Р Е Ш Е Н И Е
град София, 13.12.2018 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ Д. ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: АНЕТА ИЛЧЕВА
при секретаря ЮЛИЯ
АСЕНОВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №2017 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Със съдебно
решение №82926 от 04.04.2017г., постановено по гр.дело №62615/2015г. по описа
на СРС, І Г.О., 124-ти състав, е признато за установено на правно основание чл.422
във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД, че „В.” ЕООД дължи
на „Д.С.” ООД сумата от 2355.00 лв., представляваща дължима цена за извършени и приети строително-монтажни работи - изграждане на два броя слаботокови системи - домофонни системи, съгласно договор №002-13
от 02.08.2013г., ведно със
законна лихва за периода от 04.06.2015г. до изплащане
на вземането, както и на
основание чл.422 във
връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 402.48 лв., представляваща лихва за
забава за периода от 26.09.2013г. до 01.06.2015г., за които
е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по гр.д. №31539/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 124-ти състав. Със същото съдебно решение е осъден
„В.” ЕООД да заплати на „Д.С.” ООД на правно основание чл.78, ал.1 от ГПК
сумата от 55.15 лв., представляваща направени разноски в заповедното
производство, както и сумата от 919.05 лв., представляваща направени разноски в
исковото производство.
Постъпила е
въззивна жалба от „В.” ЕООД, чрез адв. Й.Г., с която се
обжалва изцяло решението на СРС като се излагат доводи за недопустимост и
алтернативно за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на обжалвания
съдебен акт. На първо място се поддържа, че СРС неправилно и без да са налице
предвидените в закона предпоставки е постановил неприсъствено решение, което се
явява недопустимо и като такова следва да бъде отменено и делото да бъде
върнато за разглеждане от друг съдебен състав на първоинстанционния съд.
Алтернативно в случай, че съда прецени, че обжалваното решение е допустимо се
навеждат доводи за неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт, като
постановен в противоречие на закона и събраните по делото доказателства. Поддържа
се, че първоинстанционният съд е обосновал неправилен извод за валидно
възникнало облигационно правоотношение между страните на основание сключен
между тях договор, съгласно който ответникът като възложител е възложил на
ищеца като изпълнител, който е приел да извърши видове СМР срещу задължение на
възложителя да заплати извършените видове дейности. Излага се още, че
представената по делото фактура не представлява годно доказателство, от което
да се установява извършена от ищеца в качеството на изпълнител и приета от
ответника в качеството на възложител работа. Твърди се, че издадената фактура
не може да служи като доказателство за извършване от изпълнителя на възложени
СМР, като в тежест на ищеца е да докаже извършените видове СМР по вид, обем и
количество, което същият не е сторил в хода на съдебното производство. Поддържа
се, че по делото не са събрани доказателства за надлежно приемане на
възложената работа от възложителя - представените приемо-предавателни
протоколи не са подписани от представляващия дружеството-възложител, поради
което само на това основание изпълнителят не може да претендира заплащането й
на основание чл.266, ал.1 от ЗЗД. Излага се още, че СРС не е обсъдил наведено и
поддържано от ответника възражение по чл.301 от ТЗ. Поддържа се, че
първоинстанционният съд като е направил погрешен анализ на събраните по делото
доказателства е обосновал неправилен извод за основателност на исковите
претенции. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с
който да отмени изцяло съдебно решение №82926 от 04.04.2017г., постановено по
гр.дело №62615/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 124-ти състав, като недопустимо
или алтернативно като неправилно и незаконосъобразно. Не заявява претенция за присъждане
на разноски.
Въззиваемата страна - „Д.С.” ООД, чрез адв.
Л.И., депозира писмен отговор, в който взема становище относно
неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Изложени са аргументи, че обжалваното
решение е валидно и допустимо и наведените от въззивника
доводи, че същото е постановено като неприсъствено решение са неоснователни.
Поддържа се, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал
релевантните за спора факти и доказателства като е приел, че са налице
основанията в закона за ангажиране на отговорността на въззивника. Твърди се,
че наведените от въззивника доводи не кореспондират
на събраните по делото доказателства и като такива се явяват неоснователни. Моли
съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно
обжалваното съдебно решение. Претендира присъждане на разноски. Представя
списък по чл.80 от ГПК.
Предявени са
от „Д.С.” ООД срещу „В.” ЕООД при условията на обективно съединяване искове с
правно основание чл.422 във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД и чл.422 във връзка с чл.415 от ГПК във
връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които
да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните пред
първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните
за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай по делото не
е спорно обстоятелството и се установява от събраните по делото доказателства,
че за процесните искови суми, предмет на предявените установителни искове, е издадена на 12.06.2015г. заповед за
изпълнение на парично вземане по чл.410 от ГПК по гр.дело №31539/2015г. по описа на СРС, І
Г.О., 124-ти състав,
образувано по подадено на 04.06.2015г. заявление от въззиваемия-ищец
- „Д.С.” ООД за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК и в
срока по чл.414 от ГПК въззивника-ответник - „В.” ЕООД
е подал възражение за недължимост на исковите суми.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта
му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от
СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от „Д.С.” ООД срещу „В.” ЕООД при
условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 във връзка
с чл.415 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД
и чл.422 във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за основателност
на предявените искове с правно основание чл.422 във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД във
връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД и чл.422 във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с
чл.86, ал.1 от ЗЗД, като на основание чл.272 ГПК
препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с
направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, които въззивният
съд счита за неоснователни, следва да се добави следното:
На първо място неоснователно се явява
възражението на въззивника, че обжалваното решение
е постановено като неприсъствено, поради
което се явява недопустимо и като такова подлежи на отмяна. В конкретния случай
въззивният съд намира, че в проведеното съдебно
производство пред СРС не са били налице законоустановените предпоставки по
чл.238 от ГПК за постановяване на неприсъствено решение и обжалваният съдебен
акт не е постановен по реда на чл.239 от ГПК, същият не носи реквизити на неприсъствено
решение - решението е мотивирано по същество, както и в него е отбелязано, че
подлежи на въззивно обжалване. Налице е допуснат
технически пропуск в мотивите на обжалвания акт като е отбелязано, че са налице
предпоставките за постановяване на неприсъствено решение, което обаче не води
до опорочаване на неговата валидност и допустимост.
По доводите за незаконосъобразност на
обжалвания акт, съдът приема следното:
В случая спорен е въпроса налице
ли е валидно облигационно правоотношение между страните, възникнало на
основание сключен между тях
договор за СМР за изграждане на слаботокови
системи №002-13/02.08.2013г., съответно
по издадената от въззиваемия
- „Д.С.” ООД фактура
№107/18.09.2013г. дължимо ли е плащане по нея от страна на
въззивника - „В.” ЕООД. Правилно е преценено от
първостепенния съд при съвкупен анализ на всички събрани по делото доказателства
– писмени, гласни и прието като
неоспорено заключение на съдебно-техническа
експертиза, че между страните е бил сключен валиден
договор за изработка, с предмет извършване от изпълнителя - „Д.С.” ООД на видове СМР, изразяващи се в доставка, монтаж и
пуск на слаботокови системи по вид и параметри, описани в Приложение №1 и №2
към договора, срещу заплащане от възложителя - „В.”
ЕООД на уговорено възнаграждение в общ размер на сумата от 2355.00 лв. с ДДС. В случая сделката между страните
има характер на търговска, тъй като е сключена между търговци и е свързана с
упражняваното от тях занятие. С оглед на обстоятелството, че този вид сделки
няма изрична правна регламентация в ТЗ, по силата на препращащата норма на
чл.288 от ТЗ се уреждат от гражданското законодателство и по-конкретно от
чл.258-269 от ЗЗД. По аргумент на чл.266, ал.1 от ЗЗД възнаграждението може
да се претендира поначало, освен ако не е уговорено друго, след като работата бъде приета
от възложителя.
Следователно от приемането на извършената
работа възниква задължението
за поръчващия - в
случая възложителя, за заплащане на договореното възнаграждение на изпълнителя. В този смисъл следва да се приеме, че изискуемостта на вземането
на изпълнителя за възнаграждение
е обусловено от приемане на
работата от възложителя /чл.264, ал.1 ЗЗД/. Приемането
на извършената работа обхваща
два момента: 1/ фактическото получаване
на конкретно изработеното от поръчващия
и 2/ признанието, че изработеното
съответства на поръчаното.
В този смисъл приемане има само, когато реалното получаване на изработеното се придружава от изрично или мълчаливо изразено заявление на поръчващия, че счита работата съобразена с договора /т.е. приемането не е само фактическо,
но и правно действие/. Настоящият състав счита, че в конкретния случай по
делото са ангажирани доказателства за извършване от изпълнителя на възложената му
работа - в приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза
експертът категорично е направил своя извод, че на обекти, находящи се на
адрес: гр.********, както и на адрес: с.********, са монтирани работещи домофонни системи с конкретно посочени марки, състоящи се
от елементи, описани в приложени по делото оферти - Приложение №1 и №2 към
сключения договор, както и са описани в съставените приемо-предавателните
протоколи. Предвид констатациите на съдебния експерт, които не са оспорени от
въззивника-ответник в хода на производството пред първата инстанция, се обосновава
извода, че ищецът е доказал, че е извършил възложените му видове СМР по вид,
обем и количество и релевираното във въззивната жалба възражение за липсата на
доказателства в тази насока е изцяло неоснователно и не кореспондира на
събраните по делото доказателства. На следващо място съдът счита, че издадената
проформа- фактура №107/18.09.2013г., на която ищецът /въззиваем в настоящото производство/ се позовава
в претенцията си за заплащане
на незаплатеното, но
уговореното възнаграждение за извършената и приета работа обвързва въззивника-ответник доколкото по делото не са
ангажирани доказателства за наличието на обстоятелствата,
визирани в разпоредбата на чл.301 от ТЗ. В случая неоснователно е наведеното от въззивника възражение по чл.301
от ТЗ. От показанията на разпитания
по делото свидетел Д.се установява, че за обекта в кв.Бояна лично е предал входно табло на управителя на дружеството-възложител,
който е получил доставените
стоки. Съдът кредитира показанията на този свидетел, който са дадени в резултат
на негови преки и непосредствени впечатления, не са
противоречиви и кореспондират
на останалите приети по делото писмени доказателства. Ето защо следва да се приеме, че с приемането
на стоките управителя на дружеството-възложител
е потвърдил сключената от негово име сделка, без да се противопостави и в случая е приложена презумпцията,
предвидена в чл.301 ТЗ. Следователно се налага извода, че
възложителят е приел извършената работа и претендираното
от въззиваемия-ищец вземане, представляващо неизплатено,
но договорено възнаграждение, за която сума е издадена процесната
фактура, е изискуемо. В производството по делото пред първата инстанция не са
ангажирани доказателства при доказателствена тежест за въззивника за изпълнение
на поетото от него задължение да заплати договореното възнаграждение
на изпълнителя. При липсата на доказателства за заплащане на
уговореното възнаграждение правилно първоинстанционният съд е приел, че са налице
предпоставките за ангажиране
на договорната отговорност
на възложителя за изпълнение
на задължението му по чл.266, ал.1, изр.1 от ЗЗД по сключения договор за
изработка за
СМР за изграждане на слаботокови
системи №002-13/02.08.2013г., съответно
по издадената от въззиваемия
- „Д.С.” ООД фактура
№107/18.09.2013г.. По тези съображения искът за претендираното вземане,
което ответникът не е
доказал, че е платил, е основателен, доводите срещу уважаването му не намират опора в закона и доказателствата
по делото, поради което въззивният съд приема, че обжалваното решение, с което предявеният иск с правно основание чл.422 във
връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.266,
ал.1 от ЗЗД е изцяло уважен е правилно и законосъобразно и на основание чл.271,
ал.1 от ГПК следва да бъде потвърдено.
Следва да се отбележи, че по отношение на предявения иск с правно основание
чл.422 във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД във въззивната жалба не са изложени конкретни оплаквания,
поради което и с оглед обстоятелството, че въззивният
съд е ограничен само от посоченото в жалбата /по аргумент на чл.269 от ГПК/,
настоящият състав препраща към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 от ГПК, без да излага собствени такива
като счита, че същите са законосъобразни, съответстват на събраните по делото
доказателства и са постановени при правилно приложение на материалния закон.
Поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд
съдебното решение, с което са уважени предявените при условията на обективно
съединяване искове с правно основание чл.422 във връзка с чл.415 от ГПК във
връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД и чл.422 във
връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД е правилно и законосъобразно
и като такова следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода от правния спор
основателна се явява претенцията на въззиваемата
страна за присъждане на сторените от него разноски пред настоящата инстанция.
На основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК въззивника
- „В.” ЕООД следва да бъде осъден да заплати
на въззиваемия - „Д.С.” ООД сумата от 400.00 лв., представляваща реално
направени разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие и списък по
чл.80 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение №82926 от 04.04.2017г., постановено по гр.дело №62615/2015г.
по описа на СРС, І Г.О., 124-ти състав.
ОСЪЖДА „В.” ЕООД, с ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:***; да заплати на „Д.С.” ООД, с ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:***; на правно основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78,
ал.1 от ГПК сумата от 400.00 лв. /четиристотин лева/, представляваща направени
по делото разноски за заплатен адвокатски хонорар пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :
1./
2./