№ 341
гр. София, 19.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Станимира И.а
Членове:Райна Мартинова
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело
№ 20211100506955 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 20035288/08.02.2021 г. по гр. д. № 58096/2018 г. по описа на СРС,
24 състав е отхвърлен предявения от „К.“ ЕООД против В. Н. А. иск с правно
основание чл. 422 от ГПК за установяване дължимостта на сумата от 7161,24 лева,
представляваща неотчетени от ответника плащания по фактури, подробно описани в
молба от 01.10.2018 г. за доставени стоки, като неоснователен и недоказан.
Против решението е подадена въззивна жалба вх. № 25053830/25.03.2021 г.,
подадена от „К.“ ЕООД, в която са изложени съображения за неправилност на
първоинстанционното решение. На първо място, поддържа, че обжалваното решение
не е мотивирано, тъй като не са обсъдени събраните по делото доказателства и не са
изложени съображения относно това защо едни са кредитирани, а други не. Посочва,
че не е направено правилно разпределение на доказателствената тежест, съобразно
определената правна квалификация. Поддържа, че съдът е кредитирал представените
фактури и приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, съобразно която ищецът
намалил иска си до размер на 7161,24 лева, което означавало, че дълг на купувачите
съществува. Доказано било и встъпване в дълг на ответника А. и исковата сума се
дължала от него. Ответникът не доказал, че е изпълнил дълга, който е поел.
Независимо, че фактите били установени, то съдебното решение било мотивирано
само с едно изречение, че съвкупната преценка на доказателствата не можело да
1
формира непротиворечив извод, което само по себе си правело решението
необосновано. Моли решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено
друго, с което предявеният иск да бъде уважен. Претендира направените разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор вх. № 25088491/25.05.2021
г., подаден от В. Н. А., с който заявява, че оспорва въззивната жалба. Моли
обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира направените разноски.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от
ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството по гр.д. № 58096/2018 г. по описа на СРС, 24 състав е
образувано по искова молба, подадена от „К.“ ООД против В. Н. А., с която е предявен
иск с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 79, ал.1 от Закона за
задълженията и договорите.
Ищецът твърди, че на 25.02.2008 г. е създадено дружество „К.“ ООД като на
19.06.2009 г. В. А. станал съдружник. Твърди, че периода от 19.06.2009 г. до
05.10.2011 г. ответникът по силата на пълномощно, дадено му от управителя М.О.Д. е
извършвал дейност по доставка на стоки, предлагани от дружеството чрез онлайн
магазин. Стоките били предавани от А. на клиентите или от склада на дружеството или
чрез доставка, извършвана от него, а цената му била плащана по издадените фактури в
брой. А. отчитал парите в касата на дружеството. Поддържа, че по посочените в
исковата молба фактури ответникът не е отчел плащания. Твърди, че след разговор с
А. последният се задължил с декларация с нотариална заверка от 28.09.2011 г. да
отчете сумите в общ размер на 13066 лева. Определен бил и краен срок – 31.10.2011 г.
Твърди, че за вземането била издадена заповед за изпълнение по гр.д. № 32279/2015 г.,
срещу която В. А. подал възражение. Моли да бъде признато за установено, че В. А.
дължи сумата от 7161,24 лева (изменен размер в съдебно заседание от 22.10.2020,
представляваща паричната равностойност на стоката, която В. А. е взимал от К.
ЕООД, поето като задължение с нотариално заверена декларация от 28.09.2011 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба.
С молба вх. № 11333/02.08.2021 г. в изпълнение на дадени от въззивния съд
указания с Разпореждане № 925/24.06.2021 г. въззивникът ищец „К.“ ЕООД е изложил
твърдения, че ответникът едностранно се е задължил да изпълни поети
задължения от трети лица като е встъпил в дълга им по фактури, приети в
първоинстанционното производство. на основание нотариално заверена
декларация. Такова е и основанието, посочено от заявителя в заявление за издаване на
заповед за изпълнение, по което е образувано гр.д. № 32279/2015 г. по описа на СРС,
24 състав.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника В. Н. А., с който
2
заявява, че оспорва предявения иск. Твърди, че част от стоките, за които са издадени
фактури, не е получавал и предавал на клиенти стока, тъй като дилър е било друго
лице – М.Д.. Стойността по фактура № 64/26.11.2009 г. била предадена на дружеството
на каса, а по фактура 325/23.03.2010 г. – била платена по банков път. Поддържа, че не
дължи плащане на сумите по фактурите, тъй като задълженията по тях е следвало да
бъдат извършени по банков път от контрагенти на дружеството. Оспорва твърдението
на ищеца, че подписвайки декларация се е задължил да възстанови сумите именно по
процесните фактури. Оспорва твърдението, че е доставял стоки и е получавал суми в
брой по посочените фактури. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен.
Първоинстанционният съд, в мотивите на обжалваното решение, е приел, че
предявеният иск е по чл. 82 от Закона за задълженията и договорите, както и че при
съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не било установено, че
било налице неизпълнение на задължения на ответника, както и настъпили за ищеца
вреди в резултат на това неизпълнение.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното
решение е валидно, но е недопустимо.
Предявеният положителен установителен иск с правно основание чл.
422 във връзка с чл. 124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 79, ал. 1 и чл. 102 от
Закона за задълженията и договорите е допустим - предявен е от лице -
заявител, имащо правен интерес от установяване съществуването и
изискуемостта на вземането си, за което е издадена заповед за изпълнение по
реда на чл. 410 от ГПК, против която е подадено възражение от длъжника.
Предявеният иск има за предмет установяване на съществуването и
изискуемостта на сумата, за която гр.д. № 32279/10.06.2015 г. по описа на
СРС, 24 състав е била издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от
ГПК и е подаден в законоустановения срок.
Въз основа на въведените твърдения с исковата молба и уточнителни
молби, включително и пред въззивната инстанция, настоящият съдебен състав
намира, че правната квалификация на предявения иск е такава по чл. 79, ал. 1
от Закона за задълженията и договорите (за реално изпълнение на
договорно задължение) във връзка с чл. 102 от Закона за задълженията и
договорите. Изрично ищецът е заявил, че претендира заплащане на суми,
3
представляващи продажна цена по фактури, издадени за предадени на трети
лица стоки, както и че с декларация с нотариална заверка на подписа от
28.09.2011 г. е заместил в задълженията длъжниците по тези фактури.
Съгласно чл. 183 от ЗЗД при договора за продажба продавачът се
задължава да прехвърли на купувача собствеността върху едва вещ или друго
право върху вещ срещу цена, която купувачът се задължава да му заплати.
При неплащане на продажната цена продавачът има възможността,
предвидена в чл. 79, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите, а именно
да иска изпълнение заедно с обезщетение за забавата или да иска
обезщетение за неизпълнение. В разпоредбата на чл. 82 от Закона за
задълженията и договорите е предвидено, че обезщетението за неизпълнение,
което кредиторът може да поиска, обхваща претърпяната загуба и
пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от
неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на
задължението. Тази разпоредба, обаче, се отнася само до определяне на
обезщетението за неизпълнение и не е относима към претенцията за реално
изпълнение на договорно задължение, какъвто е предмета на предявения иск.
Още повече, че в предмета на делото са включени и твърдения на ищеца за
встъпване на ответника в дълг по смисъла на чл. 102 от Закона за
задълженията и договорите. Тези твърдения не са съобразени от
първоинстанционния съд и не е определена правилната правна квалификация
на предявения иск.
С решението си първоинстанционният съд се е произнесъл по иск за
заплащане на обезщетение за неизпълнение на договор (без да е уточнено
какъв е), а такъв иск не е бил предмет на разглеждане и следователно
постановеното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а делото
да бъде върнато на Софийски районен съд за произнасяне по предявения иск с
правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 във връзка с чл.
102 от Закона за задълженията и договорите.
Предвид на изложеното, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА изцяло Решение № 20035288/08.02.2021 г. по гр. д. № 58096/2018
г. по описа на СРС, 24 състав И
4
ВРЪЩА ДЕЛОТО на друг състав на Софийски районен съд за произнасяне по
предявения от „К.“ ЕООД против В. Н. А. иск.
Решението може да се обжалва в едномесечен срок от връчването
му на страните пред Върховен касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5