№ 981
гр. Стара Загора, 01.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, V-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Ваня Тенева
при участието на секретаря Ивелина Б. Костова
като разгледа докладваното от Ваня Тенева Гражданско дело №
20255530101553 по описа за 2025 година
Предявени са обективно евентуално съединени искове с правно основание чл. 26,
ал.1, предл. първо ЗЗД, във вр. с чл. 22 ЗПК за прогласяване недействителността на Договор
за паричен заем Standart 30 №5957735 от 04.09.2023г. като нарушаващ разпоредбите на ЗПК
и ЗЗП, а при евентуалност на същото правно основание претендира за нищожни следните
клаузи: 1/ чл.1, ал.3 от Договор за паричен заем Standart 30 №5957735 от 04.09.2023г.,
съгласно който се дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на заем
в размер на 851,16 лв. от кредитополучателя 2/ чл. 3, ал.1, т.5 от Договор за паричен заем
Standart 30 №5957735 от 04.09.2023г., съгласно който се дължи възнаградителна лихва в
размер от 40,32% върху главницата 3/ чл.4, ал.2 от Договор за паричен заем Standart 30
№5957735 от 04.09.2023г., съгласно който се дължи неустойка в размер на 567,36 лв., в
случай че не се представи обезпечение по договора в срок от 3 дни от усвояване на сумата.
Ищецът П. И. И. твърди в исковата си молба, че на 04.09.2023г. като заемател
сключил с търговско дружество „Вива кредит“ АД, Договор за паричен заем Standart 30 №
5957735/04.09.2023 г. за сумата от 1200 лева при фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ в
размер на 40.32 % и годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на 49,49 %, със срок на
заема 12 месеца.
Приложеният в кредитното правоотношение годишен процент на разходите обаче
бил различен от посочения в погасителния план към договора и с вписания от
Кредитодателя годишен процент на разходите от 49.49 % /четиридесет и девет цяло и
четиридесет и девет процента/. Това било така, защото съгласно договора се дължала „такса
за експресно разглеждане на заявка за паричен заем“ съгласно чл. 1, ал. 3 в размер на BGN
1
851,16 /осемстотин петдесет и един лева и шестнадесет стотинки/, както и “неустойка” в
размер на BGN 567,36 /петстотин шестдесет и седем лева и тридесет и шест стотинки/ по
смисъла на чл. 4, ал.2 от Договора в случай, че ищецът не предоставил в тридневен срок от
усвояване на сумата, поръчител или банкова гаранция.
Кредитодателят, залагайки като клаузи чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 в договора за
потребителски кредит всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си.
Сочи, че Ответникът в настоящото производство, използвал заблуждаваща търговска
практика създавал неравноправност, която благоприятствала Кредитодателя и уврежда
Кредитополучателя. С такива клаузи в договора, целил да заблуди кредитополучателя в
частта, относно действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство
пораждало недействителност на целия договор, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК във
връзка с чл. 19 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от
съдържанието на договора за потребителски кредит водела до нищожност на договора.
Поставените в чл. 5, ал. 1 условия, които задължително трябвало да изпълни ищецът,
за да не се дължи неустойка били следните: 1/ да предостави като поръчител по кредита
физическо лице, което да представи на Заемодателя бележка от работодателя си, издадена не
по - рано от 3 дни от деня на представяне и да отговаря а следните условия: да е навършило
21 годишна възраст, да работи на безсрочен трудов договор, да има минимален стаж при
настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход от 1000 лв., през
последните 5 /пет/ години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна
история със статус „ период на просрочие от 0 до 30 дни“, да не е поръчител по друг договор
за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател. 2/
Алтернативно на тази възможност, кредитополучателят можел да представи като
обезпечение банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер
на цялото задължение на Заемателя по договора, валидна 30 дни след падежа за плащане по
договора.
Уговорените възнаграждения под формата на „неустойка“ и „такса за експресно
разглеждане на заявката“ били разходи по кредита, които следвало да бъдат включени при
изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19,
ал. 1 и 2 от ЗПК. Поради невключването на тези възнаграждения в посочения от
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително
прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в Договора на
размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявал
"заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради
това счита, че договорът за кредит бил нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на
изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК. Сочи съдебна практика, продкрепяща неговото
твърдение
Разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП, давала легалната дефиниция на нелоялна търговска
практика, която се използвала в настоящия случай, с цел свръхпечалба на Кредитора. Т
акава практика от страна на търговец към потребител се извършвала ако противоречала на
2
изискването за добросъвестност и професионална компетентност и е възможно да промени
съществено икономическото поведение на средния потребител. Така в чл. 4 от Договора
било уговорено заемът да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящи на
условията посочени по-горе. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на
условията, визирани в чл. 4 от договора, същият дължал „неустойка“ от договора на
кредитора в размер на BGN 567,36 /петстотин шестдесет и седем лева и тридесет и шест
стотинки/, която се начислявала пропорционално към всяка вноска по кредита. Тоест се
кумулирала месечната вноска за „неустойка“, с която неустойка падежното вземане
нараствало значително.
Твърди, че „неизпълнението“ на задължението за посочване на обезпечение,
отговарящо на поставените условия вдигало лихвеният процент на кредита на месец
неколкократно, тъй като тази „ неустойка“ представлявала прикрита възнаградителна лихва.
Това се потвърждавало и от факта, че тази „неустойка“ била уговорена и в погасителния
план по договора. Предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на
основание чл. 22 ЗПК договорът бил недействителен.
Посоченият лихвен процент в договора от 40.32% /четиридесет цяло и тридесет и два
процента/ не отговаряла на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената
„неустойка“ представлявала добавък към договорната лихва, а „таксата за експресно
разглеждане“ не била добавена в ГПР като разход по кредита, въпреки че несъмнено била
такъв.
В условията на евентуалност, моля съда да постанови, че договорната лихва
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Видно от съдържанието на
договора, страните са уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 40.32%
/четиридесет цяло и тридесет и два процента/ годишно.
Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следвало да компенсира
заемодателя за това, че се лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки
я на трето лице/кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му обогатяване за
сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се правила с оглед
момента на сключване на договора .
В противоречие с добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва била
уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната
лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния случай
задълженията по договора за кредит били необезпечени, но договорената лихва надхвърляла
и двете допустими стойности на законната лихва за претендирания период, с което правела
клаузата, уговаряща размера й - нищожна. Посочва съдебна практика в този смисъл.
В условията на евентуалност, моли съда да постанови, че уговорената неустойка в
чл. 4, ал. 2 от Договора е нищожна. С така уговорената неустойка се целяло единствено
постигането на неоснователно обогатяване. Единствената цел, която се преследвала с тази
3
разпоредба била свръхпечалба на Заемодателя.
Твърди, че процесната неустойка била неравноправна по смисъла на чл. 145 от ЗЗП и
съответно била нищожна на основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите. Счита,
че уговорената в чл. 4, ал. 2 от процесния договор за потребителски кредит, „неустойка“
била неравноправна, тъй като представлявала уговорка във вреда на потребителя.
Сочи, че разпоредбите на чл. 10а ЗПК давали възможност на кредитора по договор за
потребителски кредит да получава такси и комисиони за предоставени на потребителя
допълнителни услуги във връзка с договора. Това били услуги, които нямали пряко
отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на
паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на
определения падеж. Смята, че таксата за експресно разглеждане на заявката за отпускане на
кредита, представлявала установено задължение на заемополучателя, свързано именно с
усвояване на кредита, поради което клаузата за дължимост на сума за такса за експресно
разглеждане на заявката за отпускане на кредита била уговорена изцяло в противоречие с
разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която правна норма установявала забрана за начисляване
на такси и комисионни, свързани с усвояване и управление на кредита.
Освен горното, клаузата била нищожна и поради противоречие с добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като нарушавала принципа на справедливост.
Сумата представлявала повече от 70 % спрямо главницата. Основната цел на така
уговорената клауза била да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка
на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер,
което било в контраст с разумните граници на добрите нрави и не се толерирало от закона, а
било изцяло във вреда на потребителя.
Искането е съда да постанови съдебно решение, с което да признае за установено, че
Договор за паричен заем Standart 30 № 5957735 от 04.09.2023 година, е изцяло
недействителен.
В условията на евентуалност моли съда ако не обяви целия договор за
недействителен, то да постанови решение, с което да признае за установено, че клаузите от
Договор за паричен заем Standart 30 № 5957735 от 04.09.2023 година са нищожни, а именно:
1.Чл. 1, ал. 3 от Договор за паричен заем Standart 30 № 5957735 от 04.09.2023 година,
съгласно който се дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на заем
в размер на BGN 851,16 /осемстотин петдесет и един лева и шестнадесет стотинки/ от
кредитополучателя.
2. Чл. 3, ал. 1, т. 5 от Договор за паричен заем Standart 30 № 5957735 от 04.09.2023
година, съгласно който се дължи възнаградителна лихва в размер от 40.32 % /четиридесет
цяло и тридесет и две на сто/ върху главницата.
3. Чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен заем Standart 30 № 5957735 от 04.09.2023 година,
съгласно който се дължи неустойка в размер на BGN 567,36 /петстотин шестдесет и седем
лева и тридесет и шест стотинки/, в случай че не се предостави обезпечение по договора в
4
срок от 3 дни от усвояване на сумата.
Претендира разноски.
Ответникът „ВИВА КРЕДИТ“ АД представя писмен отговор в срока по чл.131
ГПК, в който взема становище, че предявените искове са неоснователни и недоказани.
Счита, че за ищеца не е налице правен интерес от предявяване на процесните искове,
доколкото по процесния договор не са начислявани такса експресно разглеждане на
документи и неустойка (и тези разпоредби не са произвели действие), а само главница и
договорна лихва, в уверение на което прилага справка. Позовава се на т. 1 от ТР №
8/27.11.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 8/2012 г., ОСГТК, съгласно което въпросът за
евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързано с
преценката на съда за правния интерес от установяването, т. е. за допустимостта на иска
като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на
претенцията, като наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на
обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва
да докаже фактите, от които те произтичат, а съдът е длъжен да провери допустимостта на
иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото,
като когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството
по делото, без да се произнася по основателността на претенцията /виж Определение № 144
от 13.04.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4846/2019 г., Ill г. о., ГК, докладчик съдията Жива
Декова/.
Интерес от настоящата искова защита щял да бъде налице, когато чрез избрания от
ищеца способ, ще може да се разреши съществуващ между него и противната страна правен
спор и то в най-пълна степен би рефректирало върху правната му сфера - да черпи права от
решението.
С оглед на изложеното моли съдът да приеме, че не е налице правен интерес за ищеца -
абсолютната процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск, предоставящо
недопустимост и на настоящото производство, респ. обуславяло неговото прекратяване.
Прави възражение за нередовност на исковата молба, което съдът намира за
неоснователно. По същество, ответникът оспорва основателността на исковете. Счита, че не
е налице нарушение на императивната норма на чл. 11, т. 10 ЗПК. Разпоредбата на чл. 11,
ал.1, т. 10 от ЗПК не изисквала да се посочи в договора математическият алгоритъм, по
който се изчислява ГПР. Това било така, защото в рамките на Европейския съюз, в това
число и в България имало нормативно предвидени две математически формули за
изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от Приложение № 1 към ЗПК/, които единствено можели да
се прилагат за изчислението на ГПР. Страните нито можели да прилагат друга
математическа формула за изчислението на ГПР, нито били длъжни да възпроизвеждат в
договорите си горните две формули. Нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК не предвиждала в
договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички
разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при
5
изчисляване на ГПР. Думата допускания тук се използвала в смисъл на предвиждания за
бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания били
изчерпателно изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на
Съвета относно договорите за потребителски кредити,
Напълно несъстоятелни и необосновани били твърденията, че посоченият в Договора
размер на ГПР не е реален, което било „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на
чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП, доколкото ищецът не навеждал никакви доводи в тази връзка,
а схематично маркирал само бланкетни формулировки за неравноправност на клаузата.
По отношение на твърденията на ищеца, че процесният договор бил недействителен
по аргумент, че неустойката и таксата за експресно разглеждане на документи следвало да се
включат при калкулацията на ГПР: Разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично
предвиждала, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
прибавяли разходите, които потребителят заплащал при неизпълнение на задълженията си
по договора за потребителски кредит. Неустойката за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение имало точно такъв характер и категорично не следвало да
участва при формирането на ГПР. Нещо повече, включването на неустойката в ГПР би
представлявало недопустимо нарушение на императивна разпоредба на ЗПК от страна на
финансовата институция и би довело до заблуждаване на потребителя относно размера на
действителните разходи по кредита и размера на неговите задължения. Лишено от правна
логика било становището, че неустойката следвало да участва при формирането на ГПР не
само заради изричната забрана за това съгласно чл. 19, ал. 3 ЗПК, но и поради характера на
неустойката, представляваща задължение, което възниквало условно само и единствено в
случай, че кредитополучателят не осигурял обезпечение по вид и в срок, посочен в
Договора. При сключване на Договора ответното дружество нямало как да предвиди в
общия размер на плащанията едно условно задължение, което не е било възникнало и не е
било известно дали ще възникне, тъй като зависело от бъдещо несигурно събитие, а именно
изпълнението на задължението за обезпечаване на кредита от ищец.
Що се касаело до таксата за експресно разглеждане и видно от съдържанието на чл. 1,
ал. 2 от Договора, този вид услуга била допълнителна, която клиентът доброволно е избрал
да ползва, като на основание чл.19 във връзка с Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК
стойността на същата не следвало да се прибавя при изчисляване на ГПР по договора.
Експресното разглеждане на документи не било действие по усвояване или управление на
кредита, а действие, което предхождало във времево отношение и усвояването и
управлението на кредита. Експресното разглеждане на документи нямало задължителен
характер, което обстоятелство се потвърждавало от чл. 1, ал. 3 от Договора. Предоставянето
на финансови услуги от страна на ответното дружество не било обусловено от експресно
разглеждане на заявките, като тази услуга била предоставена единствено и само в интерес на
заемополучателите.
В допълнение към изложеното по-горе следвало да се вземе предвид, че съобразно
текста на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите не можел да бъде по-висок
6
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Законодателят
е предвидил като критерий максимален размер на годишния процент на разходите по
кредита и това бил пределът, до който можело да се зачете като непротиворечащо на морала
и добрите нрави общото оскъпяване на кредите. ГПР се формирал от общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. С оглед на разпоредбата на чл. 19, ал.4 3ПК и при съобразяване Постановление №
426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични
задължения и размера на ОЛП на БНБ, към датата на сключване на договора, се налагало
заключение, че договореният ГПР в конкретния случай не надвишавал 50%, т.е. бил в
рамките на допустимата в закона граница. Освен това следвало да се има предвид и факта,
че договорите за кредит били възмездни - срещу задължението на кредитора/в случая
небанкова институция/ да отпуснел парична сума за определена цел и при уговорени
условия и срок, заемополучателят се задължавал не само да ползва и да върне заетата сума,
съобразно уговореното в договора, но и да заплатял уговорената лихва по кредита. С оглед
на прогласената свобода на договаряне в чл. 9 от ЗЗД, страните били свободни да определят
съдържанието на облигационните отношения, в които влизали, като били ограничени
единствено от повелителните норми на закона и добрите нрави. В случай, че уговореният в
договора годишен процент на разходите, който включвал и годишния лихвен процент по
кредита, не надвишавал пет пъти законната лихва, както изисквал чл. 19, ал. 4 ЗПК.
По отношение на твърденията на ищеца за клаузата за неустойката при
непредоставяне на обезпечение: Неустойката по своята същност представлявала форма на
договорна отговорност, служеща за обезщетение за вредите, причинени от неизпълнението.
Процесната неустойка, предвидена в чл. 5 от Договора, била начислена вследствие на
неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в
срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция. Предназначението на посочената
неустойка била да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението на договора, като
обичайните вреди, които причинявало неизпълнението на парично задължение били
пропуснати ползи - от пропуснатата сигурна възможност за печалба, която кредиторът би
реализирал, ако бе получил в срок паричната престация; претърпени загуби - евентуалните
допълнителни разходи, които кредиторът би дължал, ако би си набавил чрез заем същия
паричен ресурс на свободния пазар (за банкови лихви и такси). Ако заемополучателят
добросъвестно изпълнил поетото договорно задължение и бил предоставил такава гаранция,
то кредиторът щял да е събрал вземането си и нямало да търпи посочените по-горе вреди.
Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечавала изпълнението на задължението и
служила като обезщетение за вредите от неизпълнението без да било нужно те да се
доказват. Фактическият състав, който следвало да се осъществи, за да възникнело
основанието за заплащане на неустойка за неизпълнение на договор, включвал следните
елементи: наличие на валидно договорно задължение; неизпълнение на задължението;
7
неустойката да била уговорена. Всичко изброено до тук било налице в конкретния казус,
поради което единственият възможен и правилен извод бил, че неустоечните задължения са
били валидно възникнали.
Що се касаело до позицията, че уговорената неустойка противоречала на принципа на
добрите нрави, преценката за основателността й следвало да бъде направено чрез
комплексно изследване не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане
на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните,
функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничал
размера на неизпълнението, за да не се превърнела неустойката в средство за неоснователно
обогатяване.
Неустойката била предвидена, за да дисциплинира длъжника при изпълнение на
поетите от него договорни задължения. Поемайки по-голям риск, кредиторът имал правото
да поставя изисквания за обезпечаването му по своя преценка и в случай че потребителят не
ги намирал за резонни, то той на свой ред имал пълното право изобщо да не встъпва в
договорни правоотношения. Дружеството не е принудило ищеца да сключи договор за заем,
съответно условията по него не са му били наложени. Той самостоятелно, по собствени
подбуди и воля е пожелал да сключи договора за заем и да се издължи съгласно
договорените условия. Непредоставянето на обезпечение поставяло сериозна несигурност
пред кредитора дали ще успеел събере сумата по предоставения от него кредит, още повече,
че това бил основният му предмет на търговска дейност, следователно и източник на
приходи. Решението при какви условия то ще отпускало кредити в рамките на закона било
автономна, независимо от съображенията, които трети лица можели да имат, като те биха
могли да изразят несъгласието си като не ползват услугите му. Но оспорването им, след като
веднъж е било изразено съгласие с тях, било индиция за недобросъвестност и целяло
злоупотреба с право.
Следвало да се отбележи също така, че всеки заемател по договор за потребителски
кредит разполагал с гарантираната от чл. 29 от ЗПК възможност да се откажел от договора в
14-дневен срок, за която ищецът е бил информирана чрез СЕФ и от текста на самия Договор.
В случай че упражни правото си той би дължал връщане единствено на получената в заем
главница и не би дължал начислената му поради непредоставяне на обезпечение неустойка.
В този смисъл след като е разбрал, че е в невъзможност да изпълни задължението си по чл.
5, ал. 1 от Договора и при положение, че не е пожелал да понесе тежестта на неустойката по
чл. 5, ал. 2 от договора, то той е разполагал с 14 дни да се откаже от договора и по този
начин да избегнел неблагоприятните за себе си последици. Ищецът обаче не е сторил това,
от което следвало, че е решил да ползва кредита и да изплати начислената му неустойка.
Ищецът неправилно считал, че поставянето на изискване за осигуряване на лично
обезпечение (поръчителство) противоречало на целта на Директива 2008/48 и в частност на
предвидените в нея задължения на кредитора преди сключване на договорите за кредит да
направел оценка на кредитоспособността на потребителя. Дружеството е изпълнило
задължението си по Директивата и чл. 16 от ЗПК да оцени кредитоспособността на ищеца
8
преди сключване на договорите, която оценка се правела при разглеждане на заявката за
кредит. При тази оценка Дружеството е приело, че може да отпусне заемните суми в
съответния размер и да сключи договорите при описаните в тях параметри. Изискването на
обезпечение съгласно договорите се явявала гаранция за събираемостта на вземанията на
Дружеството, а не предпоставка за отпускане на кредитите. В тази връзка твърдението, че
изискването на лично обезпечение, което ищецът бил в невъзможност да изпълни, водело до
самопричиняване на неблагоприятни последици за Дружеството, представлявало
недобросъвестен опит на ищеца да се освободи от задължения по Договора.
Моли съда с оглед на гореизложеното да върне исковата молба и да прекрати
производството, а ако прецени, че исковата молба е редовна да постанови решение, с което
да отхвърли предявените искове. Претендира разноски и прави възражение за предоставена
безвъзмездна правна помощ на материално затруднено.
В съдебно заседание ищецът се представлява от пълномощника си, който поддържа
исковата молба.
В съдебно заседание ответното дружество „ВИВА КРЕДИТ“ АД - гр. София,
редовно призовано, не изпраща представител, а депозира становище по делото, с което
поддържа отговора на исковата молба.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, преценени поотделно и
в тяхната съвкупност, намери за установено следното:
По делото не се спори и се установява от представените писмени доказателства, че
между ищецът П. И. И., в качеството на кредитополучател, и „ВИВА КРЕДИТ“ АД - гр.
София, в качеството на кредитодател, е сключен Договор за паричен заем Standart 30
№5957735 от 04.09.2023г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца заемни
средства, в размер на 1200 лева срещу задължението на последният да го върне в срок от 12
месеца, при посочен фиксиран годишен лихвен процент от 40,32% и ГПР в размер на
49.49%.
Съгласно чл. 1 ал. 2 и ал. 3 от Договора за потребителски кредит потребителят има
задължение да заплати на кредитора такса за експресно разглеждане на документи и
отпускане на паричен заем в размер на 851, 16 лева.
Съгласно чл. 4 ал. 1 от Договора за потребителски кредит потребителят се е
задължил да предостави едно от следните обезпечения по договора: 1/ поръчител по кредита
физическо лице, което да представи на Заемодателя бележка от работодателя си, издадена не
по - рано от 3 дни от деня на представяне и да отговаря а следните условия: да е навършило
21 годишна възраст, да работи на безсрочен трудов договор, да има минимален стаж при
настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход от 1000 лв., през
последните 5 /пет/ години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна
история със статус „ период на просрочие от 0 до 30 дни“, да не е поръчител по друг договор
за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател. 2/
Алтернативно на тази възможност, кредитополучателят можел да представи като
9
обезпечение банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер
на цялото задължение на Заемателя по договора, валидна 30 дни след падежа за плащане по
договора.
Съгласно чл. 4 ал. 2 от Договора за потребителски кредит при неизпълнение на
задължението за осигуряване на обезпечение потребителят е задължен да заплати на
кредитора неустойка в размер на 567, 36 лева.
С доклада по делото съдът е отделил като безспорно обстоятелството, че в ГПР е
включена само и единствено възнаградителната лихва.
Съгласно чл. 15 ал. 1 от Договора за потребителски кредит клаузите на настоящия
договор могат да бъдат изменяни само по взаимно съгласие на страните, за което се съставя
допълнителен анекс. По делото не се твърди и няма представени доказателства за изменение
на договора. Тоест макар и ответникът да твърди, че не е начислявал суми по дължимите
такси и неустойки, това не отменя задължението им за заплащане и ищецът има правен
интерес да води делото за установяване нищожност на целия договор за потребителски
кредит.
Като взе предвид изложената фактическа обстановка, съдът стига до следните
правни изводи:
Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън
рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в
рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството
съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9,
ал. 4 ЗПК. „Вива кредит“ АД, гр. София, представлява финансова институции по смисъла на
чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, което е налице в
случая.
Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и
последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон – ЗПК в релевантната
за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по
правоотношението, ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху
действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно разпоредбите на чл. 22 от ЗПК, когато не
са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 712 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от
ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото
сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен.
Съгласно чл. 7 ал. 3 от ГПК съдът следи служебно за неравноправни клаузи в договор,
10
сключен с потребител, съответно за тяхната нищожност на основание чл. 146 от ЗЗП т.е.
независимо от наведените доводи за нищожност от потребителя, съдът извършва
самостоятелна и всеобхватна проверка за клаузите, засягащи потребителски права, която
може да доведе до извод за нищожност на клаузите в потребителски договори, а оттам и до
недействителност на процесните договори.
В Тълкувателно решение № 1 от 2020г. от 27.04.2022г. е прието, че съдът е длъжен да
се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни
клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, дори и без да е направено
възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или
от събраните по делото доказателства.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски
кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата
сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси“.
Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите
на договора и да преценява кои суми точно ще дължи
В конкретния случай в сключения договор за заем е уговорено, че при предоставена
заемна сума от 1200 лв. ищецът дължи такса за експресно разглеждане на документи в
размер на 851.16 лв., както и неустойка за неизпълнение на задължение в размер на 567, 36
лева.
Таксата за експресно разглеждане представлява действие по усвояване на кредита във
времево отношение. Така предвидената клауза цели неоснователно обогатяване на
кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга. Тази такса за
експресно разглеждане представлява скрит разход по договора за кредит, който привидно е
уговорен като такса преди отпускането и усвояването на кредита и с нея се цели реално
заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Тази клауза противоречи на чл.10а, ал.2
11
ЗПК, забраняващ заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК предвижда, че кредиторът може да
събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги. Дейността, за която е
начислена тази такса, не е допълнителна услуга, доколкото разглеждането на документите
преди предоставянето на заетата сума, дори и бързо, безспорно е типично действие по
усвояване на кредита и съставлява присъщ за основния предмет на договора разход, като
при това липсва яснота въз основа на какви критерии се прави разграничение между
„обикновено“ и „експресно“ разглеждане на документи. Целта на таксите и комисионите по
смисъла на разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК е да се покрият административните разходи на
кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит, като същевременно
съобразно чл.10а, ал.2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси за действия,
свързани с управление на кредита, тъй като те са част от дейността му по предоставяне на
кредита, както и да събира повече от една такса за едно и също действие. Тази такса
представлява разход по кредита по смисъла на §1, т. 1 ДР на ЗПК, който съгласно чл. 19, ал.
1 ЗПК следва да се включи в размера на ГПР. С така уговорената такса за експресно
разглеждане се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като тя не съставлява
плащане на допълнителна услуга, а прикрит разход по кредита, с който се надхвърля
допустимият размер на разходите по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Разход по кредита представлява и неустойката, тъй като се начислява заедно с
месечните вноски и няма обезпечителна функция, а представлява скрито възнаграждение.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. Видът
на разходите, от които се формира ГПР са посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, а именно: настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор е
посочено, че ГПР е 49.49 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод по
какъв начин е формиран ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае
колко точно е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Процесният договор за потребителски кредит формално съдържа размера на дължимия
ГПР, но предвид, че таксата за експресно разглеждане и неустойка е следвало да бъдат
включени в ГПР съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, то договорът не отразява реалната стойност на
годишният процент на разходите.
Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо,
защото дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му
позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора. Ето защо е
12
нарушена императивната разпоредба на 10 чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК - в този смисъл Решение
№ 420 от 21.12.2023г. по в.т.д. № 369/2023г. на ОС Стара Загора.
Следва да се има предвид и съдебната практика на СЕС, която приема, че в договора за
потребителски кредит следва да е ясно разписана методиката за изчисляване на ГПР и
данните въз основа на които е направено това изчисляване. Неспазването на тези изисквания
и посочването на неверен ГПР засяга два от съществените принципа, на които се гради
правото на ЕС – лоялна конкуренция и защитата на потребителите, поради което това
нарушение е съществено и следва да води до недействителност на целия договор по смисъла
на чл. 22 ЗПК.
Ясното посочване на ГПР не е самоцел, а помага потребителя да направи информиран
избор кой кредитен продукт да избере и е пречка пред развитието на нелоялна конкуренция
и заблуждаващи търговски практики.
В едно от най-новите тълкувателни решения на СЕС по преюдициално запитване на
български съд, а именно дело C‑714/22г - СЕС постанови, че не само липсата или неясното
посочване на годишен процент на разходите (ГПР) в договора за потребителски кредит, но и
неточното му обявяване – без да са включени всички разходи, води до нищожност и
длъжникът връща само главницата по заема, без лихви и разноски.
По делото са поставени следните два въпроса:
- Следва ли чл. 10, пар. 2, буква „ж“ от Директива [2008/48] да се тълкува в смисъл, че
неправилното посочване на [ГПР] в договор за кредит, сключен между търговец и
потребител - кредитополучател, следва да се приеме за липса на посочване на [ГПР] в
договора за кредит и националният съд да приложи последиците на вътрешното си право,
предвидени за непосочване на [ГПР] в договор за потребителски кредит?
- Следва ли чл. 22, пар. 4 от Директива [2008/48] да се тълкува в смисъл, че предвидена
от националния законодател санкция нищожност на договора за потребителски кредит, при
която се връща само отпуснатата главница, е пропорционална за случаите, в които договор за
потребителски кредит не съдържа точно посочване на [ГПР]?
На тези въпроси СЕС е отговорил, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски
кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива
разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от
страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
Също така посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава
потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин
както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на
кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер.
13
В мотивите си СЕС припомня следното: Съгласно член 10, параграф 2, буква ж) от
Директива 2008/48 се предвижда, че договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин
ГПР и дължимата от потребителя обща сума, изчислени при сключването на договора за
кредит. От практиката на Съда следва, че посочването на ГПР в договора за кредит е от
съществено значение, по-специално доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата
на своето задължение (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit
Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 67 и 70). Предвид същественото значение, което
посочването на ГПР в такъв договор има за потребителя, Съдът e постановил, че
националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда,
че при непосочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и
разноски (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C‑76/10,
EU:C:2010:685, т. 77).
В конкретния случай с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор
за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата
и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се
включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че
посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както
непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на
кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер.
С Решение № 50013 от 5.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г., II т. о., ТК ВКС е отговорил, че
установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно
уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това
води до недействителност на договора за потребителски кредит.
В случая е посочен ГПР, който само формално отговаря на законовите изисквания и в
тази връзка е налице заблуждаваща търговска практика - в решение № 730/31.05.2023 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1067/2023 г., решение № 799/14.06.2023 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1065/2023 г. се сочи, че размерът на посочения в
договора ГПР не 12 съответства на действителния такъв съобразно поетите от потребителя
задължения.
Целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени
обхвата на поетите от него задължения. Затова посочването в договора на стойност на ГПР,
която не отговаря на действителната, а е по-ниска, представлява неясно и подвеждащо
оповестяване на това изискуемо съдържание, което законодателят урежда като порок от
14
толкова висока степен, че изключва валидността на договора - чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл.
22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Предвид изложеното, съдът намира, че Договор за паричен заем Standard 30 №
5957735/04.09.2023г. е недействителен на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, във вр.
чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което предявеният иск за прогласяване на
неговата недействителност следва да бъде уважен изцяло.
Предвид уважаването на главния иск съдът не следва да се произнася по евентуалния
такъв за нищожност на клаузите по чл.1, ал.3; чл.3, ал.1, т.5 и чл.4, ал.2 от Договора.
По разноските.
С оглед изхода на делото, и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца направените разноски – сумата от 50 лв. за държавна такса.
Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството
и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с
уважената част от иска.
Ищецът е ползвал безплатна правна помощ съгл. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, като по делото
е представен договор за правна защита и съдействие, по силата на който е предоставена
безплатна правна помощ, предвид обстоятелството, че клиентът е материално затруднено
лице.
Съгл. чл. 38, ал. 2 ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско
възнаграждение. При определяне дължимото възнаграждение съдът следва да изходи от
задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар.1 ДФЕС, както и
практиката на ВКС съобразно която определените с Наредба № 1 от 9.07.2004 г. минимални
размери на адвокатските възнаграждения служат само за ориентир при определяне на
възнаграждението. Ето защо, и с оглед преценка предмета на спора, интересът, вида и
качеството на свършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото,
съдът следва да определи възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ в размер на
480 лева с ДДС за разгледания иск, платимо в полза на упълномощения представител на
ищеца.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска, предявен от П. И. И., ЕГН **********, с
постоянен адрес: *** против „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: град София, р-н Люлин, ж.к. Люлин 7, бул. Джавахарлал Неру №28, бл.АТЦ
„Силвър център“, ет. 2, ап. Офис 73Г, представлявано от изпълнителния директор – ***, че
сключеният между тях Договор за паричен заем Standard 30 № 5957735/04.09.2023г. е
недействителен.
15
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, р-н Люлин, ж.к. Люлин 7, бул. Джавахарлал Неру №28, бл.АТЦ
„Силвър център“, ет. 2, ап. Офис 73Г, представлявано от изпълнителния директор – ***, да
заплати на П. И. И., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Стара Загора, бул. Славянски
№2, вх.В, ет.5, ап.65 сумата в размер на 50,00 /петдесет/ лева, представляваща ДТ.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, р-н Люлин, ж.к. Люлин 7, бул. Джавахарлал Неру №28, бл.АТЦ
„Силвър център“, ет. 2, ап. Офис 73Г, представлявано от изпълнителния директор – ***, да
заплати на ЕАД М., представлявано от адв. М., ЕИК *********, с адрес: гр. Стара Загора,
бул. Ал. Батенберг № 28, ет. 5, офис 42, сумата 480 / четиристотин и осемдесет/ лева,
представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Окръжен съд - Стара Загора.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
16