Р Е Ш Е Н И
Е № 261323
гр. Пловдив, 26.04.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, XV- ти граждански състав, в
публично заседание на втори април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ
при секретаря Катя Янева, като разгледа докладваното
от съдията гр. д. № 15023 по описа за 2020
г. на Районен съд- Пловдив, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е
образувано по повод на искова молба, подадена от Г.П.Г. срещу „Хермес Клима“
ЕООД, с която са предявени обективно, кумулативно съединени искове с правна
квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3,
вр. чл. 225, ал. 1 КТ.
В исковата молба се твърди,
че между страните съществувало трудово правоотношение като по силата на трудовия
договор, ищецът заемал длъжността „*****“. След подписването му ищецът постъпил
на работа и започнал да изпълнява трудовите си задължения, като се сочи, че със
Заповед № ***** г. трудовото правоотношение между страните било прекратно на
основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. В заповедта било посочено, че
правоотношението се прекратява по взаимно съгласие, считано от 23.09.2020г.
Ищецът възразява, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е
издадена два дни преди да входира молбата си за прекратяване на трудовия
договор по взаимно съгласие. Изтъква и че е получил препис от процесната
заповед на 08.10.2020г. Предвид изложеното, ищецът моли съда да признае за
незаконно уволнението и като такова да го отмени, както и да му се присъди
обезщетение за оставане без работа, съгласно разпоредбата на чл. 225 КТ в
размер на сумата от 3660 лв. за периода 23.09.2020 г. – 23.03.2021 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда – 12.11.2020 г. до окончателното изплащане на вземането.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е
депозиран отговор на исковата молба, с който предявените искове се оспорват по
основание и размер. Поддържа се, че трудовото правоотношение е прекратено по
взаимно съгласие, считано от 23.09.2020г. Именно тази дата е отразена в
процесната заповед като момент, от който се прекратява трудовият договор между
страните и тя следва да се вземе предвид, а не датата на издаване на заповедта.
Ответникът изтъква, че при издаването на заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение е допусната техническа грешка и в титулната й част е отразено
21.09.2020г., вместо правилното 23.09.2020г. Акцентира се върху факта, че
ищецът не оспорва обстоятелството, че е изявил желание, правоотношението да
бъде прекратено по взаимно съгласие и то считано от 23.09.2020г. Именно и
предвид това, в процесната заповед е отразено, че трудовият договор се
прекратява от **** г. Моли се, така предявените искове да бъдат отхвърлени в
цялост. Претендират се разноски.
Съдът,
след като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателствени
материали, поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, счита за установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, а и от представените
информационни източници се установява, че между страните е бил сключен трудов
договор № ***** г. / л. 19/, по силата на който ищецът е заемал длъжност „*****“.
Посоченият трудов договор е прекратен със Заповед № ***** г. като отразеното в
нея основание за прекратяване е чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ- по взаимно съгласие на
страните. В заповедта е посочено, че същата влиза в сила, считано от **** г.
Допълнително, в открито съдебно заседание, проведено на 01.03.2021г. / л. 30/,
страните изрично заявиха, че между тях не съществува спор досежно следните
обстоятелства: на 23.09.20г. ищецът лично е подал заявление, адресирано до
работодателя, с която моли да бъде прекратено съществуващото между страните
трудово правоотношение, считано от дата 23.09.2020г.; заповед № ***** г. е
връчена на ищеца на дата 08.10.2020г.
От приетото по делото удостоверение за получен
трудов доход на ищеца /л. 26/ се изяснява, че последно полученото от него брутно
трудово възнаграждение за пълен отработен месец възлиза на 610 лв. ( м.
07.2020г. ).
В ОСЗ, проведено на 02.04.2021г., съдът
е осъществил констатация в трудовата книжка на ищеца. Последното вписано
трудово правоотношение е с ответното дружество, което е прекратено считано от ****
г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ ( по взаимно съгласие, постигнато между
страните). Последното вписано в трудовата книжка правоотношение е това,
съществувало между страните.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, счита за установено от правна страна следното:
Предявени са обективно, кумулативно
съединени искове с правна квалификация чл. 344, ал.1, т.1 и т.3, вр. чл. 225,
ал. 1 КТ. Претенцията на ищеца за заплащане на обезщетение за времето, през
което е останал без работа вследствие на уволнението, е обусловена от
основателността на тази за признаване на уволнението за незаконно и неговата
отмяна.
В настоящият случай, страните не
оспорват факта, че е възникнало трудово правоотношение, както и че същото е
прекратено с вписано в заповедта основание – чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ ( по
взаимно съгласие ). Не се спори и че към дата 23.09.2020г., ищецът е изявил
изрична воля за прекратяване на съществуващото между страните трудово
правоотношение по взаимно съгласие.
Спорът между страните се концентрира
досежно обстоятелството дали е осъществен фактическият състав, водещ до валидно
прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие на страните. По
своето същество, взаимното съгласие означава, че и двете страни желаят
сключеният между тях трудов договор да преустанови своето действие (
съществуване ). Взаимното съгласие се отнася и до датата, от която трудовият
договор се прекратява ( в тази връзка -
Решение № 86/22.07.2015 година, III- то г.о. по
гр. дело № 5957/2014г., по описа на ВКС
).
Предвид изложеното от фактическа страна,
то се установява следната хронология: на дата **** г., работодателят издава
Заповед № ****, в която е вписано, че правоотношението между страните се
прекратява на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ- по взаимно съгласие. В
настоящия случай обаче, е налице особено съществен и ключов детайл, а именно- в
заповедта е посочено, че същата влиза в
сила от 23.09.2020г. Същевременно, от приетото по делото заявление от ищеца
до управителя на ответното дружество /л. 7/, се установява, че на ***** г., ищецът
Г. изрично и писмено е изразил воля за прекратяване на трудовото правоотношение
между страните по взаимно съгласие и то
именно от дата 23.09.2020г. Тоест, към дата 23.09.20г. между страните по
трудовия договор е било налице пълно съвпадение на волите по отношение съдбата
на трудовото правоотношение- както работникът, така и работодателят са желаели
прекратяването му по взаимно съгласие и то точно от дата 23.09.20г. Предвид
това, то не следва да бъде споделено твърдението на ищеца, че трудовото
правоотношение е прекратено считано от 21.09.20г.- с факта на издаване на
заповедта. Както вече бе отбелязано, в самата заповед е посочено, че трудовият
договор се прекратява от 23.09.20г., към който момент вече е съществувало
изрично съгласие и изразена воля от работника за преустановяване на
правоотношението между страните. Твърдението на ищцовата страна за незаконност
на извършеното уволнение би бил основателно, ако в заповедта бе посочено, че
трудовият договор се прекратява на същата дата, на която се издава и заповедта-
21.09.20г. ( доколкото към тази дата не е имало съвпадащи волеизявления на
страните). В заповедта обаче, е посочена като дата на прекратяване на трудовия
договор 23.09.20г., към който момент е налице воля и на работника за
преустановяване на съществуващото между страните трудово правоотношение.
Изводът, че именно дата 23.09.20г. е меродавна за горепосочения извод, се
затвърждава и от факта, че същата е вписана в трудовата книжа на ищеца като
момент, от който се прекратява трудовият договор между страните.
Предвид гореизложеното и доколкото се
изясни, че към дата 23.09.2020г. е било
налице съвпадение на две насрещни волеизявления на страните в насока
прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, то искът с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Досежно предявения иск по чл. 344 ал. 1
т. 3, вр. чл. 225 ал.1 КТ, то основателността на същия се обуславя от тази за
признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна В конкретния случай не
се установи да е налице незаконност на уволнението, поради което и искът за
заплащане на обезщетение за период от шест месеца, след датата на уволнението,
се явява неоснователен.
Съобразно гореизложеното, предявените
обективно, кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1,
т. 1 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ следва да бъдат отхвърлени изцяло.
По
разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответното дружество се поражда право на разноски. Представени
са доказателства за договорен и реално заплатен адвокатски хонорар в размер от 1200
лв. / л. 36- 37/. Релевирано е изрично възражение от ищцовата страна за
прекомерност, което съдът счита за основателно. Съобразно нормата на чл. 7, ал.
1, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, по дела за отмяна на уволнение и възстановяване на работа
възнаграждението е не по-малко от размера на минималната месечна работна
заплата за страната към момента на сключване на договора за правна помощ.
Предвид това, по исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ
следва да се определи възнаграждение в размер от 610 лв. ( минималната работна
заплата към 14.12.20г.- когато е договорен хонорарът ). По отношение на иска с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, дължимият хонорар
се определя по реда на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата и възлиза на 486, 20 лв.
Тоест, общо дължимото адвокатско възнаграждение възлиза на сума в размер от 1096,
20 лв. Именно тази сума следва да бъде присъдена на ответника, доколкото
настоящото производство не разкрива висока степен на правна и фактическа
сложност и бе приключено в две съдебни заседания.
Доколкото ищецът е освободен от заплащане
на такси и разноски, всички останали разходи остават в тежест на бюджета на
Съдебната власт.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от Г.П.Г., ЕГН: **********
срещу „Хермес Клима“ ЕООД, ЕИК: *********, обективно, кумулативно съединени
искове за признаване за незаконно на уволнението, осъществено със Заповед № *****
г. на управителя на „Хермес Клима“ ЕООД и неговата отмяна – правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и за осъждане на ответника да заплати на ищеца парично
обезщетение за времето, през което ищецът е останал без работа поради уволнението,
за период от шест месеца, считано от 23.09.2020г. до 23.03.2021г., възлизащо
общо на сума в размер от 3 660лв.- правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в
съда – 12.11.2020 г., до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА Г.П.Г., ЕГН: ********** да заплати на „Хермес Клима“ ЕООД, ЕИК: ********* сума в размер от
1096, 20 лв., представляваща сторени разноски в рамките на настоящото
производство.
Решението
подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
Препис
от решението да се връчи на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/ Николай Голчев
Вярно с оригинала!
КЯ