Р Е Ш Е Н И Е
№…………..
гр. София, 11.11.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-В въззивен състав, в открито съдебно
заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
при участието на секретар Алина Т., като
разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 4475 по описа за 2021
г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20216150 от 05.10.2020
г., постановено по гр.д. № 62850 по описа за 2018 г. на СРС, III ГО, 81 състав, съдът е признал за
установено по реда на чл. 422 от ГПК, че ответниците Е.Т. К. и П.Д.П. дължат
разделно на ищеца „Т.С.” ЕАД сумата в общ размер на 1983,60 лева – главница за
доставена в периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г. топлинна енергия в имот с
абонатен №******, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 14.09.2018 г. до изплащане на вземането,
сума в размер на 391,09 лева – лихва за забава върху главното вземане за
периода 01.10.2016 г. – 10.09.2018 г., както и сумата в размер на 5,65 лева,
представляваща дялово разпределение за имота за периода м. 05.2015 г. – м.
04.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.09.2018
г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 60568 по описа за 2018 г. на СРС, III ГО, 81 състав, като е било
постановено, че Е.Т. К. и П.Д.П. дължат по ½ от сумите. С решението
предявения иск за главница за топлинна енергия е бил отхвърлен за разликата над
1983,60 лева до пълния предявен размер от 4232,53 лева, както и предявения иск
за заплащане на лихва за забава върху главницата за разликата над 391,09 лева
до пълния предявен размер от 1082,76 лева и за периода 30.08.2015 г. –
30.09.2016 г. С решението е бил отхвърлен предявения иск за заплащане на
начислено дялово разпределение за сумата над 5,65 лева до пълния предявен
размер от 11,30 лева, както и иска за забава за целия предявен размер от 2,91
лева. С решението ответниците са били осъдени да заплатят по ½ от сумата
в размер на 206,66 лева - на „Т.С.” ЕАД за разноски в исковото производство, и
от сумата в размер на 69,94 лева - „Т.С.” ЕАД за разноски в заповедното
производство. Ищцовото дружество е било осъдено да заплати на всеки от
ответниците сумата в размер на 221,35 лева – разноски в исковото производство.
Решението в частта, с която е било
признато за установено, че дължат суми от ответниците, е било обжалвано от последните
с обща въззивна жалба. В жалбата се твърди, че ищецът не бил представил
убедителни писмени доказателства за основанието и дължимостта на процесните
суми за главница и лихва, поради което претенциите му били неоснователни и
недоказани. Посочва се, че ответниците били направили възражение за изтекла
погасителна давност за претенцията в размер на 2931,16 лева за периода май 2014
г. – 14.09.2015 г., за сумата в размер на 1082,76 лева – лихва за забава върху
тази главница, и за сумата в размер на 181,54 лева по изравнителната сметка за
периода 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г. В жалбата се твърди, че ищецът не е
успял да докаже основателността и дължимостта на претенцията по изравнителна
сметка за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2016 г. за сумата в размер на
224,34 лева. Твърди се, че топлинният счетоводител давал крайна дължима сума
след извършени плащания в изравнителната сметка и че за периода 01.05.2015 г. –
30.04.2016 г. крайната дължима сума била 224,34 лева. Възразява се, че съдът
нарушил процесуалните правила като игнорирал ответниковите аргументи. Мотивите
за уважаване на претенцията на ищеца за периода 01.05.2015 г. – 30.04.2016 г.
били нелогични, необосновани и неправилни. Ищецът не бил доказал наличие на
облигационно правоотношение с ответниците. Твърди се, че за определен период от
исковия период ответниците не са обитавали процесното жилище, като съдът не бил
уважил доказателственото им искане във връзка с доказване на това тяхно
твърдение, поради което СРС бил допуснал процесуално нарушение. Твърди се, че в
настоящия случай намирал приложение Законът за защита на потребителите, като се
касаело за непоискана доставка, което било в разрез със ЗЗП и европейското
законодателство. Направено е искане за отмяна на обжалваното решение и
отхвърляне на исковата претенция. Направено е искане за присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е
постъпил отговор на въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство.
Не е постъпило и становище от третото лице-помагач по делото „Т.с.” ЕООД.
С Разпореждане № 20084673/01.04.2021 г.,
постановено по първоинстанционното дело и имащо характер на решение по реда на
чл. 247 от ГПК, съдът е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в Решение
№ 20216150 от 05.10.2020 г.
В открито съдебно заседание страните,
редовно призовани, не са се явили и не са били представлявани.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Със заявление вх. № 3072997/14.09.2018 г.,
подадено от „Т.С.” ЕАД, е било поискано издаването на заповед по чл. 410 от ГПК
за сумите: 4232,53 лева – главница за незаплатена топлинна енергия за периода
от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., сумата от 1082,76 лева – лихва за забава от
30.08.2015 г. до 10.09.2018 г., сумата от 11,30 лева – главница за услугата
дялово разпределение, сумата от 2,91 лева –лихва за забава, ведно със законната
лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК до окончателно изплащане, срещу Е.Т. К. и П.Д.П. при
условията на разделност при квоти от по 1/2. В законоустановения срок Е.Т. К. и
П.Д.П. са подали възражения по чл. 414 от ГПК срещу заповедта. На 03.12.2018 г.
ищецът е бил уведомен, че претенциите по заповедта са били оспорени и може да
предяви искова молба касателно същите в едномесечен срок.
С искова молба с вх. № 2034127/18.12.2018
г. ищецът „Т.С.” ЕАД е предявил срещу Е.Т. К. и П.Д.П. обективно кумулативно
съединени искове за сумите по заповедта, ведно със законната лихва от 14.09.2018
г. до окончателно изплащане. В исковата молба са били изложени твърдения, че
ответниците се явяват клиенти на топлинна енергия на основание чл. 153,
ал. 1 от ЗЕ за следния топлоснабден имот - апартамент, намиращ се на
адрес: гр. София, ж.к. „*********№******. Посочва
се, че съгласно чл. 150 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия за
битови нужди от топлопреносното предприятие се осъществява при публично
известни общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С." ЕАД на
потребители за битови нужди в гр. София, като ответниците не е упражнили
правата си по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ и спрямо тях са влезли Общите
условия за продажба на топлинна енергия, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008
г. на ДКЕВР, влезли в сила от 13.02.2008 г., и Общите условия, одобрени с
решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, влезли в сила на 12.03.2014 г. Релевирани
са съображения, че в раздел XI от Общите условия
от 2014 г., чл. 33, съответно в чл. 33, Раздел VIII
от Общите условия от 2008 г., са определени редът и срокът, по които купувачите
са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно: в
30-дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят, в който смисъл
задължението на ответниците за заплащане на дължимите от тях суми в размера,
посочен в ежемесечно получаваните фактури, е най-късно до края на текущия
месец, следващ месеца на доставката на топлинна енергия. След изтичането на последния
ден от месеца, ответниците са изпаднали в забава за тази сума. С общите условия
от 2014 г. било установено, че клиентите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуване на
интернет страницата на дружеството и че дружеството начислява обезщетение за
забава само за задълженията по изравнителните сметки. Поддържа се, че ответниците
са използвали доставяната от дружеството топлинна енергия и не са заплатили
дължимите суми.
В срока по чл. 131 от ГПК ответниците са
депозирали общ отговор на исковата молба, с който са оспорили основателността,
допустимостта и доказаността на предявените искове.
В открито съдебно заседание на
10.02.2020 г. ищецът, чрез процесуалния си представител, е посочил, че
претендира от ответниците процесните суми на основание това, че последните са
собственици на процесния имот. С протоколно определение от същото заседание
съдът е оставил без уважение като неотносимо искането на ответниците за
изискване на справка от Дирекция „Гранична полиция” за доказване на
обстоятелствата дали ответниците са живели на територията на Република
България.
В открито съдебно заседание от
28.09.2020 г. ответниците, чрез упълномощения им адвокат, са посочили, че не
оспорват собствеността да е тяхна. В същото съдебно заседание процесуалният
представител е посочил, че прави възражение за изтекла погасителна давност за
вземането за отоплителния период от 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г. по
изравнителната сметка за сумата от 181,54 лева и че изрично уточнява периода,
за който е направил възражение за погасителна давност.
По делото е представено удостоверение за
наследници на Д.И.С., видно от което същата е починала на 22.07.1999 г. и към
този момент е имала местонахождение на адреса на процесния апартамент. Като законни
наследници са отбелязани двамата ответници.
По делото е представено
заявление-декларация за абонатен номер №******, но видно от същото не става
ясно до кого е било подадено и липсват данни, от които да се прецени дали е
било входирано при ищеца.
От представените по делото от третото
лице - помагач изравнителни сметки се
установява, че за периода 01.05.2015 г. – 30.04.2016 г. дължимата сума за
топлинна енергия възлиза на 1653,00
лева
без ДДС или 1983,60 лева с ДДС, при начислена сума по фактури в размер на
1466,05 без ДДС (или 1759,26 лева с ДДС) и сума за доплащане в размер на 224,34
лева с ДДС. Според същите за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. дължимата
сума за топлинна енергия възлиза на 1874,07 лева без ДДС или 2248,88 лева с
ДДС, при начислена сума по фактури в размер на 1722,79 лева без ДДС (или
2067,35 лева с ДДС) и сума за доплащане в размер на 181,54 лева с ДДС. По
делото не са представени доказателства за извършени плащания от ответниците.
Съдът констатира разминаване между отразените суми в изравнителните сметки и
тези, посочени в съобщенията към фактура № ********** и № **********,
представени от ищеца към исковата молба. Съдът кредитира данните съобразно
документите, изготвени от третото лице- помагач, предвид че същото осъществява
услугата по „топлинно счетоводство”, поради което и съдът приема, че ищецът е
провел пълно и главно доказване на дължимостта на горепосочените суми до
размера, отразен именно в представените по делото изравнителни сметки.
По делото е бил представен и протокол от
17.09.2008 г. на Общото събрание на етажните собственици на процесния вход за
вземане на решение услугата „дялово разпределение” да се извършва от „Т.С.”
ЕООД, конституирано като трето лице – помагач по делото. От приложеното към
исковата молба извлечение, представените от третото лице- помагач фактури,
изравнителни сметки и протоколи от 2015 г. и 2016 г. се установява, че до
процесния имот не е бил осигурен достъп за извършване на отчет на
разпределителите/топломерите и водомерите за топла вода, както и че е била
извършвана услугата дялово разпределение.
Въззивният съд счита, че предвид
параметрите на осъществяване на въззивния съдебен контрол, ограничаващи се до
произнасяне по оплакванията в жалбата по отношение на правилността на акта на
СРС, не е необходимо и относимо да обсъжда останалите писмени материали,
събрани по делото.
С оглед приетите фактически положения
въззивният съд достигна до следните изводи от правна страна:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение в
обжалваната част е валидно и допустимо. Предвид извокираните с жалбата
възражения, въззивният съд счита, че решението се явява правилно в обжалваните
части.
В жалбата се твърди, че ищецът не бил
представил убедителни писмени доказателства за основанието и дължимостта на
процесните суми за главница и лихва, поради което претенциите му били
неоснователни и недоказани. Въззивният съд счита, на първо място, оплакването
за бланкетно, предвид това, че не са изложени конкретни доводи срещу събраната
доказателствена маса. На второ място, въззивният съд констатира, че по делото
са били приобщени писмени доказателства – фактури, изравнителни сметки и
констативни протоколи, от които се извежда доказаността на исковите претенции в
присъдения от СРС размер.
Бланкетно и неоснователно се явява
възражението в жалбата, че съдът нарушил процесуалните правила, като игнорирал
ответниковите аргументи. В крайния си акт по същество съдът е коментирал своевременно
релевираните от страните възражения, като е анализирал същите с оглед
разпределената по делото доказателствена тежест и ангажираните по делото
доказателства. В тази връзка, въззивният съд не констатира пропуски в
обжалваното решение.
Неоснователно е възражението касателното
липсата на облигационно правоотношение с ответниците. Отношенията между
доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия период са
регламентирани в ЗЕ. Съгласно уредбата в него, за да бъде обвързано едно
лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлопреносно предприятие при
публично известни общи условия, същото следва да има качеството на потребител
на топлинна енергия за битови нужди. През процесния период е действала нормата
на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, според която „клиент на топлинна енергия” са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140,
ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна
енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36,
ал. 3 от ЗЕ. Съгласно § 1, т. 42 от ДР от ЗЕ,
„клиент на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице –
собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството си.
Предвид изложеното следва, че е
необходимо да бъде установено, че лицето е собственик или носител на вещно
право на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, за да се приеме, че то е клиент на топлинна
енергия за битови нужди. В настоящия случай, в открито съдебно заседание от
28.09.2020 г. ответниците, чрез упълномощения им адвокат, са посочили, че не
оспорват собствеността върху процесния имот да е тяхна. На основание чл. 175 от ГПК съдът счита, че с оглед на признанието следва да се приеме, че ответниците
са носители на правото на собственост върху имота. От представените по делото
писмени материали успешно се установява, че сградата, в която се намира имотът,
е топлоснабдена. Предвид това, ответниците се явяват клиенти на топлинна
енергия и задължени лица за потребената енергия. В този смисъл, неотносимо за
спорния предмет се явява твърдението на ответниците, че същите не са обитавали
имота, доколкото се явяват задължени лица за неплатените суми, а доказването
или не на обстоятелството дали са обитавали имота или не, не би променило
факта, че същите са титуляри на правото на собственост върху същия и оттам се
явяват клиенти на топлинна енергия. Районният съд не е допуснал процесуално
нарушение във връзка с отказването на събирането на доказателства в тази
насока, предвид това че с определение е оставил доказателствените искания на
ответниците в тази насока като неотносими.
Неоснователно се явява възражението за
наличието на непоискана доставка, което било в разрез със Закона за защита на
потребителите и европейското законодателство. В тежест на ответниците в случая
е да докажат, че изрично са отказали доставянето на топлинна енергия до
процесния имот, за което по делото не са били ангажирани каквито и да е
доказателства.
Неоснователно и недоказано се явява
твърдението в жалбата, че топлинният счетоводител давал крайна дължима сума
след извършени плащания в изравнителната сметка и че за периода 01.05.2015 г. –
30.04.2016 г. крайната дължима сума била 224,34 лева. Видно от разпределената
доказателствена тежест, ответниците е следвало да извършат доказване на
положителните факти, на които основават твърденията си, каквито са тези за
извършено плащане. По делото не са ангажирани доказателства в тази насока. Нещо
повече, видно от представените от третото лице – помагач изравнителни сметки за
периода 01.05.2015 г. – 30.04.2016 г. дължимата сума за топлинна енергия
възлиза на 1653,00 лева
без ДДС или 1983,60 лева с ДДС, колкото е присъдил и СРС след прилагане на
погасителната давност, при начислена сума по фактури в размер на 1466,05 без
ДДС (или 1759,26 лева с ДДС) и сума за доплащане в размер на 224,34 лева с ДДС.
Процесуалния представител на ответниците в открито съдебно заседание на
28.09.2020 г. не е оспорил, а напротив същият се е позовал на писмените
доказателства като ясни и за двата отоплителни сезона, като е поискал да не се
назначават съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза в тази връзка. Въззивният
съд счита, че ищецът е провел пълно и главно доказване на претенцията си за
този период в посочения размер от 1983,00 лева, дължима сума за топлинна
енергия.
В жалбата се излагат оплаквания, че
ответниците били направили възражение за изтекла погасителна давност за
претенцията в размер на 2931,16 лева за периода май 2014 г. – 14.09.2015 г., за
сумата в размер на 1082,76 лева – лихва за забава върху тази главница, и за
сумата в размер на 181,54 лева по изравнителната сметка за периода 01.05.2014
г. до 30.04.2015 г. В открито съдебно заседание от 28.09.2020 г. обаче процесуалният
представител на ответниците е посочил, че прави възражение за изтекла
погасителна давност за вземането за отоплителния период от 01.05.2014 г. до
30.04.2015 г. по изравнителната сметка за сумата от 181,54 лева и че изрично
уточнява периода, за който е направил възражение за погасителна давност.
Доколкото не е посочен отделен период за уточнението, следва да се приеме, че
адвокатът е заявил, че уточнява, че възражението за погасителна давност за
вземанията на ищеца е за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г. Издаването
на изравнителната сметка за сумата от 181,54 лева се явява след този период. Районният
съд се е съобразил с така уточнения период, като в мотивите си е констатирал,
че за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г. вземанията са били погасени.
Недопустимо е пред първоинстанционния съд страната да релевира възражение за
погасяване по давност за друг период, при условие че вече веднъж е заявила
такова и е уточнила за кой период е възражението. Присъдената лихва за забава
върху задължението за главница за топлинна енергия се явява именно в интервала,
непогасен по давност. Неправилно обаче районният съд е посочил периода, който
се явява дължим и непогасен по давност за задължението на главница за топлинна
енергия, а именно – м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г. Непогасени по давност се
явяват задълженията за топлинна енергия за периода от 01.05.2015 г. до м.
04.2016 г. Видно от писмените доказателства по делото, за периода 01.05.2015 г.
– 30.04.2016 г. дължимата сума за топлинна енергия възлиза на 1983,60 лева, при
начислена сума по фактури в размер на 1466,05 без ДДС (или 1759,26 лева с ДДС)
и сума за доплащане в размер на 224,34 лева с ДДС. Непогасено по давност се
явява и задължението по изравнителната сметка за сумата в размер на 181,54 лева
по изравнителната сметка за периода 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г., но предвид
забраната за неутежняване на положението на жалбоподателя (чл. 271, ал. 1, изр.
2 от ГПК), въззивният съд не може да се произнесе в тази насока.
Доколкото в жалбата не са били направени
други изрични оплаквания касателно решението на СРС в обжалваните части,
въззивният съд счита, че същото следва да бъде потвърдено като правилно.
Решението в частта относно сумата в размер на 1983,60 лева следва да се
потвърди при правилния период от 01.05.2015 г. до 30.04.2016 г.
С оглед изхода от спора пред въззивния
съд на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на въззиваемата страна се дължат
разноски. Въззивнаемата страна е претендирала такива, но въззивният съд счита,
че не следва да ѝ се присъждат. Въззиваемото дружество не е взело активно
участие в производството, което да оправдае присъждането на юрисконсултски
хонорар. По делото не е постъпил отговор на въззивната жалба и процесуален
представител на въззиваемото дружество не се е явил в открито съдебно
заседание. По делото е била депозирана единствено една бланкетна молба преди
провеждане на заседанието, в която не са били развити каквито и да е конкретни
доводи или възражение по повод спора пред въззивния съд.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20216150 от
05.10.2020 г., постановено по гр.д. № 62850 по описа за 2018 г. на СРС, III ГО, 81 състав и поправено по реда
на чл. 247 от ГПК с Разпореждане № 20084673/01.04.2021 г., В ЧАСТТА, с която е
било признато за установено по реда на чл. 422 от ГПК, че Е.Т. К., ЕГН **********,
с адрес: ***, и П.Д.П., ЕГН **********, с адрес: ***, дължат разделно на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление:***, сумата в общ размер на 1983,60 лева – главница за доставена за
правилния период от м. 05.2015 г. до м. 04.2016 г. топлинна енергия за в имот с
абонатен №******, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 14.09.2018 г. до изплащане на вземането,
сума в размер на 391,09 лева – лихва за забава върху главното вземане за
периода 01.10.2016 г. – 10.09.2018 г., както и сумата в размер на 5,65 лева,
представляваща дялово разпределение за имота за периода м. 05.2015 г. – м.
04.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.09.2018
г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 60568 по описа за 2018 г. на СРС, III ГО, 81 състав, като Е.Т. К. и П.Д.П.
дължат по ½ от сумите.
Решението в отхвърлителните части не
е било обжалвано и е влязло в сила.
Решението е постановено при
участието на трето лице – помагач „Т.С.” ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.