Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 24.02.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти
ноември през две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 9106 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 98997 от 24.05.2020 год., постановено по
гр.дело № 77886/2017 г. на СРС, І Г.О., 171
състав, е признато за установено по иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК,
предявен от „А.з.с.н.в.“ АД, ЕИК ******, против А.Т.Г., ЕГН **********, че А.Т.Г.
дължи н. „А.з.с.н.в.“ АД, сумата от 1612,60 лева, от която главница 600 лв., по
договор за паричен заем № 5079154/19.02.2014 г., вземането по който е
прехвърлено по силата на Договор за цесия от 19.02.2014 г. сключен между „Вива кредит“ ООД и „ А.з.с.н.в.“ АД, ведно със законна
лихва за периода от 29.05.2017 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в
размер на 509,36 лв. за периода от 04.03.2014 г. до 02.09.2014 г., такса в размер
на 200 лв., лихва за забава в размер на 303,24 лв. за периода от 05.03.2014 г.
до 29.05.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по гр.дело № 34192/2017 г. по описа на СРС, 38 състав. С решението на съда
е осъдена на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК, А.Т.Г., ЕГН **********, да
заплати н. „А.з.с.н.в.“ АД, ЕИК ******, сумата 757,88 лева, представляващи
направени по делото разноски и сумата 82,25
лева – разноски в заповедното производство по гр.дело № 34192/2017 г. по
описа на СРС, 38 състав.
Срещу
решението на СРС, 171 с-в е постъпила въззивна жалба от А.Т.Г., подадена чрез назначения й особен
представител по делото адв.Г.Д., с искане същото да бъде отменено,
и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени
предявените искове. Твърди се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на съдопроизводствените
правила и на материалноправните разпоредби
на закона.
Въззиваемата страна- ищец „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ***, чрез процесуалния си представител
юрк.М.Х.оспорва жалбата, като неоснователна, по
съображения изложени в депозирана по
делото молба. Моли съда, жалбата като
неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение -потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение по делото.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като
обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на
чл.266
от ГПК, които да
променят така приетата за установена
от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва
да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
Предвид възприемането
на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Въззивната жалба
е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва
да се разгледа
по същество.
Съгласно чл.269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. При
постановяването му е допуснато нарушение на материалноправни
норми на закона. С оглед на което същото се явява неправилно, поради следните
съображения:
В
настоящия случай, съдът приема за безспорно установено обстоятелство по делото,
че на 19.02.2014 г. в гр.София е бил сключен договор за паричен заем между „Вива кредит“ ЕООД, гр.София, като заемодател и А.Т. Г., като заемател, по силата на който заемодателят е предал в
собственост на заемателя сумата от 600 лв., а заемателят се е задължил да върне същата на заемодателя при
конкретно посочени в договора условия. Установява се също така по делото, от
рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания/ цесия/, сключен на
22.01.2013 г. между „ Вива кредит“ ЕООД, гр.София,
като продавач и „А.З.С.Н.В.“***,
като купувач, от препис- извлечение от
приложение № 1/ 01.10.2014 г. към договор за продажба и прехвърляне на
вземания/ цесия/, сключен между „ Вива кредит“ ООД, гр.София и „ А.З.С.Н.В.“*** от 22.01.2013 г. и от
потвърждение за сключена цесия на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД от „Вива кредит“ ЕООД,
гр.София, че вземането на „Вива
кредит“ ЕООД, гр.София към заемателя А.Т.Г. по договор
за паричен заем, сключен на 19.02.2014 г. е прехвърлено на ищеца „ А.з.с.н.в.“ ЕАД,
***. С оглед обстоятелството, че предишният
кредитор е потвърдил писмено по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД станалото
прехвърляне, поради което настоящия състав приема, че условието за прехвърляне
на вземанията се е сбъднало и договорът
е породил правни последици.
Прехвърлянето
на вземане /цесията/ е договор, с който кредиторът на едно вземане /цедент/ го прехвърля на трето лице /цесионер/.
Длъжникът по вземането не е страна по договора. Тъй като цесията засяга
интересите освен на страните по договора и на трето лице – цедирания
длъжник, се налага извършването на допълнително действие – съобщаване на
длъжника за цесията – чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи действие, съобщението
трябва да бъде извършено от цедента – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Без да е елемент от фактическия състав на договора, съобщението има
значение с оглед на третите лица – цедирания длъжник,
правоприемниците и кредиторите на цедента и на цесионера. Прехвърлянето на вземането има действие за
всички трети лица от момента, в който съобщението бъде получено от длъжника –
чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Непротиворечива
е съдебната практика, че съгласно
разпоредбата на чл. 99 ал. 4 ЗЗД прехвърлянето на вземането има действие
спрямо длъжника от деня, когато е съобщено от предишния кредитор - от цедента и че правно релевантно за действието на цесията
спрямо длъжника е единствено съобщаването й извършено от цедента,
но не и от цесионера - новия кредитор; момента, от
който цесионерът е материалноправно
легитимиран кредитор по цесията срещу длъжника, съгласно чл. 99 ал. 4 ЗЗД е
момента, от който цесията поражда действие спрямо длъжника - датата на
уведомлението до длъжника, извършено от цедента. Ако
към исковата молба по иск на цесионера срещу
длъжника, е приложено уведомление на цедента до
длъжника за извършената цесия, същото уведомление, достигнало до длъжника с
връчване на препис от исковата молба, съставлява надлежно съобщаване за
цесията, съгласно чл. 99 ал. 3 пр. 1 ЗЗД, прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника, на основание чл. 99 ал. 4 ЗЗД и същото следва да бъде
съобразено от съда, като факт от значение за спорното право, настъпил след
предявяване на иска, на основание чл. 235 ал. 3 от ГПК. /В този смисъл е съдебната практика на
ВКС- решение № 123/24.06.2009 г. по т.дело № 12/ 2009 г. на ІІ т.о. и решение №
3/16.04.2014 г. по т.дело № 1711/2013 г. на І т.о./.
Спорът пред настоящата въззивна
инстанция, определен от наведените с въззивната жалба
оплаквания, е концентриран върху това дали цесията е породила действие по
отношение на ответника- длъжник с оглед установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД императивно изискване за съобщаването й на последния, за да има обвързващ и
за него ефект. В процесния случай по делото е
представено пълномощно, по силата на което цедента е
упълномощил цесионера за уведомяване на длъжника за
извършената цесия по чл.99, ал.3 ЗЗД.
Съдът приема, че по силата на принципа на свободата на договарянето
/чл.9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия
кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова упълномощаване не
противоречи на целта на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. От друга страна, при отсъствието на специални
изисквания в закона за начина на уведомяване на длъжника за цесията,
съобщението до него следва да се приеме за надлежно и когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като приложение към
исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за
изпълнение на цедираното вземане. Като факт от
значение за спорното право, настъпил във висящия процес, извършеното по този
начин уведомление от цедента до длъжника следва да се
съобрази от съда при разглеждане на исковата претенция на цесионера
срещу длъжника съгласно правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК. Ето защо, а и по
аргумент за по-силното основание, извършеното в процесния
случай упълномощаване на цесионера от страна на цедента да уведоми длъжника, представлява друг валиден
начин за нотифициране на цесията. В този смисъл е
постановената от ВКС по реда на чл. 290 ГПК практика, обективирана
в Решение № 123/24.06.2009 г. по т.дело № 12/2009 г. по описа на II т.о.,
Решение № 78/09.07.2014 г. по т.дело № 2352/2013г. по описа на II т.о.,
Решение № 3/16.04.2014 г. по т.дело № 1711/2013 г. по описа на I т.о.
Като споделя и прилага цитираната съдебна практика настоящата въззивна инстанция приема, че изходящото от цедента, чрез нейния пълномощник, уведомление за
извършената цесия, представено с исковата молба на ищеца- цесионер
и достигнало до ответника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията
съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането
поражда действие и за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. В настоящия
случай обаче, съдът приема, че приложеното към исковата молба на ищеца- цесионер уведомление за извършена цесия не е достигнало до
ответницата с връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея на назначения
на ответницата по делото особен представител адв.Г.Д..
Безспорно същото е връчено на адв.Г.Д., в качеството му
на назначен особен представител на ответницата по делото по реда на чл.47, ал.6
от ГПК. В случая връчването на уведомлението за цесията, като приложение към
исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за
изпълнение на цедираното вземане на ответницата, чрез
назначения й от съда особен представител по делото, не съставлява надлежно
съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото
прехвърляне на вземането да е породило действие и за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД.
Съдът
приема, че в процесния случай ответницата по делото
не е надлежно уведомена за извършената цесия, тъй като съобщението за това е
достигнало до знанието единствено на нейния особен представител адв.Г.Д., като тук аргументите се черпят от особената
фигура на особения представител, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК. В
съдебно производство, в което на ответника-длъжник е назначен особен
представител по реда на чл. 47, ал.6 от ГПК, длъжникът не се представлява от надлежно
упълномощен от него адвокат-пълномощник, който би могъл да доведе до знанието
на ответника всички относими към спорното право
факти, включително знанието за извършената цесия. Връчването на уведомлението
за цесия на особен представител на ответника по делото не би могло да се
приравни, нито на връчване на ответника /поради невъзможност за извършване на
фактически действия от страна на особения представител, които да доведат до знанието
на длъжника за цесията/, нито на упълномощен адвокат, който би могъл да извърши
тези фактически действия, доколкото връзката с клиента му се предполага.
Представителната власт на особения представител спрямо ответника по делото,
произтича от акт на съда, с който е назначен същия, като приложение намират
правилата на разпоредбата на чл. 47, ал. 6 от ГПК, която се свързва с общото
правило на чл. 29, ал. 3 ГПК – /в този смисъл и мотивите на т. 6 на
Тълкувателно решение № 6 от 06.11.20013
г. по тълкувателно дело № 6/2012г. на ОСГТК, ВКС/, която представителна власт е
ограничена, арг. чл.29, ал.5 от ГПК, което води до
извода, че особеният представител на ответника по делото не притежава пасивна
представителна власт да приема волеизявления свързани с промяна в материалното
правоотношение.
На
следващо място, съдът приема, че в процесния случай
ответницата по делото не е надлежно уведомена за извършената цесия и чрез адв.Рада Лилова, която е получила на 09.01.2019 год.,
препис от исковата молба и приложенията към нея, видно от приложено по делото
съобщение. В процесния случай, безспорно е
обстоятелството, че адв.Р.Л.е пълномощник на длъжника
А.Т.Г. в заповедното производство, в
което е подадено възражение, чрез пълномощника адв.Р.Л.срещу
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. От
друга съдът приема, че призоваването чрез съдебен адресат или пълномощник
съгласно разпоредбата на чл.39, ал.1 от ГПК се извършва, когато по конкретното
дело страната е посочила в седалището на съда лице, на което да се връчат
съобщенията, или има пълномощник по делото. Заповедното производство и
производството по установителния иск по чл.422 ГПК,
независимо, че са взаимно обусловени, са различни производства и се разглеждат
по различен съдопроизводствен ред, поради което
разпоредбата на чл.39, ал.1 от ГПК в исковото производство следва да намери
приложение, ако страната, в случая ответницата по иска с отговора на исковата
молба или по-късно посочи съдебен адресат или упълномощи процесуален
представител. Без да има посочен съдебен адресат или упълномощен представител в
исковото производство, за съда, разглеждащ установителния
иск, не съществува задължение да уведоми ответника по исковата молба на
посочения във възражението срещу заповедта за изпълнение пълномощник. /В този смисъл е съдебната практика на ВКС-
определение № 45 от 28.01.2011 г. по т.дело № 564/2010 г. по описа на ВКС,
Т.К., ІІ т.о./.
По изложените съображения и с оглед на
обстоятелството, че в процесния случай цесията на
основание чл.99, ал.4 от ЗЗД не е породила своето действие спрямо длъжника, въззивният съд намира, че ищецът не е материалноправно
легитимиран да претендира цедираното му вземане срещу
ответника, тъй като последният не дължи да престира
на него, а на стария кредитор. С оглед
на което, предявените искове с правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във връзка с чл.240 от ЗЗД
и чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, следва да бъдат отхвърлени, като
неоснователни и недоказани.
При така изложените съображения и
поради несъвпадане на приетите от двете инстанции изводи по съществото на
спора, първоинстанционното решение, като неправилно и
незаконосъобразно следва да бъде отменено изцяло, включително и в частта
относно разноските, като постановено в нарушение на материалния закон и вместо
това да бъде постановено решение, с което предявените искове с правно основание
чл. 422, ал.1 от ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във връзка с чл.240 от ЗЗД и чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, следва да бъдат отхвърлени, като
неоснователни и недоказани.
При
този изход на спора, на въззиваемата страна-ищец,
разноски за въззивното
производство не се дължат. Такива не се дължат и на въззивника-
ответник.
На
следващо място, съдът приема, че на основание чл.77 от ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати по сметка на
СГС, сумата от 100 лв.- дължима държавна такса за въззивно
обжалване, с оглед обстоятелството, че ответникът е представляван по делото от
особен представител, подал въззивната жалба.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 98997 от 24.05.2020 год., постановено по гр.дело №
77886/2017 г. на СРС, І Г.О., 171 състав и вместо това
постановява:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление:***, офис сграда ******, ап.4, срещу А.Т.Г., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във вр.
чл.240, ал.1 ЗЗД вр. чл.99 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че А.Т.Г., ЕГН **********, дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК ******, по цедирано вземане по договор за цесия от 22.01.2013 г. и
приложение № 1/ 01.10.2014 г. към него, сумата от 1612,60 лева, от която главница от 600 лв., по
договор за паричен заем № 5079154/19.02.2014 г., ведно със законна лихва за
периода от 29.05.2017 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на
509,36 лв. за периода от 04.03.2014 г. до 02.09.2014 г., такса в размер на 200
лв., лихва за забава в размер на 303,24 лв. за периода от 05.03.2014 г. до
29.05.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
по ч.гр.дело № 34192/2017 г. по описа на СРС, 38 състав, като неоснователни
и недоказани.
ОСЪЖДА „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, офис сграда ******, офис 4, да заплати
по сметка на Софийски Градски Съд, на основание чл.77 от ГПК, сумата от 100 лв./
сто лева/, представляваща дължима държавна такса по подадената въззивна жалба.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг.
на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.