№ 4049
гр. София, 26.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Ивета Антонова
Членове:Наталия П. Лаловска
Добромир Ст. Стефанов
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Добромир Ст. Стефанов Въззивно гражданско
дело № 20241100508402 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Глава двадесета от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от П. П. П., ищец в първоинстанционното
производство, чрез адв. К., срещу решение № 6962 от 16.04.2024 г. по гр. дело № 27448/2023
г. по описа на Софийски районен съд, 174-ти състав, с което е отхвърлен предявеният иск от
П. П. П., ЕГН **********, иск с правна квалификация чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за
установено, че П. П. П. не дължи на „Йеттел България“ ЕАД, ЕИК *********, сумата от
1412,44 лева, която е предмет на решение по гр. дело № 647/2019 г. по описа на Районен съд
Левски и на принудително събиране по изпълнително дело № 20239060400236 по описа на
ЧСИ В.С. с рег. № 906 към КЧСИ.
В жалбата са изложени съображения за неправилност на решението. СРС неправилно
се бил позовал на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, за да приеме, че давността на вземането била
петгодишна. Приложимата разпоредба била чл. 111, б. „в“ ЗЗД, поради което давността била
изтекла на 17.01.2023 г. Искането към СГС е обжалваното решение да бъде отменено като
предявеният иск бъде уважен. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Йеттел България“, ЕАД, ответник в
първоинстанционното производство, е подала отговор на въззивната жалба. В него се
заявява, че жалбата била неоснователна. Искането към СГС е обжалваното решение да бъде
потвърдено. Претендира разноски.
При извършената служебна проверка по чл. 269 ГПК настоящият състав намери, че
обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентен съд, в
изискуемата от закона форма, по допустими искове, предявени от и срещу процесуално
легитимирани страни, поради което е валиден и допустим. По въпроса за неговата
правилност въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна правна норма и когато е длъжен да следи служебно
1
за интереса на някоя от страните (така Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.
дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Съдът, на основание чл. 12 ГПК, след като прецени събраните по делото доказателства
по свое убеждение, и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, както и възраженията на насрещната страна, достигна до следните фактически
и правни изводи:
По същество жалбата е неоснователна.
В мотивите на решението СРС е приел фактически положения и направил правни
изводи, които въззивният съд споделя, и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Събраните в първата инстанция доказателства са правилно преценени към релевантните за
спора обстоятелства, поради което не следва повторно да се описват в мотивите на
настоящия съдебен акт. Пред настоящия съдебен състав не са ангажирани нови
доказателства.
По възраженията във въззивната жалба СГС намери следното:
Предявен е отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК. Неговият предмет е
установяването на недължимост на изпълняемото материално право, основаван на факти,
настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. В конкретиката на твърденията в исковата молба и
възраженията във въззивната жалба, спорният между страните въпрос е дали е изтекъл
законният давностен срок, обуславящ погасяване на правото на ответника да иска
принудително изпълнение срещу ищеца.
Спорът в настоящото производство е фокусиран единствено по въпроса коя е
приложимата правна норма за определяне на давностния срок, след изтичането на който,
процесното вземане се погасява.
С определение от съдебно заседание от 21.11.2023 г. по реда на чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК
между страните е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството,
че неприсъственото решение по гр. дело № 647/2019 г. по описа на Районен съд Левски е
влязло в сила на 17.01.2020 г. С решението е уважен предявеният от ответника иск по чл.
422 ГПК за признаване за установено, че ищецът му дължи сумата от 1012,40 лева,
представляваща общ сбор на дължими суми за неплатени задължения, заедно с законната
лихва от 20.05.2019 г. до окончателното плащане, и направените разноски в размер на 771,03
лева.
Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, когато вземането е установено със съдебно решение, то
срокът на новата давност е всякога пет години. Разпоредбата е императивна, а с употребата
на обобщителното наречие „всякога“, законодателят е елиминирал възможността за
двузначно тълкуване. Тази норма е генерална и има изричен приоритет над уредената в чл.
111 ЗЗД специална кратка тригодишна давност, на която се позовава жалбоподателят. Ето
защо, периодичността на вземането е без значение, когато то е установено със съдебно
решение.
Гореизложеното обосновава изводът, че погасителната давност за процесното вземане
е започнала да тече на 17.01.2020 г. и е със срок от пет години. Исковата молба е входирана в
СРС на 19.05.2023 г., този срок не е изтекъл, поради което предявеният иск е неоснователен.
Следва да се има предвид, че погасителната давност не тече, докато трае процесът по
иска за оспорване на вземането от длъжника на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж" ЗЗД. В този
смисъл са Решение № 50017 от 27.03.2023 г. на ВКС по гр. дело № 720/2022 г., IV г.
о., Решение № 50105 от 15.06.2023 г. на ВКС по гр. дело № 1589/2021 г., IV г. о., Решение №
50295 от 23.01.2023 г. на ВКС по гр. дело № 1030/2022 г., IV г. о., Решение № 50099 от
28.11.2023 г. на ВКС по гр. дело № 3614/2020 г., III г. о., Определение № 404 от 07.02.2025 г.
на ВКС по търг. дело № 1608/2023 г., I т. о. и други.
2
В жалбата не са направени други оплаквания срещу обжалваното решение, поради
което предметът на въззивната проверка е изчерпан.
В обобщение, въззивният съд намери, че в настоящия процес не се установи, че
погасителната давност за оспореното от ищеца вземане на ответника е изтекла, поради което
предявеният иск по чл. 439, ал. 1 ГПК е неоснователен, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение, а решението на СРС да бъде изцяло потвърдено.
По разноските
С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция право на разноски има
въззиваемият. В производството пред СГС „Йеттел България“ ЕАД е подало бланкетен
отговор на въззивната жалба и не е осъществявано реално процесуално представителство,
поради което не следва да му се присъжда възнаграждение за юрисконсулт.
Така мотивиран, Софийски градски съд, IV-Д въззивен състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 6962 от 16.04.2024 г. по гр. дело № 27448/2023 г. по
описа на Софийски районен съд, 174-ти състав.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3