№ 5353
гр. София, 01.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20221100503052 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника В. Й. Й. срещу решение № 4566/09.12.2021 г., постановено по гр.д. №
29730/2021 г. по описа на СРС, 124 състав, с което са уважени предявените от „И.Ф.“ ЕООД
положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 240, ал. 1
и ал. 2 и чл. 9 ЗПК за сумата от 2080,54 лв., главница по договор за предоставяне на паричен
кредит от разстояние № 249053 от 10.04.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от
05.11.2020 г. до окончателното й изплащане, както и за сумата от 536,25 лв., договорна
(възнаградителна) лихва за периода 08.08.2019 г. – 02.08.2020 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 54471/2020 г. по
описа на СРС, 124 състав.
Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението поради нарушение
на материалния закон и необоснованост с твърдения, че между страните не е сключен
договор за потребителски кредит, тъй като не са спазени изискванията на ЗЕДЕУУ за
съставяне на електронен документ, респ. не е спазена писмената форма на договора по ЗПК.
Въззивникът счита, че дори и да е сключен, договорът за потребителски кредит е нищожен,
тъй като не съдържа механизма за изчисляване на ГПР, уговорената неустойка при
1
непредставяне на обезпечение е нищожна, а при добавянето й към ГПР същият надхвърля
допустимия размер от 50 %. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а
предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.
Въззиваемият „И.Ф.“ ЕООД счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде
потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е частично неправилно
поради следните съображения:
Претендираните от ищеца вземания произтичат от твърдения за сключен с ответника
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, какъвто, съобразно
разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР, е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като
част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече.
Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, „средство за комуникация
от разстояние“ е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от
разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика и на
потребителя, като несъмнено използването на електронни формуляри в интернет,
провеждането на разговори и изпращането на съобщения по телефон и изпращането на
писма по имейл представляват средства за комуникация от разстояние. Предвид
съдържащите се в договора и общите условия към него данни за метода на сключване на
процесния договор (чрез попълване на форма за кандидатстване в интернет страницата на
ищцовото дружество и потвърждаването на заявката и на получения стандартен европейски
формуляр чрез SMS и натискане на бутон в профила на кандидата на интернет страницата
на кредитодателя) и предвид липсата на саморъчен подпис на приложените по делото
документи, правоотношението между страните несъмнено попада в приложното поле на
посочения нормативен акт.
2
Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови услуги
от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за
предоставяне на информацията по чл. 8 от закона на потребителя, както и че е получил
съгласието на потребителя за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за доказване на
посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл. 293 от Търговския закон, а в
случаите на електронни изявления - Закон за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги (в действащата редакция към м. 04.2019 г.). В настоящия случай, за
доказване на възникналото между страните правоотношение са представени неподписани
документи – договор за предоставяне на кредит № 249053/10.04.2019 г. и общи условия към
него, представени на хартиен носител, за които се твърди, че са изготвени като електронни
документи и са подписани от ответника чрез потвърждаване на заявката за кредит със SMS,
както и преводно нареждане от 10.04.2019 г. за изплащане на сумата от 2500 лв. по банкова
сметка с титуляр В. Й. Й. и посочено основание на плащането „дог. за заем номер 249053“.
Съгласно разпоредбите на чл. 3, ал. 1 и ал. 2 ЗЕДЕУУ и на чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) №
910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната
идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар
и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28 август 2014 г.), електронен
документ означава всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално
текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис, като писмената форма се смята за
спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. Електронно
изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за
преобразуване, разчитане и визуално представяне на информацията (чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ).
Електронното изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ и на
чл. 3, т. 10-12 от Регламент (ЕС) № 910/2014 – за електронен подпис се считат данни в
електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически
свързани с тях, и които титулярът на електронния подпис използва, за да се подписва, като
законът въвежда три форми на електронния подпис – обикновен, усъвършенстван и
квалифициран.
Несъмнено изпращането на съобщения по електронна поща и подаване на заявки чрез
натискане на бутон в интернет представляват електронни изявления (доколкото се касае до
словесни изявления в цифрова форма, обективирани чрез общоприет стандарт за
преобразуване и представяне на информацията – интернет), с възможност за тяхното
възпроизвеждане, т.е. сключеният по описания начин договор за кредит представлява
електронен документ, съдържащ електронно изявление. Доколкото същият не съдържа
характеристиките на усъвършенстван или квалифициран електронен подпис по смисъла на
чл. 13, ал. 2 и ал. 3 ЗЕДЕУУ, вр. с чл. 3, т. 11 и 12 от Регламент (ЕС) № 910/2014, следва да се
приеме, че документът е подписан с обикновен електронен подпис – съдържанието му
включва посочване на страните по договора като автори на документа с техните
индивидуализиращи данни (имена, ЕГН/ЕИК, адрес). Законът придава значение на подписан
саморъчно документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран
3
електронен подпис (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ), но допуска страните да се съгласят в
отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на
саморъчен. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписания
писмен документ, като ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за
авторството на изявлението (чл. 180 ГПК), а в случай че това авторство бъде оспорено,
тежестта за доказване истинността на документа се разпределя съобразно специалното
правило на чл. 193 ГПК. В този смисъл - Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. №
868/2012 г., IV г. о., Определение № 169 от 6.04.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 672/2017 г., I т. о.
В договора и общите условия към него (т. 1.1 от раздел II и т. 1.1 от раздел III) е уговорено,
че кандидатът за заем изпраща заявка чрез натискане на бутон на интернет страницата на
ищцовото дружество и изпращането на попълнен въпросник към него, а ако бъде одобрен,
получава на посочения от него имейл адрес преддоговорна информация под формата на
страндартен европейски формуляр, общи условия и проект на договора. От получаването им
за кандидата започва да тече 7-дневен срок, в който на специално обозначено място на
профила му в сайта на заемодателя може да потвърди изрично сключването на договора,
като при това следва да попълни правилно цифровия код, изпратен му под формата на
кратко текстово съобщение (SMS) на телефонния номер, който е предоставил при
кандидатстването за кредит. Следователно, за да се приеме, че договорът е сключен,
заемателят следва да потвърди съгласието за това както чрез натискане на бутон на интернет
страницата, така и чрез изпращане на кратко текстово съобщение от мобилния си телефон с
конкретно за този договор съдържание (уникален цифров код). След това кредиторът
превежда паричните средства по посочената от заемателя банкова сметка и му изпраща
електронно писмо, с което го уведомява, че може да получи изплатения заем.
В настоящия случай е видно, че описаните изисквания за сключване на договор от
разстояние са изпълнени. От приетото и неоспорено от страните заключение на СТЕ се
установява, че на 10.04.2019 г. в интернет системата на ищеца постъпва искане за заем от
името на В. Й. Й. с ЕГН **********, като от посочения мобилен номер ********** е
изпратен SMS за активиране на акаунта и на този номер е направен контакт с кандидата за
потвърждаване на самоличността му. След одобрението на заявката кандидатът е получил
потвърждаващ SMS на мобилния си телефон и е потвърдил договора от същия IP адрес, от
който е подадената заявката, както и в телефонен разговор от същия мобилен телефон и с
изпращането на индивидуално получения за този договор цифров код. Сумата, за която В. Й.
е кандидатствал съобразно писмените документи – 2500 лв., му е изплатена по банкова
сметка, на която той е титуляр (л. 25 от делото на СРС) и то на същия ден, на който са
съставени електронните документи и е изпълнена процедурата за кандидатстване –
10.04.2019 г., с посочено основание в платежния документ „дог. за заем номер 249053“. В
допълнение, приетото и неоспорено заключение на ССЕ в първоинстанционното
производство потвърждава, че сумата от 2500 лв. е преведена по банковата сметка в „Банка
ДСК“, като според изпратеното от банката удостоверение (л. 60 от делото на СРС) тази
сметка е с титуляр кредитополучателят – В. Й. Й. с ЕГН **********, и сумата е усвоена от
4
него.
С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на всички обсъдени доказателства е видно,
че ищецът е предоставил в брой на ответника посочената сума, като с препращането в
основанието на платежния документ към процесния договор за потребителски кредит
несъмнено се установява, че паричните средства са предоставени именно по тази сделка като
заем с обективираното в електронните документи съдържание – макар да липсва саморъчен
подпис на ответника под договора, изпълнението на описаната процедура по сключване на
договора от разстояние, която включва проверка на самоличността на заемателя, както и
посочването на договора като основание за получаване на сумата еднозначно сочи на
изразено съгласие от страна на В. Й. с условията на сделката и признание от негова страна,
че облигационно отношение с това съдържание е възникнало между страните, още повече че
договорът за заем е реален и се счита сключен от датата на предаване на заемната сума –
10.04.2019 г.
С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира за доказано, че между страните е
сключен договор за паричен заем за сумата от 2500 лв., която ответникът е поел задължение
да върне на 18 месечни погасителни вноски в размери, посочени в погасителния план,
инкорпориран в чл. 4, ал. 3 от договора, с падеж на първата погасителна вноска – 10.05.2019
г. и падеж на последната погасителна вноска – 01.10.2020 г., с включена възнаградителна
лихва в размер от 40,15 % годишно (783,75 лв. за срока на договора), като общият размер на
плащанията при представяне на обезпечение е 3283,75 лв., а при непредставяне на
обезпечение – 4673,05 лв. Съгласно договора, страните са уговорили годишен процент на
разходите от 48,30 %, като е посочено, че при определянето му са взети предвид
допусканията, че договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще
изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за
събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение и няма основание за начисляване на
отстъпки по договора (чл. 2, ал. 1, т. 5 от договора).
Следователно, установява се наличието на валидно възникнало облигационно
правоотношение между „И.Ф.“ ЕООД и В. Й. Й. с твърдяното съдържание, като в
изпълнение на същото ищецът, в качеството на заемодател, е предоставил на ответника, в
качеството на заемополучател, уговорената заемна сума в размер на 2500 лв., с оглед на
което за последния е възникнало насрещното задължение да я върне съгласно уговорения от
страните погасителен план, ведно с възнаградителна лихва, съставляваща печалба на
кредитора. Спорен по делото се явява въпросът действителен ли е процесният договор с
оглед въведените от ответника твърдения за допуснати нарушения на императивни
разпоредби на ЗПК.
Доколкото договорът за паричен заем има характеристиките на договор за потребителски
кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемополучателят по него
има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, то съдържанието му
следва да бъде изцяло съобразено с изискванията на ЗПК и ЗЗП.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
5
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. Гореизложеното поставя потребителя в подчертано
неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване единствено на
крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за
да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От
посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва в
договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
В случая, в процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от 48,30 %, с
което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е било изпълнено. В същото време
обаче, от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи
се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР – в клаузите на договора е посочено общо при
какви допускания е изчислен ГПР, но това не е достатъчно, за да бъде спазено изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като е следвало да бъдат описани конкретните разходи, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по точно тази сделка, сключена с
ответника.
Същевременно, очевидно е, че уговореният размер от 48,30 % не отразява реалния ГПР, тъй
като в него не се включват част от разходите по кредита, а именно неустойката за
непредставяне на обезпечение по чл. 3, ал. 2 от договора в размер на 1389,30 лв., която
съгласно легалната дефиниция на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е част от общите разходи по
кредита. В посочената разпоредба се предвижда, че „общ разход по кредита за потребителя“
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
6
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В
случая, неустойката несъмнено представлява разход, свързан с договора за потребителски
кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна на
кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване на договора за кредит,
включена е в погасителния план по него, като липсват данни да е била незадължително
условие за сключване на сделката, дължи се ежемесечно и представлява част от месечните
погасителни вноски. Макар формално заплащането й да е обусловено от евентуално
допуснато неизпълнение от страна на кредитополучателя, при съвкупното тълкуване на
договорните клаузи е видно, че неустойката би била винаги дължима, тъй като задължението
за представяне на обезпечение е практически неизпълняемо – в петдневен срок от
сключване на договора да бъде осигурена банкова гаранция за сумата по главницата (която
ако беше по възможностите на кредитополучателя, последният въобще нямаше да има
нужда от потребителски кредит) или поръчителство от две физически лица, които да
отговарят на подробно описани многобройни изисквания. Така формулирана, неустойката
представлява скрито възнаграждение за кредитора, поради което същата е следвало да бъде
включена в общия разход по кредита. С нейното добавяне действителният ГПР по договора
за кредит става значително по-висок от обявения в него и несъмнено надхвърля законово
регламентирания максимум от 50 %. В случая, при просто математическо изчисление става
ясно, че сборът на уговорените възнаградителна лихва и неустойка (2173,05 лв.) надхвърля
85 % от размера на предоставената заемна сума (2500 лв.), т.е. ГПР надвишава значително
максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че макар предвиденият в
договора ГПР да е в съответствие с максимално установения в закона, то не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, който предвижда като част от задължителното
съдържание на договора посочването на ГПР, изчислен към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК
начин. Тази част от договора е от съществено значение за интересите на потребителите, тъй
като целта на законовите изисквания за ГПР е да се даде възможност на потребителите да
взимат своите решения при пълно знание за фактите, а за целта е необходимо те да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит. Поради тази причина
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо с
императивна норма съдържание, законодателят урежда като порок от толкова висока степен,
че води до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е
оповестил действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е нарушил изискванията
на закона, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание
чл. 22 ЗПК, поради неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
7
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен
договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца, доколкото ЗПК е специален закон
по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението
на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на
договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за
връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало
до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор. Това би противоречало на принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния
ЗПК – в този смисъл е и постановената трайна съдебна практика: решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о., решение № 60186 от 28.11.2022 г. по
т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I т. о. и решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. дело №
3620/2021 г. на ВКС, III г. о., определение № 50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на
ВКС, II т. о., решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т. о. и др.
Видно от приетите писмени доказателства, главницата по договора в размер на 2500 лв. е
изцяло изплатена на ответника, като от приетото във въззивното производство заключение
на ССЕ се установява, че по договора са постъпили плащания в общ размер от 1132 лв.,
които следва да бъдат отнесени към погасяване на главницата предвид нищожността на
договора, от която произтича липса на основание за плащане на останалите предвидени в
него парични задължения (възнаградителна лихва и неустойка за непредставяне на
обезпечение). Следователно, останала е дължима от ответника непогасена главница в размер
на 1368 лв., за която предявеният главен установителен иск следва да бъде уважен, а за
разликата до пълния предявен размер от 2080,54 лв. главница, както и претенцията за
дължима възнаградителна лихва в размер на 536,25 лв. следва да се отхвърлят поради
установената недействителност на договора за кредит.
Предвид различните правни изводи, до които достига въззивната инстанция,
първоинстанционното решение в обжалваната част следва да бъде частично отменено, като
предявеният иск за главница следва да бъде отхвърлен за разликата над сумата от 1368 лв.,
искът за възнаградителна лихва следва да бъде изцяло отхвърлен, а в останалата обжалвана
част решението следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на направените от
него разноски в двете съдебни инстанции съобразно уважената част от исковете, както
следва: сумата от 46,41 лв., разноски в заповедното производство, сумата от 554,89 лв.,
разноски в исковото производство пред СРС (т.е. първоинстанционното решение следва да
бъде отменено и в частта, с която ответникът е осъден да плати разноски на насрещната
страна над тази сума), и сумата от 130,69 лв., разноски пред въззивната инстанция за
8
юрисконсултско възнаграждение и депозит за вещо лице. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
въззивникът има право на направените пред двете съдебни инстанции разноски съобразно
отхвърлената част от исковете, както следва: сумата от 190,88 лв., разноски за адвокатско
възнаграждение в първоинстанционното производство, както и сумата от 24,97 лв., платена
държавна такса за въззивно обжалване (по делото не са представени доказателства за
направени във въззивното производство разноски за платено адвокатско възнаграждение).
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 4566/09.12.2021 г., постановено по гр.д. № 29730/2021 г. по описа на
СРС, 124 състав, в частта, с която е признато за установено, че В. Й. Й., ЕГН **********,
дължи на „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК ****, по предявените положителни установителни искове с
правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК разликата
над сумата от 1368 лв. до пълния уважен размер на иска от 2080,54 лв. (т.е. за сумата от
712,54 лв.), главница по договор за предоставяне на паричен кредит от разстояние № 249053
от 10.04.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от 05.11.2020 г. до окончателното й
изплащане, сумата от 536,25 лв., представляваща договорна (възнаградителна) лихва за
периода 08.08.2019 г. – 02.08.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 54471/2020 г. по описа на СРС, 124 състав,
както и в частта, с която В. Й. Й., ЕГН **********, е осъден да плати на „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК
****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разликата над сумата от 46,41 лв. до пълния
присъден размер на разноските от 94,61 лв. (т.е. за сумата от 48,20 лв.), представляваща
разноски в заповедното производство, както и разликата над сумата от 554,89 лв. до
пълния присъден размер на разноските от 1061,43 лв. (т.е. за сумата от 506,54 лв.),
представляваща разноски в исковото производство пред СРС, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. ****, срещу В. Й. Й., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „Изток“, ул.
****, положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 240,
ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК за разликата над сумата от 1368 лв. до пълния предявен
размер на иска от 2080,54 лв. (т.е. за сумата от 712,54 лв.), главница по договор за
предоставяне на паричен кредит от разстояние № 249053 от 10.04.2019 г., както и за сумата
от 536,25 лв., представляваща договорна (възнаградителна) лихва за периода 08.08.2019 г. –
02.08.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по гр.д. № 54471/2020 г. по описа на СРС, 124 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4566/09.12.2021 г., постановено по гр.д. № 29730/2021 г. по
описа на СРС, 124 състав, в частта, с която е признато за установено, че В. Й. Й., ЕГН
**********, дължи на „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК ****, по предявения положителен установителен
9
иск с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК сумата от
1368 лв., главница по договор за предоставяне на паричен кредит от разстояние № 249053 от
10.04.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от 05.11.2020 г. до окончателното й
изплащане, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК по гр.д. № 54471/2020 г. по описа на СРС, 124 състав, както и в частта, с която В. Й. Й.,
ЕГН **********, е осъден да плати на „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК ****, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК сумата от 46,41 лв., представляваща разноски в заповедното производство, както и
сумата от 554,89 лв., представляваща разноски в исковото производство пред СРС.
ОСЪЖДА „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
****, да плати на В. Й. Й., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „Изток“, ул. ****, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 190,88 лв., разноски в първоинстанционното
производство, както и сумата от 24,97 лв., разноски пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА В. Й. Й., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „Изток“, ул. ****, да заплати
на „И.Ф.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ****, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 130,69 лв., разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10