№ 602
гр. П., 03.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:МАРИНЕЛА КР. МАРИНОВА-
С.А
при участието на секретаря Тина Р. Тодорова
като разгледа докладваното от МАРИНЕЛА КР. МАРИНОВА-С.А
Гражданско дело № 20221720101062 по описа за 2022 година
Предявен е иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ от В. ИЛ. П. срещу Областна
администрация гр. П., с искане да бъде признато за незаконно уволнението му,
извършено на основание чл. 71, ал. 1 КТ със заповед № ЧР-63 от 17.12.2021 г. на
областния управител и отмяна на заповедта като незаконосъобразна, евентуално като
нищожна. В исковата молба се посочва, че страните се намирали в трудово
правоотношение, по силата на което ищецът заемал длъжността “гл. специалист ОМП”
при ответника. Същото било прекратено с атакуваната заповед. Ищецът счита същата
за незаконосъобразна, тъй като трудовият договор бил такъв за неопределено време и
не съдържал клауза за изпитване. Разпоредбите на чл. 67 КТ и чл. 70 КТ взаимно се
изключвали. Ищецът сочи, че поради пандемичната обстановка и здравословното му
състояние, едва сега е имал възможността да защити правата си.
Ответникът в законоустановения 1-месечен срок е подал писмен отговор, с
който оспорва основателността на иска по подробно изложени съображения. Счита, че
искът е погасен по давност, предвид предявяването му извън срока по чл. 358, ал.1, т.2
КТ, поради което същият следва да се отхвърли без съдът да го разглежда по същество.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, във връзка с
наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за
установено следното:
Между страните по делото е възникнало трудово правоотношение въз основа на
1
трудов договор № 11/11.10.2021 г., изменен с допълнително споразумение, сключено
на 11.10.2021 г., по което ищецът е заемал длъжността „ главен специалист ОМП“.
Със заповед № 63/17.12.2021г. на областния управител на осн. чл. 71,ал.1 КТ е
прекратено трудовото правоотношение, считано от 17.12.2021г. Същата е връчена на
ищеца на същата дата.
Видно от представени по делото амбулаторен лист № 2640 от 16.02.22 г. и
амбулаторен лист № 2951 от 21.02.22 г. и етапна епикриза от същата дата ищецът е бил
психоемоционален, нестабилен, напрегнат с тревожен вертижен синдром и нарушено
равновесие, като е отразено, че от два месеца е с чести епизоди на световъртеж и
нарушено равновесие, в момента има силна тревожност, безсъние, приема назначената
му терапия. Назначена е терапия. В амбулаторния лист от 16.02.22г. е направено
предписание на ищеца, като му се забранява да шофира и излиза от дома за 10 дни,
докато трае лечението и се възстанови равновесието му и се одобри психо-
емоционалното му състояние. Отразено е, че тъй като не работи, не му се издава
болничен лист. В амбулаторния лист от 21.02.22 г. не се съдържа подобно
предписание, но такова е налично в етапната епикриза от 21.02.22 г. Съдът намира, че
не се установи неистинността на посочените документи. Личните лекари са длъжни да
оказват лекарска помощ без ограничение в работното си време и издадените от тях
документи, извън обявеното им такова, не променят характера им на официален
документ, издаден от длъжно лице, в кръга на службата си.
Приобщена е по делото етапна епикриза, издадена от личния лекар на ищеца
доктор Р.М., отразяваща извършвани изследвания на ищеца за периода от 2007 г. до
2022г.. В анамнезата е посочено, че пациентът е с хронични заболявания. Има епизоди
на тревожност, вследствие на което получава хипертонични кризи, придружени с
вертижен синдром и безсъние. При физическо и психическо напрежение получава
подагронозни кризи, които водят до временно обездвижване, поради силна болка и
отток. От метаболитния синдром понякога получава следобедните часове
хипоглекимии, които се проявяват със силна отпадналост до невъзможност за
движение. Представени са и амбулаторни листа от 13.04.22 г. и 21.03.22 г. с посочено
идентично здравословно състояние на ищеца, като в тези от февруари.
Представен е по делото сигнал, подаден от ищеца на 24.01.22г., до Инспекцията
по труда гр. П., за която дата съдът формира извод от отразяването върху него и с
оглед посочването й в представен отговор от 26.01.22 г. / л. 64 от делото/.
Представено е писмо с изх. № 94-00-414 от 14.02.22 г., адресирано до ищеца от
Администрацията на Президента, в отговор на негов призив за финансова помощ и
съдействие за трудова реализация / л. 65 /
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна
страна следното:
2
Предявен е иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, доколкото всички
твърдения, в това число и за нищожност на уволнителната заповед обуславят
незаконосъобразност на уволнението, която попада в приложното поле на този иск.
От ответната страна по делото е направено възражение за погасяване по давност
на правото на иск.
В тази връзка съдът съобрази следното:
Исковете по трудови спорове се предявяват в сроковете, визирани в
разпоредбата на чл. 358 от КТ. Сроковете по чл. 358 от КТ са давностни, а не
преклузивни, поради което съдът не следи служебно за спазването им и ги съобразява
само при релевирано от ответника възражение, каквото в случая е налице. /Решение №
167 от 30.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6368/2013 г., IV г. о.70, Решение № 305 от
02.12.2013 г. по гр. д. № 1449/2012 г. на ВКС, IV г.о./. Изтичането на давностния срок
по чл. 358 от КТ погасява правото на иск и е основание за неговото отхвърляне. Става
въпрос за специална давност, по-кратка от общата давност по чл. 110 и чл. 111 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 358, ал.1, т.2 КТ давностният срок за предявяването на
искове, отнасящи се до прекратяване на трудовото правоотношение и защитата на
работниците или служителите срещу незаконните уволнения, е двумесечен, като към
тези искове се отнасят трите иска: по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ - исковете за отмяна
на уволнението и за възстановяване на предишната работа и за поправка на
основанието за прекратяване по чл. 344, ал. 1, 4 КТ. Срокът за предявяване на иска
тече от деня на прекратяване на трудовото правоотношение, съгл. чл. 358, ал. 2, т. 1 от
КТ. Трудовото правоотношение между страните е прекратено със заповед от
17.12.2021г., считано от същата дата, на която е връчена и заповедта на ищеца, от
който момент се приема за начало на срока по чл.358 от КТ. Исковата молба е
депозирана в съда на 07.03.22 г. /пощенско клеймо 04.03.2022 г./, т. е. след изтичане на
двумесечния срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 от КТ – 17.02.2022.
Кодексът на труда не предвижда отклонения от общия режим на давността по
нашето гражданско право. Това означава, че и спрямо давността по трудови спорове
ще важат основанията и действието на спирането и прекъсването на давността (чл. 115
и чл. 116 ЗЗД), сред които не попада като основание заболяване на страната.
Със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение,
обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на
последиците, в сила от 13.03.2020 г. в първоначалната редакция на чл. 3, т. 2 от този
закон за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да
текат давностните и други срокове, предвидени в нормативни актове, с изтичането на
които се погасяват или прекратяват права или се пораждат задължения за
частноправните субекти, с изключение на сроковете по Наказателния кодекс и Закона
3
за административните нарушения и наказания. Според редакция на чл. 3, т. 2 с ДВ, бр.
34 от 09.04.2020 г. спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се
погасяват или придобиват права от частноправните субекти. Според чл. 4, ал. 1
сроковете, определени в закон, извън тези по чл. 3, които изтичат по време на
извънредното положение и са свързани с упражняване на права или изпълнение на
задължения на частноправни субекти, както и действието на административните
актове, което е ограничено със срок и изтича по време на извънредното положение, се
удължават с един месец от отмяната на извънредното положение.
Причината за приемането на разпоредбите са събитията, настъпили по време на
пандемията от Covid-19, и нуждата да се създадат условия за опазване здравето и
живота на хората чрез въвеждане на временни забрани, ограничения и специални
правила на поведение, но същевременно и да се предотврати опасността от засягане на
законни права и интереси на правните субекти, когато упражняването им изисква
извършване на действия, създаващи опасност за здравето и несъвместими с наложените
временни забрани и ограничения.
Приетият мораториум е допуснат за препятстване и спиране на давността
поради наличие на извънредни обстоятелства, които имат отражение по отношение на
цялото общество и препятстват нормалното функциониране на правоотношенията.
Законодателят в този случай и за посочения период е отчел необходимостта за
налагане на подобна възбрана. Извънредното положение в страната е отменено на
13.05.2020 г.
Съдът не може да дописва закона и приема обстоятелства, които да спират и
прекъсват давността, непредвидени в същия.
В законодателството ни е прокаран в редица закони принципът, че „срещу онзи,
който не може да действа, давност не тече“. Във вторичното право на Европейския
съюз понякога се уреждат и давностни срокове. Това може да стане както чрез
директиви, така и чрез регламенти. Има случаи, когато се предвижда, че основанията за
спиране и препятстване на давността се уреждат от националното право (вж. например
чл. 60, параграф 4 от Регламент (ЕС) 2021/782 на Европейския парламент и на Съвета
от 29.04.2021 година относно правата и задълженията на пътниците, използващи
железопътен транспорт; за директиви вж. т. 9.1.ж от настоящото съчинение). В други
случаи в правото на ЕС изрично се предписва, че държавите членки трябва да осигурят
давностни срокове, отговарящи на определени изисквания. Така в Съображение 36 от
Директива 2014/104/ЕС на Европейския парламент и Съвета от 26.11.2014 относно
някои правила за уреждане на искове за обезщетение за вреди по националното право
за нарушения на разпоредбите на правото на държавите членки и на Европейския съюз
в областта на конкуренцията се съдържа следното указание: „Националните правила за
начало, продължителност, спиране или прекъсване на давностните срокове не следва
4
неправомерно да възпрепятстват предявяването на искове за обезщетение за вреди. (…)
Давностният срок не следва да започва да тече преди да бъде прекратено нарушението
и преди ищецът да узнае или да може разумно да се предполага, че знае за поведението,
съставляващо нарушението, факта, че нарушението му причинява вреда и
самоличността на нарушителя. Държавите членки следва да могат да запазят или
въведат общо приложими абсолютни давностни срокове, при условие че
продължителността на тези абсолютни давностни срокове не прави практически
невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правото на обезщетение в
пълен размер“.
Съдът на Европейския съюз (СЕС) има практика, свързана с принципа „contra
non valentem agere non currit praescriptio“. Така например според него член 46 от
Статута на Съда на Европейския съюз се тълкува в смисъл, че погасяване по давност
не може да се противопостави на претърпяло вреда лице, което е узнало едва в по-
късен момент за пораждащия вредата факт и което поради това не е разполагало с
разумен срок за представяне на своята искова молба или претенция преди изтичането
на давностния срок (Решение Gascogne Sack Deutschland GmbH & Gascogne, дело T-
577/14, т. 44). В скорошната си практика СЕС е разсъждавал относно давностния срок
за предявяване на иск за неоснователно обогатяване от страна на потребител по
договор, обявен за недействителен поради наличие на неравноправна клауза. В
решение Profi Credit Slovakia (C?485/19, т. 49) се приема, че национални правила,
изискващи от потребителя да предяви претенциите си пред съда в срок от три години,
считано от датата на неоснователното обогатяване, доколкото това обогатяване може
да е осъществено в хода на изпълнението на дългосрочен договор, е възможно да
направят изключително трудно упражняването на предоставените му с Директива
93/13 или с Директива 2008/48 права и при това положение такива правила нарушават
принципа на ефективност. СЕС изрично е посочил, че проблем не е
продължителността на срока, а началото му, тъй като „съществува немалък риск
съответният потребител да не предяви в императивния срок правата, които му
предоставя правото на Съюза, което ще го постави в положение, при което не е
възможно да претендира правата си“.
В скорошната практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ)
приема, че незачитането на функциите на давността е достатъчно да обоснове
нарушение на основни човешки права, каквото е правото на достъп до съд и
справедлив съдебен процес по чл. 6, параграф 1 от Европейската конвенция за правата
на човека (ЕКПЧ). В решението по делото Howald Moor v. Switzerland (жалби №
52067/10 и 41072/11) е разгледан казус с работник, който през 1960-1970 е бил изложен
на азбест по време на работата си. През 2004 г. лекарите установяват, че страда от
туморно заболяване, за което безспорно е доказано, че е от излагането на азбест.
Съдилищата в Швейцария отхвърлят иска като погасен по давност, тъй като съгласно
5
швейцарското право узнаването на вредата не е от значение за началото на давността.
В решението по спора Съдът по правата на човека отбелязва, че латентният период за
азбестови заболявания може да бъде няколко десетилетия, поради което, ако се
приложи швейцарската давност, неизбежно към момента на откриването на
заболяването давността ще е изтекла. Макар Европейският съд по правата на човека да
изтъква убедеността си в това, че правната норма относно давностните срокове
преследва легитимна цел, а именно правната сигурност, той признава, че
систематичното прилагане на правилото за давностните срокове към лицата, страдащи
от болести, които могат да бъдат диагностицирани едва след много години след
събитията, които ги предизвикват, лишава тези лица от възможността да защитят
правата си пред съда. ЕСПЧ счита, че в случаите, когато е научно доказано, че лицето
не може да знае, че страда от определено заболяване, това обстоятелство следва да се
вземе предвид при изчисляването на давностния срок.
Националната уредба е съобразена с тези разрешения, което ясно проличава в
различните начални моменти, от които започва да тече давността за предявяване на
различните искове, както и в основанията за спиране на същата.
В практиката на Конституционния съд на Република България също е признат
посочения принцип /Решение № 4 от 11.03.1998 г. по конст. д. № 16/97 г./ Същият
директно е приложен в Решение № 2 от 30.03.2000 г. по конст. д. № 2/2000 г. на КС,
макар и във връзка с преклузивен срок: „Когато лицето е възпрепятствано от „особени
непредвидени обстоятелства“ (по терминологията на чл. 45, ал. 1 Данъчния
процесуален кодекс (ДПК)) да упражни своето право на обжалване, в действие влизат
конституционните принципи на справедливостта и правовата държава, от които се
извежда правилото „срещу неспособния (юридически) да действа срокът не тече (contra
non valentem agere non currit praescriptio)“. Правно-техническо въплъщение на това
правило са институтите на спиране, продължаване и възстановяване на сроковете“.
Според КС „всеки срок се основава на мълчаливото предположение, че в
предоставения му период от време носителят на съответното право разполага с
действителната възможност да упражни правото си. Наличието на действителна
възможност за упражняване на правото на защита е условие за ефективността на това
право и може да бъде определено като конститутивен (и конституционен) елемент на
последното – чл. 56 и чл. 120, ал. 2 от Конституцията“. С такива мотиви КС е обявил за
противоконституционна разпоредбата на чл. 45, ал. 5 ДПК, с която се изключва
възможността за възстановяване на пропуснат срок за подаване на жалби за
определени категории данъчни актове. /в този смисъл е статията Принципът „срещу
онзи, който не може да действа, давност не тече“ (част I), публикувана в Предизвикай
правото на 29.02.22 г. , с автор Т. Р./.
В настоящия случай, дори съдът да приложи посочения правен принцип и не се
6
ограничи до изрично посочените основания в закона, то не се установява сочената
невъзможност за лицето да упражни правото си на иск.
На първо място, действително съществува лекарско предписание, че лицето не
следва в 10-дневен срок, считано от 16.02.22 г. да напуска дома си или до 26.02.22г.
подобно предписание липсва в последващия амбулаторен лист от 21.02.22 г. Сочената
невъзможност касае два дни от срока по чл. 358 КТ. В периода от 17.12.2021г. до
15.02.22 г. ищецът е могъл да упражни правата си. Действително в амбулаторния лист
от 16.02 2022 г. е отразено, че оплакванията датират от 2 месеца, но същевременно
задължително медицинско предписание за тях няма, а от представения сигнал до
Инспекция по труда и писмо от Президенството се установява, че ищецът е имал
възможността да сезира тези институции, като по същия начин е бил способен да
сезира и съда – лично, като упълномощи друго лице или посредством съдействието на
трето лице – пощенски оператор, лицензиран куриер или чрез изпращане на молбата си
по електронен път.
По изложените съображения съдът намира възражението за изтекла погасителна
давност за предявяване на иска за основателно, поради което претенцията на ищеца да
бъде признато уволнението за незаконно и да се отмени Заповед № 63/17.12.2021г., с
оглед сезирането на съда с това искане след двумесечния срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ,
което не позволява да се реши спора по същество, следва да бъде отхвърлено като
погасено по давност.
Ищецът е освободен от заплащане на такси и разноски по делото. С оглед
отхвърлянето на предявения иск ответникът има право на разноски, но същият не е
претендирал такива.
Така мотивиран Пернишкият районен съд,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от В. ИЛ. П., с ЕГН **********, срещу Областна
администрация П., ЕИК *********, със седалище гр. П., пл. „Св. Иван Рилски“ № 1 Б,
иск с правно основание чл.344 ал.1 т.1 КТ за признаване за незаконно и за отмяна на
уволнението му, извършено със заповед №63/17.12.2021г. на Областния управител
като погасен по давност.
Решението може да бъде обжалвано пред Пернишкия окръжен съд в
7
двуседмичен срок от 03.06.2022 г. съгласно чл. 315 ГПК.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
8