Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. Русе, 07.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд - Русе,
V-ти граждански
състав, в публично заседание на 16 октомври, две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
Председател: ТАТЯНА ИЛИЕВА
при секретаря Миглена Кънева, като разгледа докладваното
от съдията гражданско дело № 2418 по
описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са установителни искове
по реда чл.422 от ГПК.
Ищецът “Агенция за събиране на
вземания”ЕАД, гр.София, твърди, че на 01.06.2018 г. било подписано Приложение 1
към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010
г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт"АД и „Агенция за събиране на вземания"ООД,
по силата на което вземането на „Изи Асет Мениджмънт" АД, произтичащо от
договор за паричен заем № 3094001/1.12.2017 г., било прехвърлено на „Агенция за
събиране на вземания"ООД, ведно с всички привилегии и обезпечения и
принадлежности, включително и всички лихви. Договорът за заем съдържал изрична
клауза, уреждаща правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на
трети лица. „Агенция за събиране на вземания" АД /понастоящем „Агенция за
събиране на вземания" ЕАД/ била правоприемник на „Агенция за събиране на
вземания" ООД. Длъжникът бил уведомен по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД за
станалата продажба на вземането с уведомително писмо от „Изи Асет
Мениджмънт" АД, изпратено с известие за доставяне. „Изи Асет
Мениджмънт" АД упълномощило „Агенция за събиране на вземания" АД, в
качеството си на цесионер по договора за прехвърляне на вземания от 16.11.2010
г., от свое име и за своя сметка да уведоми длъжниците за извършената цесия. По
реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД до ответника било изпратено от страна на „Изи Асет
Мениджмънт"АД, чрез „Агенция за събиране на вземания"ЕАД,
уведомително писмо от 21.06.2018 г. за станалата продажба, чрез Български пощи
с известие за доставяне на посочения в договора за кредит постоянен адрес.
Писмото се върнало в цялост. На 22.04.2019 г. до длъжника било изпратено
повторно уведомително писмо, отново върнато в цялост. Към настоящата искова
молба ищецът представя копие от уведомлението за извършената цесия за връчване
на ответника.
Твърди, че на 01.12.2017 г. между
„Изи Асет Мениджмънт" АД /заемодател/ и А.А.А. /заемател/ бил сключен договор за паричен заем № 3094001 в
съответствие с разпоредбите на Закона за потребителския кредит и на основание
Стандартен европейски формуляр, предоставен предварително на заемателя и съдържащ
индивидуалните условия на бъдещия заем и предложение за сключване на договор за
паричен заем, направено от заемателя. С подписването на договора заемодателят
се задължил да предостави на заемателя парична сума в размер на 800 лева,
представляваща главница и чиста стойност на кредита. Редът и условията, при
които кредиторът отпуснал кредит на кредитополучателя, се уреждали от договора
и Общите условия към него. Съгласно клаузите на същия страните постигнали
съгласие, че договорът за заем има силата на разписка, видно от което заемната
сума по договора била предоставена на заемателя при подписване на договора,
т.е. реалното предаване на заемната сума било на датата на сключване на
договора. Предоставянето на посочената сума от заемодателя съставлявало изпълнение
на задължението му контракта и създало задължение на заемателя да заплати
погасителни вноски, указани по размер и брой в договора, съставляващи изплащане
на главницата, ведно с надбавка, покриваща разноските на заемодателя по
подготовка и обслужване на заема и определена добавка, съставляваща печалбата
на заемодателя, като лихвеният процент бил фиксиран за срока на договора и
посочен в него. Общата стойност на плащанията по кредита била договорена на
889,11 лв., а договорната лихва по кредита възлизала на 89,11 лв. Съгласно
разпоредбите на договора за паричен заем, заемателят се задължил да върне
кредита в срок до 11.06.2018 г. на 27 равни седмични погасителни вноски, всяка
в размер на 32,93 лева, като падежът на първата от тях бил на 11.12.2017 г., а
на последната погасителна вноска - 11.06.2018 г. С подписването на договора за
заем заемателят удостоверявал, че заемодателят го е уведомил подробно за всички
клаузи, съгласява се с тях и желае договорът да бъде сключен. В случай че заемателят
забави заплащането на падежа на погасителна вноска, включваща главница и
договорна лихва по заема, с повече от 30 календарни дни, дължи на заемодателя
заплащането на такса за разходи (изпращане на напомнителни писма, електронни
съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и др.) за
събирането на просрочените вземания в размер на 9,00 лв., която се начислявала
за всеки следващ 30-дневен период, през който има погасителна вноска, чието
плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, като всички начислени разходи
за събирането на просрочените погасителни вноски не можели да надхвърлят 45,00
лв. На основание цитираните по-горе разпоредби, на длъжника била начислена
такса разходи за събиране на вземането в размер на 45,00 лв. Съгласно чл. 4,
ал. 1 от договора, заемателят се задължил в 3-дневен срок от подписването му да
предостави на заемодателя обезпечение на задълженията си, а именно: две
физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания:
да представи на заемателя служебна бележка за размера на трудовото
възнаграждение, като нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над
1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител
по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт" АД; да
няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към
други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР
към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен", като
поръчителите подпипсват договор за поръчителство или банкова гаранция с
бенефициер-заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в
размер на цялото задължение на заемателя по договора, валидна 30 дни след
крайния срок за плащане на задълженията по него. Предвид обстоятелството, че заемателят
не представил нито едно от договорените обезпечения, съгласно уговореното от страните в чл. 4, ал. 2
от договора, на
същия била начислена неустойка за неизпълнение в размер на 511,92 лева, която
страните постигнали споразумение да бъде разсрочена на 27 равни вноски, всяка в
размер на 18.96 лева, платими на съответните падежни дати на погасителните
вноски по договора за заем. Начислената неустойка била с конкретно определен
размер в договора за заем, като не била изчислена в процентно съотношение. Така
погасителната вноска, която следвало да заплаща заемателят, била в общ размер
51,89 лева. На основание закона за потребителския кредит и в съответствие с
разпоредбите на сключения договор, на длъжника била начислена лихва за забава в
размер на действащата законна лихва за периода от 26.12.2017 г. до датата на
подаване на заявлението в съда. Общият размер на начислената лихва бил 62,68
лева, който бил съвкупност от лихвите за забава, изчислени за всяка отделна
падежирала, неплатена погасителна вноска, включваща главница и договорна лихва.
Длъжникът не заплатил изцяло дължимия паричен заем към дружеството. Изплатената
до момента сума била в размер на 104 лв., с която били погасени: неустойка за
неизпълнение 38,14 лв., договорна лихва 12,11 лв. и главница 53,75 лв. Срокът
на договора изтекъл с падежа на последната погасителна вноска, а именно
11.06.2018 г. и не бил обявяван за предсрочно изискуем. В тази връзка за
"Агенция за събиране на вземания" ЕАД възникнал правен интерес от подаване
на заявление за издаване на Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК.
Съдът уважил претенцията им за сумите: главница 746,25 лв., законната лихва от
входиране на заявлението в районен съд, договорна лихва 77,00 лв., неустойка за
неизпълнение 473,78 лв., обезщетение за забава в размер на 62,68 лв. и такса
разходи в размер на 45,00 лв. или обща сума в размер на 1404.71 лв. По
образуваното ч.гр.д.№ 567/2019 г. по описа на Районен съд - Русе била издадена
Заповед за изпълнение. Длъжникът не бил намерен на установените в заповедното
производство адреси и заповедта за изпълнение била връчена по реда на чл.47,
ал.5 ГПК, поради което ищецът претендира да бъде признато за установено по
отношение на ответника, че дължи на „Агенция за събиране на вземания" ЕАД сумите: 746,25 лв. – главница по договор за паричен заем; 77 лв. договорна лихва за периода от 25.12.2017 г. до 11.06.2018 г.; 45 лв. такса разходи за събиране на просрочени вземания; 473,78 лв. неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода от 25.12.2017 г. до 11.06.2018
г.; 62,68 лв. обезщетение за забава за периода от 26.12.2017 г. до
датата на подаване на заявлението в съда, както и законната лихва за забава върху главницата от датата на входиране на
заявлението до окончателното изплащане на задължението. Претендира присъждане
на разноските, направени в заповедното производство и по настоящото дело.
В отговора на исковата молба
ответникът А.А.А., чрез назначения му особен представител, излага подробни
съображения за неоснователност на иска. Счита, че уведомяването за цесията не е
надлежно извършено по смисъла на чл.93, ал.3 от ЗЗД. Твърди, че клаузата,
уговорена в чл.4 от договора за кредит, е нищожна на основание чл.143, ал.1 от
ЗЗП, тъй като чрез нея кредиторът е добавил към договорната лихва и
допълнителна печалба. Счита също, че претендираната такса от 45 лв. е
недължима, тъй като ищецът не ангажира доказателства да е извършил разходи за
събирането на просрочените вземания.
От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от
фактическа страна следното:
Видно от приложеното ч.гр.дело № 567/2019 г. по
описа на РС-Русе, в полза на ищеца в настоящото
производство е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу А.А.А. за сумите, заявени по исковата молба,
съставляващи вземания по Договор за паричен заем
от 01.12.2017 г., цедирани им на 01.06.2018 г. от “Изи Асет Мениджмънт” АД, със
законната лихва върху главницата, считано от 01.02.2019 г., както и 78,09 лв. разноски
за заповедното производство. Актът е връчен на длъжника в хипотезата на чл.47, ал.5
от ГПК. Съдът указал на заявителя, че може в 1-месечен срок да предяви иск
за установяване на вземането си. Разпореждането е връчено на страната на
03.04.2019 г., а исковата молба, въз
основа на която е образувано настоящото дело, е постъпила в съда на 03.05.2019 г.
На 01.12.2017 г. между „Изи Асет
Мениджмънт“АД като заемодател и ответника като заемател е сключен договор за
паричен заем № 3094001, по силата, на който първият предоставил на втория
сумата от 800 лева, като с част от нея, в размер на 419.87 лв. се погасява
задължението по предходен договор за паричен заем, а остатъка от заемната сума
се изплаща на заемателя, като договорът има силата на разписка. Ответникът се е
задължил да върне заема на 27 равни седмични погасителни вноски, всяка в размер
на 32.93 лева или общо сумата 889.11 лева, включваща 800 лева главница и 89.11
лева договорна лихва, с краен срок на издължаване 11.06.2018 г. В чл.6 от
договора страните уговорили, че фиксираният годишен лихвен процент по заема е
40 %, а в чл.8 е уговорено, че годишния процент на разходите по заема ще е 47.36
%.
Заемополучателят е
удостоверил с подписа си освен че е получил
остатъка от заетата сума от 380,13 лв. и че е запознат предварително с условията на контракта, за
което му е бил връчен Стандартен европейски формуляр (какъвто по дело не е
представен) и действащата към него момент тарифа на дружеството (също
непредставена по делото, въпреки изричните указания в тази насока).
Според чл.4 от договора, заемателят се задължил в 3-дневен срок от подписване на
контракта да предостави на кредитора обезпечение на задълженията му по
договора, а именно две физически лица-поръчители, всяко от които да отговаря на
визираните в документа изисквания.
По делото няма спор, че ответникът не е
изпълнил това задължение.В тази връзка в договора е предвидено, че кредиторът
има право на неустойка в размер на 511,92 лв., разсрочена
на 27 равни седмични вноски,
всяка в размер на 18,96 лв.,
платими на съответните падежни дати на погасителните вноски по договора за заем
или окончателната седмична вноска по кредита била определена на 51,89 лв.
Според чл.10 от договора, заемодателят е в правото си по всяко време да прехвърли вземането си в полза на трети
лица.
Срокът на действие на
договора изтекъл на 11.06.2018 г.
С рамков договор
за прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г., с
Приложение 1 към него от 01.06.2018 г., ”Изи Асет Мениджмънт”АД прехвърля на ищеца вземанията си към всички длъжници
по ликвидни и изискуеми парични заеми, ведно с привилегиите и обезпеченията, в това число и дълга на ответника, за което било направено изисканото в чл.99, ал.3 от ЗЗД потвърждение. Цедентът
дал съгласието си и упълномощил съконтрахента да
уведоми от негово име за цесията всички длъжници.
По делото са представени
доказателства, че до ответника са изпратени две уведомителни писма от 21.06.2018
г. и от 22.04.2019 г. във връзка с
прехвърления дълг-по постоянен и настоящ адрес на лицето, вписани в
процесния договор, без данни за връчване на книжата.
Назначеното по делото
вещо лице, след запознаване с представените в производството доказателства и
извършена проверка при ищеца и стария кредитор, е посочило, че към датата на
подаване на заявлението дългът на ответника възлиза на 746.25 лв. - главница, 77
лв. - договорна лихва, неустойка по чл.4 ал.2 – 473.78 лв., такса за разходи - 45
лв. и обезщетение за забава - 62,68 лв.
При
тази фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Исковете са предявени в преклузивния
срок, предвиден в чл.415, ал.4 от ГПК, предвид
което са процесуално
допустими.
По делото са ангажирани
доказателства, че “Изи Асет Мениджмънт” АД и ответникът са били обвързани от облигационни правоотношения във
връзка със сключен между тях договор за паричен заем от 01.12.2017 г. със срок
на действие до 11.06.2018 г., при условия и за суми така, както е заявено по
исковата молба. Не се спори за това, че кредитодателят е предал реално
уговорената сума на съконтрахента.
В процесния
случай ищецът твърди, че е кредитор на ответника, като
правата му произтичат от договор за
цесия от 16.11.2010 г., произвел действие от 01.06.2018 г. Няма
спор, че с този контракт ”Изи Асет
Мениджмънт” АД надлежно е прехвърлило вземането си към заемополучателя
на ”Агенция за събиране на вземания”. Разпоредбата на чл.26, ал.1 от ЗПК предвижда, че кредиторът може да
прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице, само
ако договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. В процесния
случай страните са постигнали съгласие по този въпрос.
По делото са представени доказателства, че
ищецът е бил надлежно оправомощен от стария кредитор
да уведоми длъжника за извършената цесия. Доколкото цесионерът действа като пълномощник на цедента, а не
от свое име,
няма законова пречка последният да упълномощи друго лице, в това число и самия цесионер, да извърши уведомяването. При изпълнение на посоченото условие следва да се приеме, че е било спазено
изискването на чл.99, ал.4 от ЗЗД. Съобразно
ангажираните в производството доказателства съдът намира, че ответникът следва
да се счита безспорно уведомен за смяната на кредитора с факта на връчване на
книжата по настоящото дело.
Изхождайки от предмета на
сделката-предоставяне на кредит под формата на заем, както и от страните по
нея-юридическо лице, което е небанкова финансова институция, даваща заем в
рамките на своята търговска дейност, и ответникът, който е физическо лице,
което при сключване на договора действа извън рамките на своята професионална
компететност, то същата има белезите на договор за потребителски кредит по
смисъла на чл.9, ал.1 от Закон за потребителския кредит. Същевременно към него е приложима и общата императивна закрила срещу неравноправно договаряне, в сила от 10.06.2006 г. (§ 13 т. 12 от
ДР на ЗЗП, вр. чл. 143 и сл. от
ЗЗП), както и нормите на Европейското общностно право - Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. В тази връзка съдът има
задължение да следи служебно
и при незаявено основание за нищожност
на договора, когато е нарушена норма, предвидена в закона в обществен интерес и не се
изисква събиране на доказателства, когато е относимо до формата
/външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/, когато е налице противоречие с добрите нрави /Решение № 229 от 21.01.2013 г. по т.д.№ 1050/2011 г. на II т.о. на
ВКС, т.3 от ТР № 1/15.06.2010 год.
на ОСТК на ВКС и др./, и когато е налице неравноправна клауза в потребителски договор /Решение по дело
№ С-472/11 на Съдът на ЕС, Решение № 23/07.07.2016 г. по т.д.№
3686/2014 г. на ВКС, I т.о., и др./.
Общата потребителска закрила по чл. 146
ал.1 от ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК, предвижда, че неравноправните клаузи в договори между
потребители и търговци са нищожни, като е обусловена от две предпоставки:
потребителски характер на договора и липса на индивидуално договаряне,
доколкото въведената като общо правило за всички държави от ЕС система на
защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо
доставчика (включително и при финансова услуга), от гледна точка както на
преговорните си възможности, така и на степента си на информираност. В
конкретния случай, съдът приема, че начинът на договаряне категорично изключва
формиране на волята на страните по всяка една от клаузите на договора, част от
които са и във вреда на потребителя, нарушават значително равновесието между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя и не отговарят
на изискването за добросъвестност /чл.143 от ЗЗП/. По делото не се установи ответникът да е получил
преддоговорна информация от заемодателя за точните
параметри на кредита. В този
смисъл за лицето се е наложило да приеме условия, с които не е имало възможност
да се запознае преди сключването на договора, в резултат на което потребителят
не е бил в състояние да прецени икономическите последици от сключването на
договора, водещо до неравноправност на уговорките. Не се доказва ГЛП и ГПР да са били индивидуално
уговорени с ответника, за да е
приложимо спрямо тях изключението по чл.146, ал.1
от ЗЗП. По делото липсва представен Стандартне европейски формуляр,
както и Тарифа за таксите,
визиран самия договор. При позоваване на неравноправен характер на договорна
клауза от потребител или при служебна проверка от съда за евентуално
неравноправен характер на клауза от потребителски договор, съгласно решение №
23/07.07.2016 г. по т.д.№ 3686/14 г. на ВКС, І т.о., търговецът или доставчикът
следва да установи индивидуалното уговаряне на съществените клаузи, като обстоятелството, че договорът е
подписан от потребителя, се явява ирелевантно за
спора. Индивидуално уговорена клауза по смисъла на
чл. 146 от ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена
предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена
предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание,
доколкото при достатъчно информиран избор я е приел. В случая, обаче, няма данни ответникът да е разполагал с такъв избор. В този смисъл съдът намира, че посочените
клаузи са нищожни като неравноправни и неиндивидуално уговорени /чл.146, ал.1, вр.чл.143, т.9 и 18, вр.чл.147 от ЗЗП,
вр.чл.26, ал.1
от ЗЗД, вр.с чл.24 от ЗПК/. Тези
клаузи обаче са толкова съществени за процесния
договор за паричен заем, че тяхната неравноправност води до нищожност на целия
договор – чл.146, ал.5 от ЗЗП. Съгласно
чл.26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части
не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от
повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката
би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези. Съдът намира, че процесният
договор не отговаря и на изискването за шрифт, заложено в ЗПК. При това положение трябва да се приеме, че процесният договор е недействителен. Съгласно чл.22 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен и когато не са спазени изискванията на
чл.11, ал.1, т.11
от ЗПК, която разпоредба не е била съобразена. Нормата установява изискване договорът за
потребителски кредит да съдържа подробно условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Съдът няма доказателства, че това
императивно законово изискване е било спазено. Уговорено е лаконично, че
връщането на кредита става на 27 погасителни вноски, с
изрично посочени падежни дати на всяка от тях в
периода 11.12.2017
г. – 11.06.2018 г., но няма приложен погасителен план.
Съдът счита, че по делото липсват
доказателства заемодателят да е извършил действия, за които претендира такса от 45 лв. Дори да се приеме, че ответникът е изразил
съгласие по този пункт, то клаузата би се явила нищожна, като заобикаляща
закона. Тя прикрива една неустойка за забава, а
съгласно императивната разпоредба на чл.33, ал.1
от ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на мораторна лихва. По
изложените съображения съдът намира, че сумата от 45 лв. - такса
разходи за събиране на просрочени вземания не се дължи от ответника.
Нищожна се явява и клаузата за заплащане на
неустойка при неосигуряване на обезпечения по кредита. В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на
кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. В този
смисъл е съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски
кредити. Разгледана в този аспект, клаузата в чл.4
от договора за заем, според която се дължи неустойка при неосигуряване в
3-дневен срок от датата на сключване на договора на обезпечения чрез
поръчителство на физически лице или банкова гаранция в полза на заемодателя, се
намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК
директива. Подобна уговорка
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху
самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията,
като в процесния случай то е драстично. Според чл.16 от ЗПК, проверката за
кредитоспособността на потребителя трябва да се извърши преди сключване на
договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа на изводите от
проверката и едва след предоставянето му, да се сключи договора за кредит. В конкретния случай проверката за
кредитоспособност е извършена въз основа на попълнен от ответника формуляр и след като кредитът е бил разрешен
от лицето е изисква да представя обезпечение и да заплаща неустойка, предварително
определена по размер и разсрочена в погасителните вноски. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с
претърпените вреди /няма данни за кредиторо да са
настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение/, е пример за неустойка,
която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Според
т.3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК нищожна, поради накърняване на
добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикаля чл.33, ал.1 от ЗПК. С
процесната клауза за неустойка в полза на кредитора
се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче
не произтичат вреди. Подобна неустойка
обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от
длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната
лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК. По изложените съображения, с оглед нищожността на
клаузата по чл.4 от договора съдът намира, че ответникът не дължи търсената
неустойка.
С
оглед констатираната нищожност на договора поради противоречие със закона,
съгласно чл.23 от ЗПК, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи
по контракта. От приетата съдебно-икономическа
експертиза се установява, че на 01.12.2017 г. А.А. е заплатил сумата от 104
лв., която следва да бъде отнесена за погасяване на главницата. В
този случай ответникът
ще дължи на цедента сумата от 696 лв.,
ведно със законната лихва от датата,
посочена в заповедта за изпълнение. Мораторна лихва върху
получената чиста стойност по кредита
при недействителност на договора за
кредит се дължи от поканата по арг. чл.84, ал.2 ЗЗД, което в процесния случай се явява исковата молба.
При съобразяване на т.12 от ТР № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС съдът в исковото
производство разпределя отговорността за разходите, направени в заповедното производство.
С оглед изхода на спора в полза на ищеца се
следват разноски за двете производства съразмерно с уважената част от исковете. Така в тежест на ответника
следва да се присъди държавната такса от 25 лв. /съобразно уважения размер на
главницата/ и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение по заповедното производство.
По настоящото производство същият дължи на ищеца общо 675 лв. деловодни
разноски, от които 25 лв. държавна такса, 300 лв. юрисконсултско въ
знаграждение, 150 лв. депозит за вещо лице и 200 лв. депозит за назначения му
особен представител.
По изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на А.А.А.,
ЕГН **********,***, че дължи на “Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Люлин, ж.к.”Люлин 10”, бул.”Д-р Петър Дертлиев”25, офис–сграда
„Лабиринт”, ет.2,
офис № 4, сумата 696
лева - главница
по договор за паричен заем № 3094001/01.12.2017 г., цедирана на 01.06.2018 г. от “Изи Асет Мениджмънт” АД, ведно
със законната лихва, считано
от 01.02.2019 г. до окончателното й плащане,
за което е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 567/ 2019 г. по
описа на РС-Русе.
ОТХВЪРЛЯ установителните искове на “Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, гр.София, за дължимост по отношение на А.А.А.,
ЕГН **********,
на следните суми, предмет на издадената Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 567/2019 г. по
описа на РС-Русе: 77 лв. договорна лихва за периода 25.12.2017 г.-11.06.2018 г.; 45 лв. такса разходи за
събиране на просрочени вземания; 473,78 лв. неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за периода 25.12.2017 г.-11.06.2018 г.; 62,68 лв. обезщетение за забава за периода 26.12.2017 г.-31.01.2019 г. и главница за сумата над 696 лв. до
претендираните 746.25 лв., като
неоснователни.
ОСЪЖДА А.А.А., ЕГН **********,***, да заплати на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, гр.София, ЕИК *********, 675
лева разноски по настоящото дело и 75 лева разноски за заповедното производство- ч.гр.дело № 567/2019 г. по описа
на РС-Русе.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд-Русе в
2– седмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: