Р
Е Ш Е
Н И Е
№163/гр. Варна, 04.07.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ВАРНЕНСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД – ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито публично съдебно заседание на
деветнадесети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИЛИЯН ПЕТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ
НИКОЛИНА
ДАМЯНОВА
При участието на секретаря Ели Тодорова като разгледа докладваното от съдия Георги
Йовчев в.т.д.№281/2019 год., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба на А.В.С., гражданин на Руска Федерация, с адрес гр. Правец,
ул. „Опълченска” № 14, чрез адв.К.М. - САК срещу решение
№179/28.02.2019 г. по т.д.663/2018 г. по
описа на ВОС, с което са отхвърлени исковете му срещу „МИГ
– МАРКЕТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. „Страхил
войвода“ № 15, с правно основание
чл.55, ал.1 предл. второ ЗЗД за заплащане на сумата от 54 249.97 лева,
претендирани като платени на неосъществено основание с три ПКО от 04.06.2013,
07.06.2013 и 01.07.2013 год. по уговорки за закупуване на студио № 19, намиращо
се в гр.Бяла и в евентуалност, иск с правно основание чл.55, ал.1 предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 15 600 лева, платени без
основание с ПКО от 07.06.2013 год. и в евентуалност, платени на неосъществено основание
поради незакупуване на ап.119, ведно със законната лихва върху сумата, считано
от датата на исковата молба.
Във въззивната жалба се твърди, че решението е
неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон и необосновани
изводи. Излага, че квитанциите към приходните
касови ордери, не са върнати доброволно, което води до оборване на презумпцията
по чл.109 от ЗЗД. Моли съда да отменени
обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявените искове.
Насрещната страна „МИГ – МАРКЕТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. Варна, ул. „Страхил
войвода“ № 15 е подала писмен отговор, в който оспорва
жалбата.
За
да се произнесе съдът взе предвид следното:
В
исковата молба ищецът твърди, че
във връзка с намерение да закупи недвижим имот в гр.Бяла, през 2013 г.
е платил на „МИГ – МАРКЕТ“ ООД, сумата от 54 249.97 лева, за което ответното дружество е издало квитанции към
ПКО от 04.06.2013 год. – за
29 350 лева, от 07.06.2013 год. – за 15 600 лева и на 01.07.2013 год.
– за 9 299.97 лева. Излага, че впоследствие
„МИГ – МАРКЕТ“ ООД е продало
на трето лице студио №19, във връзка със закупуването на което
са били платени сумите, поради което и основанието за плащането, не се е
осъществило.
Ответното дружество първоначално е оспорило твърденията за
наличие на преддоговорни отношения и извършени във връзка с тях плащания, но
след уточненията в допълнителната искова молба, в подадения допълнителен писмен
отговор е заявило, че в края на 2012 год. и началото на 2013 год., ищецът
действително е проявил интерес да закупи за себе си или за „РИК 2012“ ООД,
чийто пълномощник е бил различни самостоятелни обекти, собственост на „МИГ –
МАРКЕТ“ ООД, находящи се в комплекс „Силвър Бийч – корпус А“, гр.Бяла. Твърди,
че в тази връзка са постигнали съгласие, ищецът да преведе на ответника
гаранционен депозит в размер на 54 249.97 лева, срещу който ответникът се
задължил да не предлага за продажба на трети лица студио №19,
като плащането е извършено на три вноски, за което са издадени квитанции към ПКО. Излага, че през септември
2013 год., ищецът го е уведомил, че студио № 19 ще бъде закупено от „РИК 2012“
ООД, за което през същия месец е сключен предварителен договор. Продажбата е
била извършена по нотариален ред на 29.01.2014 год., като по сделката купувачът
е бил представляван от ищеца по пълномощие. Твърди, че поради осъществената
продажба и липсата на основание за задържане на депозита в размер на
54 249.97 лева, същият е бил върнат на ищеца, който от своя страна е предал
на ответника оригиналите на квитанциите към ПКО от 04.06.2013 год., 07.06.2013
год. и от 01.07.2013 год.
Варненският апелативен съд, с оглед
наведените оплаквания и след преценка на събраните доказателства, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Решението на първоинстанционния съд съдържа
реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително, произнасянето съответства на
предявените искания и правото на иск е надлежно упражнено, поради което
производството и решението са допустими.
Страните не спорят,
а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че
въззивникът А.С. с оглед бъдещо придобиване на собствеността
върху студио №19, находящо се в сграда в гр.Бяла, ул. „Цар Ивайло“ №1, при липса
на сключен договор е платил на въззиваемото дружество сумата от 54 249.97 лева,
за което са издадени три броя квитанции към ПКО – от 04.06.2013 год. за сумата
29 350 лева, от 07.06.2013 год. за сумата 15 600 лева и от 01.07.2013 год. за
сумата от 9 299.97 лева. Няма спор, че оригиналите на трите квитанции се
намират в държане на въззиваемото дружество, като идентичността на
представените заверени копия с представените оригинали на три броя квитанции е
извършена от първоинстанционния съд в о.с.з. на
18.12.2018 год.
Видно от представения като доказателство нотариален
акт за покупко-продажба на недвижим имот № 25, том I, рег.№ 257, дело № 19/29.01.2014 год.,
процесното студио № 19, ведно с идеални части от дворното място, е било
продадено на „РИК 2012“ ООД, чрез пълномощника му А.С., за сумата от
47 265.89 лв., платена по банков път, съгласно удостовереното в
нотариалния акт, преди изповядване на сделката. От представените като
доказателства пълномощни /л.112 и л.113/ се установява, че въззивникът като
пълномощник на дружеството – купувач е разполагал и с права да се разпорежда със
суми от банковите сметки.
Относно
обстоятелствата касаещи връщането на оригиналите на процесните квитанции са разпитани
като свидетели Г Й и М М. От показанията на свид. Й, работила през 2014 г. във
въззиваемото дружество като „организатор продажби и реклама“ се установява, че в
деня предхождащ сделката относно студио 19 е изпратила е-мейл на М М и на въззивника
да върнат издадените на последния ордери,
което е и сторено от него в деня на сключване на договор, като не е имало
коментари свързани с причината за ръщането им. Тези показания съответстват на
показанията на свид. М М, според които по искане на въззиваемото дружество,
свидетелката е върнала в деня на изповядване на сделката пет квитанции, сред
които и процесните. Свидетелката излага, че предния ден е направила нотариалната
заверка на квитанциите, защото смятала, че ще бъде извършено прихващането на
тези пари при закупуване на капариран от нея апартамент 35.
Спори
се относно доброволния характер на връщането на квитанциите към ПКО, с оглед
приложението на установената в в чл.109 ЗЗД презумпция, че задължението се смята погасено, ако частният
документ за него се намира у длъжника.
Законодателно не е уредено съдържанието на разписката по чл.77, ал.1 ЗЗД,
но за да се ползва с доказателствена сила за погасяването на дълга, то в същата
следва да са посочени фактите, релевантни за точното, с погасителен ефект
изпълнение на задължението, а именно: основание и размер на задължението,
кредитор, длъжник, респ. платец, време и място на плащане. Непълнотата в
съдържанието не променя характера на документа като разписка и същият би се
ползвал с доказателствена сила, ако удостоверява факти, въз основа на които би
могло да се индивидуализира задължението и размера на платената сума.
Съдът намира, че представените като доказателства
квитанции имат значението на частни удостоверителни документи и имат доказателствената стойност на разписка по смисъла на
чл.77, ал.1 ЗЗД, поради което с оглед съвпадащите изявления на страните
установяват, че въззивникът е платил
посочените
в тях суми, а въззиваемото дружество ги е получило по повод сключване на бъдещо
съглашение по продажба на недвижим имот, каквото по делото не се установи да е
постигнато.
Съгласно
чл.77, ал.2 от ЗЗД, ако за вземането е бил издаден особен документ от длъжника,
той може да поиска връщането му при погасяване на задъжението си. Тези две
разпоредби, разкриват волята на законодателя плащането да се удостоверява с
документ. Полагането на грижа за собствените дела като добър стопанин изисква
плащането на носимия паричен дълг да бъде предложено от длъжника срещу надлежно
удостоверяване на погашението.
Разпоредбата
на чл.109 от ЗЗД създава оборима презумпция, че когато дълговият документ е в
държане на длъжника, той е погасил вземането, освен ако не се докаже, че
документът не е върнат доброволно. Предпоставка за приложимост на презумпцията
е факта на осъществявано от длъжника държане на частния документ, като е
въведено предположение, че документът му е върнат доброволно. Кредиторът, който
се е лишил от държането на документа, установяващ съществуването на дълга може
да доказва, че доброволно предаване не е имало, но ако не установи, че
документът не е върнат доброволно, то по силата на необоримото предположение
следва да се приеме, че задължението е погасено.
В
настоящото дело, квитанциите, удостоверяващи плащане на процесната сума и респ.
обуславеното задължение за връщането й се намират в държане на въззиваемото
дружество – длъжник. Същите са представени в оригинал и са автентични.
Следователно – дълговият документ е в държане на длъжника, поради което същият
може да се ползва от презумптивното процесуално право по чл.109 ЗЗД.
Установената
в чл.109
от ЗЗД презумпция, че задължението се смята погасено, ако частният
документ за него се намира у длъжника, не установява изключение от забраната по
чл.164, ал.1, т.4
от ГПК, тъй като държането на документа за дълга от длъжника е
непосредствено установим факт. Със свидетелски показания е допустимо обратното
доказване - че документът за дълга не е върнат доброволно на длъжника. По
делото обаче, не са ангажирани доказателства, че въззивникът се е лишил от
оригиналите принудително, поради което съдът приема, че презумпцията не е
опровергана, с оглед на което следва да се приеме, че дългът е погасен
независимо от основанието за това. В случая е без значение обстоятелството,
дали квитанциите са върнати лично от въззивника или от неговата съпруга, след
като не е установено принудително отнемане, било то чрез психически или
физически натиск.
С оглед на гореизложеното и след като не се
установи и нарушение на императивни материалноправни разпоредби, за които
въззивният съд следи дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване, се налага извод за правилност на обжалвания съдебен акт, поради
което и след препращане към мотивите на първоинстанционния съд, решението
следва да бъде потвърдено.
Съдът намира за основателно възражението за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, в размер на 3600
лева, с включен ДДС, доказателства за плащането на което са представени със
списъка на разноските по чл.80 от ГПК. Делото не се отличава с фактическа и
правна сложност, а заплатено адвокатско възнаграждение, надвишава с над 500
лева минималното възнаграждение, определено по правилата на чл.7, ал.1, т.4 от Наредбата за минималните
размери адвокатски възнаграждения, а именно 3050 лева с ДДС, поради което съдът
намира същото за прекомерно и следва да бъде намалено на 3100 лева.
Мотивиран от гореизложеното и на осн.чл.272
от ГПК, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №179/28.02.2019 г. по т.д.663/2018 г. по описа на ВОС.
ОСЪЖДА
А.В.С., гражданин на Руска
Федерация, с адрес гр. Правец, ул. „Опълченска” № 14 ДА ЗАПЛАТИ на „МИГ – МАРКЕТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Варна, ул. „Страхил войвода“ № 15, представлявано от управителите Галин Иванов Ненов и
Марияна Димитрова Ненова, сумата от 3100 (три хиляди и
сто) лева, представляваща разноски
за адвокатско възнаграждение във въззивното производство, на основание чл.78,
ал.3 вр. ал.5 от ГПК.
Решението
подлежи обжалване при условията на чл.280 от ГПК пред Върховен касационен съд
на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: