Решение по дело №6393/2017 на Районен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

 

№............/….…..2018 г.

гр. Варна

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 19 състав, в публично съдебно заседание, проведено на 31.01.2018 г., в състав:

                     

РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНДОН ВЪЛКОВ

 

при секретаря Светла Радойкова като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 6393/2017 г. по описа на ВРС, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е образувано по предявени от „Т.Б.А.Б.“ ЕАД срещу К.А.П. обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 79 от ЗЗД да бъде прието за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищеца сумата от 3917,92 лева, представляваща дължима главница по договор за потребителски кредит № **********/07.11.2012 г., сключен между страните, сумата от 3853,79 лева – дължима договорна лихва за периода от 15.08.2013 г. до 23.02.2017 г., ведно със законната лихва считано от датата на подаване на заявлението в съда – 10.03.2017 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1775/13.03.2017 г.

В исковата молба ищецът твърди, че е подал заявление за процесните суми и е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК. В законоустановения срок длъжникът е възразил, поради което за ищецът се е породил правен интерес да предяви настоящия иск. Твърди се, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № **********/07.11.2012 г., по силата на който на ответникът е предоставен кредитен лимит от 3900 лева. Твърди се, че ответникът се е задължил да заплаща месечна вноска, включваща част от главницата, таксата за обслужване и договорената лихва, съгласно погасителен план, но същият не е изпълнил задължението си. Моли съда да уважи предявения иск и да установи вземането на ищеца по отношение на ответника за процесните суми за дължима главница и договорна лихва, чиито падеж е настъпил преди подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК. Претендира за присъждане на сторените по делото съдебно-деловодни разноски.

 В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника К.А.П.. Излага, че е сключил договор за потребителски кредит, но с № **********, по който е извършвал погашения и понастоящем не дължи суми. Оспорва да е сключвал договор с № **********, като твърди, че положеният за кредитополучател подпис на него не е негов. Посочва, че ако вземането по договора за кредит е цедирано в полза на ответника „Т.Б.А.Б.” ЕАД, то той не е бил уведомен за цесията. Прави възражение за погасяване по давност на вземането за лихва, поради това, че същата е погасена с изтичането на 3-годишна давност.

Съдът, като взе предвид изложеното от страните и доказателствата по делото, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установена следната фактическа обстановка:

Въз основа на подадено от ищеца на 10.03.2017 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по образуваното ч.гр.д. № 3286/2017 г. по описа на Районен съд - Варна, с която е разпоредено длъжникът К.А.П. да заплати на „Т.Б.А.Б.“ ЕАД сумата от 3917,92 лева, представляваща дължима главница по договор за потребителски кредит № **********/07.11.2012 г., сключен между страните по спора, сумата от 3853,79 лева – дължима договорна лихва за периода от 15.08.2013 г. до 23.02.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 10.03.2017 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1775/13.03.2017 г. Препис от заповедта за изпълнение е връчен на длъжника на 20.03.2017 г., който на 31.03.2017 г. /в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК/ е подал писмено възражение срещу същата. За възражението заявителят е уведомен на 18.04.2017 г. Настоящият иск за установяване съществуването на вземането е предявен на 17.05.2017 г., тоест в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК.

От приложените по делото искане за кредит, искане за издаване на международна кредитна карта и договор за кредитор се установява, че по повод на направено от К.А.П. писмено искане, на 07.11.2012 г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит № **********, за срок от една година (до 07.11.2013 г.), като общият размер на кредита е уговорен в размер на 3900 лв. Уговорено е, че при потребителския кредит за ползване с платежен инструмент кредитна карта, средствата по кредита ще се превеждат по картова сметка на потребителя в срок до три работни дни, считано от датата на сключване на договора, а потребителят ще усвоява средствата по кредита при условията на револвиращ кредит – по реда и при условията на „Общи условия за издаване на банкови карти“. Лихвата при покупка е уговорена в размер на 18 %, а при теглене в брой - 20 %, като не се дължи лихва върху усвоените суми през текущия отчетен период чрез извършване на операции плащане на ПОС терминал и/или виртуален ПОС терминал, ако потребителят внесе тези суми заедно с дължимата минимална месечна вноска до датата, посочена в месечното извлечение. Съгласно 9.3 от Договора лихвата се начислява ежедневно по метода на простата лихва върху реално усвоения лимит от кредитната карта на база реалния брой дни през които е ползван съответния лимит, на база календарния брой дни в месеца и 360 дни в годината. Лихвеният процент за ден се изчислява като 1/360 част от лихвения процент по чл. 9.1. или 0.05 %. При просрочие се начислявала и лихва за просрочие в размер на законната лихва върху просрочената сума за периода на просрочието. Годишният процент на разходите бил уговорен в размер на 26.1 %. Съгласно чл. 11.1 от Договора потребителят се задължил да погасява задълженията си по договора като редовно изплащал дължимите месечни погасителни вноски, като в случай на просрочие при изплащането на една или повече дължими месечни вноски потребителят се задължил да плати и начислените лихви за периода на просрочието и другите разходи, при условията на чл. 15 от Договора. Дължимата месечна вноска се формирала като сбор от дължимите лихви и такси за съответния месец плюс 5% от усвоения кредит. Ответникът се задължил да погаси цялото си задължение при изплащане на последната дължима месечна вноска.

По делото е представена и извлечение от сметка на К.А.П. (л. 23 - 25).

От представената по делото съдебно-почеркова експертиза се установява, че подписите положени в Договора за потребителски кредит № **********/07.11.2012 г. с „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, са изпълнени от ответника К.А.П..

От представената по делото съдебно - счетоводна се установява, че към момента на подаване на заявлението на 10.03.2017 г. ответникът е погасил задълженията си както следва: на 14.12.2012 г. – 400 лв., на 14.01.2013 г. – 200 лв., на 05.02.2013 г. - 270 лв., на 14.03.2013 г. – 230 лв., на 03.04.2013 г. – 327 лв., на 13.05.2013 г. – 250 лв., на 14.06.2013 г. – 300 лв., и на 15.07.2013 г. – 50 лв., или общо сумата в размер на 2027 лв. Размерът на задължението към 10.03.2017 г. вещото лице е определило, както следва: главница в размер на 3917.92 лв., договорна лихва от 620.48 лв. за периода от 20.08.2013 г. до 10.03.2017 г., лихва за просрочие от 3195.31 лв. за периода 15.08.2013 г. до 10.03.2017 г., както и такса за годишно обслужване в размер на 38 лв. Общият размер на усвоените средства от ответника (чрез безкасови плащания с кредитна карта и чрез тегления в брой) за периода от 26.11.2012 г. до 19.06.2013 г. бил в размер на 5425.91 лв. Лихвите за периода от 10.03.2014 г. до 10.03.2017 г. вещото лице е определило в  размер на 3355.54 лв.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Съдът е сезиран с установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.

От приетите писмени доказателства се установява, че в полза на ищеца срещу ответника е издадена заповед за изпълнение за претендираните суми, срещу която е подадено възражение, както и че искът е предявен в законоустановения срок, което обуславя допустимостта на производството и правния интерес от воденето му за ищеца.

Предмет на установителните искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, представляват предявените чрез заявлението по чл. 410 от ГПК притезания, т. е. съдът е длъжен да се произнесе съобразно заявения по чл. 410 от ГПК размер, вид и основание (фактически обстоятелства) на предявеното материално право в заповедното производство, като исковете се считат за подадени от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (арг. чл. 422, ал. 1 от ГПК). Следователно, с този иск се цели да се установи дали оспореното в заповедното производство вземане съществува, респ. дали е спорно, като при уважаване на иска ще влезе в сила заповедта за изпълнение.

В тежест на ищеца е да установи наличието на следните предпоставки (юридически факти): че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № **********/07.11.2012 г., че на ответника му е предоставена сумата по договора, че размерът на задължението е платимо на равни месечни вноски включващи размера на предоставената сума на кредита, такса за обслужването му, оскъпяване, както и че е настъпил падежа на плащане на цялото задължение, в това число претендирания размер на главницата и договорната лихва. При установяване на посочените обстоятелства ответникът носи тежестта да докаже своите възражения, вкл. че е погасил задължения си по договора за кредит.

От събраните по делото доказателства се установи, че процесният договор за заем е сключен между страните, доколкото и експертизата установи, че подписите положени за потребител в Договора за потребителски кредит № **********/07.11.2012 г. с „Т.Б.А.Б.“ ЕАД са изпълнени от ответника К.А.П.. С оглед на което възражението на ответника, че не е подписал този договор се явява неоснователно.

Съгласно експертизата общият размер на усвоените средства от ответника (чрез безкасови плащания с кредитна карта и чрез тегления в брой) за периода от 26.11.2012 г. до 19.06.2013 г. са в размер на 5425.91 лв. От представеното по делото заключение се установява, че към момента на подаване на заявлението - 10.03.2017 г., ответникът е погасил задължението си по договора за кредит само в размер на 2027 лв., като последното плащане е било на 15.07.2013 г. – в размер на 50 лв. Размерът на задължението към 10.03.2017 г. вещото лице е определило както следва: главница от 3917.92 лв., договорна лихва от 620.48 лв. за периода от 20.08.2013 г. до 10.03.2017 г., лихва за просрочие от 3195.31 лв. за периода 15.08.2013 г. до 10.03.2017 г., и такса за годишно обслужване 38 лв. В конкретния случай ответникът не твърди да е извършил плащания на посочените суми, и доколкото последното плащане е било на 15.07.2013 г., а договорът е бил със срок на действие до 07.11.2013 г., то съвсем законосъобразно ищецът е пристъпил към събиране на цялото си задължение. Съдът намира, че от събраните по делото доказателства и предвид неоспореното заключение на ССчЕ, се установи съответствие на претендираната главница от ищеца и действителният й размер, като искът за главницата от 3917.92 лв. следва да се приеме за доказан изцяло.

С оглед на уважаване на главната претенция в размер от 3917.92 лв., ответникът следва да бъде осъден да заплати и законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 10.03.2017 г., до окончателното й заплащане.

По отношение на претенцията за присъждане на договорна лихва за периода от 15.08.2013 г до 23.02.2017 г., съдът намира, че възражението на ответника за изтекла тригодишна погасителна давност е частично основателно. От приложените по делото искане за кредит, искане за издаване на международна кредитна карта и договор за кредитор, а и от изготвеното заключение, се установява, че сумата по кредита не е усвоена от ответника наведнъж, а при различни плащания или тегления на суми до предоставения кредитен лимит. Така дължимата месечна сума постоянно се е променяла, респ. се е променял и падежа на съответното задължение. Така, давността е започнала да тече не по-рано от датата на последното извършено плащане – 15.07.2013 г. Ищецът е подал заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в съда на 10.03.2017 г., и при прилагане на тригодишната давност (арг. от чл. 111, б. „в“ от ЗЗД), давността се счита за изтекла за част от претендирания период – от 15.08.2013 г. до 09.03.2014 г., включително, като за този период вземането е погасено по давност. Предвид на това, възражението за изтекла погасителна давност е частично основателно и съдът следва да присъди в полза на ищеца само сумата от 3355.54 лв. (договорна лихва и лихва за просрочие) за периода от 10.03.2014 г. до 23.02.2017 г. По отношение на претендираната лихва за периода от 15.08.2013 г. до 09.03.2014 г., в размер на 460.25 лв., следва да се отхвърли като погасена по давност. Съдът следва да остави без уважение и искането за присъждане на сумата в размер на 38 лв. – такса годишно обслужване, доколкото в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в заповедта за изпълнение и в исковата молба, ищецът е посочил, че претендира лихва, а не такса за обслужване на кредита.

По отношение на възражението на ответника за прекомерност на лихвата за забава, съдът намира същото за неоснователно. Доколкото е видно от разпоредбите на чл. 15, 11 и 9 от Договора, страните са се договорили при просрочие в плащанията от страна на кредитополучателя, че последният дължи и законната лихва (ОЛП + 10 пункта) върху цялата просрочена сума за целия период на просрочието, от датата на падежа до датата на изплащането на сумата. Възнаградителната лихва също е уговорена в договора в размер на 18/20 % на годишна база, или 0.05 на ден. Съдът намира, че размерът на договорната лихва (18/20 % на год. или 0.05% на ден.) и на годишния процент на разходите (26.1%) е израз на договорната свобода на страните, като проявление на принципа на автономия на волята, заложен в разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, без да се излиза от ограничението на същата разпоредба – съобразно закона и добрите нрави, а уговорената санкция (в размер на законната лихва), която страните са уговорили да бъде заплатена при забава на длъжника, в никакъв случай не излиза извън обезпечителната си функцията за точно и добросъвестно изпълнение на договорните задължения (арг. чл. 92, ал.1 от ЗЗД).

Съдът намира, че с оглед на изхода на спора, в полза на ищеца следва да се присъдят следните суми: 192.26 лв. - разноски в заповедното производство (155.43 лв. - д.т., 50 лв. - възнаграждение за юрисконсулт, определено на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37 от ЗПП във връзка с чл. 26 от НЗПП), и 613.41 лв. – разноски в настоящото производство (155.43 лв. - д.т., 350 лв. - депозит за вещото лице, 150 лв. - възнаграждение за юрисконсулт, определено на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37 от ЗПП във връзка с чл. 25, ал. 1 от НЗПП), съразмерно с уважената част от исковете. Ищецът следва да заплати на ответника сумата от 11.54 лв. – заплатен депозит за вещо лице, съразмерно с отхвърлената част от исковете.

Воден от горното, съдът

Р Е Ш И :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че К.А.П., ЕГН: **********, с адрес: ***, в качеството си на кредитополучател, дължи на „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление:***, в качеството му на кредитодател, сумата от 3917,92 лв., представляваща дължима главница от отпуснатия кредитен лимит по Договор за потребителски кредит № **********/07.11.2012 г., сключен между страните, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 10.03.2017 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 3355.54 лв., представляваща дължима договорна лихва за периода от 10.03.2014 г. до 23.02.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1775/13.03.2017 г., по ч.г.д. № 3286/2017 г. по описа на ВРС, като ОТХВЪРЛЯ иска за договорна лихва за периода от 15.08.2013 г. до 09.03.2014 г., за разликата над 3355.54 лв. до пълния предявен размер от 3853,79 лева, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД.

 

 ОСЪЖДА К.А.П., ЕГН: **********, да заплати на „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, ЕИК: ***, сумата от 192.26 лв., представляваща сторени съдебно-деловодни разноски по ч.гр.дело № 3286/17 г. по описа на ВРС, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.

 

 ОСЪЖДА К.А.П., ЕГН: **********, да заплати на „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, ЕИК: ***, сумата от 613.41 лв., представляваща сторени съдебно-деловодни разноски в настоящото производство, на основание чл.78, ал.1 ГПК.

 

ОСЪЖДА „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, ЕИК: ***, да заплати на К.А.П., ЕГН: **********, сумата от 11.54 лв., представляваща сторени съдебно-деловодни разноски в настоящото производство, на основание чл.78, ал.3 ГПК.

 

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Окръжен съд - Варна в двуседмичен срок от съобщаването му на страните, на основание чл. 259, ал. 1 от ГПК.

 

ДА СЕ ВРЪЧИ препис от решението на страните, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: