Р
Е Ш Е Н И Е № 260254
гр. Хасково, 21.05.2021г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд - Хасково, ГО, 7 –и
граждански състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи април две
хиляди двадесет и първа година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА-ГЕОРГИЕВА
при
участието на секретаря Михаела Стойчева, като разгледа докладваното от съдия
Иванова-Георгиева гр. д. № 2545 по описа за 2020г. на районен съд - Хасково, и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба подадена от Л.С.А., ЕГН **********,***,
със съдебен адрес ***, офис 36, чрез адвокат Ю.М. против Регионален център за
подкрепа на процеса на приобщаващото образование /предишен Ресурсен център за
подпомагане на интегрираното обучение и възпитание на деца и ученици със
специални образователни потребности/, БУЛСТАТ *********, с адрес гр. Хасково,
ул. „Иглика“ № 14, представлявано от директора С.А.Й., чрез адвокат Т.В., с
която е предявен иск с правно основание чл. 222, ал. 3 от КТ вр. чл. 228, ал. 2
от КТ вр. чл. 32, т. 2, б. „б“ от Колективен трудов договор за системата
на народната просвета от 19.06.2016г. за заплащане на сума в размер на 9619,37
лева представляваща неизплатена част от обезщетение при пенсиониране в размер
на брутното трудово възнаграждение на ищеца за срок от 8 месеца и половина,
ведно със законната лихва върху тази сума от предявяване на иска до
окончателното й изплащане.
Ищецът твърди,
че ответникът не е изплатил пълния размер на дължимото обезщетение при
прекратяване на трудовото му правоотношение в размер на 10,5 брутни трудови
възнаграждения поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.
Ищецът твърди, че са налице предпоставките за определяне на по-голям
размер на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ, тъй като целият му трудов стаж
бил в системата на образованието и бил над 30 години, а съгласно чл. 32, т. 2,
б. „б“ от действащия към момента на прекратяване на трудовото му правоотношение
с ответника колективен трудов договор за системата на народната просвета,
сключен на 19.06.2016г. и срок на действие 2 години от подписването му, при
трудов стаж в системата на образованието над 25 години работникът имал право на
обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 10,5
месеца. Ответникът изплатил обезщетение в размер на брутното трудово
възнаграждение на ищеца в размер на 2 месеца. По подробно изложените
съображения претендира заплащане на горепосочената сума в размер на 9619,37
лева, представляваща незаплатения остатък в размер на 8,5 брутни трудови
възнаграждения, както и присъждане на направените съдебни разноски.
В съдебно заседание,
ищецът не се явява, представлява се от адвокат М.. Поддържа се предявеният иск
и се моли са постановяване на решение, с което да бъде уважен. Претендира
разноски по делото и представя списък по чл. 80 от ГПК.
В едномесечния
срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът е депозиран писмен отговор на искова
молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Прави се възражение
за погасяването на иска по давност, тъй като се твърди, че исковата молба е
подадена след изтичане на срока по чл. 358, ал. 1, т. 3 от КТ. Ответникът
твърди, че не са налице предпоставките за заплащане на по-големия размер на
обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ, тъй като не бил налице непрекъснат трудов
стаж през последните 10 години при същия работодател. Твърди, че през
десетгодишния период, а именно от 01.02.2010г. до 09.07.2010г., ищецът е
работил като възпитател в Защитено жилище за младежи, напускащи
специализираната институция ДДЛРГ „Проф. д-р Асен Златаров“ – гр. Хасково по
проект BG051PO001-5.2.03-001-C0001, осъществяван с финансовата подкрепа на оперативна програма „Развитие на
човешките ресурси", съфинансирана от Европейския съюз чрез Европейския
социален фонд, което не представлявало институция на бюджетна издръжка от
системата на предучилищното и училищното образование, каквото било изискването
на чл. 219, ал. 6 от закона за предучилищното и училищното образование вр. чл.
32, т. 2, б. „б“ от КТД. Освен това от изготвена справка по трудовите книжки на
ищеца били установени и други прекъсвания на трудовия му стаж за процесния период.
С тези мотиви се моли за отхвърляне на предявения иск като неоснователен и
недоказан. Претендират се направените разноски по делото.
В съдебно заседание ответникът се представлява от адвокат В.. Предявеният
иск се оспорва като погасен по давност, а също така и като неоснователен.
Пледира се за неговото отхвърляне. Претендират се направените разноски по
делото, за който се представя списък по чл. 80 от ГПК и доказателства за
реалното им извършване.
Съдът, като взе
предвид разпоредбите на закона, събраните по делото доказателства и становищата
на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно
приложимата редакция на чл. 222, ал. 3 от КТ /ДВ бр. 98 от 2015г. в сила от
01.01.2016г./ при прекратяване на трудовото правоотношение, след като
работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на
обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за
срок от 2 месеца, а ако е работил при същия работодател през последните 10
години от трудовия му стаж – на обезщетение в размер на брутното му трудово
възнаграждение за срок от 6 месеца.
Размерите на плащането, установени в чл.222, ал.3 КТ са минимални /арг. от
чл.228, ал.2/. В акт на МС, с колективен трудов договор или с трудовия договор
могат да се определят и по-големи размери. При това могат да се установяват не
само по-големи размери на плащането, но и по-благоприятни условия за това,
например наличието на по-малко от десет години трудов стаж при последния
работодател.
Не се спори по
делото, а и се установява от представените доказателства, че между страните е
съществувало трудово правоотношение възникнало въз основа на сключен между тях
трудов договор № 05 от 10.09.2012г., по силата на който ищецът е заемал
длъжността „старши ресурсен учител“, което правоотношение е било прекратено със
заповед № 404 от 19.06.2017г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 вр. чл. 327,
ал. 1, т. 2 от КТ, считано от 19.06.2017г. по повод подадено от ищеца
предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение поради придобиване на
право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Видно от съдържанието на
заповедта, тя е била връчена на ищеца на 19.06.2017г. и следователно на тази
дата той се е запознал със съдържанието й. Съгласно текста на заповедта е било
разпоредено изплащането на ищеца на обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за
неизползван платен годишен отпуск за 2017г. в размер на 6 дни, равняващи се на
302,89 лева, и на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер
на 2 брутни заплати, а именно 2261,22 лева.
Безспорно между страните е, че към датата на прекратяване на трудовото
правоотношение ищецът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст, което се установява и от събраните по делото доказателства и приетото
заключение по назначената съдебно-счетоводна експертиза, като всъщност спорният
въпрос по делото е има ли право ищецът да получи заплащане на увеличен размер
на обезщетението с правно основание чл.222, ал.3 от КТ и в какъв точно размер.
Към момента на
прекратяване на трудовото правоотношение е действал Колективен трудов договор
за системата на народната просвета от 19.06.2016г., сключен между министерство
на образованието и науката, съюз на работодателите в системата на народната
просфета България, сдружението на директорите в средното образование на
Република България, синдиката на българските учители към Конфедерацията на
независимите синдикати в България, синдикат „Образование“ към Конфедерацията на
труда „Подкрепа“ и независимия учителски синдикат към конфедерацията на
независимите синдикати в България /КТД/, като страните не оспорват действието
му спрямо ищеца. Съгласно чл. 32, т. 2, б. „б“ от КТД на педагогическите
специалисти, когато през последните десет години от трудовия им стаж преди
придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст са работили в
организации и звена на бюджетна издръжка в сферата на образованието, се изплаща
обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер на 10,5 брутни заплати.
Следователно
предпоставки за изплащането на претендираното обезщетение са наличието на
трудово правоотношение между страните, неговото прекратяване, след като ищецът
е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст при придобиване на
последните 10 години трудов стаж в организации и звена на бюджетна издръжка в
сферата на образованието.
Независимо от
това дали в обективната действителност са се проявили горепосочените материални
предпоставки съответно дали в полза на работника, ищец в настоящото производство,
е възникнало претендираното притезателно право, за да може то да бъде упражнено
по съдебен ред, тоест да бъде удовлетворено по принудителен ред с помощта на
държавната санкция, не трябва да е погасено по давност.
Съгласно чл. 120
от ЗЗД давността не се прилага служебно от съда, а само при възражение, каквото
в настоящия случай е направено от ответника с отговора на исковата молба. Ето
защо съдът е длъжен да провери основателността на това възражение преди да
извърши преценка за възникването на всички елементи от фактическия състав на
правото на благодарствено обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ и неговия размер.
Според
разпоредбата на чл. 358, ал. 1, т. 3 исковете по трудови спорове се предявяват
в 3-годишен срок. Законодателят е регламентирал началният момент на този срок в
ал. 2, т. 2 от същата правна норма, а именно: от деня, в който правото, предмет
на иска, е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено, като при парични
вземания изискуемостта се смята настъпила в деня, в който по вземането е
трябвало да се извърши плащане по надлежния ред.
При настъпване
на изискуемостта на едно правно задължение кредиторът може да изисква неговото
изпълнение, включително и по съдебен ред чрез предявяване на притезанието с
осъдителен иск, като по този начин ще бъде удовлетворен кредиторовият интерес,
към което е насочено упражняването на всяко едно субективно материално право.
Съгласно чл. 69,
ал. 1 от ЗЗД задължението е изискуемо веднага с възникването му, като законът е
уредил едно предположение, че ако друго не е установено между страните или не
следва от предмета на правното задължение, уговарянето на това бъдещо несигурно
събитие е винаги в полза на длъжника – арг. чл. 70, ал. 1 от ЗЗД, тоест до
изтичане на срока кредиторът не може да иска изпълнение, макар и длъжникът да
може предварително да престира, ако не е уговорен и срок в полза на кредитора –
арг. чл. 70, ал. 2 от ЗЗД. Следователно правилото е, че когато се дължи без
срок се дължи веднага, тоест кредиторът веднага може да изисква изпълнението,
включително и по съдебен ред. Не следва да се отъждествява изискуемостта на
едно правно задължение с последиците на длъжниковата забава. Ирелевантно за
възникване на изискуемостта е обстоятелството дали ще настъпят последиците на
забавата, като техният начален момент е определен от поканата, предвид
неопределеността на деня на изпълнение на задължението – арг. чл. 84 от ЗЗД.
Не е уговорен
срок /определен или определяем/ за изпълнението на задължението по чл. 222, ал.
3 от КТ, следователно изискуемостта му настъпва с възникването му, а
последиците на забавата от изтичане на срока, даден в поканата за изпълнение.
Правото
на обещетение по чл. 222, ал. 3 от КТ възниква при прекратяване на трудовото
правоотношение, като от този момент съществува паричното задължение в тежест на
работодателя, съответно притезателното право в полза на работника. Това е
моментът, от който вземането е изискуемо, следователно от тогава започва да
тече срокът по чл. 358, ал. 1, т. 3 от КТ.
Видно от
представените по делото писмени доказателства, а и от признанието на двете
страни, се установява, че трудовото правоотношение е прекратено на 19.06.2017г.
От този момент по силата на чл. 358, ал. 2, т. 2 от КТ е започнал 3-годишният
давностен срок по чл. 358, ал. 2, т. 2 от КТ, чийто последен ден е бил 19.06.2020г.
Исковата молба, с която субективното притезателно право на ищеца е упражнено, е
подадена на 02.11.2020г., тоест след срока. Ищецът в хода на съдебното
производство не е въвел възражения за това, че 3-годишната давност е била
спирана или прекъсвана на някое от основанията, уредени в чл. 115 от ЗЗД и чл.
116 от ЗЗД.
Съдът намира за
неоснователни възраженията на ищеца за началния момент на давностния срок по
чл. 358, ал. 1, т. 3 от КТ. Няма причина разпоредбата на чл. 358, ал. 2, т. 2
от КТ, регламентираща началния момент на давностния срок, да се тълкува
стеснително. Законодателят не е направил разлика между различните видове
обезщетения, като е посочил, че за всички парични вземания изискуемостта се
смята настъпила в деня, в който по вземането е трябвало да се извърши плащане
по надлежния ред. На конкретна преценка за всяко едно парично вземане, породило
се от трудово правоотношение, подлежи кога е денят, в който вземането е
трябвало да се изпълни по надлежния ред. Доколкото към момента на възникване на
процесното вземане не е съществувала правна норма, уреждаща изпълнението на
това задължение да е предпоставено от настъпване на бъдещо сигурно събитие,
следва да се приеме, че не е уговорен ден за изпълнение, следователно
изискуемостта настъпва веднага с възникването.
Поставянето на
изискуемостта в зависимост от едно бъдещо несигурно събитие, каквото е заплащането
на обезщетението от работодателя в различен от дължимия размер, не отговаря на
характера на трудовите правоотношения. Това би означавало, че моментът на
изпълнението ще бъде определен от длъжника („длъжникът ще престира, когато сам
определи“) и по този начин работодателят може умишлено да забавя плащането.
Действително ако изпълнението е предоставено на волята или на възможностите на
длъжника, кредиторът може да поиска от районния съд да даде на длъжника
достатъчен срок. Всичко това обаче допълнително ще забави удовлетворяването на
претенцията на работника, а законодателството е насочено изцяло в обратна
насока, а именно предоставяне на работника на възможност бързо да удовлетвори
претенциите си.
Макар съдът да
не споделя твърдението на ищеца за началния момент на давностния срок –
заплащането от работодателя на непълния размер на обезщетението, следва да
посочи, че дори при този начален момент искът ще е погасен по давност. От
представените по делото доказателства се установява, че дължимият според работодателя
размер на обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ е бил определен още със
заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение /19.06.2017г./ и е бил
заплатен на 27.07.2017г., тоест 3-годишният срок е изтекъл на 27.07.2020г.
За пълнота на
изложението следва да се посочи, че с ДВ бр. 102 от 2017г. е въведена нова
разпоредба в сила от 22.12.2017г., а именно чл. 228, ал. 3 от КТ. Посочената
правна норма е специална по отношение на чл. 358, ал. 2, т. 2 от КТ съответно я
дерогира. Съгласно чл. 228, ал. 3 от КТ обещетенията по чл. 222, ал. 3, дължими
при прекратяване на трудовото правоотношение, се изплащат не по-късно от
последния ден на месеца, следващ месеца, през който правоотношението е
прекратено, освен ако в колективния трудов договор е договорен друг срок.
Следователно с приемането на посочената разпоредба се регламентира изпълнението
на задължението на работодателя да заплати обезщетението и същото става такова
на определен ден. До изтичането на последния ден на месеца, следващ месеца,
през който правоотношението е прекратено, задължението е изпълнимо, но не е
изискуемо. Едва с настъпването на срока задължението става изискуемо и
едновременно с това работодателят изпада в забава по аргумент на чл. 84, ал. 1
от ЗЗД, тъй като важи правилото, че срокът кани длъжника.
Посочената
разпоредба е материалноправна и като такава има действие занапред. Съгласно чл.
14, ал. 1 от ЗНА обратна сила на нормативен акт може да се даде само по
изключение и то с изрична разпоредба, каквато в настоящия случай няма. Процесното
трудово правоотношение е прекратено на 19.06.2017г., тоест преди приемането й,
следователно не е имало изрична норма, която да урежда срок на изпълнението и
задължението е било изискуемо веднага.
Дори обаче да се
приеме, че нормата на чл. 228, ал. 3 от КТ намира приложение в настоящия
случай, каквото настоящият съдебен състав смята, че няма, това не би довело до
различен правен резултат. Последният ден на месеца, следващ месеца, през който
трудовото правоотношение е прекратено е 31.07.2017г., следователно задължението
при приложение на чл. 228, ал. 3 от КТ би било изискуемо на 01.08.2017г. и
тригодишният срок би изтекъл на 01.08.2020г., а исковата молба е подадена на
02.11.2020г.
С оглед
изложеното настоящият съдебен състав намира, че предявеният иск е неоснователен,
тъй като упражняването му по съдебен ред е погасено по давност, и като такъв
следва да бъде отхвърлен. Поради тази причина съдът намира за безпредметно
обсъждането и анализирането на останалата доказателствена съвкупност, касаеща
другите елементи от фактическия състав на обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ
и неговия увеличен размер, поради приложението на КТД.
При този изход
на правния спор с възможност да претендира разноски разполага единствено
ответника. Терминът съдебни разноски включва държавните
такси, разноските за производството и възнаграждението за един адвокат или
юрисконсулт в случаите на чл. 78, ал. 8 от ГПК. Ответникът е поискал присъждането на
адвокатско възнаграждение, за което представя списък по чл. 80 от ГПК и доказателства
за реализирането му. Ето защо съдът намира, че ищецът следва да бъде осъден да
заплати сума в размер на 600 лева, представляващи съдебни разноски, в полза на
ответника, тъй като размерът им не е оспорен с възражение за прекомерност, а от
представените по делото доказателства се установява действителното им
заплащане.
За пълното
следва да се отбележи, че ищецът на основание чл.
83, ал. 3 вр. ал. 1, т. 1 от ГПК е бил освободен от заплащането на такси и
разноски в съдебното производство. Страната обаче се освобождава единствено от
своите такси и разноски, а не от направените от другата страна. Затова при
неблагоприятен изход от правния спор, какъвто е налице в настоящия случай, той
носи отговорността за разноски и съответно в тежест му се възлагат всички
съдебни разноски, сторени от насрещната страна. Освобождаването от такси и
разноски има за цел да осигури достъп до правосъдие на всички лица, а
отговорността за разноски преследва обезщетяване на разходите, направени от
страната, която е следвало да защити правата си в следствие на неоснователно
иницииран съдебен процес.
Предвид
разпоредбата на чл. 83, ал. 3 вр. ал. 1, т. 1 от ГПК дължимата държавна такса
за разглеждането на делото и заплатеното възнаграждение на вещото лице следва
да останат за сметка на бюджета на съда, доколкото ищецът е освободен от
заплащането им дори при отхвърляне на исковата претенция.
Мотивиран
от горното, съдът
РЕШИ
ОТХВЪРЛЯ предявения от Л.С.А., ЕГН **********,***, със съдебен адрес ***, офис 36, чрез адвокат Ю.М. против Регионален център за подкрепа на процеса на приобщаващото образование, БУЛСТАТ *********, с адрес гр. Хасково, ул. „Иглика“ № 14, представлявано от директора С.А.Й., чрез адвокат Т.В. иск с правно основание чл. 222, ал. 3 от КТ вр. чл. 228, ал. 2 от КТ вр. чл. 32, т. 2, б. „б“ от Колективен трудов договор за системата на народната просвета от 19.06.2016г. за заплащане на сума в размер на 9619,37 лева, представляваща неизплатена част от обезщетение при пенсиониране в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от 8 месеца и половина, ведно със законната лихва върху тази сума от предявяване на иска до окончателното й изплащане, като погасен по давност.
ОСЪЖДА
Л.С.А., ЕГН **********,***, със съдебен адрес ***,
офис 36, чрез адвокат Ю.М. на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да заплати на Регионален център за подкрепа на процеса на приобщаващото образование,
БУЛСТАТ *********, с адрес гр. Хасково, ул. „Иглика“ № 14, представлявано от
директора С.А.Й., чрез адвокат Т.В. сумата в размер
на 600,00
лева, представляваща съдебни разноски.
Решението подлежи
на обжалване в двуседмичен срок от връчването на препис на страните пред Окръжен
съд – Хасково.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: В.А.