О П Р Е Д Е Л Е
Н И Е
№ …. 21.10.2020 г. гр.Стара Загора
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
на двадесет и първи октомври две хиляди и двадесета година
в закрито заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖЕНЯ ИВАНОВА
като разгледа докладваното от съдия Женя Иванова
гр. д. № 1435 по описа за 2020 г. и за да се произнесе
взе предвид следното:
Съдът, след като констатира, че
предявените искове са допустими и исковата молба е редовна и след осъществяване
на процедурата и изтичане на срока по чл. 131 ГПК, намира следното:
Следва делото да бъде насрочено
за разглеждане в открито съдебно заседание.
Следва да бъдат приети като
допустими, относими и необходими писмени доказателства приложените към исковата
молба и отговора документи.
По искането за допускане
изслушване на експертиза, съдът ще се произнесе в открито съдебно заседание.
Следва страните да бъдат насочени
към доброволно уреждане на спора.
Предвид гореизложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НАСРОЧВА ДЕЛОТО в
открито съдебно заседание на 19.11.2020 год., от 14,45 часа,
за която дата да се призоват страните.
СЪОБЩАВА на
страните ПРОЕКТА си за ДОКЛАД, както следва:
„Предявен е иск с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД във връзка с чл. 66,
ал.2 КТ за заплащане на обезщетение по т. 9 от допълнително споразумение 1023 /
01.04.2015г. към трудов договор №1182/31.03.2009г.
Ищцата Е.В.Т. твърди, че е работила при ответника по силата на сключен помежду
им трудов договор №1182/31.03.2009г.
През годините били подписвани между страните множество допълнителни
споразумения към трудов договор, следва: № 22/03.01.2011г., № 11562/01.09.2011г. № 222/30.06.2011
г., № 233/29.06.2012г., № 3688/31.10.2014г.,
№ 1023/01.04.2015г., № 1007/04.01.2016г., №1050/01.08.2016г., № 1021/03.01.2017г., № 988/01.12.2017г.,
№ 261/31.12.2018г.
Ищцата твърди още, че с допълнително споразумение № 1023/01.04.2015г двете
страни договорили в т. 9, че „пpu прекратяване на трудовия договор, Работодателят дължи
на Работника/Служителя обезщетение в размер на 12-дванадесет месечни брутни
работни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от
повода и основанието за прекратяване на трудовия договор, което обезщетение е
платимо на Работника ши служителя в пълен размер, еднократно до 15 календарни
дни от прекратяване на договора. ”
Тази договорната клауза предвиждала по- благоприятен за работника размер на
обезщетение при прекратяване на трудовия договор в съответствие с чл. 66, ал.2 КТ.
Последното подписано от страните допълнително споразумение било №261/31.12.2018г.,
с което за заеманата от ищцата длъжност е „Ръководител /началник/ Мениджър
отдел“ било договореното основно месечно възнаграждение в размер на 4000,00лв.
и допълнително възнаграждение за трудов стаж и придобит професионален опит 5,4%
или сумата от 216,00лв.
Ищцата твърди още, че през 2019г. било сменено ръководството на ответното
дружество. Новото ръководство започнало подбор на екип и тя била принудена на
30.01.2020г. да подаде предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение
на основание 326 от КТ. Със заповед №56/28.02.2020г. трудовото й правоотношение
било прекратено, считано от същата дата.
При прекратяване на трудовото правоотношение, работодателят не изплатил
дължимото й обезщетение по т.9, от допълнително споразумение №
1023/01.04.2015г. към трудов договор №1182/31,03.2009г., в размер на 50 880,00лв.
изчислено на база на 12-дванадесет брутни заплати за предходен пълен месец. С
покана за плащане вх.№87/02.03.2020г. поканила ответника да й заплати тази сума
в срок от 15 дни, но до момента тя не била изплатена.
Искането на ищцата до съда е да постанови решение, с което бъде осъден
ответникът да й заплати сумата от 50880,00лева /петдесет хиляди осемстотин и
осемдесет лева/, представляваща размера на неизплатеното й възнаграждение, дължимо
на основание т.9 от допълнително споразумение №1023/01.04.2015г. към трудов
договор №1182/31.03.2009г., както и законната лихва върху главницата от датата
на завеждането на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Претендира разноски.
Сочи банкова сметка, ***нието си: IBAN: ***, при
БАНКА ДСК ЕАД.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът „Булсатком“ ЕАД е подал отговор на
исковата молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен.
Не оспорва, че между страните в
бил сключен трудов договор №1182/31.03.2009г., по силата на който ищцата била
назначена на длъжност „Организатор офис“, както и че трудовият договор е бил
изменян с допълнителни споразумения.
Не оспорва твърденията в исковата
молба, че към датата на прекратяване на трудовия договор на ищцата, тя е заемала
длъжност „ръководител отдел, обслужване на клиенти" с основно трудово
възнаграждение в размер на 4000 лв. и допълнително възнаграждение за придобит
стаж и професионален опит в размер на 5.4 %.
Не оспорва и факта, че трудовият
договор на ищцата е бил прекратен със заповед № 56 / 28.02.2020г., на основание
чл. 326 от КТ, във връзка с отправено от Е.Т. предизвестие до работодателя с
вх. № 28/30.01.2020 г. Оспорва твърдението, че ищцата била принудена да подаде такова
предизвестие си поради смяна на ръководството на работодателя през 2019 г. Ответникът
твърди, за целите на стабилизиране на финансовото състояние на дружеството и
избягване на обявяване на дружеството в несъстоятелност, през периода 2018 г. -
2019 г. в Съвета на директорите на дружеството били извършени промени. Изпълнителният
директор на дружеството „Невиван“ ООД с представител Саймън Максуел Зиф, който бил
подписал и заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата, бил
назначен с решение на едноличния собственик на капитала от 15.11.2018 г. и
вписан в Търговски регистър на 22.11.2018 г.. В този смисъл, твърди, че
неоснователни се явявали твърденията на ищцата, че ръководството било сменено
през 2019 г. и започнало подбор на екип. Твърди, че ищцата била упражнила своето
субективно право да прекрати трудовия договор, като била изразила свободно волята
си да напусне дружеството, което било видно от отправеното от нея предизвестие.
От една страна, ответникът прави
възражение за недействителност на клаузата за обезщетение при прекратяване на трудовия
договор, предвидена в т. 9 от Допълнително споразумение 1023/01.04.2015г.
От друга страна, твърди, че
съобразно вложения в горепосочената клауза смисъл, през призмата на чл. 20 ЗЗД,
следвало да се приеме, че тя била валидна
винаги, само когато уволнението било по причина на работодателя, независимо от
основанието за уволнение - съкращаване на щата. намаляване обема на работата,
спиране на работата и др.., но не и в случаите, когато извършеното от
работодателя уволнение било по причина на работника или служителя -
дисциплинарно уволнение, по писмено искане на работника или служителя, при
липса на качества на работника или служителя за ефективно изпълнение на
работата и пр. Уговореното обезщетение при уволнение по причини на работодателя
се дължало само в случаите, когато уволнението било законно или когато уговореното обезщетение било
за повече месечни възнаграждения от предвидените в чл. 225. ал. 1 КТ, но само за разликата в броя на месечните
трудови възнаграждения.
В настоящия случай била налице нищожност
поради липса на основание - не можело да се приеме, че има валидна уговорка за
плащане на обезщетение в случай на прекратяване на трудовия договор с
предизвестие от служителя. В т. 9 от Допълнителното споразумение не било
уговорено изрично при наличието на кои основания за прекратяване на трудовия
договор възниквало това задължение. Записано било, че обезщетението е дължимо
„независимо от повода и основанието за прекратяване на Трудовия договор“.
Посочената уговорка показвала, на първо място, че задължението възниквало,
когато работодателят прекратявал трудовия договор без вина на работника - това
правило нямало смисъл, ако работникът бил уволнен дисциплинарно. Целта на това
обезщетение било да се компенсира служителят за оставането без работа за период,
по-голям от предвидения в закон (1 месец при прекратителните основания от
работодателя без вина на служителя), съответно за претърпените вреди (при
прекратителните основания от служителя по вина на работодателя). От
разпоредбата в процесния случай не можело да се установи волята на страните да
е била обезщетение да се дължи и при прекратяване на трудовото правоотношение
от работника и без наличието на неправомерно поведение на работодателя и с цел,
различна от посочените (т.е. при различни юридически факти).
Да се приемело, че клаузата на т.
9 от допълнителното споразумение за получаване на обезщетение в размер на 12
брутни трудови възнаграждения била приложима и при прекратяване от страна на
служителя на основание чл. 326 от КТ противоречило и на добрите нрави, тъй като,
от една страна, размерът на обезщетението бил прекомерен, а от друга - водило до възможност
за служителя за злоупотреба с право по смисъла на чл. 8 от Закона за
задълженията и договорите и прекратяване на трудовия договор единствено с цел
получаване на обезщетението.
Моли искът да бъде отхвърлен.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК РАЗПРЕДЕЛЯ доказателствената тежест, както следва:
По иска с правно
основание чл. 79, ал.1 ЗЗД във връзка с чл. 66, ал.2 КТ в тежест на ищцата
е да докаже изложените в исковата
молба факти, на които основава претенцията си за заплащане на обезщетение, а
именно че е било уговорено такова обезщетение, неговият размер, прекратяване на
трудовото й правоотношение с ответника на основание, даващо й право на такова
обезщетение, включително твърдението си, че била принудена да подаде
предизвестие за прекратяване на договора.
В тежест на ответника е да докаже, своите правоизключващи, правопогасяващи и
правоунищожаващи въражения срещу съществуването на вземането, в т.ч. и не само
възражението си за недействително на клаузата на т. 9 от допълнително
споразумение 1023/01.04.2015г.
На основание чл. 146,
ал.1, т.3 и т.4 ГПК обявява за безспорни и ненуждаещи от доказване следните факти: сключеният
между страните трудов договор №1182/31.03.2009г., по силата на който ищцата е била
назначена на длъжност „Организатор офис“ в ответното дружество, който трудов
договор е бил изменян със следните допълнителни споразумения: № 22/03.01.2011г.,
№ 11562/01.09.2011г., № 222/30.06.2011 г., № 233/29.06.2012г., № 3688/31.10.2014г.,
№ 1023/01.04.2015г., № 1007/04.01.2016г., № 1050/01.08.2016г., №
1021/03.01.2017г., № 988/01.12.2017г., № 261/31.12.2018г., че към датата на
прекратяване на трудовия договор на ищцата, тя е заемала длъжност „ръководител
отдел, обслужване на клиенти" с основно трудово възнаграждение в размер на
4000 лв. и допълнително възнаграждение за придобит стаж и професионален опит в
размер на 5.4 % и че трудовият договор на ищцата е бил прекратен със заповед №
56 / 28.02.2020г., на основание чл. 326 от КТ, след отправено от нея
предизвестие до работодателя, с вх. № 28/30.01.2020 г.
ПРИЕМА като писмени доказателства по
делото приложените към исковата молба и отговора заверени копия на: заповед №
56 / 28.02.2020г. за прекратяване на трудово правоотношение, трудов договор
№1182/31.03.2009г., допълнителни споразумения:
№ 22/03.01.2011г., № 11562/01.09.2011г., № 222/30.06.2011 г., №
233/29.06.2012г., № 3688/31.10.2014г., № 1023/01.04.2015г., № 1007/04.01.2016г.,
№ 1050/01.08.2016г., № 1021/03.01.2017г., № 988/01.12.2017г., №
261/31.12.2018г.,длъжностна характеристика, покана за плащане, с вх. №
28/30.01.2020 г.
НАПЪТВА страните към медиация или друг способ за
доброволно уреждане на спора. РАЗЯСНЯВА
им, че в случай на постигане на съдебна
спогодба, дължимата държавна такса е на половина, делото се прекратява,
а постигнатата спогодба има сила на съдебно решение, не подлежи на обжалване и
съставлява изпълнително основание за присъдените с нея суми.
ДА СЕ ВРЪЧИ НА ИЩЕЦА препис от отговора на ответника,
ведно с приложенията, като му се укаже, че може да изрази становище и да
ангажира доказателства във връзка с отговора в първото по делото съдебно
заседание.
На основание чл. 146 във връзка с чл. 140, ал. 3
от ГПК на СТРАНИТЕ ДА СЕ ВРЪЧИ препис от настоящото определение за насрочване на делото, ведно с
проекто-доклада, като им указва, че могат да вземат становище по него и
дадените със същия указания, най – късно в първото по делото съдебно заседание.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: