен процент.“ Ако са уговорени различни
проценти за различни периоди на договора, то лихвеният процент по кредита
е „фиксиран“ само за отделните периоди, през които лихвеният процент е
определен изключително с помощта на определен фиксиран процент,
определен в договора и независещ от други обстоятелства. В случая
механизмът на начисляване на лихвата по сключения между страните договор
е напълно различен – за първия месец годишният лихвен процент е 43,2 %, но
след това са възможни два сценария – в първия кредитът се изплаща напълно
(т.е. говорим за кредит с едномесечен срок) и в този случай няма нови
разходи, като потребителят може да го усвои отново, а във втория – при
частично плащане от поне 15 %, лихвата се увеличава с еднократната
неустойка от 10 % от неусвоената сума. Като ответникът по настоящото
производство не е посочил изрично на съответните места в договора, че в
този случай лихвеният процент ще бъде по-висок, а изрично в чл. 4, ал. 1, т. 2
от договора и т. 1 от Част ΙΙΙ на стандартния европейски формуляр е посочен
само един фиксиран лихвен процент, кредиторът въвежда потребителя в
заблуждение относно действителната лихва, предвид, че в чл. 2, ал. 1 от
договора се говори за кредитен лимит, който е безсрочен. така потребителят
остава с впечатление, че дори и да върне част от задължението си по начин,
по който общият размер на „текущите разходи по кредита“ ще остане под
лимита от 200 лева, то той ще продължи да дължи само лихва от 43,2 %, а
систематичното тълкуване на договора всъщност ясно посочва, че това не е
така.
Следователно в случая е налице хипотезата на чл. 22 ЗПКр във връзка с
чл. 10, ал. 1 ЗПКр и чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПКр – уговорките за определяне на
лихвения процент по договора за кредит са формулирани неясно и оставят
потребителя с убеждението, че дори и да върне част от задължението си, няма
да има по-различна лихва за него от уговорените 43,2 % годишно, а реално се
3
плащат повече. С това на практика потребителят е подведен и относно
размера на годишния процент на разходите по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр, тъй
като този процент се формира и от размера на лихвата по договора. Съдът на
Европейския съюз е признал в т. 62 – 67 от Решението от 20 септември 2018
г. по дело C‑448/17 EOS KSI Slovensko, че именно ясното запознаване на
потребителя с цифровите параметри на договора за кредит (лихва и ГПР) са
съществени елементи при избора на кредитор и формиране на решението
дали въобще да се ползва кредит, и поради това потребителят трябва да е
ясно и недвусмислено информиран какъв е размерът на задължението му.
Като не е посочил ясно, че лихвеният процент по договора за кредит се
променя в зависимост от начина на изплащането му съгласно чл. 12 от
договора между страните, ответникът в настоящото производство е
формулирал клаузата относно лихвения процент неясно и е въвел потребителя
в заблуждение, а това води до нищожност на договора за потребителски
кредит в съответствие с чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 10, ал. 1 ЗПКр и чл. 11,
ал. 1, т. 9 и 10 ЗПКр. Доколкото нищожността се преценява към деня на
сключване на договора, то обстоятелството дали и доколко ответникът е
начислявал неустойки по чл. 20 от договора за кредит, е без значение.
Искът следва да се уважи.
Относно разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищцата съгласно чл. 78,
ал. 1 ГПК. Същата е доказала такИ. в размер на 50 лева държавна такса и е
поискала адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв за адв. П. като
материално затруднено лице. Тъй като адвокатът е представил по делото само
искова молба и становище и с оглед липсата на фактическа и правна
сложност по делото, съдът намира, че следва да му определи хонорар от 70
лева, а на ищцата да се присъдят 50 лева.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от И. А. А. иск с
правна квалификация чл. 124, ал. 1, предл. второ ГПК във връзка с чл. 26, ал.
1 ЗЗД; чл. 19, ал. 4 ЗПКр, чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПКр и чл. 143 ЗЗП, по
отношение на „Аксес файнанс“ ООД, с ЕИК: *********, и адрес на
управление: София, ж.к. „И.н Вазов“, ул. „Балша“ № 1, бл. 9, ет. 2, че
сключеният между дружеството и И. А. А., с ЕГН: **********, и адрес: С.,
кв. „И.“, ул. „Х.“ № *, договор за кредит „Бюла карта“ от 22.09.2020 г. не
обвързва страните като НИЩОЖЕН поради липса на законови реквизити –
недвусмислено посочване на действителен лихвен процент и годишен
процент на разходите.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Аксес файнанс“ ООД, с
ЕИК: *********, и адрес на управление: София, ж.к. „И.н Вазов“, ул. „Балша“
№ 1, бл. 9, ет. 2, да плати на И. А. А., с ЕГН: **********, и адрес: С., кв. „И.“,
ул. „Х.“ № *, сумата от 50 лева (петдесет лева) – разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 38, ал. 2 ЗАдв Аксес
4
файнанс“ ООД, с ЕИК: *********, и адрес на управление: София, ж.к. „И.н
Вазов“, ул. „Балша“ № 1, бл. 9, ет. 2, да плати на адв. П. С. П., с код по
БУРСТАТ: *********, и адрес на кантората: София, бул. „Александър
Стамболийски“ № 24, ет. 3, ап. 7, сумата от 70 лева (седемдесет лева) –
разноски по делото.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийския
градски съд в двуседмичен срок от получаване на препис от страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5