№ 4130
гр. София, 09.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20231100510809 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника „П.К.Б.“ ЕООД срещу решение № 20082040 от 06.03.2023 г.,
постановено по гр. дело № 15323/2021 г. по описа на СРС, 164 състав (в което е допусната
поправка на очевидна фактическа грешка с решение № 20100966/21.08.2023 г.), с което е
уважен предявеният от „Т.К.“ ООД осъдителен иск с правно основание чл. 99, ал. 1, вр. с чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 242,80 лв., представляваща предадена без основание сума
(от заплатено възнаграждение за пакет допълнителни услуги) от страна на Т.С.С. на
ответника в периода 01.12.2015 г. – 01.04.2020 г., въз основа на нищожни клаузи по
споразумение за допълнителен пакет услуги към договор за потребителски кредит №
**********/15.02.2018 г., което вземане е цедирано на ищеца съгласно договор за вземания
от финансови институции от 01.04.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата от
01.12.2020 г. до изплащане на вземането.
Във въззивната жалба се съдържат доводи за недопустимост на решението поради
произнасяне по непредявени искове, по недопустимо изменение на основанието на иска и
по нередовна искова молба, евентуално за неправилност на обжалваното решение поради
нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и
1
необоснованост. Въззивникът счита, че липсват доказателства за възникване на вземането в
полза на цедента, тъй като не се установява Т.С.С. да е платил сума в претендирания размер,
нито това да е извършено въз основа на договорни клаузи, които са нищожни. Поддържа, че
по делото не се доказва валидното прехвърляне на претендираното вземане в полза на
ищеца по силата на действителен договор за цесия, който да обвързва ответника. Твърди, че
договорът за цесия е недействителен поради наличие на неравноправни клаузи в него, респ.
предвид ненадлежното индивидуализиране на вземанията, предмет на договора, тяхната
цена, както и предвид липсата на представителна власт за лицето, сключило договора от
името на ищеца. Ето защо, моли първоинстанционното решение да бъде обезсилено и
производството по делото да бъде прекратено или върнато за ново разглеждане от друг
състав на СРС, евентуално решението да бъде отменено и предявеният иск да бъде
отхвърлен изцяло.
Въззиваемият „Т.К.“ ООД счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде
потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба
следва да се добави и следното:
На първо място, въззивният съд счита, че доводите във въззивната жалба за недопустимост
на решението поради произнасяне по непредявени искове и по нередовна искова молба са
несъстоятелни. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от
„Т.К.“ ООД срещу „П.К.Б.“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 99, ал. 1, вр. чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на предадена без основание сума, което вземане е цедирано
на ищеца с договор за вземания от финансови институции, като в първоначалната искова
молба не са изложени твърдения за конкретната причина за извършеното неоснователно
разместване на имуществени блага. В уточнителни молби от 22.01.2021 г. и от 07.04.2021 г.
2
ищецът е заявил, че сумата е платена при начална липса на основание, като не се касае до
плащания по недействителни договори за потребителски кредит, каквито не били
сключвани межди цедента и ответника. В първото по делото открито съдебно заседание и
въз основа на допълнителна молба от 04.02.2022 г., депозирана в заседанието (л. 79-83 от
делото на СРС), ищецът е уточнил, че сумата е платена въз основа на нищожни клаузи по
сключен договор за потребителски кредит, като първоинстанционният съд е счел, че същото
представлява изменение на иска чрез добавяне на основание по смисъла на чл. 214, ал. 1
ГПК и с определение от 01.03.2022 г. е допуснал същото.
Настоящият въззивен състав намира, че описаните уточнения в исковата молба не са
недопустими, тъй като по правило при предявен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД ищецът не
е длъжен да излага твърдения за факти и правни доводи относно причината за липса или
нищожност на основанието, на което е извършено плащането – достатъчно е да посочи
единствено какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание. Няма пречка
ищецът, който знае претенциите на ответника за наличие на някое правно основание, да
признае в исковата молба фактите, обосноваващи такава претенция, още преди тя да е
заявена с отговора на исковата молба и да направи възражението си, че такова основание е
нищожно, като посочи още в исковата молба фактите, които го опорочават или изложи
правните си доводи защо фактите, на които се позовава ответникът, не пораждат
претендираното основание. В исковата молба обаче ищецът не е длъжен да репликира на
още непредявени възражения от ответника, като може да изложи доводите си срещу тях и
след релевирането им на по-късен етап в процеса (в този смисъл – Решение № 29 от
28.03.2012 г. на ВКС по гр.д. №1144/2010 г., IV г.о., Определение № 60385 от 02.12.2021 г. по
ч.гр.д. № 4500/2021 г. по описа на ВКС, IV г.о.).
В конкретния случай ищецът първоначално е поддържал, че цедентът е предоставил на
ответното дружество парични суми при липса на основание – при липса на сключен договор
за кредит и плащането е поради грешка. В отговора на исковата молба ответното дружество
е заявило твърдения за съществуващи между него и цедента договорни правоотношения, в
изпълнение на които Т.С.С. е заплащал задълженията си. Във връзка с така изложените от
ответника твърдения за съществуването на договорни правоотношения и предвид
представения договор за потребителски кредит ищцовото дружество е уточнило
претенцията си в първото по делото открито съдебно заседание, т.е. своевременно в рамките
на преклузивния срок по чл. 143, ал. 3 ГПК от страна на ищеца са заявени доводи за
нищожност на договора, респ. за нищожност на конкретни клаузи от същия поради
нарушаване на императивни изисквания по ЗЗП, ЗПК и по чл. 26 ЗЗД (включително след
дадени указания от първоинстанционния съд по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК). Налице е
допустимо релевиране на възражение от страна на ищеца, осъществяващо защита срещу
наведените в отговора на исковата молба възражения срещу основателността на иска, като
съдът е длъжен да разгледа всички възражения срещу действителността на сделката,
направени в първото по делото съдебно заседание, още повече че за тези, касаещи
нарушение на разпоредби на ЗПК, съдът следи служебно.
3
С оглед на изложеното, въззивният съд намира, че в случая не е налице хипотеза на
изменение на предявения иск, тъй като валидното правно задължение, даващо право на
ответника да получи, съответно да задържи полученото, не е част от основанието на иска,
поради което доводите за неговото отричане от страна на ищеца също не са част от
основанието на иска. Следователно, исковата молба е редовна и първоинстанционният съд
не се е произнесъл по непредявен иск, а е разгледал по същество именно заявената от ищеца
искова претенция за връщане на дадена без основание парична сума.
По делото е представен договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ №
**********/15.02.2018 г., по силата на който Т.С.С. е получил от „П.К.Б.“ ЕООД
потребителски кредит в размер на 2500 лв., който е бил изцяло усвоен (видно от банковото
извлечение на л. 160 от делото на СРС и заключението на ССЕ), със задължение за
връщането му на 24 месечни вноски, ведно с уговорената възнаградителна лихва от 41,17 %
годишно и възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги „Екстра+“. Доколкото
договорът за паричен заем има характеристиките на договор за потребителски кредит
съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемополучателят по него има
качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, то съдържанието му следва
да бъде изцяло съобразено с изискванията на ЗПК и ЗЗП.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. Гореизложеното поставя потребителя в подчертано
неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване единствено на
крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за
да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От
посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва в
договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
4
В случая, в процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от 49,89 %, с
което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е било изпълнено. В същото време
обаче, от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи
се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР – в клаузите на общите условия е посочено
общо, че ГПР е изчислен съобразно приложение 1 от ПЗР на ЗПК при допускане, че
договорът е валиден за срока, за който е сключен и лихвата и другите разходи са неизменни
спрямо техния първоначален размер за целия срок на договора, но това не е достатъчно, за
да бъде спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като е следвало да бъдат описани
конкретно взетите предвид допускания и кои са разходите, съобразени при изчисляване на
годишния процент на разходите по точно тази сделка, сключена с ищеца.
Същевременно, очевидно е, че уговореният размер от 49,89 % не отразява реалния ГПР, тъй
като в него не се включват част от разходите по кредита, а именно възнаграждението за
допълнителния пакет услуги (видно и от приетото и неоспорено заключение на ССЕ), което
съгласно легалната дефиниция на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е част от общите разходи по
кредита. В посочената разпоредба се предвижда, че „общ разход по кредита за потребителя“
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита,
или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. В случая, възнаграждението за допълнителния пакет услуги несъмнено
представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включен
в ГПР по кредита, като то е било изначално известно на кредитора – същото е уговорено
още към момента на сключване на договора за кредит, като липсват данни да е било
незадължително условие за сключване на сделката, дължи се ежемесечно и представлява
част от месечните погасителни вноски, без заплащането му да е обусловено от евентуално
допуснато неизпълнение от страна на кредитополучателя. Ето защо, съдът намира, че тази
такса е следвало да бъде включена в общия разход по кредита, като в този смисъл е и
практиката на Съда на ЕС – Решение от 21.03.2024 г. по дело № С-714/22, съобразно което
Член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги,
които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги
потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер (какъвто е настоящият
пакет допълнителни услуги, закупен от цедента), попадат в обхвата на понятието „общи
разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието
„годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато
закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния
5
кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит.
Следователно, с добавяне на възнаграждението за допълнителния пакет услуги
действителният ГПР по договора за кредит става значително по-висок от обявения в него и
несъмнено надхвърля законово регламентирания максимум от 50 % - същият е в
действителен размер от 86,93 %, съобразно изводите на вещото лице по задача № 4.2 от
заключението на ССЕ, поради което е очевидно, че ГПР надвишава значително максимално
допустимия по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че макар формално
предвиденият в договора ГПР да е в съответствие с максимално установения в закона, то не
са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, който предвижда като част от
задължителното съдържание на договора посочването на ГПР, изчислен към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към
ЗПК начин. Тази част от договора е от съществено значение за интересите на потребителите,
тъй като целта на законовите изисквания за ГПР е да се даде възможност на потребителите
да взимат своите решения при пълно знание за фактите, а за целта е необходимо те да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит. Поради тази причина
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо с
императивна норма съдържание, законодателят урежда като порок от толкова висока степен,
че води до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК. В този смисъл е и
цитираното по-горе Решение на СЕС по дело № С-714/22, според което когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, този договор следва да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. Ето защо, като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит,
кредитодателят е нарушил изискванията на закона, което обосновава извод за
недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предвид установената нищожност на целия договор се явява
безпредметно обсъждането на доводите за нищожност на отделните договорни клаузи,
касаещи възнаградителната лихва и възнаграждението за допълнителния пакет услуги,
поради което въззивният съд не следва да разглежда възраженията на въззивника в тази
насока.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита,
включително и уговорената възнаградителна лихва. От приетите по делото писмени
доказателства и неоспореното заключение на ССЕ се установява, че главницата по договора
6
в размер на 2500 лв. е изцяло изплатена на цедента, който е върнал на заемателя сума в общ
размер от 2859,56 лв. Разликата над размера на погасената главница е недължимо платена от
потребителя въз основа на нищожен договор за потребителски кредит, т.е. дължимата за
връщане сума е в размер на 359,56 лв., но предвид принципа на диспозитивното начало в
гражданския процес осъдителният иск се явява основателен за пълния предявен (по-малък)
размер от 242,80 лв.
Във връзка с възраженията във въззивната жалба следва да се отбележи, че процесният
договор за цесия, с който претендираното вземане в било прехвърлено от потребителя в
полза на ищцовото дружество, не е недействителен. В процесния „договор за вземания от
финансови институции“ от 01.04.2020 г. изрично е посочено, че вземанията на цедента
произтичат от извъндоговорно основание – неоснователно обогатяване, като същите са в
достатъчна степен индивидуализирани по основание, период и размер – посочено е, че се
прехвърлят всички вземания, възникнали от неоснователно обогатяване на длъжника
„П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ******* (съобразно приложение 1 към договора), за сметка на
кредитора Т.С.С. в конкретен посочен период (01.01.2015 г. – 01.04.2020 г.), като това
неоснователно обогатяване следва да е настъпило поради плащания, извършени въз основа
на нищожни клаузи или недействителни договори за потребителски кредити (какъвто е
настоящият случай). Следователно, договорът за цесия е валиден и годен да прехвърли
процесното вземане в полза на цесионера. В допълнение и във връзка с възраженията във
въззивната жалба следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 2, ал. 2, т. 12 ЗКИ касае
придобиване на вземания от страна на кредитор (банка) по отношение на клиенти на
банката, а не обратната хипотеза, поради което е неприложима към настоящия случай. Що
се отнася до установения в разпоредбата на чл. 3а ЗКИ регистрационен режим настоящият
въззивен състав намира, че евентуалното нарушаване на тази норма може да доведе
единствено до ангажиране на административно-наказателната отговорност на лицето, но
няма отношение към валидността на сключените сделки, доколкото не е въведено изискване
за лицензия за осъществяване на тези сделки. Ако законът целеше пълна забрана за
определени сделки от лица, които не са вписани като финансови институции, в него щеше да
е уреден лицензионен режим и пълна забрана на нелицензирани лица да сключват подобни
сделки, като в този смисъл е и трайната практика на ВКС – Решение № 171 от 24.07.2017 г.
по гр.д. № 3733/2016 г., ІV г.о., Решение № 540 от 20.12.2011 г. по гр.д. № 110/2011 г., ІV г.о.,
Решение № 192 от 13.12.2017 г. по гр.д. № 4439/2016 г., ІV г.о., и др. Евентуалното наличие
на неравноправни клаузи в договора за цесия е неотносим въпрос към настоящия спор,
доколкото подобно възражение може да навежда единствено потребителят по сделката, в
полза на когото са регламентирани изискванията на ЗЗП, а за ответника като трето лице е
недопустимо да се позовава на потребителската защита.
Неоснователни са и доводите на въззивника във връзка с липсата на уведомяване за
извършената цесия. Установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу
ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е
7
носител на вземането. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение
между длъжника и цедента, напълно логично е въведеното от законодателя изискване
съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от стария кредитор.
От друга страна, няма пречка това правно действие да бъде извършено от новия кредитор по
силата на изрично упълномощаване от цедента (чл. 36, ал. 1 ЗЗД). След като длъжникът бъде
уведомен за учредената в полза на цесионера представителна власт, съобщението, изпратено
от новия кредитор, е достатъчно, за да обвърже длъжника с последиците на прехвърлянето.
В случая от представеното по делото пълномощно (л. 19 от делото на СРС) е видно, че
цедентът е упълномощил цесионера да уведоми от негово име длъжниците на вземанията,
предмет на извършеното прехвърляне, като това е извършено с приложеното по делото
съобщение по телепоща.
От друга страна, получаването на уведомлението по чл. 99, ал. 4 ЗЗД е факт от значение за
спорното право (завършва фактическия състав на придобиването на вземането от страна на
цесионера срещу длъжника), поради което настъпването му в хода на процеса следва да бъде
съобразено при решаването на делото с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде
извършено уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебното
производство по предявен иск с предмет прехвърленото вземане не може да бъде
игнорирано, като в този смисъл е и постановената по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика
– Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о., Решение № 3/16.04.2014 г.
по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т.о. В случая, несъмнено е, че договорът за цесия, заедно с
писменото пълномощно и изготвеното до ответника уведомление, са връчени на „П.К.Б.“
ЕООД като приложения към исковата молба в настоящото производство. Ето защо следва да
се приеме, че ответното дружество е било уведомено надлежно най-късно в хода на процеса
за цедирането на вземанията срещу него, поради което сключеният договор за цесия има
действие спрямо длъжника и надлежен кредитор на вземанията за връщане на
неоснователно платени суми по процесния договор за потребителски кредит към настоящия
момент е ищцовото дружество. За пълнота на изложението следва да се посочи, че
уведомяването по чл. 99, ал. 4 ЗЗД има за цел да стабилизира правата в лицето на цесионера,
така че вземането да не може да бъде изпълнено валидно другиму. Длъжникът може да
възразява успешно за липсата на уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече
е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на
уведомлението, каквото твърдение в настоящия случай не е наведено от ответника. След
като бъде известен за цесията, длъжникът не може да възразява на претенцията на
цесионера за реално изпълнение на основание липсата на уведомяване, поради което
доводите на въззивника, изложени в този смисъл, са несъстоятелни (така – Определение №
987 от 18.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 867/2011 г., IV г. о.).
Сключеният между страните договор за цесия не е недействителен и поради липса на
представителна власт за лицето, подписало документа от името на цесионера, като
релевираното в този смисъл възражение на ответника е недопустимо. Съгласно
8
задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по
тълк. дело № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК, т. 2, висящата недействителност на сключена без
представителна власт сделка е установена единствено в интерес на мнимо представлявания,
поради което само той разполага с правото както да потвърди договора, сключен от негово
име без представителна власт, така и да се позове на тази недействителност и да оспори
представителната власт на лицето, което го е представлявало. В този смисъл ответникът,
който не е страна по договора и не разполага с право да го потвърди, няма и право, респ. –
правен интерес, да се позове на недействителността, като навежда възражение за липса на
представителна власт за насрещната страна – подобно възражение представлява
упражняване на чуждо субективно право, което извън изрично предвидените в закона случаи
е недопустимо. Ето защо, посоченото възражение, наведено в отговора на исковата молба и
поддържано във въззивната жалба, не следва да се разглежда по същество, като въз основа
на общите основания за недействителност на сделките процесният договор за цесия
поначало е валиден.
С оглед на изложеното, предвид разпределението на доказателствената тежест между
страните и при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства предявеният иск за
връщане на платената сума без основание, което вземане е било цедирано на ищеца, се явява
доказан и следва да бъде уважен изцяло за сумата от 242,80 лв. Неоснователно е и
възражението за изтекла погасителна давност, доколкото за вземанията, произтичащи от
неоснователно обогатяване, същата е със срок от 5 години (арг. чл. 110 ЗЗД), като
плащанията при липса на основание са извършени на 28.03.2018 г. (видно от заключението
на ССЕ) и давността за връщането на платените суми е била прекъсната преди изтичане на
петгодишен срок с подаване на исковата молба по настоящото дело на 01.12.2020 г., респ. с
молбата за изменение на частичния иск чрез увеличение на размера му от 28.06.2022 г. (арг.
чл. 116, б. „б“, вр. с чл. 114, ал. 1 ЗЗД). Като е достигнал до идентични правни изводи, СРС е
постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора въззиваемият има право на направените по делото пред въззивната
инстанция разноски за адвокатско възнаграждение, като в писмена молба от 12.06.2024 г.
преди хода на устните състезания въззивникът е навел възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК,
което въззивният съд намира за основателно. Следва да се отбележи, че съобразно Решение
на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и Определение № 343/15.02.2024 г. по т.д. №
1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., минималните размери на адвокатските възнаграждения,
определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила за съда, като предвид
фактическата и правна сложност на делото и обема на положения труд по процесуално
представително във второинстанционното производство, настоящата въззивна инстанция
намира, че уговореният и платен от ищеца хонорар за подаване на отговор на въззивната
жалба и процесуално представителство пред СГС в размер на 400 лв. е прекомерен и следва
да бъде намален до сумата от 200 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
9
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20082040/06.03.2023 г., постановено по гр.д. № 15323/2021 г.
по описа на СРС, 164 състав (в което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка с
решение № 20100966/21.08.2023 г.).
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „*******, да заплати на „Т.К.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „******* на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 200 лв., разноски във
въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10