ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ ІІ - 1878 08.10.2019 г. град Бургас
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
втори
въззивен гражданска състав
На: осми октомври две хиляди и деветнадесета
година
в закрито съдебно
заседание на основание чл.267 ГПК, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
разгледа въззивно гражданско дело номер 1332 по описа за 2019 година.
На основание чл.268 ГПК, съдията – докладчик Е.
КРАЛЕВА
ДОКЛАДВА ДЕЛОТО:
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на П.Г.Ч. ***, подадена от пълномощник адв.П.К., против решение № 118/21.06.2019 г.,
постановено по гр.д.№ 563/2018 г. по описа на РС-Поморие, с което е отхвърлен иска
на П.Г.Ч. против „Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к.“Младост 4“, Бизнес парк София, сграда 6, с правно
основание чл.439 ГПК, за приемане за установено по отношение на ответника, че
ищцата не му дължи сумата от 5530.68 лв., представляваща стойността на
незаплатена от длъжника далекосъобщителна услуга, договорни неустойки и
предсрочно изискуеми лизингови вноски по договор мобилни услуги №
*********/16.08.2011 г., договор за мобилни услуги № *********/11.04.2012 г., договор
за мобилни услуги № ********* и договор за лизинг от 27.09.2012 г.,
допълнително споразумение по програма „Заедно” към договор за мобилни/фиксирани
услуги № ********* и договор за лизинг от 17.08.2013 г., допълнително
споразумение по програма „Заедно” към договор за мобилни/фиксирани услуги №
*********/19.08.2014 г., договор за мобилни услуги № ********* и договор за
лизинг от 08.01.2015 г.,допълнително споразумение към договор за
мобилни/фиксирани услуги № **********/19.05.2015 г. и допълнително споразумение
към договор за мобилни/фиксирани услуги № *********/26.05.2015 г., от която
сума незаплатени услуги на стойност съответно 216.70 лв. по фактура №
**********/20.05.2015 г. с падеж на 04.06.2015 г., 236.71 лв. по фактура №
**********/20.06.2015 г. с падеж на 05.07.2015 г., 87.22 лв. по фактура №
**********/20.07.2015 г. с падеж на 04.08.2015 г. и 4990.05 лв., представляващи
неустойки за предсрочно прекратяване на договори по вина на потребителя и
предсрочно изискуем остатък от лизингови вноски по фактура №
**********/20.08.2015 г. с падеж на 04.09.2015 г., ведно със законната лихва
върху главницата от 5530.68 лв., считано от 07.08.2017 г. до окончателното й
изплащане, както и сумата 618.89 лв., представляваща разноски по делото
за която сума е издадена Заповед № 285/08.08.2017г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК и изпълнителен лист, издадени по ч.гр.д.№ 498/2017г.
по описа на РС-Поморие.
Във въззивната жалба се изразява
недоволство от постановеното решение, като същото се счита за неправилно и
незаконосъобразно. Счита се за неправилен извода на съда, че погасителната
давност е била прекъсната, като в тази връзка се посочва, че процесните
вземания попадат в хипотезата на чл.111, б.“в“ ЗЗД и се погасяват с кратката
тригодишна давност. Посочва се също, че в случая погасителната давност не е
била прекъсната с подаването на заявлението и издаването на заповедта по чл.410 ГПК, тъй като не е предприемано принудително изпълнение по смисъла на чл.116 ЗЗД, за което се излагат подробни съображения с позоваване на съдебна практика
на ВКС. На следващо място се посочва, че част от вземането на „Теленор България“
ЕАД се основава на договори, които ищцата не е подписвала и за които е узнала
едва след образуването на частното дело пред ПРС, като от приетата пред първата
инстанция съдебно-графологична експертиза е безспорно установено, че ищцата не
е подписвала Договор за мобилни услуги и договор за лизинг от 08.01.2015 г.,
поради което следва да се приеме, че между страните не е възникнало
облигационно правоотношение по тези договори, още повече, че ответникът не е
предоставил на ищцата устройството, съгласно чл.4 от договорите. В тази връзка,
въззивницата счита, че не дължи сумите, представляващи стойност на незаплатена
далекосъобщителна услуга, договорни неустойки и предсрочно изискуеми лизингови
вноски, произтичащи от Договор за мобилни услуги и договор за лизинг от
08.01.2015 г., като сочи, че горните обстоятелства са били изцяло игнорирани и
необсъдени от ПРС. Навеждат се възражения и за неравноправни клаузи в договорите,
като въззивницата счита, че тези възражения не са преклудирани и по тях съдът,
включително и въззивната инстанция следва да се произнесе по тях, за което се
излагат подробни съображения. В тази връзка се счита, че клаузата за неустойка
в представените договори е неравноправна и съответно нищожна на основание
чл.146, ал.1 и ал.2, вр. чл.143, т.5, т.9 и т.14 ЗЗП, вр. чл.3 §1 от Директива
93/13/ЕИО на Съвета, тъй като с определянето на неустойка в размер на
оставащите абонаментни месечни цени до края на срока на договора се създава
значителна неравнопоставеност между страните по деговора. Счита се, че клаузата
за неустойка е нищожна и поради противоречие с добрите нрави на основание
чл.26, ал.1, предл.първо ЗЗМД, тъй като по този начин ответникът ще получи
имуществена облага, без да предоставя ползването на услугата по договора.
Според въззивницата, клаузата за неустойка е нищожна и с оглед нейната
прекомерност, тъй като е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. На следващо място се сочи, по делото
ответникът не е оспорил исковата претенция, не е заявил становище и не е
проявил активно участие в процеса, като единствено е представил процесните
договори и фактури, които фактури не са идентични с с тези, описани в
заявлението по чл.410 ГПК и в издадения изпълнителен лист, но тези възражения и
оспорвания на ищцата са били изцяло игнорирани от районния съд. Посочва се
също, че в случая при предявен отрицателен установителен иск за недължимост на
сумата, ответникът носи доказателствената тежест да докаже фактите, от които
произтича вземането му, което същият не е сторил, тъй като с пасивното си
поведение не е успял по никакъв начин да установи факта на възникване и
съществуване на вземането си, но въпреки това районният съд е отхвърлил
предявения иск. В заключение, моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното
решение и да постанови друго, с което да уважи предявения иск. Не се правят
доказателствени искания. Претендират се направените по делото разноски.
При
проверката, извършена на основание чл.267, ал.1 ГПК се установи, че въззивната жалба е депозирана в законоустановения
двуседмичен срок по чл.259 ГПК и от легитимирано лице, което има правен интерес
от обжалването, поради което е допустима.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор от въззиваемата страна
„Теленор България“ ЕАД, не се взема становище по въззивната жалба.
Предвид горното и на осн. чл.267, ал.1 ГПК, Бургаският окръжен
съд
О П Р Е Д Е Л И:
ДОКЛАДВА на страните по възз.гр.д.№ 1332/2019
г. по описа на БОС постъпилата въззивна жалба от ищцата П.Г.Ч..
На всяка от страните да се връчи
препис от настоящото определение, вкл. чрез процесуалните им представители,
които да се уведомят по телефона.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.