O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, III-ти
въззивен състав в закрито заседание на двайсети август през две хиляди и
двайсета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТИНКА КОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МИРОСЛАВА
ТОДОРОВА
СИЛВИЯ
ТАЧЕВА
като разгледа
докладваното от съдия Тодорова ВНЧД № 1488 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 243, ал. 7 – 8 от НПК.
Постъпил е протест от прокурор при СРП срещу определение
на СРС, НО, 106 състав по н.ч.д. № 440 по описа за 2020 г., с което се отменя
постановление за прекратяване на наказателно производство от 9.12.2009 г.,
изведено административно на 11.12.2019 г., на прокурор при Софийска районна
прокуратура на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК
по ДП № 55/2016 г. по описа на СО-СГП, пр. пр. № 44414/2015 г. на СРП, водено
за престъпление по чл. 286, ал. 1 НК.
В протеста на прокурора се твърди, че определението е
неправилно и се иска да бъде отменено.
Оспорват се изводите на районния съд, че не са били изпълнени указанията на
съда при предходна отмяна на постановление за прекратяване на наказателното
производство. Излагат се възражения и за недопустима избирателност при
обсъждане на доказателствените материали в постановлението за прекратяване на
наказателното производство, както и по отношение на доказателствената стойност
на свидетелските показания и очни ставки.
Поддържа се, че не е налице неправилно приложение на материалния закон,
защото районният съд незаконосъобразно е приел, че репликите на св. А., така
както са били посочени от Л., осъществяват състав на набедяване, като не е
съобразил, че за да е осъществен състав на престъпление по чл. 286, ал. 1 НК,
се изисква твърденията на извършителя не само да са неверни, но и да съдържат
останалите съществени елементи на неосъществено престъпление.
Въззивният съд,
като прецени изложените в протеста доводи и съдържанието на атакуваното
определение, намира за установено следното:
Досъдебното производство е образувано с постановление на
СРП от 8.02.2016 г. за това, че на 27.02.2015 г. в гр. София, в сградата на 6
РУ – СДВР, пред надлежен орган на власт – началника на полицейското управление,
Б.Р.А. бил набеден в престъпление по чл. 144, ал. 3 НК в депозиран сигнал, че
на 26.02.2015 г. в парка на кв. „Горна баня“ Б.А. извършил закана с убийство –
престъпление по чл. 286, ал. 1 НК.
В хода на досъдебното производство няма привлечени
обвиняеми.
В обжалваното пред районния съд
постановление е приета за установена следната фактическа обстановка.
В периода 2008 г. – 2012 г.
свидетелите А.Б.Н.и Л.М.Л. живели на съпружески начала и имали дете. След
раздялата си св. Л. живеел в ж.к. „Дружба“, а св. Н. с дъщеря им – в кв. Горна
Баня. Св. Л. продължил да се вижда с детето. Св. Б. А. също живеел в кв. Горна
Баня и през 2011 г. се сприятелил с А. Н., тъй като децата им посещавали една и
съща детска градина. Св. Н. споделяла с него подробности за неразбирателството
си със св. Л., както и че не е доволна от грижите му за детето и за
изпълнението на задължението му за издръжка.
Свидетелите Б.А. иЛ.Л. се
запознали покрая св. Н., тъй като се засичали понякога в парка в кв. Горна
баня, където А. и Н. водели децата си. Двамата не били в добри отношения,
защото Л. имал подозрения за интимна връзка на А. със св. Н..
На 26.02.2015 г. около 17:00 часа св. Л. и
св. Н. се видели пред детска градина в кв. „Горна баня“, която била посещавана
от дъщеря им. Разбрали се св. Л. да вземе детето с автомобила си и да го
разходи в квартала, след което да го върне на майка му. По същото време св. Н.
срещнала пред детската градина своя позната св. З.В., която прибирала своето
дете от градината и двете заедно с детето на св.В.се насочили пеша към парка на
кв. „Горна баня“. Докато вървели, св. Н. провела телефонен разговор с Б. А. и
му предложила да се видят в парка. Св. А. се отзовал, тримата се срещнали в
парка и седнали на пейка. Междувременно св. Н. споделила притесненията си, че
бившият й съпруг се е забавил, което мотивирало св. А. да му се обади по
телефона. Св. Л. не отговорил на телефонното повикване, а се подразнил от него.
След около 10 минути св. Л. и дъщеря му отишли в парка и се насочили към
пейката, на която седяли св. Н. и св. А.. Св. А. попитал св. Л. защо не си
вдига телефона. От своя страна св. Л. нарекъл св. А. „баджо“, което ядосало
последния. Разговорът помежду им продължил враждебно и на висок тон. Св. А.
упрекнал св. Л., че не полага достатъчно грижи за отглеждането и издръжката на
дъщеря си, в отговор св. Л. се усмихвал и се държал язвително. В рамките на
няколко минути А. отправил различни епитети и обиди към Л.. За да предотврати
ескалацията на напрежението, св. Н. застанала между бившия си съпруг и
жалбоподателя.
На 27.02.2015 г. св.Л.Л. подал
заявление с peг. № 230000-3028/4.03.2015 г. до началника на 06 РУ СДВР, в което
посочил, че на 26.02.2015 г. Б.А. го ударил и заплашил с убийство. Същият ден
изготвил пред полицейски орган и саморъчни писмени обяснения, в които допълнил
и конкретизирал заявлението си: „...той скочи от пейката и започна да крещи: ти
пак ли разпитва детето и започна да ме блъска по шията и раменете и да ругае с
псувни и да ме заплашва, че ще ме убие, ще ме излежи и че ако аз не им плащам
на тях, ще дойде в „Дружба“ и ще ни заколи всичките както спим, но А. стана и
ни раздели и той си тръгна, но при тръгване ми каза, че не иска да ме вижда в
Горна Баня, ако ме види ще ме сгази с колата или ще ме убие“ (цитатът е с
редактиран правопис).
На 21.04.2015 г. е постановен отказ за
образуване на досъдебно производство по пр. пр. № 16016/2015 г. по описа на СРП
поради липсата на данни, които да подкрепят твърденията на заявителя.
Впоследствие
св. А. депозирал жалба в СРП, в която заявявал, че е набеден в
извършването на престъпление от св. Л.. По тази жалба било образувано
настоящото наказателно производство за престъпление по чл. 286, ал. 1 НК.
Прекратяването, което е било предмет на разглеждане
в първоинстанционното съдебно производство, е четвърто по ред. Всяко от
предходните постановления е било отменено от съда при осъществяването на съдебен
контрол по реда на чл. 243 НПК, иницииран с жалба на св. А. срещу
прекратяването.
За първи път наказателното производство е
прекратено с постановление от 21.04.2015 г. поради липса на престъпление. С
постановление от 11.07.2016 г. наказателното производство е било прекратено за
втори път, като прокурорът е приел, че в случая Л. е бил афектиран и е изложил
пред полицейския инспектор А. “субективната” истина за случая. Прокурорът е
приел, че деянието е несъставомерно от субективна страна, доколкото не било
установено по несъмнен начин св. Л. да е знаел, че св. А. е невинен и умишлено да
е заявил, че А. е извършил престъпление срещу него. С определение от 20.07.2017
г. постановлението е отменено. Прокурорът е протестирал определението и то е
било потвърдено от въззивния съд с определение от 20.07.2017 г.
С
постановление от 15.01.2018 г. наказателното производството отново е било прекратено.
С определение на СРС от 9.05.2018 г. е било отменено, като прокурор при СРП
отново е оспорил законосъобразността му пред въззивния съд. СГС с определение
от 16.08.2018 г. е потвърдил определението на СРС и делото е върнато на
прокуратурата за продължаване на процесуалните действия по него.
С
постановление от 27.05.2019 г. на СРП наказателното производство е било
прекратено, като е прието, че началникът на 6 РУ-СДВР макар да е надлежен орган
на властта по смисъла на чл. 286 НК, има по-широки правомощия от разследващите.
Изтъкнато е, че функциите на полицията, регламентирани в ЗМВР и ППЗМВР,
обхващат не само разследването на престъпленията, а също и превенцията и
противодействие на всякакъв друг вид нарушения на обществения ред. Именно
поради това св. Л. се бил обърнал към полицията. Отбелязано е още, че за да е
осъществено престъплението набедяване, деецът трябва да знае, че лицето, сочено
като извършител на твърдяното престъпление, е невинно. В случая обаче Л. бил
сигнализирал за инцидент, който действително се е случил и за реплики,
отправени към него от св. А.. От друга страна, той не бил посочил, че се е
почувствал застрашен реално за живота си, което обективно означавало, че спрямо
него не е извършено престъпление по чл. 144, ал. 3 НК. Поради това се приема,
че не е извършено набедяване, тъй като противното би означавало, че всяко
обръщане на гражданите за уведомяване на орган на власт за установяване или
изясняване на престъпни обстоятелства, би се оказало престъпление. Наред с това
се приема, че от обективна страна не били събрани категорични доказателства за
всички реплики по време на конфликта. Това постановление било отменено с
определение на СРС от 13.08.2019 г. Съдът е приел, че не са били анализирани
пълноценно показанията на свидетелите, разпитвани многократно, не са били
съпоставени конкретно помежду си и с писмените доказателства. Съдът е посочил,
че от мотивите на постановлението не става ясно защо прокурорът е приел, че
свидетелят А. е отправил към св. Л. репликата “Ще те убия, циганин монтански” и
въз основа на кои доказателствети източници. На следващо място съдът е приел за
неоснователни доводите, че след като впоследствие св. Л. е направил уточнение,
че не се е почувствал заплашен, то тогава деянието му не е набедяване.
Прокурорът при СРП е протестирал и това определение, което е било потвърдено с
определение на СГС от 12.11.2019 г. по в.н.ч.д. № 4074/2019 г.
На 28.11.2019
г. след поредната отмяна на постановлението за прекратяване на наказателното
производство наблюдаващият прокурор по делото, определен административно на
4.09.2009 г., е изложил писмено доводите си за самоотвод, който е адресирал до
СГП. Прокурорът е изтъкнал несъгласие с мотивите на съда, като е подчертал, че
“прокурорският акт е подробно мотивиран относно обективна и субективна страна
на престъплението по чл. 286, ал. 1 НПК.” Наред с това прокурорът е посочил, че
е извършил лични действия по разследването, при които е възприел непосредствено
изложените факти от свидетелите. Именно поради това неговите изводи, основани
на събраните непосредствено доказателства, се различавали съществено от
изводите на СРС и СГС, като същевременно били изчерпани всички възможни
действия по разследване, които да допринесат за промяна в доказателствения
материал или вътрешно убеждение. В заключение прокурорът декларирал, че се
счита за предубеден и моли да бъде отведен на основание чл. 47, ал. 2 вр. чл.
29, ал. 2 НК.
С
постановление от 3.12.2019 г. прокурор при СГП е приел самоотвода за
основателен, тъй като били налице обстоятелства, които макар да не означавали
предубеденост или заинтересованост от изхода на делото, следвало да бъдат
отчетени, за да не бъде нарушено вътрешното убеждение на прокурора.
Шест
дни по-късно – на 9.12.2019 г., следващият административно определен наблюдаващ
прокурор, който не е извършвал действия по разседването след възлагане на
делото, нито е указвал на органите на досъдебното извършването на такива, е
постановил процесното постановление за прекратяване, административно изведено
на 11.12.2019 г. В постановлението е прието, че разследването е проведено законосъобразно,
обективно, всестранно и пълно и са били извършени всички необходими действия за
разкриване на обективната стина. Приетата за установена фактическа обстановка е
в същия смисъл като изложената в предишните постановления. Съображенията по
материалното право също съвпадат с изложените в предходното постановление за
прекратяване. Прието е, че органите на МВР имат не само правомощия за
разследване на престъпление, но и за превенция и противодействие на всякакъв
друг вид нарушения на обществения ред. На следващо място е изтъкнато, че св. Л.
в сигнала си не е изложил обстоятелства, които да осъществяват престъпление,
доколкото не е твърдял, че заканата е възбудила основателен страх. Реплики в
споменатия от него смисъл съставлявали неизменна част от т.нар „махленски“
речник, с които нито се изразявала действителна заплаха с убийство, нито се
възприемали за такава. Поради това било ирелевантно дали твърденията отговаряли
на истината. Прието е, че съдържащото се изявление в сигнала на Л., че А. го
ударил, описани с израза „започна да ме блъска по шията и раменето“, също не
съдържало твърдения за осъществен състав на престъпление, защото Л. не е
посочил, че е изпитал болка от описаните действия, но дори това да е било така,
то би ставало въпрос за престъпление по чл. 130, а. 2 НК, в който случай
полицейските органи не са компетентни да започнат наказателно производство. В
заключителната част на постановлението е посочено: „за да се докаже извършено престъпление по чл. 286, ал. 1 НК, следва да
се докаже по несъмнен начин, че набеденият не е извършил деянието, което му се
приписва, или че отсъстват каквито и да е данни да го е извършил. В конкретния
случай подобно доказване не е налице. Следва да се докаже отрицателен факт, а
именно, че А. не произнесъл посочените от Л. реплики. Отрицателните факти могат
да бъдат доказани само с положителни, които изключват възможността за
осъществяването на отречения положителен факт. Свидетелските показания по
отношение на изречени реплики в конфликтна ситуация са крайно ненадежден
източник на информация, особено при твърдения от рода на това, че нещо е изречено.
Поради това не може да се сподели и изводът, че твърдяното от Л. деяние не е
извършено.“
С
определението, предмет на настоящата въззивна проверка, СРС е приел, че
постановлението за прекратяване на наказателното производство следва да бъде
отменено, тъй като е постановено в нарушение на основния принцип на чл. 14, ал.
1 НПК и на изискванията на чл. 107, ал. 5 НПК, което от своя страна е довело до
погрешно формирано вътрешно убеждение и неправилни правни изводи за липсата на
осъществен престъпен състав. Първоинстанционният съд на първо място е приел, че
фактическата обстановка е обосновано изведена, но в постановлението не е
извършен цялостен анализ на събраните доказателства, което е станало причина за
погрешни крайни правни изводи. На
следващо място районният съд е посочил усложнената процесуална съдба на делото,
защото преди процесното постановление прокуратурата три пъти е прекратявала
наказателното производство. Това положение първата инстанция е приела за форма
на незачитане и оспорване на компетентността на правораздавателните органи, като
е посочила, че предходните указания на съда само привидно са били изпълнени,
защото доказателствата са били обсъждане превратно с неоснователно преекспониране
значението на едни и необосновано подценяване на други. Първостепенният съд е
приел за необоснован подхода на прокурора да отдаде приоритетно значение на
събраните доказателства през 2019 г., а не на тези, които са били ангажирани
по-близо до събитието, включително показанията пред съдия. Съдът е приел, че
констатираните от прокурора различия се дължат на неправилния подход да се
провеждат поредица от разпити на едни и същи лица за идентични обстоятелства.
Приети са за необосновани изводите, че свидетелите Н. и А. са заинтересовани от
изхода на делото поради влошените лични отношения с Л., тъй като разказите им
кореспондират изцяло с показанията на св. З.В., непредубеден страничен
наблюдател на конфликта, изложени в първоначалните й разпити пред следовател и
съдия, когато спомените й са били по-ясни. По отношение на показанията на св. Л.
първата инстанция е приела, че прокуратурата необосновано е преувеличила
значението им за правилното изясняване на фактическата обстановка, като е
изтъкнала, че подобен подход не държи сметка и за факта, че свидетелят не носи
наказателна отговорност при евентуално потвърждаване на неистина или затаяване
на истина, доколкото би уличил себе си в извършване на престъпление, а при
евентуална промяна на процесуалния му статус предоставените от него сведения ще
бъдат лишени от потенциална доказателствена стойност. Съдът е изтъкнал, че
законосъобразният подход изисква при наличие на противоречия в доказателствения
материал проверката за достоверността на доказателствените средства да почива
на обективни критерии. На следващо място съдът не е възприел изводите за
обективна несъставомерност на инкриминираното деяние поради това, че началникът
на 6 РУ СДВР не е „надлежен орган на властта“ по смисъла на чл. 286, ал. 1 НК,
компетентен да образува наказателно производство, както и защото Л. не е
посочил в сигнала си до началника на 6 РУ-СДВР, че отправената закана с
убийство е предизвикала основателен страх за осъществяването й. В заключение
районният съд е приел, че по делото са събрани достатъчно доказателства, които
водят до единствения възможен извод, че Б.А. не е отправил закана с убийство
спрямоЛ.Л., респективно, че А. съзнателно е бил набеден в извършването на престъпление пред надлежен орган на властта.
За да извърши проверка на протестирания
пред него съдебен акт, въззивният съд отчете, че спецификата на конкретния
казус, при който реализирането на законоустановена форма на съдебен контрол е била сведена до
недопустим междуинституционален спор, изисква да бъде разгледан на първо място
въпросът за естеството на съдебните правомощия по чл. 243 НПК и отношението им
към изключителната конституционна компетентност на прокуратурата да ръководи
разследването и упражнява надзор за законосъобразното му провеждане; да
извършва разследване; да привлича към отговорност лицата, които са извършили
престъпления, и поддържа обвинението по наказателни дела от общ характер (чл.
127, т. 1 – т. 3 Конституцията).
Съгласно чл. 243, ал. 6, т.
3 НПК съдът има компетентност да отмени постановлението за прекратяването на
наказателното производство и да върне делото на прокурора със задължителни
указания относно прилагането на закона. След като съдът има такова правомощие,
това означава, че според цялостната концепция на НПК изпълнението на
задължителните указания на съда не представлява нарушение на основния принцип
на наказателния процес по чл. 14, ал. 1 НПК прокурорът да вземе решенията от
неговата компетентност по вътрешно убеждение. Правомощието на съда по съдебен
контрол върху прекратяването на наказателното производство в досъдебната фаза
не влиза в противоречие и с изискванията на чл. 18 НПК съдът, прокурорът и разследващите органи да основават
решенията си върху доказателствени материали, които те събират и проверяват
лично, освен в случаите, предвидени в този кодекс. Това уточнение следва да
бъде направено, тъй като предпоследният наблюдаващ прокурор по делото се е
отвел, изтъквайки, че непосредственото събиране на доказателствата не му
позволява в съответствие с вътрешното си убеждение да изпълни указанията на
съда. Подобно разбиране за правомощията на органите на наказателния процес в
досъдебното производство, което предпоставя възможността да съществува сблъсък
между указанията при осъществения съдебен контрол и вътрешното убеждение на
прокурора, е довело до усложненото процесуално развитие на конкретното дело и
създадената реална опасност да бъде компрометиран неговият резултат чрез
осуетяване на възможността да се разкрие обективната истина. НПК като всеки
нормативен акт е изграден върху принципа на юридическата ефективност. Иначе
казано, всички правомощия на органите на наказателния процес следват нормативна
логика, която ги поставя в такава обусловеност и взаимозависимост, която
позволява да се постигне заявената в чл. 1 НПК цел, като същевременно се
зачитат основните човешки права. Поради това, ако в НПК е предвидено, че орган
на наказателния процес дава на друг орган на наказателния процес задължителни
указания по приложение на правото, то адресатът на указанията не разполага с
правно основание да откаже да ги изпълни, ако указанията изхождат от
законоустановена компетентност, чийто обхват винаги следва да бъде разбиран в
съответствие с основните начала на наказателния процес.
В светлината на изтъкнатите принципни
съображения въззивният съд на първо място отчете пределите на законовата
компетентност на съда по упражняване на последващ контрол върху обосноваността
и законосъобразността на постановлението за прекратяване. Правомощията на съда
в тази форма на съдебен контрол в досъдебното производството се изразяват в извършване
на проверка дали изводите на прокурора почиват на логически правилно
конструиран и пълен анализ на събраните доказателства, без да е допуснато
изопачаване на смисъла им или превратно тълкуване. На следващо място, съдът
трябва да изясни дали проведеното разследване е обективно, всестранно и пълно,
което позволява да се отговори и на въпроса дали прокурорът е формирал
вътрешното си убеждение въз основа на всички възможни доказателства.
Същевременно обаче съдът не бива да изземва функциите на обвинението по
събирането и проверката на доказателствата и за вземането на решението на кого
да повдигне обвинения (конституционните правомощие по чл. 127, т. 1, 2, 3 КРБ).
Както и при вътрешноистанционния съдебен контрол на съдебните актове, така и
при съдебния контрол в досъдебното производство, задължителните указания относно
прилагането на закона – процесуалния и материалноправния, изключват възможността
да се дават указания за определен конкретен резултат при решаване на делото. Не
съществува спор нито в правната доктрина, нито в съдебната практика, че
резултатите от новото разглеждане на делото не са предрешени, а самото
производство не е сведено само до формално възпроизвеждане на становището и
вътрешното убеждение на контролната инстанция. В този смисъл отмяната на
постановлението за прекратяване на наказателното производство е допустима само
когато е възможно да се извърши каквото и да е процесуално действие, което да
доведе до вероятност от друг правен резултат. Затова съдът не може да дава
обвързващи указания и не предопределя резултата от оценката на доказателствения
материал, както и изводите по същество и съдържанието на съдебния акт. Прокурорът,
на кого е върнато делото за продължаване на разследването, е овластен да
разреши тези въпроси суверенно, т.е. самостоятелно по свое вътрешно убеждение,
което обаче не представлява субективно усмотрение, а следва да се основава
съгласно чл. 14 НПК на обективно, всестранно и пълно изследване на всички
обстоятелства по делото и закона.
В процесния случай първостепенният
съд, както и шест съдебни състава преди него, е посочил процесуални нарушения
при формиране на вътрешното убеждение на прокурора и е констатирал неправилно
приложение на материалния закон, като е изтъкнал конкретни недостатъци в
тълкуването на съставомерните признаци на престъплението небедяване по чл. 286 НПК. Тези указания не подменят
вътрешното убеждение на прокурора, напротив – изясняват точното съдържание на
правната норма, криминализираща състава на набедяването, от което следва да се
изведат относимите обстоятелства от предмета на доказване, подлежащи на
изясняване и в настоящото производство. В този смисъл въззивният съд намира, че
районният съд не е надхвърлил компетентността си в протестирания пред
настоящата инстанция съдебен акт. Същевременно видно е, че процесното
постановление за прекратяване на наказателното производство е постановено
непосредствено след приетия самоотвод на предишния наблюдаващ прокурор и
възпроизвежда в значителна част съдържанието на третото постановление за
прекратяване на наказателното производство, въпреки че то е било отменено. При
това положение, след като е бил постановен стабилен съдебен акт – определение
на СРС от 13.08.2019 г., потвърдено с определение на СГС от 12.11.2019 г. по
в.н.ч.д. № 4074/2019 г., неговата обвързваща СРП сила не може да бъде поставяна
под съмнение. Нито прокурорът, нито друг съд може да преразглежда решения
въпрос, още по-малко – да влиза в спор с решаващия съд. Съгласно чл. 413, ал. 1 НПК, чиято разпоредба е проекция на основния конституционен принцип на
правовата държава – върховенството на закона, влезлите в сила съдебни актове са
задължителни за всички учреждения, юридически лица, длъжностни лица и граждани.
Поради това предметът на настоящото въззивно разглеждане следва да започне от
проверка на това дали след влизането в сила на предходното определение на СРС
за отмяна на постановлението за прекратяване на наказателното производство са
извършвани действията по отстраняване на посочените от съда процесуални и
материалноправни нарушения, съответно, ако такива са извършвани, дали
първоинстанционният съд им е дал правилна оценка в протестираното определение.
В разглеждания случай районният съд, след
като е констатирал, че указанията от предходното определение са били изпълнени
привидно, което означава, че не са били изпълнени въобще, е развил основанията
за тяхната законност. Поради това спецификата на казуса изисква въззивният съд
за пълнота да извърши проверка както на това дали са били изпълнени предходните
указания, така и относно правилността на допълнените указания на районния съд в
контекста на съдържанието на постановлението за прекратяване на наказателното
производство и извършените процесуални действия.
Обосновано районният съд е
приел, че прокурорът не е възприел правилно съображенията, залегнали в
предходното отменително определение, като указания да обсъди и изложи мотиви по
конкретните фактически положения от предмета на доказване, които следва да
бъдат установени въз основа на обективно, всестранно и пълно разследване.
Основният въпрос, на който прокуратурата е следвало да даде недвусмислено ясен
отговор е дали посочените думи в заявлението със сигнална функция са казани
действително от св. А. или не. В изложената в постановлението фактология
прокурорът не е включил такива факти, които да съответстват на твърденията в
сигнала до началника на 6 РУ-СДВР на св. Л. – 1. не е приел, че св. А. е започнал
да блъска св. Л. по шията и раменети; 2. не е приел, че е заплашил, че ще го
убие, ще го излежи и че ако св. Л. не им плаща, ще дойде в „Дружба“ и ще ги „заколи
всичките“, докато спят; 2. не е приел, че при тръгването си св. А. е казал, че
не иска да вижда св. Л. в Горна Баня и ако го види, ще го сгази с колата или ще
го убие. От това следва, че прокурорът е приел, че тези твърдения не се
доказват.
Същевременно обаче по-нататък, при обсъждането
на доказателствата, в постановлението е допуснато съществено противоречие в
изложената теза, която почива и на погрешно изведена изходна логическа
предпоставка. Правилно прокурорът е констатирал, че обективно възможните преки
доказателства за събитието са гласни, изводими от показанията на свидетелите,
които се твърди, че са били очевидци на случилото се. Незаконосъобразно обаче е
подценил значението на гласните доказателствени средства, като ги е третирал като
недостатъчно пълноценни доказателствени източници. Посочил, че “свидетелските показания по отношение на
изречени реплики в конфликтна ситуация са крайно ненадежден източник на информация”,
без да посочи конкретни аргументи в подкрепа на тази декларативна
констатация. Подобно разбиране за доказателствената природа на показанията не
намира опора в НПК, напротив – противоречи на основния принцип на чл. 14, ал. 2 НПК никои доказателствата и средствата за тяхното установяване да не могат да
имат предварително определена сила, т.е. нито да могат бъдат априори
приоретизирани, нито противното – да бъдат дисквалифицирани изначално. Спецификата
на събитието и твърдението за извършено деяние чрез устна реч на публично място
не предполага като типична възможността релевантните обстоятелства да се
установяват с писмени доказателства. От това обаче в никой случай не следва, че
е непостижимо изясняването на истината. Недоверието в човешката способност да
се възпроизведат фактите вярно очевидно не кореспондира на уредбата на
доказателствата, доказателствените средства и способите за събиране и проверка
на доказателствата по НПК. Поради това прокурорът не е разполагал с процесуална
възможност да абдикира от задължението си след анализ на събраните
доказателства и/или евентуално след събиране на нови контролни доказателства за
достоверност на показанията категорично да заяви на кои дава вяра и на кои не,
съответно да уточни дали посочените думи и действия в сигнала на св. Л. действително
са били казани или не, дали конфликтът е приключил с или без отправяне на
закани и физическо съприкосновение между участниците в него. При обсъждането на показанията органът по
решаване на въпроса за доказателствената им стойност следва да провери
свидетелската способност на всеки свидетел, която зависи от конкретни
индивидуални възможности, които обективно могат да бъдат изяснени в процеса –
наблюдателност, памет, възможност за вербално пресъздаване на възприятията и
способност да се прави отграничение между собствените умозаключения, формирани
след събитията и непосредствено възприетите обстоятелства. В конкретния случай
и двамата участници в конфликта в показанията си са били единодушни относно
това, че освен тях на събитието е присъствала св. Н. – фактическо положение
възприето за несъмнено установено и в постановлението. С други думи освен
непосредствено ангажираните с разглеждането събитие свидетели А. и Л. на
мястото е имало поне още един трети свидетел. Същевременно свидетелите А. Н. и Б.А.
съобщават за присъствието на четвърти свидетел – З.В., която също потвърждава
присъствието си в показанията си пред разследващ орган и пред съдия. В началото
на приетата за установена фактическа обстановка прокурорът е включил
присъствието й, като е посочил, че св. Н.
срещнала пред детската градина своята позната св. З.В., която прибирала детето
си от градината и двете заедно с детето на св.В.отишли в парка на кв. „Горна
баня“, където по-късно дошъл св. Б. А., тримата се срещнали в парка и седнали
на пейка. В по-нататъшния ход на събитията обаче липсва фактическа констатация
за това къде се е намирала св.В.при пристигането на св. Л. и какво е правела в
този момент и дали е имала възможност да проследи разговора между него и св. А..
Тази непълнота на изложената фактология създава неяснота, която се задълбочава
от това, че при обсъждането на показанията на тази свидетелка прокуратурата е
приела непоследователност, доколкото в проведената с нейно участие очна ставка
четири години след събитието и около година и половина след последните й
показания, свидетелката вече не е категорична относно това дали е била в парка
преди или след появата на св. Л.. При това положение, в случай че прокурорът е
приел, че именно събраните показания под форма на очна ставка на св.В.на
26.03.2019 г. са достоверните за събитието от 26.02.2015 г., то тогава е
трябвало, след като изложи съображенията, въз основа на които стига до този
извод, да изложи различна фактическа обстановка от приетата в постановлението.
В тази насока обаче следва да бъде обърнато внимание за правилата, по които се
провежда очната ставка, за да бъде тя годен способ за постигане на нейното
предназначение – проверка на вече събрани гласни доказателства. Видно от
проведените процесуалноследствени действия, разследващите органи са се
фокусирали върху неколкократен разпит на посочените четирима свидетели и на св.
Ангел А., полицейски инспектор, през значителни периоди от време, като
същевременно не са събирали възможните контролни доказателства непосредствено
след събитието (например – действително ли децата на св.В.и св. Н. този ден са
посетили една и съща детска градина; в колко часа св.В.е взела своето дете, за
да бъде проверено дали този факт кореспондира на твърдението на двете
свидетелки, че са се засекли пред детската градина и заедно са тръгнали към
парка). Св. А.Б.Н.е била разпитана на 24.02.2016 г., на 19.10.2017 г. пред съдия
и 22.05.2019 г.; св. А.Т.А. – на 25.02.2015 г. и 20.06.2016 г., св. Б.Р.А. – на
23.02.2016 г., 17.06.2016 г. и 16.05.2019 г., св. З. Н.В.– на 24.02.2015 г. и
на 19.10.2017 г. пред съдия, св. Л.М.Л. – на 19.12.2017 г.. Проведени са били
очни ставки на 26.03.2019 г. между св. Б.А. и св.Л.Л., между св.Л.Л. и св.З..и
между свидетелите А. Н. иЛ.Л.. Отдалечеността на проведените очни ставки от
депозираните за последен път преди това показания на свидетелите Н., А., Л. иВ.изяснява,
че е допуснато процесуално нарушение, което компрометира резултатите от тях.
Видно от систематичното място на очната ставка, регламентирана в чл. 143,
раздел ІІ „Разпит“ на НПК, тя следва да бъде проведена, когато съответният
орган установи съществено противоречие между обясненията на обвиняемите или
между обясненията на обвиняемия и свидетелските показания, т.е. точният смисъл
на това действие е да следва незабавно констатацията за конфронтиращи се
помежду си гласни доказателствени средства. В процесния случай обаче очните
ставки са били проведени много по-късно (около 2 години и 9 месеца след
последния разпит на св. А.; 1 година и 5 месеца след последния разпит на св. Н.
и св. В.; 1 година и 3 месеца след последния разпит на св. Л.). Изтеклите
периоди от време несъмнено са повлияли по някакъв начин (какъв точно следва да
бъде установено при доказателствения анализ) върху качеството на спомена,
поради което към момент на провеждането на очните ставки вече не е било налице
точно определено противоречие между показанията.
Прегледът на свидетелските
показания изяснява следните особености, които прокуратурата е следвало да вземе
предвид при проверката на достоверността на показанията:
– за отношенията си след
раздялата показанията на свидетелите Л. и Н. кореспондират помежду си. И
двамата признават, че е съществувало напрежение помежду им. Св. Л. го обяснява
с това, че св. Н. не му давала детето и той трябвало да полага усилия, за да го
види. Св. Н. в показанията й от последния разпит, година и седем месеца след
този пред съдия и повече от 4 години след събитието, когато очевидно е била
попитана за тези обстоятелства, е разказала, че св. Б.А. знаел подробности за
отношенията й сЛ.Л., който я ревнувал от А.. В показанията си от 16.05.2019 г.
св. А. посочва, че в интересуващия делото период той се виждал всеки ден с Н.,
защото децата им посещавали една градина и по приятелски тя му разказвала доста
неща от живота си, включително за случай, при който св. Л. взел детето от
детската градина и без знанието на майка му го завел в жилището си.
– за отношенията между
свидетелите Л. и А. преди събитието също относимите свидетелски показания са
еднопочни относно факта, че всеки от свидетелите не изпитвал симпатия към
другия. Св. Л. казва, че след като се разделили с А. Н., се чувал няколко пъти
с Б.А., който защитавал Н. и поради това
св. Л. не бил „в много добри отношения“ с него. Св. Л. разказва за предходен
конфликт на пътя помежду им, когато колата на св. А. минала близо до неговата и
счупила страничното огледало. За достоверността на тази случка не са събирани
доказателства, макар че тя има значение за правилното изясняване не само на
контекста на процесното събитие и неговата сериозност (обществена опасност), но
и за събиране на контролни доказателства за достоверност на показанията на св. Л.
относно причините за влошените им отношения със св. А.. Св. Л. твърди, че
веднъж св. А. го потърсил по телефона, св. Л. му казал, че се намира в заведение
в кв. Борово и го повикал да дойде там. Св. А. отишъл и го попитал защо не е
давал никакви пари за детето си, а св. Л. му отговорил, че не е негова работа. Допълнителни
доказателства за тази среща и за загрижеността на св. А. за издръжката на
дъщерята на свидетелите Н. и Л., нито за това действително ли е имало основание
за тази загриженост (плащал ли е св. Л. издръжка) не са събирани, същевременно
от предходните срещи не са формирани никакви изводи относно причините за
събитието, предмет на наказателния процес, нито са извеждани аргументи при
проверка на достоверността на доказателствата, въпреки че според св. Л. след тези
две срещи последвал процесният конфликт в парка;
– по отношение на зараждането, развитието
и приключването на твърдения в сигнала на св. Л. вербален и физически сблъсък
събраните доказателства са в следния смисъл:
1. св. Л. в показанията си
твърди, че когато отишъл в парка с детето, на пейката били само св. А. Н. и св. Б.А.. Св. А. го заплашвал и го обиждал, казал му
„ще те убия, циганин монтански“ и го хванал го „за гушата отпред“. Всичко това
станало пред очите на 5-годишното му дете. В проведената повече от година
по-късно очна ставка св. Л. твърди, че св. А. бил „озверял“;
2. показанията на свидетелите
Н.,В.и А. са еднопосочни помежду и са категорични относно това, че е имало
словесен конфликт между Б.А. иЛ.Л. в парка (скарване), но св. А. не е заплашвал
св. Л.. Показанията на св. Н. не са претърпели съществена промяна, като в
разпита си пред съдия продължава да е категорична, че св. А. не е заплашвал св.
Л. с убийство: „Никой на никого не се е
заканвал с каквото и да било...След няколко дни ни извика кварталният полицай
заедно с Б. и ни каза, чеЛ.е пуснал жалба срещу Б., че му се е заканвал с
убийство. Това не отговаря на истината, защото аз през цялото време бях там и
слушах какво си говорят отблизо...“ (показания от 24.02.2016 г.); „Не помня да
е имало физически контакт между тях, аз даже стоях между тях да не се стигне до
сбиване. Това е случката. Б. не го е заплашвал с убийство. Ние със З. бяхме до
тях, аз помежду им, а З. на пейката...“ (в показанията, събрани пред съдия). В
последния си разпит, значително отдалечен от събитието, св. Н. казва, че
„мисли“, че св. А. е обидил св. Л., че е с „малцинствен произход“. Св. А.
последователно отрича да е заплашвал с убийство св. Л., както и да му е посягал
или удрял: „ не сме се били, само си повишихме тон. С това нещата приключиха….А.
и З. чуха какво си говорим, защото ние бяхме до пейката...“ (показания от
23.02.2016 г.). В последните си показания, дадени пред разследващия орган, св. А.
заявява, че при срещата им в парка той
обвинил св. Л., че взема детето само за да го разпитва за майка му и му
препоръчал да започне да се грижи за отглеждането му и да плаща издръжка. Св. А.
твърди, че А. Н. била на около метър от тях, аЗ..на малко повече. Св.В.в
показанията си от 24.02.2016 г. съобщава:
„Още с пристиганетоЛ.обиди Б. и Б. нещо се ядоса. Каза наЛ.да си гледа и
да се грижи за детето си да го издържа, защото не е никакъв мъж, като не се
грижи за него. Не е имало обаче заплахи, никой не е отправял заплахи за
убийство или други такива. А. застана между тях и каза да се успокоят и да не
се разправят....Не се е стигало до физическа разправа, нито до заплахи за
убийство...“. В показанията си пред съдия св.В.посочва: “Това, което чух е, че Б.
каза на Л. да бъде по-грижовен баща, да се интересува от детето и да помага
финансово. Нямаше физически заплахи и закани нямаше...Аз бях на разстояние 2
метра от тях. А. беше до мен и застана между тях и каза да не се разправят...“.
Първоинстанционният съд е
съобразил точния смисъл на събраните свидетелски показания и обосновано е
констатирал, че в постановлението не се съдържа техен внимателен и всеобхватен
анализ. Когато са налице две групи
конфронтиращи се доказателства, прокурорът следва да изчерпи всички възможности
за събиране на контролни доказателства за достоверност на показанията,
включително и за това дали упреците на св. А. към св. Л. са имали обективно
основание, както и дали св. Л. е ревнувал св. А., което би могло да изведе
обективно възможна версия за мотивите св. Л. да злепостави св. А. чрез сигнал в
полицията. След това се е налагало детайлно да бъдат обсъдени на плоскостта на
собственото им съдържание, логическа пълнота, последователност и хомогенност,
както и в отношението им с останалите доказателства, за да може въз основа на
обективни правила да се прецени кои са верни и кои не. В конкретния случай
прокурорът не е дал обяснение на това каква доказателствена необходимост
преследва настойчивостта на усилието на органите на досъдебното производство
през дълги периоди от време да се разпитват едни и същи свидетели за едни и
същи обстоятелства. Не е отговорил и на
въпроса защо не кредитира показанията на свидетелите А.,В.и Н. (включително
показанията на двете свидетелки, депозирани пред съдия) за това, че А. не е
захващал, нито притискал св. Л. за врата, нито го е заплашвал с убийство. Както беше посочено, в процесния случай
проведените очни ставки не са надежден способ за събиране и проверка на
доказателства. Но дори очните ставки да бяха проведени скоро след депозиране на
показанията на свидетелите, противопоставянето на еднопосочните показания на
свидетелите, събрани в първите две години след събитието в парка,
включително пред съдия, на показанията
на св.В.под формата на очна ставка на
26.03.2019 г., само по себе си не представлява самопонятно основание за
дискредитиране на показанията й. В очната ставка св.В.казва, че на 26.02.2015
г. минавала през парка с нейното дете и видяла тогава останалите трима
свидетели в парка, св. А. и св. Л. си говорели на висок глас, като тя чула, А.,
който не бил агресивен, да казва на Л. да си гледа детето; не чула закани.
Приближила към тях, когато те вече се разделяли. Видно е, че дори прокурорът да
дискредитира изцяло показанията на св.В.заради това, че 4 години по-късно не
казва, че е вървяла със св. Н. от детската градина към парка и заедно с нея е
посрещнала първо св. А., а после св. Л., то това не променя обстоятелството, че
свидетелите Н. и А., чието присъствие по време на целия конфликт не се оспорва
от св. Л., продължават да твърдят, че А. не е отправял закана с убийство.
В протеста се оспорват по
принцип мотивите на първоинстанционния съд относно доказателствената стойност
на събраните веднага след събитието показания. Без да навлиза в дискусия, която
не допринася за правилното решаване на конкретния предмет на делото, въззивният
съд намира, че районният съд правилно е дефинирал въпроса, на който прокурорът
следва да даде конкретен, а не теоретичен отговор – дали кредитира показанията
на св.В.за срещата със св. Н. пред детската градина в показанията й, депозирани
в началото на разследването и пред съдия, или тези от очната ставка. В тази
насока прокурорът следва, за да удовлетвори процесуалните изисквания за
законосъобразно формиране на вътрешното си убеждение, да съобрази факта, че
детето на св.В.действително е посещавало детската градина, както и че и в
показанията си в очната ставка тя продължава да твърди, че детето е било с нея,
т.е. тя го е била взела от детската градина, както и св. Н. също е била пред
детската градина да вземе своето дете, което е тръгнало с баща си. В същата посока прокурорът следва да изложи
съображения и за това кога св.В.си е спомняла по-добре конкретния случай, чието
естество не е било травмиращо за нея, за да могат да се възприемат като очевидно валидни теоретичните
разсъждения на прокурора за благотворното влияние в такива случаи на изминалото
време, което внася успокоение. Този въпрос също не може да бъде решен по
подразбиране от органите на наказателния процес на основата на констатации за
човешката психика и памет по принцип, а следва да се отнесе до конкретната
свидетелка с нейните конкретни способности да помни и възпроизвежда преживяното,
съотнесени към естеството на събитието, което, в случай че показанията на
свидетелите Н., А. иВ.са верни, не се отличава съществено от обичайния ход на
живота й.
На основата на изложените
съображения въззивният съд намира за обосновани и законосъобразни изводите на
първостепенния, че постановлението в частта относно възприетите фактически
положения и доказателствен анализ не съответства на чл. 13, ал. 1, чл. 14, ал.
1 и чл. 107, ал. 3 от НПК. Избирателният
подход при оценка на доказателствата и превратното възприемане на
доказателствените материали винаги опорочават вътрешното убеждение на съда и
съставляват основание за отмяна.
На следващо място въззивният
съд извърши проверка на определението на СРС, в което е констатирано неправилно
приложение на материалния закон. В тази насока въззивният съд съобрази, че
първата инстанция не е надхвърлила законните си правомощия, защото не е дала
указания относно крайния изход на делото, а е обсъдила изложените от прокурора
съображения за това кога едно деяние е съставомерно по чл. 286 НПК.
Прокурорът при СРП е
изтъкнал, че св. Л. в сигнала си не е изложил обстоятелства, които да
осъществяват престъпление, доколкото не е твърдял, че заканата е възбудила
основателен страх. Реплики в споменатия от него смисъл съставлявали неизменна
част от т. нар „махленски“ речник, с които нито се изразявала действителна
заплаха с убийство, нито били възприемани за такава. В тази насока следва да
бъде припомнено съдържанието на сигнала до началника на 6 РУ-СДВР на св. Л. със
следните твърдения:
– „..започна да ме блъска по шията и
раменете и да ругае с псувни и да ме заплашва, че ще ме убие, ще ме излежи
– и че ако аз не им плащам на тях, ще дойде в
„Дружба“ и ще ни заколи всичките както спим…
– А. стана и ни раздели и той си тръгна, но при
тръгване ми каза, че не иска да ме вижда в Горна Баня, ако ме види ще ме сгази
с колата или ще ме убие“.
Стриктният прочит на посочените изрази
установява, че свидетелят Л. се е обърнал към компетентен да разследва
полицейски орган с твърдението, че е заплашен с убийство, повторено три пъти в
различна езикова форма, като въздействието на заплахата е било съпроводено с
физическа сила - блъскане по шията и раменете. Разбирането на прокурора, че
съдържанието на сигнала не е достатъчно, за да се изведе състав на
престъпление, защото св. Л. не е написал, че е изпитал страх, не може да бъде
споделено. Правилният материалноправен въпрос, на който прокурорът не е дал
отговор, е дали конкретните изрази в пресъздадената в сигнала ситуация
обективно са годни да възбудят основателен страх. Противоречиви са изложените
съображения в постановлението и относно това как се установява субективната
страна на набедяването. След като прокурорът е изходил от изначално невярната
предпоставка, че няма значение дали св. А. е казал посочените в сигнала изрази,
постановлението няма как да отговори в съответствие с материалното право на
поставения въпрос. Изложените в сигнала твърдения, ако не са били верни, то
тогава св. Л. безусловно е съзнавал, че лъже за извършено срещу него
престъпление пред орган, който е компетентен да разследва това престъпление.
Изтъкнатото съображение в постановлението, че изразите, приписани на св. А.,
били неизменна част от т. нар
„махленски“ речник, с които нито се изразявала действителна заплаха с убийство,
нито били възприемани за такава, почива на неправилно разбиране на значението
на защитата, която се постига с криминализацията на набедяването. Хората имат
различен личен и социален статус, който предопределя и различни възможности за
изразяване, но личната неприкосновеност на всички тях е защитена еднакво.
Различните възможности за изразяване рефлектират и върху начина, по който
хората извършват престъпления чрез реч. За това дали твърдяното престъпление е
закана с убийство са без значение личните способности на дееца, образованието и
социалния му статус, както и обстоятелството дали се изразява „махленски“, с
жаргон или граматически и стилистично безупречно. Всеки човек се изразява така,
както може и от това положение не следва заключението, изведено от прокурора. За
съставомерността е от значение дали със съответния речников инструментариум
недвусмислено е изразена закана с убийство, а нейното въздействие не се
предопределя от способността на дееца да се изразява. Именно това тълкуване на
закона постига пълноценна защита на всички граждани. Възможно е прокурорът да е
имал предвид, че подобна реч е имала обичайна употреба от страна на свидетелите
А. и Л., която не е кореспондирала на утвърденото значение на използваните
думи. Но и това заключение не би могло да бъде посочено като самопонятно и е
изисквало да бъде фактологично обосновано с доказателства за обичайната
употреба на тези думи от св. А. и св. Л.. В тази насока следва да бъде
съобразено, че св. Л. е възприемал изразите (независимо дали са казани
действително или не) като достатъчно сериозни, за да ги съобщи на полицията.
Необходимостта от аргументация се потвърждава и от факта, че св. А. незабавно е
реагирал, че е набеден от св. Л. с думи, които според общоутвърдената си
употреба изразяват буквално закана с убийство.
С оглед всички изложени
съображения съдът намира, че определението на СРС е обосновано и
законосъобразно, тъй като констатираните в него недостатъци на постановлението
за прекратяване на наказателното производство са действително допуснати и
налагат отмяната му, доколкото представляват отстраними съществени процесуални
нарушения при формиране на вътрешното убеждение на прокурора.
Въз основа на процесуалните факти
по движението на делото и отказа да бъдат изпълнени указанията на районния съд,
който е прераснал в недопустим спор между органите на наказателния процес,
въззивният съд намира, че делото следва да бъде изпратено на Софийска градска
прокуратура. Четирите постановления за прекратяване на наказателното
производство от прокурори при СРП, които са отменени от съда по чл. 243 НПК,
налагат, доколкото прокуратурата е единна и централизирана, делото да бъде
изпратено на горестоящата прокуратура за създаване на подходяща организация за
изпълнение на задължителните указания на съда. Без правно значение за
постигането на обвързващата сила на влезлия в сила съдебен акт е дали
горестоящият прокурор ще упражни правомощия по чл. 46, ал. 3 НПК или сам ще
наблюдава разследването.
ОПРЕДЕЛИ :
ПОТВЪРЖДАВА
определение на СРС, НО, 106 състав по н.ч.д. № 440 по описа за 2020 г. на същия
съд, с което се отменя постановление за прекратяване на наказателно производство
от 9.12.2009 г., изведено административно на 11.12.2019 г., на прокурор при
Софийска районна прокуратура на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 във вр. с чл.
24, ал. 1, т. 1 НПК по ДП № 55/2016 г. по описа на СО-СГП, пр. пр. № 44414/2015
г. на СРП, водено за престъпление по чл. 286, ал. 1 НК.
Изпраща делото на
Софийска градска прокуратура по компетентност.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО
не подлежи на обжалване. Да се съобщи на първоинстанционния жалбоподател и СРС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.