РЕШЕНИЕ
№ 1027
гр. Пловдив, 14.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско
дело № 20225300501265 по описа за 2022 година
Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите във вр.
с чл.422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 153, ал.1 вр. чл.150, ал.1 ЗЕ, вр.
чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от Р. И. Г.
против решение №776/11.03.2022 г., постановено по гр. дело №12407/2021 г.
по описа на РС - Пловдив, VІ гр. състав, с което е признато за установено в
отношенията между страните, че Р. И. Г. дължи на „ЕВН България
Топлофикация” ЕАД сумата от 519.67 лева главница, представляваща
стойността на разпределената топлинна енергия за периода 01.11.2019 г. –
30.04.2020 г. за обект на потребление, находящ се в гр. П., ***, ведно със
законната лихва от датата на депозиране в съда на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 13.05.2021 г. до окончателното изплащане на
вземането, и сумата от 58.01 лева, представляваща обезщетение за забавено
плащане на главницата в размер на законната лихва за периода 03.01.2020 г. –
12.05.2021 г., за които суми е издадена заповед №4351/17.05.2021 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №7722/2021 г.
по описа на Районен съд Пловдив, XIV гр.с., и е осъдена Р. И. Г. да заплати на
„ЕВН България Топлофикация” ЕАД, сумата от 100 лв. за юрисконсултско
възнаграждение в исковото производството, сумата от общо 465 лв. за
сторени съдебно-деловодни разноски пред първата инстанция, както и сумата
от 75 лв. – разноски в заповедното производство, сторени по ч.гр.д.
1
№7722/2021 г. по описа на Районен съд Пловдив, XIV гр.с.
Във въззивната жалба се твърди, че решението е
незаконосъобразно – постановено в нарушение на материалния и
процесуалния закон, и необосновано. Изразява несъгласие с мотивите на
съда. Твърди се, че с нея не е сключен договор от ищцовото дружество, не е
ползвала услуги, а и няма достатъчно средства за заплащане на сумите. Иска
се отмяна на решението и постановяване на ново, с което предявените искове
да бъдат отхвърлени.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор, като
се излагат съображения, че въззивната жалба е неоснователна и следва да се
остави без уважение, да се потвърди първоинстанционното решение, като на
страната се присъдят и разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер
на 150 лв.
Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение,
V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства,
намира следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок,
изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ
на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и
следва да се разгледа по същество.
При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се
констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на
правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и
допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по
предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца
твърдения и заявения петитум. Правилна е дадена материално – правната
квалификация на исковете. Налице са всички положителни и липсват
отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението.
Въззивната проверка за правилност се извършва на решението
само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият
състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни
материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично
направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания,
дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният съд
препраща към мотивите на първоинстанционния съдебен акт.
С оглед наведените в жалбата въззивни основания, настоящата
инстанция, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на
чл.235, ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, прие за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание
чл.422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 153, ал.1 вр. чл.150, ал.1 ЗЕ, вр.
чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
2
Ищецът твърди, че в качеството си на енергийно предприятие е
единственото търговско дружество, притежаващо лицензия за производство и
пренос на топлинна енергия на територията на гр. Пловдив, като съгласно
чл.150 ЗЕ продажбата на топлинна енергия се осъществявала при публично
известни общи условия. Ответникът, в качеството си на собственик на обект,
находящ се в гр. П., ***, има качеството на клиент на топлинна енергия.
Поддържа, че за процесния период била доставена от ищеца и разпределена
от търговеца, извършващ дялово разпределение, топлинна енергия за
отопление, топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация и топлинна
енергия за битово горещо водоснабдяване на обща стойност 519.67 лева,
представляваща главница, начислена за периода 01.11.2019 г. – 30.04.2020 г.
Начислено било и обезщетение за забава в размер на 58.01 лв. за периода
03.01.2020 г. – 12.05.2021 г. За процесните суми била издадена заповед
№4351/17.05.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. №7722/2021 г. на Районен съд Пловдив, XIV гр.с., срещу която било
постъпило възражение от длъжника. Моли за уважаване на иска и
присъждане на направените по делото разноски.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор, под
формата на възражение, от Р. И. Г., с който се оспорва иска като
неоснователен. Твърди, че не е ползвател на топлинна енергия и доставената
услуга не е поискана. Посочено е, че е постановено съдебно решение от 2009
г. между страните, с което е отхвърлен иск на „ЕВН България Топлофикация”
ЕАД и неоснователно се предявявали отново претенции от ищеца. Направено
е възражение за погасителна давност по чл. 112 ЗЗД.
Съдът е приел, че исковете са допустими, тъй като е налице
съответствие между претенциите, за които е издадена заповедта за
изпълнение, и тези, предмет на производството по делото.
Неоснователни са доводите във въззивната жалба, че
въззиваемото дружество предлага и продажба на електрическа енергия –
макар и със сходни имена, дружествата, които извършват пренос,
разпределение и снабдяване с електрическа енергия в населеното място, са
различни.
Облигационното правоотношение, което възниква и на което
ищецът основава претенцията си, според първоинстанционния съд произтича
от договор за продажба на топлинна енергия при общи условия, който се
счита за сключен с конклудентни действия – по аргумент от чл.150, ал.1 ЗЕ.
Общите условия следва да бъдат публикувани в един централен и един
местен ежедневник в градовете с битово топлоснабдяване, което в случая е
направено. Съгласно изричната норма на чл.150, ал.2, изр.2 ЗЕ, общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от клиентите. По делото са
ангажирани доказателства за публикуването на общите условия в един
национален и един местен ежедневник преди процесния период, т.е. спазена е
3
изискуемата от закона процедура по приемането и публикуването на общите
условия за продажба на топлинна енергия.
За да бъде обвързана от договора, ответницата следва да е титуляр
на правото на собственост, респективно - на вещно право на ползване, за
процесния период върху обект, находящ се в сграда в режим на етажна
собственост, с оглед разпоредбата на чл.153, ал.1 ЗЕ. Посоченото
обстоятелство се установява от приобщените по делото справка от Служба по
вписванията гр. Пловдив, за вписани множество възбрани върху процесния
имот по партида на ответницата, както и от копие на данъчна декларация,
подадена от Р.Г., с която същата декларира, че е единствен собственик на
имота, находящ в гр. П., ***. Правилно е прието, че ответницата е носител на
правото на собственост върху процесния имот.
Между страните по спора е възникнало валидно облигационно
правоотношение за доставка на топлинна енергия, доколкото същото
възниква с конклудентни действия, с оглед на обстоятелството, че
ответницата е потребител на топлинна енергия в качеството на собственик на
топлоснабдения имот. Клиент на топлопреносното предприятие и живущ в
топлоснабдената сграда дължи винаги заплащане на топлоенергията за
сградна инсталация, което се извежда както от чл. 153, ал. 6 ЗЕ, така и от
Тълкувателно решение №2 от 25.05.2017 по т.д. №2/2016 г. на ОСГК на ВКС.
Това не противоречи и на правото на ЕС, предвид приетото с Решение от
05.12.2019 г. на Съда на ЕС по присъединени дела C-708/17 и С‑725/17, че
правото на ЕС допуска национална правна уредба, която предвижда, че
собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена
към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за
топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация,
въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го
използват в своя апартамент, както и, че в сградите в режим на етажна
собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се
изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата пропорционално на
отопляемия обем на неговия апартамент. Ето защо са приети за
неоснователни възраженията на ответницата, че в случая се касаело за
непоискана услуга, и че тя няма качеството потребител.
Във въззивната жалба се навеждат доводи в същата насока, като
възраженията са неоснователни, а изводите на първоинстанционния съд
напълно се споделят от настоящата инстанция. Съгласно чл.153, ал.1 от ЗЕ,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Съгласно
решение от 05.12.2019 г. на Съда на Европейския съюз по съединени дела С
708/17 и С 725/17, член 27 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския
парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на
потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива
1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива
4
85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни
търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния
пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО,
98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент
(EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета ("Директива за
нелоялни търговски практики"), трябва да се тълкува в смисъл, че допускат
национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент
в сграда - етажна собственост, присъединена към система за централно
отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите
части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са
поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент. Ето
защо, дори и през процесния период жилището да е било необитаемо, е
налице основание за начислявани суми за топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация. Доводите, че енергията не е достатъчна за отоплението
на жилището, са неоснователни.
По отношение на факта на доставка на топлинна енергия в
топлоснабдения имот, както и касателно размера на претенцията са
изслушани заключенията на СТЕ и ССчЕ. Неоснователни са доводите във
въззивната жалба, че съдът не е искал съгласието на Г. за допускане на
експертизи и определяне на вещи лица. Експертизи се назначават във всички
случаи, когато това е предвидено в процесуалния закон, както и когато съдът
не разполага със специални знания. Случаят е именно такъв, като правилно са
допуснати експертизи. Неоснователни са и доводите във връзка със
заплатеното възнаграждение на вещото лице Ш. – същото е съобразено с
приложената справка – декларация.
От приетото по делото заключение на съдебно-техническата
експертиза, изготвена от в.л. В. Ш., се установява, че през процесния период
01.11.2019 г. – 30.04.2020 г., АС, обслужваща жилищния блок в гр. П., ***, е
работила, като е подавала ТЕ за отопление и БГВ. Била подадена общо
371,818668 МВтч. ТЕ за разпределение, от които били отчислени
технологични разходи в размер на 21,740634 МВтч. за сметка на „ЕВН
3
България Топлофикация” ЕАД. Отопляемият обем на имота е 164 м, като
през жилището преминават 6 бр. щранг лири с обща мощност от 2540 Вт и
изразходваното количество ТЕ за отопление от същите се начислява по
максимална нормативна мощност на отоплителното тяло, поради липса на
уред за измерване. В имота на ответницата няма монтирани отоплителни тела,
но има монтиран 1 бр. водомер за топла вода, който е бил на редовен отчет и е
метрологично годен, а изразходваната топлоенергия се е начислявала по
неговите показания. За имота на ответницата са прилагани изискванията на
т.6.7 във връзка с т.6.5 от Методика за дялово разпределение на ТЕ в сгради в
режим на етажна собственост, приложение към чл.61, ал.1 от Наредба 16-334/
06.04.2007 г. на топлоснабдяването, тъй като през имота преминават щранг-
5
лири. Количеството ТЕ, разпределено за процесния период 01.11.2019 г. –
30.04.2020 г. в имота на ответницата, възлизало на общо 4,5353 МВтч., в това
число 1,54691 МВтч. за отдадената от сградната инсталация, 2,3188 MВтч. за
отопление и 0,66959 МВтч. за БГВ. Няма разлика между разпределеното от
топлинния счетоводител количество ТЕ и начисленото от „ЕВН България
Топлофикация” ЕАД. Начинът на разпределение и начисляване на
потребената от ответницата ТЕ съответства на специалната методика от
Наредба № 16- 334/16.04.2007 г. за топлоснабдяването и Закона за
енергетиката.
Във въззивната жалба се изразява недоволство от начина, по който
експерта е посочил, че следва да се разпредели ползваната топлинна енергия.
Не се излагат обаче конкретни аргументи. Топлинната енергия е разпределяна
и начислявана в съответствие с действащата нормативна уредба. Установява
се, че освен за топлоенергия, отдадена от сградната инсталация, ответницата
е ползвала и топлоенергия за отопление и за БГВ. Въпреки че отдадената
топлоенергия от наличните в имота щранг-лири не е достатъчна за отопление
на жилището, същите, преминавайки през съответния апартамент, отдават
топлинна енергия за него, поради което е предвидена и съответната
нормативна уредба, регламентираща начина на отчитане на топлоенергията
от преминаващите щранг-лири.
От заключението на съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че задължението за доставена топлинна енергия за периода
01.11.2019 г. – 30.04.2020 г. на жалбоподателката възлиза на обща стойност с
ДДС в размер на 519.67 лева, а обезщетение за забава от датата на падежа на
всяка фактура - от 03.01.2020 г. до 12.05.2021 г. – 58.01 лева. Исковете са
основателни и доказани в посочения размер и правилно са уважени. Жалбата
в тази насока е неоснователна.
Относно възражението за давност – същото е неоснователно, тъй
като не са изминали повече от три години. Неоснователно е и възражението,
че вече има влязъл в сила съдебен акт, с който е отхвърлена претенцията на
въззиваемото дружество – касае се за различен период.
Не се възприемат и доводите за липса на средства. Същите касаят
възможността за освобождаване на страната от държавна такса и разноски по
делото, но не и допустимостта и основателността на съдебния акт.
Правилно е и решението в частта за разноските, доколкото е
налице списък с разноски, направени от дружеството – ищец в
първоинстанционното производство (л.66), както и искане за присъждане на
допълнително внесен депозит. Претендираното юрисконсултско
възнаграждение е в размер на 100 лв., както е и присъдено.
По изложените съображения жалбата е неоснователна, решението
на първостепенния съд – правилно и законосъобразно, като следва да се
потвърди.
С оглед изхода на делото – отхвърляне на жалбата, не следва да се
6
присъждат разноски в полза на жалбоподателя, а само на ответната страна. В
случая делото не се отличава с фактическа или правна сложност, като на
въззиваемата страна следва да се присъдят 100 лв. за юрисконсултско
възнаграждение по чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ,
а не както е поискано – 150 лв.
Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд,
V граждански състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №776/11.03.2022 г.,
постановено по гражданско дело №12407/2021 г. по описа на РС - Пловдив,
VІ граждански състав.
ОСЪЖДА Р. И. Г., ЕГН **********, от град П., ул. ***, да
заплати на „ЕВН България Топлофикация“ гр. Пловдив, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление град Пловдив, ул. Христо Г. Данов №37,
направените във въззивната инстанция разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 (сто) лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7