№ 5657
гр. София, 07.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20221100507689 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 20220533 от 08.12.2021 г. по гр. д. № 16977/2017 г. по описа на
Софийски районен съд, 46 състав, e признато за установено, че Г. Е. И. дължи на „ЕОС М.“
ЕООД сумата от 3521,34 лева, представляваща част от дължимата главница (цялата в размер
на 9736,61 лева) по договор за потребителски кредит от 17.02.2014 г., сумата от 237,26 лева,
представляваща обезщетение за забава за периода от 20.01.2015 г. до 20.06.2016 г., ведно със
законна лихва върху 3521,34 лева от 12.07.2016 г. до окончателното изплащане на
вземането, които суми са предмет на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.
гр. д. №38261/2016 г. по описа на Софийски районен съд, като е отхвърлен искът за
главница за разликата над уважената част до пълния предявен размер от 5275.80 лв., както и
искът за мораторна лихва за разликата над уважената част до пълния предявен размер от
619.12 лв.
Решението е обжалвано от Г. Е. И. в неизгодната за него част. Във въззивната жалба
се излагат подробни съображения, че решението е неправилно, незаконосъобразно,
необосновано, постановено в несъответствие със събраните доказателства и при съществени
процесуални нарушения. Моли се решението да бъде отменено, а предявените искове да
бъдат изцяло отхвърлени, като се присъдят направените пред двете инстанции разноски.
В установения от закона срок, въззиваемият „ЕОС М.“ ЕООД, действащ чрез
юрисконсулт Й.К., е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения
1
за неоснователност на въззивната жалба. Моли се решението на районен съд в обжалваната
част да бъде потвърдено, като на въззиваемия бъдат присъдени сторените пред въззивната
инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата
и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа
и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а
разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността
на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1
от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен
до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на
приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение
не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка
нарушение на императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства,
които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е
необходимо да ги повтаря.
Относно правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд намира
наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
Подадената жалба е бланкетна и не съдържа никакви конкретни оспорвания и доводи
срещу първоинстанционното решение. Въпреки това, за пълнота на изложението, следва да
се отбележи следното.
По така предявения иск в тежест на ищеца е да установи твърдяното облигационно
правоотношение между „БНП П.П.Ф.” ЕАД и ответника, че вземането за процесните суми е
изискуемо, както и че длъжникът е бил надлежно уведомен за извършената цесия.
Видно от представения договор за кредит, между „БНП П.П.Ф.” ЕАД и въззивника
валидно е възникнало твърдяното облигационно правоотношение с посоченото в исковата
молба съдържание.
Съдържанието на договора и положените подписи не са били оспорени от
въззивника. Видно от приетата и неоспорена пред СРС съдебно-счетоводна експертиза,
кредитът е бил усвоен, с разлика от 60 лв.
С получаването на препис от исковата молба и приложените уведомления и
пълномощни може да се приеме, че е налице надлежно уведомяване на длъжника от
предишния кредитор по договора за заем. Част от приложенията към исковата молба са
2
договора за прехвърляне на вземания /цесия/, както и уведомления до длъжника по смисъла
на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, чиито вземания са предмет на договора. С получаването на препис от
исковата молба и приложенията към нея, ответникът следва да се счита за надлежно
уведомен за извършената цесия. В този смисъл и константната практика на ВКС, – решение
№ 137/2015г. на ВКС по гр.д. № 5759/2014г., III ГО; решение № 78/2014г. на ВКС по т.дело
№ 2352/2013г., II ТО и цитираните в него решения.
Няма пречка старият кредитор да упълномощи новия да уведоми длъжника за
извършените цесии. По делото са представени такива пълномощни от „БНП П.П.Ф.” ЕАД.
Ето защо, съдът приема, че с получаването на препис от исковата молба и приложенията
към нея, ответникът е бил уведомен за извършената цесия. Уведомление, изходящо от
цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със
същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99 ал. 3 пр. първо ЗЗД, с
което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4
ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил
след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.
Неоснователни са и изтъкнатите пред СРС доводи, че в договора не се съдържа
разпоредба, даваща право на първоначалния кредитор да прехвърли вземането. Напротив,
съгласно чл. 18 от договора кредиторът може по всяко време да прехвърли правата си на
избрано от него трето лице без предварително да получи съгласието на кредитополучателя.
От приетата по делото ССЕ се установява размерът на непогасените задължения за
период 20.01.2015г. до 20.06.2016г. – 3521.34 лв. и 237.26 лв. лихва за забава.
В производството пред СРС въззивникът е въвел оплакване за неравноправност на
клаузи от договора между страните. Съдът е длъжен да следи служебно за наличие по делото
на правни и фактически обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в
потребителския договор и предвид разрешенията, дадени в т.1 и т.2 от ТР №1/2013г. от
09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Противоречието със закона, като основание за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, е
налице и когато има противоречие с правен принцип, който макар и да не e изрично
формулиран, е въплътен в много отделни правни норми и е част от действащата правна
система. Към момента на сключване на процесния договор е действал ЗПК /обн. ДВ, бр.
18/5.03.2010 г., в сила от 12.5.2010 г. /, който урежда особени изисквания за предоставяне на
потребителски кредит, както и Закон за защита на потребителите /обн. ДВ, бр. 99/9.12.2005
г., в сила от 10.06.2010 г. /, който урежда защита на особена категория длъжници.
Процесният договор попада в обхвата на регулация на тези два закона, поради което и
всички техни предписания го обвързват. Относно изискванията към съдържанието на
договор за потребителски кредит намират приложение разпоредбите на чл. 13 и чл. 24 ЗПК.
Разпоредбата на чл. 13 ЗПК поставя конкретни изисквания към съдържанието на
договора за потребителски заем, които са задължителни, а при липсата им съобразно чл. 14
ЗПК договора се явява недействителен. В конкретния случай, процесният договор има
необходимото съдържание съобразно сочената разпоредба.
3
Предмет на настоящия иск не е договорната лихва, а мораторна такава, поради което
неотносими са развитите в отговора на исковата молба възражения за нищожност на тази
клауза. Въпреки това, за пълнота на изложението, следва да се отбележи следното. Няма
пречка страните да уговарят възнаградителна лихва или неустойка за забавено плащане на
парични задължения над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е
ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. С ПМС № 72/08.04.1994 г. е определен само
размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е отменено ПМС №
1238/25.06.1951 г. - за определяне на максималния процент на договорните лихви, без да
бъде определен нов максимален размер. С § 6 на ЗИД на ЗПК, ДВ бр. 35/2014 г., ЗПК бе
изменен, като с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, се въведе ограничението, но доколкото
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е в сила от 23.07.2014 г. и е приета след датата на
сключване на процесния договор, то към датата на сключване на договора страните са
разполагали с възможността по чл. 9, ал. 1 ЗЗД свободно да определят съдържанието му,
доколкото то не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението следва изцяло да
се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 273 ГПК вр. 78, ал. 1 ГПК на
въззиваемият следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 100 лв. за
юрисконтултско възнаграждение.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20220533 от 08.12.2021 г., постановено по гр. д. №
16977/2017 г. по описа на Софийски районен съд, 46 състав.
ОСЪЖДА Г. Е. И., ЕГН ********** да заплати на „ЕОС М.” ЕООД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ****, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3,
сумата от 100 лв., представляваща направените във въззивното производство разноски.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от съобщаването му на страните, при предпоставките на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
4
2._______________________
5