Р Е Ш Е Н И Е №260616
26.11.2020 г.,
гр. Пловдив
В И М Е Т О
НА Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, XXI
наказателен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и шести октомври две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГЕОРГИ ГЕТОВ
при
секретаря Христина Борисова, като разгледа докладваното от съдията АНД № 6070/2020 г.
по описа на съда, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.
Образувано е по жалба от С.Г.П., ЕГН: **********, с
адрес: *** против Наказателно
постановление № 524571-F547765/15.07.2020 г., издадено от М.К.Л. – ***, с което
на основание чл. 80, ал. 1 от Закона за данъците върху доходите на физическите
лица (ЗДДФЛ) на жалбоподателя е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 50 (петдесет) лева за нарушение по чл.
53, ал. 1 вр. чл. 50, ал. 1, т. 1 от ЗДДФЛ.
В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на
атакуваното наказателно постановление (НП). Жалбоподателят твърди да е налице хипотеза
на маловажен случай на административно нарушение, като поддържа, че нарушението
е извършено за първи път, а причината за забавянето при подаването на годишната
данъчна декларация е свързана с изпитани притеснения и напрежение по време на
обявеното в страната извънредно положение. Моли наказателното постановление да
бъде отменено. В съдебно заседание, редовно призована, жалбоподателката не се
явява и не се представлява.
Въззиваемата страна се представлява от *** И.А., който
моли наказателното постановление да бъде потвърдено. Заявява още, че в случай
че решението е полза на ТД на НАП – Пловдив, претендира разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
СЪДЪТ, след като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателствени материали,
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Жалбата е подадена от С.Г.П., спрямо която е наложено
административното наказание, следователно от лице с надлежна процесуална
легитимация. Екземпляр от наказателното постановление е връчен на
жалбоподателката на 03.09.2020 г., установено от разписка за връчване на препис
от НП, а жалбата е подадена чрез административнонаказващия орган (АНО) на
същата дата, поради което седемдневният срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН е спазен,
а жалбата е допустима. Разгледана по
същество, същата е основателна,
поради което атакуваното наказателно постановление следва да бъде отменено по
следните съображения:
От фактическа страна
съдът приема за установено следното:
През 2019 г. жалбоподателката С.Г.П. реализирала доход
от трудови правоотношения в размер на 700 лева и доход от наем или друго
възмездно предоставяне за ползване на права или имущество в размер на
4 200 лева. Въпреки това жалбоподателката - местно физическо лице, не
подала в срок до 30.04.2020 г. годишна данъчна декларация по чл. 50, ал. 1, т.
1 от ЗДДФЛ за данъчната 2019 година.
На 08.05.2020 г. жалбоподателката П. подала по пощата
годишна данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ за 2019 година, която била
заведена в ТД на НАП - Пловдив с вх. № 164392000545852/08.05.2020 г. Общата
годишна данъчна основа била в размер на 4 383,55 лева, а размерът на
данъка върху общата годишна данъчна основа бил 438,35 лева. От него внесеният
авансов данък от данъчнозадълженото лице бил 343,85 лева, а дължимият данък за
довнасяне бил в размер на 94,50 лева.
Като установила тези факти, свид. В.Г.К. – ***, на
19.05.2020 г. съставила акт за установяване на административно нарушение (АУАН)
с бл. № F547765
против жалбоподателката П., в нейно присъствие и в присъствието на един
свидетел. Препис от акта бил връчен на жалбоподателката срещу разписка.
Въз основа на така съставения АУАН и на останалите материали
по административната преписка било издадено и обжалваното в настоящото
производство НП.
По доказателствата:
Описаната фактическа обстановка съдът прие за
установена въз основа на събраните гласни доказателствени средства, както и на
писмените доказателства по делото.
Съдът дава вяра на показанията на свид. В.Г.К.. От тях
се установява, че същата е съставила процесния АУАН за констатирано неподаване
в срок на годишна данъчна декларация по чл. 50, ал. 1 от ЗДДФЛ. Свидетелката
изяснява, че процесната декларация е била за данъчната 2019 г. и е подадена по
пощата на дата 08.05.2020 г., а е трябвало това да бъде направено в срок до
30.04.2020 г. Показанията на свид. К. се ползват с доверие от съда като
добросъвестно дадени от незаинтересован свидетел. Същите са проверени по делото
и изцяло се подкрепят от събраните писмени доказателства.
От годишна данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ с
приложения към нея и вх. № 164392000545852/08.05.2020 г. (лист 7-14 от делото)
се изяснява, че същата е подадена от жалбоподателката П., съдържа данни за
данъчната 2019 година и е подадена на дата 08.05.2020 г.
От Заповед № ЗЦУ-ОПР-17/17.05.2018 г. на Изпълнителния
директор на НАП се установява, че процесните АУАН и НП са издадени от надлежно
оправомощени лица, действали в рамките на своята материална и териториална
компетентност.
При така установените факти съдът приема следното от правна страна:
От събраните и проверени по делото доказателства се
установява, че от обективна страна жалбоподателката П. в качеството си на
местно физическо лице, като е била длъжна, не е подала в срок до 30.04.2020 г.
в ТД на НАП - Пловдив годишна данъчна декларация по чл. 50, ал. 1, т. 1 от ЗДДФЛ за данъчната 2019 година. Доказа се, че същата е била подадена на
08.05.2020 г. Срокът за подаването на декларацията е нормативно определен с
разпоредбата на чл. 53, ал. 1 от ЗДДФЛ и е от 10 януари до 30 април на
годината, следваща годината на придобиване на дохода. С изтичането на този срок
нарушението е било довършено, като датата на извършването му представлява
първия ден, следващ изтичането на срока. Кой е този ден не е посочено нито в
АУАН, нито в наказателното постановление. От субективна страна нарушението е
извършено виновно и по непредпазливост. По делото не се установяват
обстоятелства, от които да се приеме, че деянието е умишлено извършено. Макар и
да не е предвиждала настъпването на общественоопасните последици, като във
възражението, направено в АУАН, жалбоподателката сочи, че се е объркала относно
крайния момента на срока за подаване на декларацията, то тя едновременно е
могла и е била длъжна да предвиди тези последици. По тези съображения деянието
е виновно извършено и при най-леката форма на вината – небрежност.
Независимо от това, съдът намира, че обжалваното наказателно
постановление е незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено, тъй
като с него е ангажирана административнонаказателната отговорност на
жалбоподателя за деяние, което представлява маловажен случай на административно
нарушение. Съгласно задължителната съдебна практика, формирана с Тълкувателно
решение № 1/2007 г. на ОСНК на ВКС, преценката за маловажност на случая подлежи
на съдебен контрол. Тъй като в настоящия случай съдът констатира, че са налице
предпоставките на чл. 28 от ЗАНН, но наказващият орган не го е приложил, то
наказателното постановление следва да бъде отменено поради издаването му в
противоречие със закона.
На първо място настоящият съдебен състав намира за
необходимо изрично да посочи, че категорично не се споделя становището при
формални нарушения a priori да е
изключена възможността за приложение на правилата за маловажен случай. Трайна и
последователна е практиката на касационната инстанция, че разпоредбата на чл.
28 от ЗАНН не разграничава
административните нарушения на формални и резултатни, поради което всеки случай
подлежи на конкретна преценка – така изрично Решение № 1834 от 21.10.2020 г. по к.а.н.д. № 1516/2020 г. на XXIII
състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 552 от 15.03.2016 г. по к.а.н.д. № 3357/2015 г. на XXI състав
на Административен съд – Пловдив; Решение
№ 946 от 23.04.2013 г. по к.а.н.д. № 896/2013 г. на Административен съд –
Пловдив. Следва да се посочи, че законодателят е предвидил възможност
формални престъпления да се квалифицират като маловажен случай, т.е.
противоправни деяния с много по-висока степен на обществена опасност от
административните нарушения, което е допълнителен аргумент, че тази възможност
не е изключена по отношение на формалните административни нарушения. Изричното
предвиждане на възможността престъплението да се квалифицира като маловажен
случай в съответна разпоредба от Особената част на Наказателния кодекс не
означава, че липсата на изричен такъв текст и в разпоредбата, описваща състава
на административното нарушение, изключва приложението на чл.28 ЗАНН. Касае се
за различна законодателна техника. Дори и при резултатните административни
нарушения липсва изрично предвиждане в кои случаи деянието може да съставлява
маловажен случай, което идва да покаже, че правилата за маловажност са
принципно приложими всякога, щом изрично не е предвидено нещо различно. Да се приеме противното, би означавало, че
разпоредбата на чл. 28 ЗАНН е мълчаливо отменена и е практически неприложима.
Несъстоятелна е и тезата, че използването на понятието „последици“ в
разпоредбата на чл. 93, т. 9 НК, приложима на основание чл. 11 ЗАНН, обуславя
извод за неприложимост на правилата за маловажния случай при формалните
нарушения. Макар при последните да не е необходимо настъпването на някакъв съставомерен
резултат, това не означава, че в обективната действителност не настъпва никаква
промяна при осъществяване на деянието. Разликата с резултатните нарушения е, че
тук единствената съставомерна промяна е осъществяването на самото деяние, в
който смисъл е и правната доктрина. Понятието „вредни последици“, употребено в
НК, е по-широко от понятието „вреди“. В обхвата на „вредните последици“ се
включват, както имуществените вреди, така и всички други негативни имуществени
последици и такива, които нямат имуществен характер – така изрично Решение № 1756 от 14.10.2020 г. по к.а.н.д.
№ 1528/2020 г. на XXVI състав на Административен съд – Пловдив. Отделно от
това, преценката за маловажен случай се прави не само „с оглед на липсата или
незначителността на вредните последици“, но и „с оглед на други смекчаващи
обстоятелства“. Граматическото тълкуване на употребения съюз „или“
недвусмислено показва, че преценката може да се прави с оглед само на вредните
последици или на смекчаващите
обстоятелства. В настоящото производство съдът констатира множество смекчаващи
обстоятелства, понижаващи конкретната степен на обществена опасност спрямо
типичните нарушения от този вид. Несъстоятелен е и доводът, че приложението на
правилата за маловажен случай може да се изключи a priori само по
съображения за обществената значимост на дадена категория обществени отношения,
които се защитават със съответния състав на административно нарушение.
Повишената обществена значимост на защитавания обект следва да намери отражение
във вида и размера на предвиденото наказание за този вид нарушения. Съдът не би
могъл да „дописва“ нормативни актове, при това като създава допълнителни
ограничения за правните субекти и да изключва изначално приложението на чл. 28 ЗАНН за даден вид административни нарушения, след като законодателят не е
сторил това. По тези съображения настоящият съдебен състав не споделя
становището за невъзможност за квалифициране на формалните административни
нарушения за маловажни.
За да
бъде деянието маловажен случай, трябва да се установи, че то представлява
по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на
нарушения от същия вид. Тази преценка се прави с оглед липсата или
незначителността на вредните последици или на други смекчаващи обстоятелства, които
обаче винаги представляват конкретни факти от обективната действителност и
поради това тяхното съществуване следва да бъде установено по делото, както и
по какъв начин тяхното проявление се отразява върху степента на обществена
опасност.
Следователно преценката за маловажност е комплексна и тя изисква да бъдат
конкретно установени степента на обществена опасност на деянието, тази на дееца
и как те се съотнасят спрямо типичните хипотези на нарушения от този вид.
На първо място съдът обръща внимание, че нито в наказателното
постановление, нито в хода на провелото се въззивно съдебно производство
въззиваемата страна не изложи твърдения за установяването дори на едно
единствено отегчаващо отговорността обстоятелство. Съдът служебно също не
констатира такива обстоятелства, поради което приема, че в случая не се
установяват никакви обстоятелства, отегчаващи степента на обществена опасност
на деянието и на дееца.
При преценката за степента на обществена опасност на
деянието на първо място следва да се съобрази обстоятелството, че нарушението е
отстранено по собствена инициатива
на дееца, преди още да е било установено от данъчната администрация, както и
значително време преди съставянето на АУАН. Макар преценката да е винаги
конкретна, съдебната практика е извела някои общи ръководни начала, служещи
като ориентири за това кога едно деяние, осъществяващо състав на
административно нарушение, може да бъде квалифицирано като маловажен случай.
Доброволното отстраняване на нарушението преди неговото установяване от
наказващата администрация трайно се приема за признак, съществено понижаващ
интензитета на обществената опасност на деянието.
Най-значимото обстоятелство обаче за определянето на
степента на обществена опасност на конкретното деяние е изминалият период от
време до неговото отстраняване. В случая забавянето при подаването на
процесната годишна данъчна декларация е 8 дни. Доказа се по делото, че
декларацията е подадена по пощата на 08.05.2020 г. Забавяне с подобна продължителност
и при липса на отегчаващи отговорността обстоятелства трайно се приема в
съдебната практика (както на касационната инстанция, така и на останалите
административни съдилища в страната) като по-ниска степен на обществена
опасност спрямо обикновените хипотези на нарушения от този вид. Настоящият
съдебен състав споделя този извод, тъй като в случая засягането на защитаваните
обществени отношения е в минимална степен, неоправдаваща директното
използването на административнонаказателна принуда, когато преследваните
предупредителни и превъзпитателни цели успешно са могли да бъдат постигнати и с
предупреждение на жалбоподателката, за която не се установяват никакви
предходни нарушения на данъчната дисциплина. Подобен подход би бил изцяло
съобразен и с водещите принципи за хуманизъм и постигане на целите на
наказанието с минимум необходима принуда, за да не се превръща тя в ненужна и
неоправдана репресия. Съдът не намира основание жалбоподателката П. да бъде
поставяна в по-неблагоприятно положение, нито законът да бъде приложен по
различен начин в сравнение с други сходни случаи, при които забавяния при
изпълнение на задължението по чл. 50, ал. 1, т. 1 от ЗДДФЛ със сходна и дори
малко по-голяма продължителност трайно се квалифицират като маловажни случаи.
Все в тази връзка съдът обръща внимание, че
продължителността на отчетния период при процесното задължение е една
календарна година. Същевременно в практиката на касационната инстанция се
поддържа и че при забава със сходна продължителност при изпълнението на отчетно
задължение и липса на отегчаващи отговорността обстоятелства, то деянието може
да се квалифицира като маловажен случай дори и за нарушения, за които отчетният
период е значително по-кратък. Така например за нарушението по чл. 125, ал. 5
от ЗДДС отчетният период за подаването на справки-декларации и отчетните
регистри е до 14-о число на всеки месец. Но дори и за този вид административни
нарушения забавяне при изпълнение на задължението с продължителност около 8 дни
е годна да обоснове маловажен случай – така например Решение № 2049 от 27.9.2013 г. по к.а.н.д. № 2001/2013 г. на XXIII
състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 2697 от 29.11.2013 г. по к.а.н.д. № 3116/2013 г. на
Административен съд – Пловдив; Решение
№ 1088 от 16.05.2018 г. по к.а.н.д. № 1030/2018 г. на XXII състав на
Административен съд – Пловдив; Решение
№ 2697 от 29.11.2013 г. по к.а.н.д. № 3116/2013 г. на XXIV състав на
Административен съд – Пловдив; Решение
№ 2929 от 16.12.2013 г. по к.а.н.д. № 3586/2013 г. на Административен съд –
Пловдив.
Съдът изрично подчертава, че никъде съдебната практика
не е извела определен предел, до който нарушенията винаги да попадат в
хипотезата на маловажен случай, тъй като това би обезсмислило и срока по чл.53,
ал.1 от ЗДДФЛ. Посочи се, че всеки случай изисква индивидуална и конкретна
преценка на всички относими обстоятелства, а не изолирано единствено на периода
на забава. Така дори и при закъснение при подаването на декларацията от 8 дни
степента на обществена опасност на деянието би била много по-различна спрямо
процесната хипотеза, ако например нарушителят вече имаше издадено
предупреждение или наложено наказание, или пък ако беше установено, че
неизпълнението в срок се дължи на умишлено, целенасочено поведение на дееца.
При всяко положение доказателствената тежест в процеса се носи единствено от
административнонаказващия орган, който не ангажира доказателства, а и не твърди
никакви отегчаващи обстоятелства. Следователно касае се за минимално закъснение
от лице, което до момента стриктно и срочно е изпълнявало данъчните си
задължения, по собствена подбуда е отстранило нарушението, преди то въобще да е
било установено от наказващата администрация, а нарушението е извършено за
първи път и при най-леката форма на вината – небрежност. Всички събрани по
делото доказателства сочат, че степента на обществена опасност на само на
деянието, но и тази на дееца се явяват изключително ниски. Съдът приема, че
същите категорично са по-ниски в сравнение с обикновените случаи на нарушения
от съответния вид.
Основателно е позоваването в жалбата на обявеното в
страната извънредно положение. Последното е ноторно известен факт, като с Решение на
44-то Народно събрание от 13.03.2020 г., обнародвано в ДВ бр. 22 от 13.03.2020
г. /извънреден/ е обявено извънредно положение върху цялата територия на
Република България, като е посочено, че същото е продиктувано с оглед овладяване
на извънредната ситуация във връзка с пандемията от COVID-19. С Решение на
Народното събрание, обнародвано в ДВ бр. 33 от 07.04.2020 г., е удължен срокът
на обявеното извънредно положение върху цялата територия на страната до 13 май
2020 г. Следователно към момента на изтичането на срока по чл. 53, ал. 1 ЗДДФЛ
все още е действало въведеното извънредно положение. Известно е и че същото е
обявено във връзка с пандемия, последиците от която са оценени от Държавата
като дотолкова сериозни и съществени, че са наложили именно обявяването на
извънредно положение и търпенето на редица ограничения от гражданите. В тази
връзка основателно жалбоподателката сочи, че нарушението е извършено в
контекста на една особена, нетипична и дори извънредна ситуация, значението на
която не бива да бъде игнорирано. Несъмнено при деянията, извършени в рамките
на извънредното положение, се наблюдава и допълнително смекчаващо обстоятелство
спрямо обикновените хипотези на този вид нарушения. Без само по себе си така
установеното смекчаващо обстоятелство автоматично да обосновава маловажност на
всяко извършено нарушение през този период, то същото следва да бъде отчитано
като смекчаващо обстоятелство наред с останалите факти от обективната
действителност, които определят обществената опасност на деянието и на дееца.
Налага се извод, че в настоящия казус са налице
многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства и те обуславят такава
количествена характеристика, която значително надхвърля обикновените, типични
хипотези на проявление на смекчаващи обстоятелства. Същевременно по делото се
доказа и наличието на изключително по своя характер смекчаващо обстоятелство, а
именно съвсем краткото забавяне при изпълнението на задължението на
жалбоподателката от 8 дни. Настоящият състав намира, че доказателствата по
делото определят извод, че самият факт на издаденото наказателно постановление
и наложено наказание ще е достатъчен да предупреди и превъзпита
жалбоподателката към спазването на установения правен ред, поради което
реалното изпълнение на наказанието не се налага за постигане на целите по чл.
12 от ЗАНН.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че по
констатирания от съда порок при описанието на нарушението чрез непосочването на
конкретната дата, на която нарушението е било извършено, то същият несъмнено
представлява нарушение на процесуалните правила. Противоречива обаче е
съдебната практика дали същото е от категорията на съществените или не. В
редица решения на различни касационни състави се приема, че „посочването на
датата на извършване на нарушението трябва да е конкретно и небудещо съмнение.
Този реквизит не може да бъде извличан по правилата на логиката, било то и от приложени
по делото доказателства, както и да почива на предположения. Датата на
извършване на нарушението е индивидуализиращ всяко деяние белег и задължителен
реквизит на съдържанието на наказателното постановление съгласно чл. 57, ал. 1,
т. 5 от ЗАНН. Използваният от наказващия орган подход за определяне на датата
на извършване на нарушението не отговаря на стандарта по чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН. На първо място датата на извършване на нарушението не съвпада с датата на
неговото установяване, която в случая е била 11.05.2020 г. На следващо място
посочването на периода от време, през който задълженото лице е могло правомерно
да изпълни задължението си за подаване на следващите се данни, също не се
удовлетворява изискването на законодателя за надлежно описание на нарушението и
на неговата дата, тъй като, както вече беше посочено, тя трябва да е конкретно
посочена и да не се извлича единствено от правилата на логиката и
доказателствата по делото. В тази връзка датата на извършване на нарушението
несъмнено ще следва крайния срок за подаване на процесните данни, но не може да
съвпада с него, тъй като преди той да е изтекъл, лицето все още не е извършило
нарушение“ – така Решение № 1292 от
14.06.2019 г. по к.а.н.д. № 1087/2019 г. на Административен съд – Пловдив; Решение № 2449 от 22.11.2018 г. по к.а.н.д.
№ 2097/2018 г. на Административен съд – Пловдив; Решение № 522 от 12.03.2018 г. по к.а.н.д. № 42/2018 г. на
Административен съд – Пловдив; Решение
№ 1558 от 03.07.2018 г. по к.а.н.д. № 1293/2018 г. на Административен съд –
Пловдив.
В конкретния случай обаче, както се посочи, отмяната
на наказателното постановление следва и на още едно основание, а именно поради
маловажност на случая, като процесното деяние при съвкупната оценка на
многобройните установени смекчаващи отговорността обстоятелства и липсата на
каквито и да е отегчаващи такива разкрива по-ниска степен на обществена
опасност в сравнение с обикновените случаи на нарушения от съответния вид. Като
е наказал жалбоподателката, вместо да я предупреди, че при извършване на
нарушение ще ѝ бъде наложено административно наказание, АНО е издал
незаконосъобразно наказателно постановление, което трябва да бъде отменено.
С оглед изхода на делото претенцията на
административнонаказващия орган за разноски е неоснователна. От своя страна
жалбоподателят не е направил искане за овъзмездяването на направени разноски,
нито е доказал извършването на такива, поради което на страните не следва да
бъдат присъждани разноски в настоящото производство.
Така
мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1, предл. трето от ЗАНН, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ Наказателно
постановление № 524571-F547765/15.07.2020
г., издадено от М.К.Л. – ***, с което на С.Г.П., ЕГН: **********, с адрес: *** на
основание на основание чл. 80, ал. 1 от Закона за данъците върху доходите на
физическите лица е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 50 (петдесет)
лева за нарушение по чл. 53, ал. 1 вр. чл. 50, ал. 1, т. 1 от Закона за
данъците върху доходите на физическите лица.
РЕШЕНИЕТО може да
се обжалва с касационна жалба на основанията, посочени в
Наказателно-процесуалния кодекс, по реда на Административнопроцесуалния кодекс
пред Административен съд – Пловдив в 14-дневен срок от получаване на
съобщението от страните, че решението е изготвено.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Вярно с оригинала, ХБ