Р Е Ш Е Н И
Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание
на четвърти декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши
съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 8396 по
описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 518357 от 29.10.2018 г.,
постановено по гр. д. № 9449/2018 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ
Гражданско отделение (ІІ ГО), 156-ти състав, допълнено с решение №
10055/14.01.2019 г. по реда на чл. 250 ГПК, районният съд е признал за незаконно и е отменил
уволнението на Т.Ж.Ж., ЕГН **********, извършено със Заповед № ВСС –
115/04.01.2018 г., издадена от Д.Т. – главен секретар на Висшия съдебен съвет
(ВСС), на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ, възстановил е, основание чл. 344, ал.
1, т. 2 КТ, ищцата на длъжността, заемана от нея преди уволнението – „младши
експерт-юрист“ в отдел „Конкурси на магистрати“ в дирекция „Съдебни кадри и
конкурси на магистрати“ при ВСС, и е осъдил ответника да заплати на ищцата, на
основание чл. 344, ал.
1, т. 3 КТ във връзка с чл. 225 КТ, сума в размер на 3 858,21 лв. – парично обезщетение
за оставане без работа в периода от 05.01.2018 г. – 02.07.2018 г., ведно със
законна лихва от 08.02.2018 г. – датата на предявяване на исковата молба, до
окончателното плащане на вземането, като е отхвърлил осъдителния иск за
разликата до пълния предявен размер от 7 386
лв.
На основание чл. 78, ал. 1 и
ал. 3 ГПК, районният съд е разпределил отговорността за разноски съобразно
изхода на делото и е осъдил ВСС да заплати държавна такса и разноски, на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК, съразмерно с уважената част от исковете, по
банкова сметка ***.
Срещу така
постановеното решение от 29.10.2018 г., в частта, в
която са уважени предявените от ищцата искови претенции, и срещу решението от 14.01.2019
г., постановено по реда на чл. 250 ГПК, в указания законоустановен срок по реда на чл.
259, ал. 1 ГПК са депозирани въззивни жалби от ВСС, в които се
излагат доводи, че същите са неправилни поради противоречие с материалния
закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа
се, че решението от 29.10.2018 г. е постановено при наличие на вътрешно
противоречие в мотивите на съда и в несъответствие със събраните писмени
доказателства. Излагат се доводи за допуснати съществени процесуални нарушения
от районния съд, изразяващи се в допускане на събиране на гласни доказателства
чрез разпит на свидетели за едни и същи обстоятелства и на двете страни и
провеждане на разпит единствено на свидетеля на едната страна – в случая на
ищеца, без заличаване на допуснатия свидетел на ответната страна. Сочи се, че
изясняването на обстоятелства, имащи пряко отношение към начина на изпълнение
на задълженията на ищцата, посочени в длъжностната й характеристика, е от
съществено значение за доказване на предмета на делото. Поддържа се, че
неправилно е прието от районния съд, че по делото не са ангажирани достатъчно
доказателства, за да се направи еднопосочен и безпротиворечив извод за
законност на оспореното уволнение. Акцентира се, че законосъобразността на
същото се установява от показанията на свидетеля Ц.Т. и от изгответния от нея
доклад. Сочи се, че за системността на допускане на грешки при изпълнението на
служебните задължения на ищцата свидетелстват и дадените от нея обяснения,
приети като писмени доказателства по делото. Поддържа се и че ищцата се е
опитвала да прехвърли отговорността за тях върху нейните колеги и ръководител.
Излагат се доводи, че е предприемала и недопустима самоинициатива за извършване
на действия извън длъжностната й характеристика. Оспорва се извода на районния
съд, че констатираните от работодателя факти, въз основа на които в
уволнителната заповед е направен извод за липса на качества на ищцата, не са
били доведени нейното знание. Съобразно изложеното се иска решението от
29.10.2019 г. да бъде отменено в обжалваните части и предявените от ищцата искове
да бъдат отхвърлени изцяло, като неоснователни. Иска се отмяна и на решението,
постановено по реда на чл. 250 ГПК. Претендират се разноски и юрисконсултско
възнаграждение.
В
указания законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК са
постъпили отговори на въззивните жалби от насрещната страна – Т.Ж.Ж., в които
се излагат подробни доводи за неоснователност на същите и за правилност и
законосъобразност на решението в обжалваната част. Съобразно изложеното се иска
същото да бъде потвърдено от въззивния съд. Претендират се разноски за
въззивното производство за платен адвокатски хонорар.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Производството
е образувано по въззивни
жалби, подадени от процесуално легитимирана страна и в законоустановения
срок реда на чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което същите са процесуално допустими.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение единствено в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си единствено за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените си
задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо в обжалваната част. При постановяване на oбжалвания съдебен акт не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните във
въззивната жалба оплаквания, същото е и правилно в атакуваната част, като въззивният съд споделя изцяло изложените
в мотивите му съображения от фактическа и правна страна, поради
което и на основание чл. 272 ГПК препраща
към тях. Независимо от това, във връзка с непреклудираните възражения и
доводите, изложени в жалбите, въззивният съд намира следното:
Предмет на делото са обективно кумулативно съединени конститутивни искове с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, и осъдителна искова
претенция с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225 КТ, с които се
претендира признаване за незаконно и отмяна на обсъжданото уволнение,
възстановяване на ищеца на заеманата от него длъжност преди уволнението и
осъждане на ответното дружество да му плати обезщетение за оставане без работа
през исковия период, съответно за разликата в получаваното трудово
възнаграждение.
С искова молба Т.Ж. поддържа, че между нея и Висшия съдебен съвет е
съществувало трудово правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор №
45-01-001/08.02.2016 г., сключен на основание чл. 68, ал. 1, т. 4 вр. чл. 70 КТ,
въз основа на който ищцата е изпълнявала длъжността „младши експерт-юрист"
в отдел „Конкурси на магистрати" в дирекция „Съдебни кадри и конкурси на
магистрати" при ВСС. Твърди се, че след изтичане на изпитателния срок, уговорен
в полза на работодателя, ищцата е атестирана съгласно чл. 20 от Вътрешните правила
за назначаване, атестиране и повишаване в ранг на съдебните служители в
администрацията на ВСС, като е получила крайна оценка по атестационен формуляр
за изпълнение на възложената й трудова функция 3 - „изпълнението отговаря на
изискванията". Сочи се, че след извършената атестация, към 07.11.2016 г.,
е увеличено основното й трудово възнаграждение въз основа на мотивирано
предложение на директора на Дирекция „Съдебни кадри и конкурси на магистрати“. Поддържа
се, че през месец октомври, 2017 г. е извършена отново атестация за извършената
от нея работа, която обхващала периода м. 10. 2016 г. до м. 06.2017 г. Сочи, че
е получила оценка 2 - „изпълнението е над изискванията за длъжността",
като отново е било увеличено основното й месечно трудово възнаграждение. Твърди,
че на 04.01.2018 г. й е връчена Заповед № ВСС - 115/04.01.2018 г., с която
трудовото й правоотношение е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ – поради липса на качества за ефективно изпълнение на работата. Оспорва
уволнението като незаконно, с твърдения, че в уволнителната заповед липсват
твърдения за конкретни обстоятелства и факти, въз основа на които може да се
направи извод за наличието на липса на посочените от работодателя качества. Оспорва
и твърденията на работодателя, че не притежава посочените в заповедта качества
за изпълнение на възложената работа. Съобразно изложеното иска уволнението да
бъде признато за незаконно и да бъде възстановена на длъжността, заемана преди него.
Претендира и присъждането на обезщетение за оставане на работа в следствие на
незаконното уволнение в размер на 7 386 лв. за периода 05.01.2018 г. –
02.07.2018 г., ведно със законна лихва от датата на предявяване на иска. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК от ответника е подаден отговор на искова молба, с който предявените
искове се оспорват. Излагат се подробни доводи, че са налице законоустановените
предпоставки на уволнителното основание по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ. Поддържа се, че уволнителната заповед е издадена въз основа на доклад
и приложения към него на началника на отдел „Конкурси на магистрати" в дирекция
„Съдебни кадри и конкурси на магистрати“, в който е посочена липса на конкретни
качества у ищцата, както и какви конкретни факти водят до този извод. Изложени
са доводи, че при съвкупната преценка на данните за работата на ищцата,
включително въз основа на изготвените за нея атестационни формуляри и приложени
към писмения отговор нейни становища и обяснения, се установява, че е налице
трайна липса на умения и способности за постигане на целите за заеманата
длъжност. Съобразно изложеното се иска предявените искове да бъдат отхвърлени.
Претендират се разноски.
С протоколно определение от 16.05.2018 г. е допуснато изменение на
предявените искове, като искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ е предявен за сумата от 2071, 77 лева за периода от 05.01.2018 г. до
20.02.2018 г., а искът по чл. 225, ал. 2 КТ за разлика във възнагражденията с оглед факта, че ищцата е постъпила на
по-ниско платена работа, е предявен за периода 21.02.2018 г. до 04.07.2018 г.,
така както бил предявен по размер с исковата молба.
По делото не е спорно, а и се установява при съвкупната преценка на
събраните доказателства – трудов договор № 45-01-001/08.02.2016 г., че ищцата е
назначена на длъжността „младши експерт-юрист" в отдел „Конкурси на
магистрати" в дирекция „Съдебни кадри и конкурси на магистрати" при
ВСС, считано от 09.02.2016 г., като със Заповед № ВСС - 115/04.01.2018 г.,
издадена от Главния секретар на ВСС, трудовото й правоотношение е прекратено,
считано от 04.01.2018 г.,
на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ – поради липса на качества за ефективно
изпълнение на работата.
Решението е постановено при правилно изяснена фактическа обстановка, към
която въззивният съд препраща.
Фактическият състав на приложеното уволнително основание изисква кумулативната наличност на три елемента –
липса на качества на съответния работник или служител, неефективно изпълнение
на работата и причинна връзка между тях. В тежест на работодателя е да докаже
липсата на претендираните качества. Доказването на отрицателните факти „липса на качества" се
осъществява чрез доказването на положителните факти, които имат отношение към
начина, по който работникът се справя с възложената работа и способността му да
изпълнява определени свои задължения (решение № 165/06.07.2011 г. по гр. д. №
1611/2009 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 195/18.07.2012 г. по гр. д. № 1382/2011
г. на ВКС, ІІІ ГО и др.). Основанието по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ е безвиновно. Става въпрос за обективна липса на качества, която може да се
дължи на недостатъчна образованост (но не и на липса на необходимото
образование, което е основание за прекратяване на трудовото правоотношение по
чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ), опит или природни дадености като съобразителност,
сръчност, схватливост, концентрация, способност за аналитично и логично
мислене, за работа с хора или клиенти, необходими за ефективно изпълнение на
трудовата функция. Липсата на качества трябва да отразява трайно състояние на работника или служителя. В резултат на тази
липса работникът или служителят не изпълнява или изпълнява лошо, неточно,
бавно, частично своите трудови задължения. Когато неизпълнението се дължи на
умишлено или небрежно поведение на работника или служителя, е налице нарушение на
трудовата дисциплина и основание за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение" поради тежко
виновно неизпълнение на трудовите задължения. От обективна страна и при двете
основания за прекратяване на трудовото правоотношение става въпрос за неизпълнение
на трудови задължения. Разликата е в субективното отношение на работника или
служителя към това неизпълнение. При безвиновното основание работникът или
служителят не желае постигане на неудовлетворителен трудов резултат, но поради
това, че не притежава необходимите качества, този отрицателен резултат е
налице. При дисциплинарното нарушение, като основание за дисциплинарно
уволнение, работникът или служителят притежава съответните качества, но
отрицателният резултат е последица на умисъл или небрежност от негова страна.
Теорията и практиката приемат, че заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение на основание чл. 328, ал.
1, т. 5 КТ следва да съдържа конкретните обстоятелства, мотивирали работодателя
да прекрати трудовото правоотношение, за да могат да се разграничат двете
хипотези. Наличието на посочени обстоятелства дава възможност от една страна на
работника или служителя да организира защитата си, а от друга страна осигурява
възможност за съда да осъществи контрол на работодателската преценка при
оспорване на уволнението. В практиката се приема, че посочването на
обстоятелствата може да стане по два начина - те да бъдат изложени в заповедта
за прекратяване на трудовото правоотношение или чрез препращане със заповедта
към други документи (например докладни записки, доклади и др.), в които се
съдържат изводи относно тези липсващи качества, и които да са станали достояние
на работника или служителя. Независимо кой начин работодателят ще предпочете,
заповедта за уволнение се счита мотивирана и в двата случая. При спор съдът
следва да извърши преценка въз основа на събраните по делото доказателства в
каква степен работникът наистина не притежава посочените качества и
действително необходими ли са те за ефективно изпълнение на възложената работа
(решение № 252/04.10.2012 г. по гр. д. № 1599/2011 г. на ВКС, ІІІ ГО, решение №
306/18.05.2010 г. по гр. д. № 1730/2009 г. на ВКС, ІІІ ГО, решение №
425/18.10.2011 г. по гр. д. № 1966/2010 г. на ВКС, ІV ГО, решение №
120/16.04.2014 г. по гр. д. № 5128/2013 г. на ВКС, ІV ГО, решение №
251/04.10.2012 г. по гр. д. № 1583/2011 г. на ВКС, ІІІ ГО, решение №
54/21.02.2012 г. по гр. д. № 865/2011 г. на ВКС, ІІІ ГО, решение №
150/11.06.2015 г. по гр. д. № 5166/2014 г. на ВКС, ІІІ ГО и др.).
Възможно е в уволнителната заповед да са изложени факти и обстоятелства,
които сочат от една страна на извършени дисциплинарни нарушения, а от друга -
на липса на качества на работника или служителя. В такива случаи, щом
работодателят е прекратил едностранно трудовото правоотношение на основание чл.
328, ал. 1, т. 5 КТ (а не по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ), излагането в заповедта и
на мотиви за наличие на дисциплинарни нарушения, не прави уволнението незаконно
на формално основание. В този случай, при спор за законността на уволнението, съдът
е длъжен да разгледа кои от изложените в уволнителната заповед обстоятелства
съставляват нарушения на трудовата дисциплина и кои от тях сочат на липса на
качества у работника. Първата група обстоятелства са ирелевантни за спора, щом
работодателят не е извършил дисциплинарно уволнение. По отношение на втората
група обстоятелства съдът е длъжен да разгледа спора по същество - като обсъди
доказателствата по делото и прецени в каква степен работникът наистина не
притежава посочените качества и доколко тези качества действително са
необходими за ефективно изпълнение на възложената работа. Ако отговори
положително на тези два въпроса, съдът не може да отмени уволнението като
незаконно по съображения, че в уволнителната заповед освен обстоятелства,
сочещи на липсващи у работника качества, са изложени и обстоятелства за
нарушения на трудовата дисциплина (решение № 120/16.04.2014 г. по гр. д. № 5128/2013 г. на ВКС, ІV ГО и
цитираната в него практика на ВКС - решение № 420/08.01.2013 г. по гр. д. №
1014/2011 г., ІV ГО, решение № 252/04.10.2012 г. по гр. д. № 1599/2011 г., ІІІ
ГО, решение № 306/18.05.2010 г. по гр. д. № 1730/2009 г., ІІІ ГО, решение №
421/02.04.2013 г. по гр. д. № 49/2012 г., ІV ГО, решение № 253/06.04.201 г. по
гр. д. № 4122/2008 г., ІV ГО).
Относно начина, по който в заповедта за уволнение следва да са изложени
липсващите качества се приема, че това може да стане както изрично, така и чрез
посочване на обстоятелствата, които сочат на тази липса. Съдът не може да се
десезира от разглеждането на спора по същество на формално основание, щом от
съдържанието на уволнителната заповед може да бъде изведено какви според
работодателя са качествата, които работникът трябва да има и които липсват у
него (решение № 169/31.05.2010 г.
по гр. д. № 728/2009 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 301/23.06.2011 г. по гр. д. №
531/2010 г. на ВКС, ІV ГО). В конкретния случай заповедта за уволнение има предвиденото в закона
съдържание, доколкото в същата са посочени липсващите качества на служителя,
мотивирали работодателя да прекрати трудовото правоотношение на посоченото в
нея основание, като са изложени и конкретни факти, въз основа на които е
прието, че служителят не притежава същите.
По доводите за
допуснати съществени процесуални нарушения от първоинстанционния съд:
Във въззивната
жалба се поддържа, че в противоречие с процесуалните правила районният съд е допуснал
събиране на гласни доказателства чрез разпит на двама свидетели за едни и същи
обстоятелства на двете страни, като независимо от това е провел разпит
единствено на свидетеля на едната страна – в случая на ищеца, без заличаване на
допуснатия свидетел на ответната страна.
С определение,
постановено в съдебно заседание, проведено на 25.04.2018 г. (л. 102 от делото
пред СРС), районният съд е допуснал събиране на гласни доказателства чрез
разпит на по един свидетел на всяка страна във връзка с установяването на
отношенията на ищцата с нейни колеги, по-конкретно относно обстоятелството има
ли комуникативни умения и коректни колегиални взаимоотношения. Делото е
отложено за 16.05.2018 г.
Видно от
протокола от проведеното на посочената дата съдебно заседание (л. 126 и сл. от
делото пред СРС), делото е отложено за 27.06.2018 г. за събиране на
доказателства, като на страните е предоставена последна възможност за събиране
на гласни доказателства в следващото съдебно заседание.
Съдебното
заседание, насрочено за посочената дата, е отложено за 06.07.2018 г. поради
внезапно заболяване на процесуалния представител на ответника – ВСС.
В проведеното на
06.07.2018 г. открито съдебно заседание (л. 181 и сл. от делото пред СРС) е
извършен разпит на допуснатия свидетел на ищеца при режим на довеждане – З.П.В..
От процесуалния представител на ответника – юрисконсулт Т., е заявено, че е
щяла да направи изявление за отказ от разпита на допуснатия им свидетел, тъй
като същият бил в платен годишен отпуск, но предвид факта, че делото ще се
отложи не по тяхна вина, е направено искане свидетелят да бъде разпитан в
следващото съдебно заседание. Впоследствие, в хода на заседанието, страните са
заявили, че нямат други доказателствени искания (л. 185 от делото пред СРС). Районният
съд е обявил съдебното дирене за приключено, дал е ход на устните състезания и
е обявил делото за решаване.
С определение от
20.07.2018 г. съдията-докладчик, на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, се е
отвел от разглеждане на делото. Впоследствие същото е преразпределено на нов
съдия-докладчик, който с определение от 26.07.2018 г. (л. 225 от делото пред
СРС), на основание чл. 253 ГПК, е отменил протоколното определение от
06.07.2018 г., с което е приключено съдебното дирене и е даден ход на устните
състезания, и е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на
15.10.2018 г.
Видно от
протокола от съдебното заседание, проведено на посочената дата (л. 299 и сл. от
делото пред СРС), съдът е оставил без уважение доказателственото искане на
ответната страна за разпит на свидетел за установяване на обстоятелства,
свързани с липса на комуникативни умения на ищцата с мотиви, че същото не е
необходимо. В същото съдебно заседание страните са заявили, че нямат други
доказателствени искания.
При така
установените факти въззивният съд намира, че не е допуснато твърдяното във въззивната жалба съществено
процесуално нарушение от районния съд във връзка с направеното от ответника доказателствено
искане за събиране на гласни доказателства. На първо място, не се установява да
е налице нарушение на принципа за равнопоставеност на страните в процеса, тъй
като с определение, постановено в съдебното заседание, проведено на 15.10.2018
г., районният съд е отменил, на основание чл. 253 ГПК, определението от
25.04.2018 г., с което е допуснат свидетел за установяване на същите факти на
ищцовата страна. Освен това, при постановяване на съдебния акт по същество на
спора съдът не е кредитирал показанията разпитания преди отмяната на
определението свидетел на ищеца. Необходимо е да се посочи и че отмяната
определение, което не слага край не делото, поради грешка, пропуск или
изменение на обстоятелствата, не съставлява процесуално нарушение, а е
предвидена в закона възможност, целяща обезпечаването на постановяване на
законосъобразен съдебен акт.
Въззивният съд намира, че не се установява и оставянето без
уважение на обсъжданото доказателствено искане на ответника да е рефлектирало
върху изясняването на предмета на делото. Когато доказателствата са поискани
своевременно, но не са били събрани от съда в нарушение на процесуалните му
задължения, с разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК законодателят е предоставил
възможност на страната-жалбоподател да попълни делото с относими за спорното
право доказателства – решение № 566/10.01.2011г. по гр.д. № 1019/09г. ІІ г.о.
ВКС. Липсата на повторно искане за допускане на доказателства, чието събиране
неправилно е било отказано, не лишава страната от възможността да попълни
делото с относимите и допустими доказателства във въззивното производство. В
конкретния случай, обаче, въззивникът не
е направил доказателствено искане, на основание чл. 266, ал. 3 ГПК, за събиране
на гласни доказателства за установяване на твърдения изгоден за него факт –
липса на комуникативни умения на ищцата. С оглед изложеното, отказът на
районния съд да допусне същите не рефлектира върху изясняването на предмета на
делото, доколкото въззивникът с процесуалното си бездействие във въззивното
производство сам се е лишил от възможността на бъдат събрани.
По доводите за
нарушения на материалния закон и необоснованост на обжалвания съдебен акт:
Неоснователни са твърденията на въззивника, че неправилно е прието от
районния съд, че по делото не са ангажирани достатъчно доказателства, въз
основа на които е възможно да се направи еднопосочен и безпротиворечив извод за
законност на оспореното уволнение.
Доказването на отрицателния факт, предпоставил правото на работодателя да
прекрати трудовото правоотношение на основание по чл. 328, ал. 1, т. 5 ГПК се
осъществява посредством положителните факти относно начина, по който служителят
се справя с възложената работа, необходимите за това качества и проявлението им
от страна на конкретния работник или служител в трудовия процес, като
способност. Положителните факти се въвеждат и установяват от работодателя при
оспорване на уволнението като незаконосъобразно на посоченото основание, като
са допустими всички доказателствени средства. В тази връзка настоящият съдебен
състав споделя практиката, на която се е позовал първоинстанционният съд при
постановяване на обжалвания съдебен акт, съгласно която при положение, че в
предприятието на работодателя е действала система за периодично индивидуално
оценяване на служителите, оценките за резултатите от работата им са определяни
с активно участие на самия оценяван служител, изразявал писмено съгласие или
несъгласие с атестацията в двустранно подписани документи, същите са от решаваща важност като писмени доказателства по
отношение предмета на доказване (решение № 186 от 11.12.2015 г. на ВКС по гр.
д. № 295/2015 г., III г. о., ГК).
В конкретния случай при
обсъждане на събрания по делото доказателствен материал, правилно и в
съответствие с изискването на чл. 235, ал. 2 ГПК, районният съд е съпоставил
показанията на свидетеля Т. със събраните по делото писмени доказателства. На
първо място, правилно районният съд е взел предвид обстоятелството, че
процесното трудово правоотношение е възникнало въз основа на Трудов договор №
45-01-001/08.02.2016 г., в който е уговорен срок за изпитване. Предвид
обстоятелството, че последният е бил уговорен в полза на работодателя и
трудовото правоотношение не е прекратено на основание чл. 71, ал. 1 КТ в
предвидения шестмесечен срок, въззивният съд намира, че не се установява до изтичането
му ищцата да не е имала нужните качества за заемане на длъжността. С оглед
изложеното, показанията на свидетеля Т., че още от назначаването й не се е
справяла с работата, не следва да бъдат кредитирани, доколкото се опровергават
от обективираните в действителността действия на работодателя, по-конкретно от
непрекратяване на трудовото правоотношение на ищцата в уговрения изпитателен
срок.
Не
се установява и след изтичане на същия Т.Ж. да не е имала необходимите качества
за изпълнение на длъжността. Напротив, от част от събраните писмени
доказателства – атестационен формуляр от 07.11.2016 г. с период на оценяване
месец февруари, 2016 г. – месец, октомври, 2016 г. и атестационен формуляр с
период на оценяване месец октомври, 2016 г. – месец юни, 2017 г., се установява,
че изпълнението на служебните задължения на ищцата се е подобрило във времето,
като за атестационен период месец октомври, 2016 г. – месец юни, 2017 г. същата
е изпълнявала работата си над изискванията за длъжността. В тази насока са и
приетите по делото писмени доказателства – заповед № ВСС-135/01.12.2016 г. на
Главния секретар на ВСС, с която е увеличено основното й месечно трудово възнаграждение,
както и представените предложения от М.Х.– директор на дирекция „Съдебни кадри
и конкурси на магистрати“, до Главния секретар на ВСС от 10.11.2016 г. и
11.07.2017 г. (л.107 – л. 109 от делото пред СРС) за определяне на максималния
за длъжността на Т.Ж. размер на основната й месечна заплата. В предложенията е
посочено, че при изпълнение на служебните си задължения ищцата проявява
изпълнителност, отговорност, дисциплинираност, отзивчивост и желание за работа.
Заявеното от свидетеля Т., че оценката на ищцата при втората атестация е била с
цел стимулиране на същата за поемане на по-голяма отговорност, въззивният съд
цени като субективно мнение на свидетеля, което не е в състояние да обори
факта, че работата на Т.Ж. за втория атестационен период е оценена като такава
над изискванията.
Представените обяснения
на служителя и доклад и показания на Ц.Т., касаещи периода след провеждане на втората
атестация, не обуславят извод в обратна насока. Същите биха били релевантни при
провеждане на евентуално дисциплинарно производство по реда на чл. 186 и сл. КТ, каквото не се твърди да е осъществено. За пълнота е необходимо да се посочи,
че от събраните доказателства въззивният съд не намира за установено
осъществяването на твърдените от ответника нарушения от ищцата при изпълнение
на служебните й задължения – неуведомяване за здравословно състояние на
магистрат, допускане на технически грешки при изготвяне документи и т.н.,
включително недопустима самоинициатива за извършване на действия извън
длъжностната й характеристика. Във възка с довода, че се е опитвала да
прехвърли отговорността за твърдените допуснати от нея нарушения върху прекия й
ръководител, следва да се посочи, че съгласно длъжностната характеристика за заеманата
от нея длъжност (л. 30 и сл. от делото пред СРС) – т. 6.3., т. 7.3 и т. VIII, ищцата е длъжна да отчита извършената работа пред
него, като по по-значими за крайния резултат решения съгласува работата си с
началника на отдела и/или директора на дирекцията. Цитираната в писмената
защита съдебна практика на ВКС, съгласно която след като работодателят е
прекратил едностранно трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т.
5 КТ, излагането в заповедта на мотиви и за наличие на дисциплинарни нарушения
не прави уволнението незаконно на формално основание, въззивният съд намира за
правилна, но неотносима, доколкото процесното уволнение не е признато за
незаконно на това основание. Във връзка с цитираната съдебна практика на СГС е
необходимо да се посочи, че от една страна, същата не е задължителна за
настоящия съдебен състав, а от друга – постановена е при различна фактическа
обстановка, поради което не е приложима към процесния случай.
С оглед изложеното,
противно на доводите във въззивната жалба и писмената защита на въззивника,
показанията на свидетеля Т. и представения от нея доклад не са достатъчни за
установяване на обстоятелството, че ищцата - към датата на уволнението, се е
намирала в трайно състояние, изразяващо се в липса на професионални и лични
качества за изпълнение на заеманата от нея длъжност. Във връзка с твърденията в
писмената защита, че дори да се приеме, че до приключване на втория
атестационен период ищцата е изпълнявала задълженията си в съответствие с изискванията,
в периода след месец юли, 2017 г. до датата на уволнението – 01.08.2018 г. това
не е било така, е необходимо да се посочи, че съгласно уволнителната заповед
ищцата не е изпълявала същите от датата на назначаването й, което не се
установява по делото.
По изложените съображения, доводите на въззивника, че районният съд не е
възприел правилно действителната фактическа обстановка, въз основа на което е
достигнал до неправилни правни изводи са неоснователни.
В обобщение, районният съд правилно е уважил предявения иск с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, като основателен, и е отменил оспореното
уволнение, като незаконосъобразно. Във връзка с доводите, че СРС неправилно е приел,
че докладът на Ц.Т. не е доведен до знанието на ищцата, е необходимо да се
посочи, че от събраните по делото доказателства действително не се установява същата
да е запозната с него. Това обстоятелство, обаче, не рефлектира върху
мотивираността на уволнителната заповед, тъй като съдържанието й отговаря на законоустановените
изисквания, съобразно изложеното по-горе, като уволнението е незаконно поради
липса на установяване от работодателя при условията на пълно и главно
доказване, съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, на уволнителното
основание – чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ.
По довода за неправилност на решението в частта, в която са уважени
предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 и чл. 344, ал. 1, т.
3 вр. чл. 225 КТ:
Предвид акцесорността на конститутивния иск с правно основание чл. 344,
ал. 1, т. 2 КТ и основателността на исковата претенция по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, с отмяната на обжалваната заповед за уволнение ищцата следва да бъде
възстановена на длъжността „младши експерт-юрист“ в отдел „Конкурси на магистрати“ в дирекция
„Съдебни кадри и конкурси на магистрати“ при ВСС. От
събраните по делото доказателства въззивният съд намира за установено, че са
налице и предпоставките за основателност на предявената искова претенция с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225 КТ за приетите за основателни
от районния съд размер и период. Във връзка с произнасянето по обсъжданите
искове е необходимо да се посочи, че по аргумент от чл. 269 ГПК и предвид при
липсата на изтъкнати конкретни пороци на обжалвания първоинстанционен акт във
връзка с тях, въззивният съд няма право да се произнася по основания за
неправилност, каквито не са посочени (решение № 31 от 14.03.2014 г. на ВКС по
гр. д. № 4339/2013 г., II г. о.).
В обобщение, поради неоснователността на непреклудираните и относими към
предмета на делото доводи, изложени във въззивните жалби и депозираната писмена
защита, липсата на нарушение на императивна материалноправна норма при
постановяване на обжалваните съдебни актове, и с оглед съвпадането на крайните
изводи на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционния съд от 29.10.2018 г. следва да бъде потвърдено в обжалваната част, като правилно и
законосъобразно. Като такова следва да бъде потвърдено и решението от 14.01.2019 г., постановено по
реда на чл. 250 ГПК.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, на основание
чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, има въззиваемата страна. От последната е направено искане за присъждане на такива за адвокатско възнаграждение
на един адвокат в размер на 800 лв. за отговор на въззивната жалба срещу
решението от 29.10.2018 г. и за процесуално представителство пред СГС, както и
за адвокатски хонорар в размер на 200 лв. за изготвяне на отговор на въззивната
жалба срещу решението от 14.01.2019 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК. Искането
е направено своевременно – в срока по чл. 80 ГПК, като разгледано по същество е
основателно.
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по
тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, за да се ангажира отговорността за разноски на въззивника,
следва по несъмнен начин да се установи, че по учредено по договор за правна
защита и съдействие мандатно правоотношение страните – въззиваем и адвокaт, са
уговорили конкретен размер на адвокатско възнаграждение и то е било заплатено,
каквато е процесната хипотеза (за справка: договори за правна защита и
съдействие – л. 20 и л. 37 от делото пред СГС). От въззивника-ответник е
направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Като съобрази материалния интерес по
делото, съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 Наредба № 1 от 9
юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ), както и липсата на
фактическа и правна сложност на спора и извършените от адв. Г. действия, съдът
намира че претендираното адвокатско възнаграждение за отговор на въззивната
жалба от 12.11.2018 г. следва да бъде намалено от 800 лв. на 499,58 лв. Претендираното
възнаграждение за отговор на въззивната жалба от 11.02.2019 е в минималния
размер, предвиден в НМРАВ, поради което възражението за прекомерност на същото
е неоснователно. С оглед изложеното, въвззивникът следва да бъде осъден да
плати на въззиваемия, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, разноски в
общ размер на 699,58 лв.
В подадената въззивна жалба,
въззивникът също е направил искане за присъждане на разноски и юрисконсултско
възнаграждение, но предвид неоснователността на жалбата, такива не му се
дължат.
Предвид цената на исковата
претенция и по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК настоящият съдебен акт
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 518357 от 29.10.2018 г.,
постановено по гр. д. № 9449/2018 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ
Гражданско отделение (ІІ ГО), 156-ти състав, в
обжалваните части.
В необжалваната отхвърлителна част решението е влязло в сила.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 10055/14.01.2019 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК по
гр. д. № 9449/2018 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско
отделение (ІІ ГО), 156-ти състав.
ОСЪЖДА Висш съдебен съвет, с адрес: град София, ул. „********да заплати, на
основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, на Т.Ж.Ж., ЕГН **********, с адрес: ***, сума в размер на 699,58 лв., представляваща
разноски пред въззивната инстанция – платен адвокатски хонорар.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на
страните пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.