О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
Ловешкият
окръжен съд, в закрито заседание на тринадесети април две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПОЛЯ ДАНКОВА
ПЛАМЕН
ПЕНОВ
като изслуша докладваното
от съдия Пенов ч.гр.д. № 168 по описа на съда за 2020 г. и за да се произнесе,
съобрази:
Производството
е по чл. 274 и сл. ГПК.
Образувано
е по частна жалба от „Теленор
България” ЕАД, с ЕИК: ........, със седалище и адрес на управление: гр.........
против определение № 1522/19.12.2019 г., по гр.д. № 2389/2018 г. на Районен
съд Ловеч, с което производството по делото е прекратено.
В
частната жалба са направени оплаквания за неправилност на атакуваното
определение в следните аспекти: допуснато от съда процесуално нарушение,
изразяващо се в противоречие в диспозитива на
съдебния акт, доколкото съдът е отхвърлил предавеният
иск като недопустим и е прекратил производството по делото, както и в
несвоевременно произнасяне от съда по допустимостта на исковете; неправилно
приемане от съда, че искът е предявен след срока по чл. 415, ал. 4 ГПК;
неправилно приемане от съда, че предявените искове са недопустими, поради липса
на идентичност между заявените с тях претенции и вземанията по заповедта, както
и поради превратно възприемане на разясненията, дадени с ТР 4-13-ОСГТК, т. 11б.
В частната жалба е направено искане за отмяна на атакуваното определение и за
постановяване на ново, с което делото да се върне на районния съд с указания по
прилагането на закона.
В
срока по чл. 276, ал. 1 ГПК от ответника по жалбата не е постъпил писмен
отговор.
Частната
жалба е допустима, тъй като същата е подадена в срок,
против подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, за което е налице правен
интерес от обжалване (чл. 274, т. 2, вр. чл. 129, ал.
3 ГПК). Едноседмичният срок за обжалване по чл. 275, ал. 1 ГПК е спазен,
защото, броен от датата на връчване на атакуваното определение (02.01.2020 г.),
същият изтича на 09.01.2020 г., в който ден е подадена частната жалба, видно от
удостоверяването върху нея от служител на съда, че е подадена по куриер.
Разгледана
по същество, жалбата е основателна.
От фактическа страна се установява следното:
По подадено от „Теленор България” ЕАД против М.Н.Р. заявление е
образувано ч.гр.д. №1668/18 на РС Ловеч, с като по делото е издадена заповед за
изпълнение № 972/14.08.2018 г. за заплащане на следните суми: 352,17 лв. –
неплатени съобщителни услуги по договор от 04.02.202016 г., потребени за периода
от 10.03.2016 г. до 09.08.2016 г., за които е издадена крайна фактура № **********/10.08.2016 г.; 69,68 лв. – мораторна лихва за забава за
периода от 26.08.2016 г. до 08.08.2018 г.; законна лихва върху главницата от
13.08.2018 г., както и за разноските в заповедното производство в общ размер на
205 лв.
Предприемайки връчване на заповедта чрез лепене на
уведомление, с разпореждане № 3232/12.10.2018 г. съдът указал на заявителя „Теленор България” ЕАД да предяви против длъжника
иск за установяване на вземанията по заповедта в едномесечен срок, като довнесе
дължимата държавна такса, и го предупредил за последиците от непредставяне на
доказателства за предявения иск в същия срок. Разпореждането е връчено на
25.10.2018 г. С молба вх. № 12495/28.11.2018 г. по делото е
представен исковата молба.
Производството по гр.д. №
2389/2018 г. на Районен съд Ловеч е образувано по искова молба на „Теленор България” ЕАД
против М.Н.Р., с която е поискано установяване на вземане против ответника за
сумата от 130,95 лв. – цена на незаплатени съобщителни услуги за абонатен № ********* за периода от 10.03.2016 г. до 09.08.2016 г.,
ведно със законната лихва от подаване на заявлението до окончателното ѝ
изплащане, както и осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 221,22
лв. – лизингови вноски по договор за лизинг 04.02.2016 г. за
мобилен номер 0893/610776 за периода след месец август на 2016 г. до месец
януари 2018 г.
С разпореждане от 30.11.2018 г., по гр.д. № 2389/2018
г. на Районен съд Ловеч, на ищеца са дадени указания за внасяне на държавна
такса в размер на 75 лв., като съдът се мотивира, че с исковата молба са
предявени два иска – установителен и осъдителен.
След внасяне на таксата от ищеца, с разпореждане от
20.12.2018 г. съдът е разпоредил на ответника да се връчи препис от исковата
молба. Поради ненамиране на ответника на адреса, с разпореждане от 14.05.2019
г. съдът е указал на ищеца да внесе сумата от 300 лв., с оглед назначаване на
особен представител на ответника и изплащане на дължимото му възнаграждение.
След внасяне на депозитната сума от ищеца, с разпореждане от 14.06.2019 г.
съдът назначил особен представител на ответника и разпоредил на същия да се
връчи препис от исковата молба, а след постъпване на писмен отговор от особения
представител – с определение от 15.07.2019 г. насрочил делото за разглеждане в
открито съдебно заседание. Проведени са две открити съдебни заседания (на
10.10.2019 г. и на 20.11.2019 г.), като в първото от тях съдът е изготвил
доклад на делото и се произнесъл по допускане на доказателствата, а във второто
– изслушал вещото лице, дал ход на устните състезания и обявил делото за
решаване.
С определение № 1522/19.12.2019 г., по гр.д. № 2389/2018
г. на Районен съд Ловеч (предмет на конкретната частна жалба), съдът е
отхвърлил двата иска (установителния и осъдителния)
като недопустими, оставил е без уважение претенцията на ищеца за присъждане на
разноските в заповедното и исковото производство, прекратил е производството по
делото, обезсилил е заповедта за изпълнение и е прекратил е производството по частното
гражданско дело.
От
правна страна съдът приема, че същото определение e неправилно.
Макар
правилно да е изброил едномесечния срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, приемайки го за
изтекъл в първия присъствен ден (26.11.2019 г.), съдът неправилно е приел, че
искът е предявен след изтичането му – на 28.11.2019 г. в който ден е
удостоверено, че исковата молба е заведена в деловодството. В случая те е
подадена по пощата на 26.11.2019 г., поради която следва да се приеме, че
срокът е спазен. Това е така, защото с чл. 422, ал. 1 ГПК се установява
изключение от общото правило на чл. 125 ГПК,
относно момента на предявяване на иска и правните последици от предявяването
му.
Неправилен
е изводът на съда за липса на съвпадение между вземанията по заповедта и по
исковата молба, поради несъответствие на техния размер и период. В исковата
молба ищецът е посочил, че вземането по установителния иск за сумата от 130,95
лв., съставлява цена на незаплатени съобщителни услуги за абонатен № ********* за периода от 10.03.2016 г. до 09.08.2016 г.
и произтича от договор за мобилни услуги от 04.02.2016 г., а по
отношение на вземането по осъдителния иск за сумата от 221,22 лв. и посочил, че
произтича от договор за мобилни услуги от 04.02.2016 г., а сумата - общият размер на неизплатените лизингови
вноски за периода след месец август на 2016 г. до месец януари на 2018 г. В исковата
молба ищецът е обяснил как се формират размерите на всяка от сумите, а в самото
начало на исковата молба, непосредствено след индивидуализацията на претендираните
вземания, е изградил извод, че е допустимо установителния
иск да се предяви като частичен, за по-малка сума от тази по заповедта, както и
че с неговото разглеждане е допустимо съединяването на осъдителни искове, за
чието разглеждане се прилагат общите правила. От така направеното изложение и
изведеното искане за произнасяне по двете вземания, следва, че ищецът е
предявил в обективно съединяване два иска – установителен,
относно част пот вземането по издадената заповед за изпълнение и осъдителен,
относно вземане за неизплатени лизингови вноски. Законът позволява предявяване
на частичен иск, вкл. иск за част от вземането, за което е издадена заповедта,
както и първоначално съединяване на установителната
претенция с осъдителна такава, в хипотезата на чл. 210 ГПК (ТР 3-14-ОСГТК,
т. 11б). Ето защо обратният извод на районния съд, за недопустимо съединяване
на установителния иск с друг осъдителен иск на ищеца,
се явява неправилен. Ако осъдителният иск не е подлежал на съвместно
разглеждане с иска за установяване на вземането по заповедта, както е прието в
мотивите на атакуваното определение, районният съд е следвало да постанови
разделянето им, а не да прекратява делото производството и по двата иска (чл.
210, ал. 2 ГПК). Ако е имало неяснота по заявените претенции, било в
основанието на някоя от тях, или в размера ѝ, вкл. дали те са част от
вземанията по заповедта, както е прието в мотивите на обжалваното определение,
районният съд е следвало да остави исковата молба без движение и да даде
указания за отстраняване нередовността на исковата молба, а не директно да
прекрати производството по нея (чл. 129, ал. 2 и 3 ГПК).
Изложените
дотук съображения дават утвърдителен отговор на по-голяма част от оплакванията
в частната жалба, поради което съдът не следва да ги разглежда отново. Макар
основателни, оплакванията в пункт първи от частната жалба не биха могли да
обосноват порок на атакуваното определение. Макар да разкрива неприцизност на изразяването, доколкото е постановено, че
искът (двата иска) се отхвърля като недопустим, волята на съда е за оставяне
без разглеждане, доколкото в следващия диспозитив съдът е постановил
прекратяване на производството по образуваното гражданско дело. Освен това, от
формална гледна точка, постановявайки определение, съдът се е произнесъл по
въпрос, с който не се решава спора по същество (чл. 252 ГПК). В този смисъл у
никого не би трябвало да има съмнение, че при така постановеното определение липсва
разглеждане на исковете по същество и върху тения предмет не е формирана сила
на пресъдено нещо. Оплакването за несвоевременно
произнасяне от съда по допустимостта на исковете също не съставлява нарушение
на съдопроизводствените правила, защото съдът следи служебно за редовността и
допустимостта във всяко положение на делото. Преценката за допустимост се
свързва както с първоначална проверка за наличие на положителните, респ.
отсъствие на отрицателните процесуални предпоставки, така и с последващо
следене за отпадане на положителна предпоставка, респ. възникване на
процесуална пречка. Ето защо изводът на съда за недопустимост на иска, макар
направен след обявяване на делото за решаване, не би могъл да обуслови неправилност
на постановеното определение.
По изложените съображения обжалваното определение е
неправилно и като такова подлежи на отмяна, каквото е искането в частната
жалба. След отмяна на определението, делото следва да се върне на районния съд
за продължаване на съдопроизводствните действия, съобразно разясненията в
настоящия съдебен акт.
Водим от гореизложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ
определение от определение № 1522/19.12.2019 г., по гр.д.
№ 2389/2018 г. на Районен съд Ловеч.
ВРЪЩА
делото на РС Ловеч за продължаване на
съдопроизводствените действия съобразно указанията в настоящето определение.
Определението не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.