№ 6343
гр. София, 19.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Татяна Д.а
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20221100506420 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от В. В. П., действащ чрез
назначения му особен представител адв. С. Д. Г., срещу неизгодната
уважителна част от решение № 20033421 от 03.05.2022 г. по гр.д. №
45303/2019 г., 167 състав на Софийски районен съд.
С обжалваната част от решението районният съд е признал за
установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно
основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД вр. чл. 9
ЗПК, чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1
ЗЗД, че В. В. П. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД следните
суми: 20 150,84 лева, представляваща предсрочно изискуема главница,
считано от 07.06.2021 г. по договор за потребителски паричен кредит
№1684879 от 15.12.2014 г., сключен между „У.К. Файненсинг“ ЕАД в
качеството на кредитодател и В. В. П. в качеството на кредитополучател,
вземанията по който са цедирани на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с
индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
20.11.2017 г. и Приложение № 1 към договора, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на настъпване на предсрочната
изискуемост - 07.06.2021 г. до окончателното плащане на задължението;
сумата от 1055,62 лв. - възнаградителна лихва за периода 21.02.2017 г. -
20.11.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение от 20.11.2018 г.
1
по ч.гр.д. № 69717/2018 г. по описа на СРС, ГО, 167 състав.
Във въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението е
неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в несъответствие
със събраните доказателства и при съществени процесуални нарушения.
Изтъква се, че при извършване на прехвърляне на вземането не са спазени
разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, поради което цесията не е породила
действие по отношение на ответника – длъжник по договора за кредит. Моли
се решението да бъде отменено в обжалваната част, а предявените искове да
бъдат изцяло отхвърлени.
В установения от закона срок, въззиваемата страна на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, дейставаща чрез юрк. И.Н.Н., е депозирала
отговор на въззивната жалба. С него последната се оспорва като напълно
неоснователна и необоснована. Излагат се съображения за законосъобразност
и правилност на процесното съдебно решение на районен съд в обжалваната
част. Претендира се присъждане на сторените във въззивното производство
разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на
императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото
доказателства.
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест ищецът
следва да установи при условията на пълно и главно доказване следните
правопораждащи факти по отношение на претенциите: възникнало
2
облигационно отношение между страните; размер на претендираните суми; че
задължението за плащане е изискуемо и че ответникът е в забава
изпълнението на задълженията си.
От представените по делото доказателства се установява наличието на
облигационно правоотношение. Видно от договора между "У.К. файненсинг"
ЕАД и ответника, дружеството е предоставило на П. заем при посочените в
договора условия. Ето защо, съдът намира, че между ответника и
първоначалния кредитор е възникнало валидно облигационно
правоотношение.
От приетото пред СРС заключение се установява, че, подписите за
„потребител“ в представения договор за потребителски кредит и приложените
към него общи условия за отпускане на потребителски кредит в евро или лева
и погасителен план, са изпълнени от П., от чието име изхождат.
Неоснователно е оспорването от жалбоподателя за липса на облигационно
правоотношение поради това, че договорът не е подписан. Действително не е
подписана страницата с „лични данни на потребителя“, но общите условия са
подписани на всяка страница и в същите е посочено до кой договор се отнасят.
При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит, както
и на поетите с него права и задължения съдът намира, че последният има
правната характеристика на договор за потребителски кредит, поради което
неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на
специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. (така в
определение № 351 от 22.04.2016 г. на ВКС по търг. дело № 3026/2015 г., І т.
о.).
Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието
на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 ЗПК.
Разпоредбата на чл.22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изисква-
нията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са ус-
3
тановени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници
в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи
произнасяне дори, ако нарушението на тези норми не е въведено в отговора на
исковата молба като възражение.
Оплакването на жалбоподателя, че има и други нищожни клаузи, извън
установените от първоинстанционния съд, е бланкетно, като не се сочи според
въззивника кои точно разпоредби счита за неравноправни. След извършена
проверка, съдът установи, че не са налице неравноправни клаузи, извън
посочените от СРС, нито се установява нищожност на договора за заем.
Същия е сключен в изискуемата от закона форма, спазени са всички
изисквания по ЗПК. Приложен е погасителен план, с посочена разбивка на
сумите по пера за всеки месец.
Неоснователни са изложените доводи, че ответникът не е надлежно
уведомен за извършената цесия. Първоинстанционният съд правилно е
възприел извода, че преди предявяване на иска по чл. 422 от ГПК ищецът не
уведомил надлежно длъжника за извършената цесия . Въпреки направените
опити за връчване, уведомлението по чл.99, ал.3 от ЗЗД не е връчено на
длъжника.
Въпреки това, с получаването на искова молба и приложеното към нея
уведомление за цесия и пълномощно от стария към новия кредитор, следва да
се приеме, че е налице надлежно уведомяване на длъжника от предишния
кредитор по договора за заем. Действително уведомлението следва да изхожда
от стария кредитор, за да настъпят последиците на чл. 99 ЗЗД. Няма пречка
обаче, старият кредитор да упълномощи новия за изпълнение на това
задължение, което в случая е сторено. В конкретния случай по делото е
приложено пълномощно, с което старият кредитор е упълномощил новия да
уведоми длъжниците от името на първия за прехвърлянето на вземанията. В
своята практика ВКС трайно и последователно приема, че такова
упълномощаване е валидно и допустимо и не нарушава императивната норма
на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Именно поради това уведомление, изходящо от
предишния кредитор или упълномощено от него лице, но приложено към
исковата молба на новия кредитор и достигнало до длъжника с връчването на
същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията съгласно чл. 99, ал. 3,
предл. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
4
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД и това обстоятелство следва да бъде
съобразено във висящото исково производство на основание чл. 235 от ГПК.
Неоснователно е оспорването на представеното по делото пълномощно,
с което старият кредитор е упълномощил новия да уведоми длъжника за
извършената цесия, поради това, че не владее български език. За въззивника
няма правен интерес от такова оспорване, като в тази връзка районният съд е
изложил подробни мотиви и цитирал съдебна практика, която въззивния съд
споделя и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Съгласно
Тълкувателно решение № 5/12.12.2016г. по тълк. д. № 5/2014г. на ОСГКТ на
ВКС единствено мнимо представляваният разполага с правото да се позове на
недействителност по чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Същите изводи могат да бъдат
направени и по отношение на оспорването на потвърждението за цесията,
макар и същото да е неотносимо към премета на доказване, доколкото се
установява надлежно съобщаване на цесията.
Част от приложенията към исковата молба са и процесният договор за
прехвърляне на вземания /цесия/ и приложенията към него, както и
уведомление до длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, чиито вземания
са предмет на договора. С получаването на препис от исковата молба и
приложенията към нея ответникът следва да се счита за надлежно уведомен за
извършената цесия. В този смисъл съдът съобрази и практиката на ВКС,
постановена по реда на чл. 290 от ГПК – решение № 137/2015г. на ВКС по
гр.д. № 5759/2014г., III ГО; решение № 78/2014г. на ВКС по т.дело №
2352/2013г., II ТО и цитираните в него решения и др. Ето защо, неоснователни
са възраженията на ответника в тази връзка.
Спорен в случая е и въпросът дали препис от искова молба с приложено
към нея уведомително писмо за извършената цесия, изходящо от стария
кредитор, може да бъде връчен надлежно на назначен по делото особен
представител по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК и дали такова връчване би
произвело действие на цесията в отношенията между длъжника и новия
кредитор. В Решение № 198/18.01.2019 г., постановено по т. д. № 193/2018 г.
ВКС приема, че в хипотезата на осъдителен иск за заплащане на суми по
договор за кредит, в исковата молба по който е обективирано изявление на
банката-ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита
предсрочно изискуем поради осъществяване на предвидените в договора или
5
закона предпоставки, връчването на особения представител представлява
надлежно уведомяване на длъжника-ответник. В мотивите на своето решение
ВКС приема, че на основание чл. 47, ал. 6 ГПК при изпълнение на
предпоставките по чл. 47 ГПК, ал. 1 - 5 с оглед охрана интересите на
ответника на последния се назначава особен представител. Връчването на
всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на
особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на
връчване правни последици. ВКС сочи, че следва да се има предвид, че
последователно в практиката на ВКС (Решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. №
2072/2015 г. на ВКС, I т. о., Решение № 25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016
г. на ВКС, II г. о. и др.) се застъпва становище, че банката, ако не е уговорено
друго, може да избере начин за връчване на горепосоченото изявление на
длъжника, вкл. и чрез нотариална покана и той ще е редовно осъществен, ако
е била проведена процедура по чл. 50 ЗННД вр. чл. 47 ГПК, ал. 1-5 –
отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостовери от длъжностното лице, а
съобщенията се считат за връчени, т. е. и без да е необходимо назначаване на
особен представител в нотариалното производство. Независимо, че в
цитираното решение се обсъжда валидността на материалноправно изявление
за предсрочна изискуемост, направено от банката чрез връчване на
уведомление към искова молба, връчена на особен представител, назначен при
условията на чл. 47, ал. 6 от ГПК, настоящият съдебен състав приема, че
мотивите на това решение на ВКС се отнасят в пълна степен за уведомление
за извършена цесия, връчено по аналогичен начин. Смисълът на разпоредбите
на чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД е максимално да бъде охранен интересът на
длъжника и да не се дава възможност на кредитора да злоупотребява с
правата, които получава чрез договора за цесия. В конкретния случай
кредиторът е направил опит да изпрати уведомление за сключения договор за
цесия лично до длъжника. Длъжникът обаче не е намерен на адреса, като по
сведения на живущи, същият не живее там. В съдебното производство е
осъществена именно горната процедура – призоваването е по реда на чл. 47 от
ГПК, но е направено нещо повече- назначен е особен представител. Да се
приеме в този случай, че длъжникът не е надлежно уведомен за извършената
цесия, означава, че му се дава възможност да черпи права от собственото си
неправомерно поведение, а кредиторът се поставя в невъзможност да
реализира вземането си в рамките на исковото производство, а това
6
противоречи на принципа за равенство на страните пред закона, закрепен в чл.
9 от ГПК. В правната теория се приема, че особеният представител разполага
с всички права, с които разполага и упълномощеният процесуален
представител, с изключение на правото на разпореждане с предмета на иска, т.
е. той не може да прави валидно оттегляне или отказ от иск, съдебна спогодба,
признание на иска или отказ от обжалване. Няма пречка обаче той да приема
материалноправни изявления, свързани със съществуването на едно вече
възникнало правоотношение между представлявания и ищеца, т. е. между
страните в процеса. Това становище е застъпено и в цитираното по-горе
решение на ВКС, в което е направена аналогия между приеманото за валидно
направено изявление за предсрочна изискуемост на вземането, което не е
достигнало лично до знанието на длъжника, а е прието за такова по силата на
законна фикция за надлежно връчване, закрепена в чл. 50 ЗННД вр. чл. 47, ал.
1-5 от ГПК. По аргумент на по-силното основание следва да се приеме, че
особен представител, назначен от съда за охраняване правата на длъжника в
граждански процес, провеждан по общия ред, действащ в защита на
интересите на ответника, може надлежно да получава материалноправни
изявления от ищеца, свързани със съществуващото между страните
правоотношение, в това число и уведомление за извършена цесия, като
единственото ограничение за особения представител е да извършва действия
на разпореждане с предмета на делото. Поради изложеното по-горе, съдът
приема, че с връчване на исковата молба и приложените към нея книжа,
длъжникът следва да се счита за уведомен за извършената цесия, което
обстоятелство на основание на основание чл. 235,ал. 3 от ГПК съдът е
необходимо да вземе предвид при решаване на делото.
Съдът не споделя доводите на въззивнка, че от приложенията не ставало
ясно, че вземането наистина е било прехвърлено. Действително посочени са
единствено данните на въззивника, които индивидуализират прехвърленото
вземане в достатъчна степен. С договора за цесия са прехвърлени и други
вземания, изброени в приложението, но техните данни са заличени, като са
представени единствено страниците, касаещи вземането към П., поради което
и това възражение на въззивника е неоснователно.
Поради изложените по – горе съображения и с оглед цитираното
решение № 198/18.01.2019 г., постановено по т. д. № 193/2018 г. в което ВКС
приема, че когато в исковата молба е обективирано изявление на банката-
7
ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита предсрочно
изискуем поради осъществяване на предвидените в договора или закона
предпоставки, връчването на особения представител представлява надлежно
уведомяване на длъжника-ответник, неоснователни са и тези оплаквания на
въззивника.
Приетата пред СРС експертизата е изготвена от експерт, притежаващ
необходимите специални знания в областта на съответните науки, изпълнил е
обективно и пълно поставените задачи, като не са налице основания съдът да
не даде вяра на същите и да не ги ползва за разрешаване на правния спор,
предмет на делото. Вещото лице се е запознал с приложените по делото
документи, като е изискало и са му били предоставени справки от
информационните системи на цесионера и цедента, поради което
неоснователни са оплакванията, че експертизата е изготвена едностранчиво.
Други оплаквания във въззивната жалба не са направени, поради което
съдът е ограничен до изложеното в нея.
Поради съвпадане крайните изводите на двете съдебни инстанции,
решението в обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
На въззиваемия на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК следва
да се бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в
размер на 683.10 лв., от които 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение и
583.10 лв. депозит за особен представител.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение № 20033421 от
03.05.2022 г., постановено по гр. д. № 45303/2019 г., по описа на Софийски
районен съд, 167 с-в.
ОСЪЖДА В. В. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. *******,
да заплати на Агенция за събиране на вземания“ АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул.“Д – р *******, на основание
чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за въззивната инстанция в размер
8
на 683.10 лв.
В останалата част първоинстанционното решение е влязло в сила, като
необжалвано.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9