Р Е
Ш Е Н
И Е № ….
Гр. София, 25.10.2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова ЧЛЕНОВЕ : Цветомира
Кордоловска
Мл.
Съдия : Роси Михайлова
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в.
гр. д. № 7139 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното :
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С решение № 77262/27.04.2020
г. на СРС, 63 с - в, по гр. д. № 12824/2019 г. е отхвърлен предявения
от М.К.А., с ЕГН ********** срещу П. на
Р.Б. иск по чл. 225, ал. 1 ЗСВ - за осъждане да заплати сумата от 50 850,72
лв., представляваща разлика между полагащото се на ищеца обезщетение при
освобождаване от длъжност следовател с повече от 20 години стаж на такава
длъжност в размер на 20 брутни трудови възнаграждения и полученото от ищеца
обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения, ведно със законната лихва
от подаване на исковата молба -
05.03.2019 г. до окончателното плащане. Ищецът е осъден за заплащане на
юрисконсултско възнаграждение.
Решението се оспорва от ищеца,
чрез представителя му, с доводи, че е незаконосъобразно, необосновано и
постановено в противоречие с материалния закон. Поддържа, че е незаконосъобразен
извода на СРС, че полученото от ищеца обезщетение през 1995 г. по чл. 66, ал.
1, т. 5 вр. с чл. 78, ал. 1 ЗМВР от 1991 г. (отм.) и приравнено на
обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ от 2007 г. и чл. 139 г от ЗСВ (приет през
1998 г. - отм.). Съдът не е съобразил задължителния характер на обезщетението
получено през 1995 г. и липсата на възможност за обжалване на броя и размера на
възнагражденията, въз основа на които той е изплатено. Сочи, че съдът
неоснователно се е позовал на практика на съдилищата и ВКС по чл. 225, ал. 4 ЗСВ по въпроса, дали при определяне размера на обезщетението следва да се
отчете полученото обезщетение по реда на чл. 68, ал. 1 ЗМВР (1991 г., отм.),
като не е взел предвид представените по делото доказателства. Решението не е
съобразено със законодателните промени в ЗСВ влезли в сила на 11.02.2020 г., с
които се променят нормите на чл. 225, ал. 1 и ал. 4 ЗСВ. Поддържа се, че
промяната в нормите би трябвало да има обратно (ретроактивно) действие. Понеже
става въпрос за трудов спор, следва да се приложи по - благоприятната за
служителя норма, като с премахването на еднократния характер на гратификацията
не следва да се приспадат изплатените брутни месечни възнаграждения като брой.
Поддържа още, че му се дължи разликата между размера на полученото от него
обезщетение и това определено към датата на последното му освобождаване. Моли
да се отмени решението и да се уважи иска, като се приложат последните
изменения на чл. 225, ал. 1 и ал. 4 ЗСВ от 11.07.2020 г.
Ответникът – П.та на РБ, чрез представителя си, в
срока по чл. 263 ГПК, оспорва жалбата в подробен писмен отговор. Излага
съображения, че решението е правилно, мотивирано и съобразено с изискванията на
материалния и процесуален закон. Ищецът
не е доказал фактите, обосноваващи претенцията. При приемането на Конституцията
1991 г. следствените органи са в системата на съдебната власт, а следователите
се назначават и освобождават от длъжност от ВСС. До приемане на ЗСВ от 1994 г.,
следователите изпълняват функциите си в системата на МВР, което обстоятелство
не придава различен характер на обезщетението, получено при освобождаване от
длъжност. С влизане в сила на ЗСВ (отм.) следователите преминават окончателно
от системата на МВР в съдебната система, като запазват правата си по ЗМВР
(отм.) относно категорията на труд придобиването право на пенсия и реда за
получаване на обезщетени при прекратяване на трудовия договор - арг. от пар. 4,
ал. 2 ПЗР на ЗСВ (отм.) Законът е приравнил длъжността следовател към МВР към тази на следовател в орган на
съдебната власт. Поддържа се, че поради това обезщетението, получено на
основание чл. 68, ал. 1 ЗМВР от 1991 г., както и това получено по чл. 262 ЗМВР
от 1997 г. съставлява такова по смисъла на чл. 139 г ЗСВ (отм.). Излагат се доводи, че приравняване се
наблюдава и по отношение на стажа. Твърди се още, че съгласно ПМС № 59 от
13.03.1995 г., при освобождаването на следователи и помощник - следователи от
длъжност по чл. 66, ал. 1, т. 5 ЗМВР поради съкращаване, или на основанията по
чл. 131, ал. 1 ЗСВ, се изплаща еднократно парично обезщетение съобразно
прослуженото време на длъжността или като офицери в МВР. Основателно СРС е
приел, че от дължимото на ищеца обезщетение по реда на чл. 225, ал. 1 ЗСВ следва
да се приспадне обезщетението за прослужено време в органите на съдебната власт
получено при предишното освобождаване като брой заплати, на основание чл. 225,
ал. 4 ЗСВ, в съответната редакция. Поради
това законосъобразно СРС е приел, че ищецът има право само на 12 брутни трудови
възнаграждения, които са му изплатени и искът е неоснователен. Моли да се потвърди решението. Претендира
юрисконсултско възнаграждение.
Съдът
като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по
делото по реда на въззивната проверка, приема за установено следното:
Според уредените в чл. 269 ГПК
правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото
решение, по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Съдът проверява служебно за нарушения на императивно
правни норми и без довод на страните.
Въззивният състав намира, че атакуваното
решение е валидно и допустимо постановено, поради което следва да се обсъдят
доводите относно неговата незаконосъобразност.
В случая не съществува спор
по основните установени по делото факти, относно заеманите от ищеца длъжности през периода от 1980 г. до 23.07.2018 г.,
както са подробно проследени и описани в решението на СРС. Настоящият състав не
намира основание да преповтаря фактическите констатации на първоинстанционния
съд, а препраща към тях, на основание чл. 272 ГПК.
Между
страните не съществува спор и по въпроса, че във връзка с девоенизирането и
напускането на структурите на МВР, на осн. чл. 66, ал. 1, т. 5 ЗМВР (отм.) вр.
ПМС № 59/13.03.1995 г. и вр. пар. 4 и 5 от ПЗР на ЗСВ и вр. Разпореждане на МС
№ 72/13.09.1994 г., през 1995 г. ищецът е получил обезщетение в размер на 8
брутни трудови възнаграждения, съобразно размера им към този период.
Установява
се, че на заседание от 18.07.2018 г. на Прокурорската колегия на ВСС е взето
решение за освобождаване на М.К.А., от заеманата длъжност „следовател“ в
Национална следствена служба, считано от 23.07.2018 г., на основание чл. 165,
ал. 1, т. 1 ЗСВ, поради навършване на 65 години. Със заповед №
РД-08-1280/20.07.2018 г. на Главния прокурор, считано от 23.07.2018 г. е
прекратен акта за заемане на длъжност на М.К.А., на основание чл. 165, ал. 1,
т. 1 ЗСВ. Със заповедта в полза на ищеца е определено парично обезщетение по
чл. 225, ал. 1 ЗСВ в размер на 12 брутни месечни възнаграждения. Не е спорно
обстоятелството, че ищецът е получил посоченото обезщетение.
По
съществото на спора, като съобрази доводите на страните във въззивното
производство, настоящият състав намира следното :
Паричното вземане, уредено в чл. 225, ал. 1 ЗСВ, има
характер на гратификация и е израз на отблагодаряване на магистрата за дългогодишната
му работа на съответната длъжност.
Съгласно чл. 225, ал. 1 и, ал. 4 ЗСВ от 2007 г., (в редакцията на текста преди изменението, обн. в ДВ бр. 11/2020 г. и действаща към датата на освобождаване на ищеца от
длъжност следовател в НСлС, считано от 23.07.2018 г.), при освобождаване от длъжност
съдия, прокурор или следовател с повече от 10 години стаж има право на еднократно парично обезщетение в размер на
толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години има в органите
на съдебната власт, но не повече от 20. При последващо освобождаване от длъжност
от дължимото се обезщетение се приспада обезщетението, получено при предишното
освобождаване.
Следователно основателността
на иск с правно основание чл. 225, ал. 1 ЗСВ (в актуалната за спора редакция)
се обуславя от пълното и главно доказване от ищеца на следните кумулативни
предпоставки : съществуване на правоотношение, по което е
полагал труд като съдия,
прокурор или следовател, което е прекратено, независимо от правното основание за това,
като преди прекратяване
на правоотношението служителят има повече от 10 години стаж като магистрат.
Като се съобрази смисъла на посочената
норма следва да се приеме, че правото на парично обезщетение (или разликата между новополагащото се и вече получено
такова), съгласно разпоредбата на чл. 225 ЗСВ,
се определя според
броя на
прослужените години в съдебната система и се съизмерява със съответстващия им
брой месечни брутни възнаграждения, които не могат да бъдат повече от 20. (решение от 24.07.2013 г. по гр.
д. № 1372/2013 г., ІІІ г. о. и от 23.102014 г. по гр. д. № 1463/2014 г., ІІІ г. о. на ВКС и т. н.) От гледна точка на тази същност на плащането следва да се
изследват всички отношения, които възникват при прилагане режима на това
обезщетение.
В
случая между
страните не съществува спор по факта, че
ищецът има повече от 20 прослужени години в органите на
съдебната власт и размера на паричното обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ е
равен на 20 брутни месечни възнаграждения.
Също така не е спорно, че във връзка с девоенизирането
и напускането на структурите на МВР, на осн. чл. 66, ал. 1, т. 5 ЗМВР (отм.)
вр. ПМС № 59/13.03.1995 г. с пар. 4 и 5 от ПЗР на ЗСВ и Разпореждане на МС №
72/13.09.1994 г., през 1995 г. на ищеца е изплатено обезщетение в размер на 8
брутни трудови възнаграждения.
Не
се спори, както се посочи и по - горе, че при последното освобождаване на ищеца
от длъжност на 23.07.2018 г., той е получил 12 брутни месечни възнаграждения на
основание чл. 225, ал. 1 ЗСВ.
Единственият
спорен въпрос, пренесен и във въззивното производство е, дали основателно от
дължимото обезщетение са приспаднати вече получените от него 8 брутни месечни
възнаграждения, респ. - дали ищецът има право да ги получи. Ответникът е
възразявал, че по отношение на ищеца приложение ще намери нормата на чл. 225,
ал. 4 ЗСВ преди изменението, обнародвано в ДВ бр. 11/2020 г. и от дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ
следва да се приспадне полученото от ищеца обезщетение през 1995 г.
в размер на 8 брутни трудови възнаграждения.
По
този въпрос въззивният съд, в допълнение към изложеното от СРС, намира
следното:
Гратификационно обезщетение в размер на брутното трудово
възнаграждение за 20 месеца за съдии, прокурори и следователи е предвидено за
първи път с чл. 139 г ЗСВ (отм.), (като в първата редакция - ДВ бр. 133/1998 г. е
било предвидено при пенсионирането им), ако са работили през последните
10 години в системата на съдебната власт. С измененията на разпоредбата впоследствие - с ДВ бр. 74/2002 г. и ДВ бр.
112/2003 г., условията за получаване на
обезщетение вече не са обвързани с придобиването
на право на пенсия и са като тези по чл. 225, ал. 1 по сега действащия ЗСВ от 2007 г.
Съгласно
чл. 1, ал. 1 от ПМС № 59 от 13 март 1995 г. за
определяне размера на обезщетенията при прекратяване на служебните
правоотношения на следователите и помощник-следователите от НСлС (обн. ДВ. бр. 26/21.03.1995 г.), при освобождаване на следователите и
помощник-следователите по чл. 66, ал. 1, т. 5 от ЗМВР (отм., но действал към датата на
издаване на Постановлението) се изплаща еднократно парично обезщетение, съобразно
прослуженото време на тези длъжности или като офицери и сержанти от МВР в съответните размери.
Съгласно чл. 1, ал. 2 от същото Постановление, за прослужено време по, ал. 1 на следователите
се признава и трудовият стаж, придобит на длъжностите, посочени в чл. 127, ал.
5 от ЗСВ, като 5 години се зачитат за 3
години или в същото съотношение.
Съгласно чл. 1, ал. 3, за прослужено време по ал. 1 се
зачита и трудовият стаж, придобит на други длъжности, включително и времето на
редовната военна служба след превръщането му, като 5 години се зачитат за 3
години или в същото съотношение, при условие, че лицето има най-малко 10
прослужени години в НСлС или като офицер или сержант в МВР.
В § 1 от ЗР на Постановлението е посочено, че то
е издадено на основание чл. 105, ал. 2 от Конституцията на Р.Б., чл. 68 от ЗВМР и § 4 и § 5 от ПЗР
на ЗСВ.
Следователно обезщетението, изплатено на
ищеца през 1995 г. - от осем брутни заплати на основание
чл. 68 от ЗМВР (отм.) и § 4 и § 5 от ПЗР на ЗСВ (отм.), е било заплатено в качеството му на следовател, като
какъвто той е продължил да работи вече в системата на съдебната власт.
Посочените основания за изплащане на обезщетението - чл.
68, ал. 1 от ЗМВР от 1991 г.(отм.), § 4 от ПЗР на ЗСВ от 1994 г. (отм.), както
и чл. 1, ал. 1 от Постановление № 59 от 13 март 1995 г. и представената по
делото Заповед на Министъра на вътрешните работи и на Директора на НСлС установяват, че обезщетението е изплатено за длъжността „следовател“ във връзка с положения стаж на тази длъжност.
Според
въззивният съд, независимо от структурното звено,
в рамките на което са осъществявани функциите на длъжността „следовател“ в различните периоди, в изпълнителната или в съдебната
власт, става въпрос за една и съща длъжност с идентични
функции, която през различни периоди от време се е намирала в различни държавни
структури, като водещи са функциите на длъжността, а не в коя структура е
следствената служба.
Съгласно
действащата към момента на освобождаването на ищеца 23.07.2018 г. редакция на нормата на чл. 225, ал. 4 ЗСВ (преди изменението с ДВ бр. 11/2020 г.), от дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ следва да се приспадне полученото от ищеца обезщетение при предходното прекратяване, като брой заплати, независимо
дали длъжността „следовател“ е изпълнявана в системата на
съдебната власт или в системата на МВР. (в същия смисъл решение № 167 от
24.07.2013 г. по гр. д. № 1372/2012 г. на ВКС IІІ г. о., на което се е позовал и СРС, решение
№ 91 от 26.06.2020 г. по гр. д. № 2040/2019 г., г. к., ІІІ г. о.
на ВКС и
др.)
След
като прослуженото време до 1995 г. е било зачетено като трудов стаж на ищеца и обезщетението от осем брутни трудови възнаграждения е изплатено за длъжността „следовател“, на основание - § 4 от ПЗР на ЗСВ от 1994 г. (отм.), въззивният съд намира за съобразен с материалния закон
и практиката на съдилищата, изводът на СРС, че ищецът вече е получил част
от паричното обезщетение, включено в гратификацията по чл. 225, ал. 1 ЗСВ, в размер на 8 брутни месечни
възнаграждения при прекратяване на правоотношението
му за длъжност „следовател“ при демилитаризирането на службата. Както обосновано е посочил и СРС, към настоящото
производство са неотносими въпросите относно това дали стажът на ищеца,
послужил като основание за получаване на обезщетението по чл. 68, ал. 1 ЗМВР
(отм.), е бил прекъсван, респ. каква е била неговата продължителност, тъй като
релевантният факт е самото получаване на обезщетение по чл. 68, ал. 1 ЗМВР
(отм.).
При отчитане еднократността на дължимото обезщетение по
чл. 225 ЗСВ и обстоятелството, че прослужените години като следовател се
включват като такива в органите на съдебната власт следва, че при повторно
освобождаване от съдебната система се дължи разликата за допълнително
прослужените след първото освобождаване години. Следователно на ищеца се дължи разликата,
равняваща се на 12 месечни брутни възнаграждения в случая.
Въззивният
съд приема, че редът и начинът на изчисляване на обезщетенията, определен с решение на ВСС,
на основание чл. 225, ал. 6 ЗСВ (нова - ДВ, бр. 11 от 2020 г.) не намира приложение за случаите на освобождаване от
длъжност на магистрат преди 11.02.2020 г.
Посочените разпоредби от ЗСВ
(отм.) и ЗСВ са материалноправни и по силата на чл. 14, ал. 1 ЗНА
имат действие само занапред - от влизането им в
сила, както и по отношение на заварени (висящи) към същия момент правоотношения. Материалноправната норма урежда
фактическия състав, осъществил се по време на действието й, като породените
правни последици се запазват и при действието на новата, различна правна норма,
освен ако в новия закон е изрично уредено обратно действие на новата правна
норма.
В случая
разпоредби на чл. 225, ал. 4 ЗСВ от ДВ бр. 11/2020 г. нямат обратно действие. В закона не е предвидено, съобразно изискването на чл. 14,
ал. 1 ЗНА, преуреждане на правоотношенията от преди момента на влизането им в сила. (решение № 82 от 22.10.2020 г.
по гр. д. № 2693/2019 г., г. к., ІV г. о. на ВКС).
Предвид
изложеното в съвкупност въззивният съд споделя решаващите изводи на СРС, че при
освобождаване на ищеца от длъжност на 23.07.2018 г., в негова полза е възникнало
право да получи обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ в размер на 20 брутни трудови
възнаграждения, като от това обезщетение основателно са приспаднати 8 бр.
брутни месечни възнаграждения получени през 1995 г. (а не сумите по тях, както
твърди ищеца), на основание чл. 225, ал. 4 ЗСВ (преди изм. ДВ бр. 11/2020 г.). Тъй
като не е спорно, че дължимото на ищеца обезщетение от 12 брутни месечни
възнаграждения е било изплатено, законосъобразно и в съответствие с материалния
закон искът е приет за неоснователен.
Решението
на СРС следва да се потвърди. Доколкото изхода от спора остава непроменен, този
извод касае решението и в частта по присъдените в полза на ответника разноски.
По
разноските пред СГС :
С оглед изхода от спора право на
разноски има ответника. В негова полза съдът присъжда юрисконсултско
възнаграждение пред СГС в размер от 100 лв., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
вр. с ал. 8 ГПК и ЗПП.
Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
77262/27.04.2020 г. на СРС, 63 с - в, по гр. д. № 12824/2019 г., с което е ОТХВЪРЛЕН предявения
от М.К.А., с ЕГН ********** срещу П. на Р.Б.
иск по чл. 225, ал. 1 ЗСВ - за осъждане да заплати сумата от 50 850,72 лв., представляваща
разлика между полагащото се на ищеца обезщетение при освобождаване от длъжност
следовател с повече от 20 години стаж на такава длъжност в размер на 20 брутни
трудови възнаграждения и полученото от ищеца обезщетение в размер на 12 брутни
трудови възнаграждения, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 05.03.2019 г. до
окончателното плащане и ищецът е осъден за заплащане на юрисконсултско
възнаграждение, по чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА М.К.А.,
с ЕГН **********, с адрес *** да заплати на П. на Р.Б., с адрес в гр.
София, бул. „****** юрисконсултско възнаграждение
пред СГС в размер от 100 лв., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с ал. 8 ГПК и
ЗПП.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС, в едномесечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.