№ 3301
гр. София, 29.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Петър Ив. Минчев
Анна Кофинова
при участието на секретаря Светлана Д. Тодорова
като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно гражданско дело
№ 20241100510156 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 11810 от 16.06.2024г., постановено по гр.д. № 36356/2023г. по описа
на СРС, 35-ти състав, е отхвърлен предявеният от Л. Б. Р. срещу „Неткредит“ ООД
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 50 лева – частичен
иск при пълна цена на иска от 395 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 29.06.2023г. до погасяването, представляваща получена от ответника и
платена от ищеца неустойка по договор за потребителски кредит № 201810300312590059 от
30.10.2018г. Със същото решение Л. Б. Р. е осъден да заплати на „Неткредит“ ООД сумата от
200 лева – разноски в първоинстанционното производство.
Срещу така постановеното решение е постъпила в срок въззивна жалба от ищеца
Л. Б. Р., в която са развити съображения за неправилност на обжалваното решение.
Жалбоподателят сочи, че било налице разминаване между мотивите на решението от една
страна, в които съдът бил установил, че сключеният между страните договор е нищожен на
основание чл. 22 ЗПК, тъй като уговорената в него неустойка не била включена в годишния
процент на разходите, вследствие на което реалният размер на ГПР бил 153,38%, както и че
при това положение ищецът дължал само главницата по кредита, и диспозитива на
решението, с който искът му бил отхвърлен изцяло. Моли съдът да отмени обжалваното
решение и да уважи предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ответника
„Неткредит“ ООД, в който са развити съображения за неоснователност на жалбата. Твърди,
че ищецът не бил провел пълно и главно доказване на твърдяното от него имуществено
разместване, поради което правилно първоинстанционният съд бил приложил
неблагоприятните последици от разпределението на доказателствената тежест, както счел
иска за недоказан. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.
1
Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По отношение на неговата правилност съобразно наведените с въззивната жалба
оплаквания, съдът намира следното.
На първо място съдът констатира, че не е налице твърдяното във въззивната жалба
разминаване между мотивите и диспозитива на съдебното решение. Това е така, защото в
мотивите първоинстанционният съд изрично е посочил, че предявеният иск следва да бъде
отхвърлен като неоснователен поради липса на доказателства за извършено плащане на
неустойка по договора, което е в пълно съответствие с постановения диспозитив на
съдебното решение, с който искът е отхвърлен изцяло. Следователно не е налице очевидна
фактическа грешка в обжалваното решение, а дали тези мотиви са правилни е въпрос по
съществото на спора.
Видно от обстоятелствената част и петитума на исковата молба,
първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 50 лева /частично от 395 лева/, представляваща платени
при начална липса на основание суми по договор за потребителски кредит. В исковата си
молба ищецът е посочил, че договорът за потребителски кредит е нищожен поради липса на
форма с оглед уредения в ЗПФУР ред за неговото сключване. На второ място според ищеца
договорът е нищожен на основание чл. 22 ЗПК поради неспазване изискването на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК. Последното ищецът извежда от обстоятелството, че в чл. 6, ал. 1 от договора
била уредена неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер на 327 лева, която
според ищеца следвало да бъде включена в общия разход по кредита за потребителя,
съответно в годишния процент на разходите. С оглед на това счита за приложима
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, според която дължи само чистата стойност на кредита, без
лихви и други разходи. Ищецът твърди, че е заплатил на ответника сумата от 1395 лева, а
главницата по кредита била в размер на 1000 лева, поради което за него се пораждал правен
интерес от предявяване на иска за връщане на разликата от 395 лева, от която претендира
частично 50 лева.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който
са развити съображения за неоснователност на иска. Посочено е, че договорът е валидно
сключен и отговаря на императивните норми на ЗПК, както и че не е начислил неустойка в
размер на 327 лева.
По така предявения иск в тежест на ищеца е да докаже извършването на плащане по
договора за кредит, както и твърдението си, че неустойката представлява общ разход по
кредита за потребителя, който следва да бъде включен в ГПР, а в тежест на ответника е да
докаже валидното сключване на договора, респективно наличието на основание за
извършеното плащане.
В първоинстанционното производство е установено въз основа на приетото експертно
заключение по съдебно-техническа експертиза, че договорът за кредит е сключен от
разстояние по реда на ЗПФУР чрез създаване на заявка от ищеца, въвеждане на код за
потвърждение, изпратен на мобилния номер на ищеца, както и активиране на хипервръзка,
съдържаща се в писмо, изпратено на адреса на електронната поща на ищеца. Следователно
договорът се явява сключен чрез електронно изявление от страна на ищеца, имащо
характера на обикновен електронен подпис, на който е придадено значение на съгласие за
сключване на правоотношението. Видно от наведените с въззивната жалба оплаквания,
спорът по този въпрос не е пренесен във въззивното производство, поради което въззивният
съд приема, че договорът е сключен в приравнена на писмената електронна форма по реда
на ЗПФУР.
Също така няма спор и от приетия от СРС договор за потребителски кредит от
30.10.2018г. се установява, че негов предмет е главница в размер на 1000 лева, която е
2
предадена от ответника на ищеца, като кредитът е платим на три равни месечни вноски с
падеж – последно число на съответния месец, като крайният срок за погасяване е
31.01.2019г. В чл. 11, ал. 1 и ал. 2 от договора е предвидено, че за ползването на кредита,
ищецът дължи на ответника възнаградителна лихва във фиксиран размер на 40,36%
годишно, като за срока на договора, размерът на лихвата е общо 68 лева. Според чл. 11, ал. 4
от договора, годишният процент на разходите по кредита е 48,72%.
Клаузата на чл. 4, ал. 3 от договора предвижда, че в срок до края на следващия ден от
сключване на настоящия договор, кредитополучателят е длъжен да представи на кредитора
гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора.
Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да
бъде за сума в размер на 1068 лева със срок на валидност до 01.02.2019г. В чл. 3.2.1 от
Общите условия, приложими към договорите за потребителски кредит на „Неткредит“ ООД
/ОУ/ е предвидено, че в срок до края на следващия ден от сключването на договора,
кредитополучателят е длъжен да представи на дружеството гаранция по кредита, която може
да бъде: а/ банкова гаранция издадена от банка, оперираща на територията на Република
България; б/ гаранция издадена от небанкова финансова институция, оперираща на
територията на Република България или в/ двама поръчители. Изискванията към гаранцията
са предвидено в чл. 3.2.2 от ОУ, според който тя следва да отговаря на изискванията на
закона и да съдържа неотменяемо и безусловно изявление за плащане на което и да е
задължение на кредитополучателя по договора за кредит, в първия работен ден следващ
деня на получаване на първо писмено искане от страна на дружеството. Според чл. 3.2.3 от
ОУ, изискването към двамата поръчители е да са наети на безсрочен трудов договор и да
получават минимум 1500 лева брутно месечно възнаграждение. Към датата на сключване на
договора за потребителски кредит, поръчителите не трябва да имат кредити с повече от 30
дни просрочие. В рамките на срока по т. 3.2.1 /еднодневен/ поръчителите следва да се явят
лично в офис на дружеството и да представят своите лични данни и документи за
кредитоспособност. Дружеството не е длъжно да приеме предложените от
кредитополучателя поръчители, а преценява тяхната надеждност и кредитоспособност, в
която връзка има право да изисква допълнителна информация.
Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора за кредит, в случай, че кредитополучателят не
представи на кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от този договор в установения
срок и съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора, той дължи на
дружеството неустойка в размер на 327,00 лева.
Според дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя",
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество
ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и
изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на
обезпечение изключително трудно изпълнимо. Еднодневният срок за предоставяне на
обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя,
както за предоставяне на обезпечение чрез двама поръчители, тъй като същите следва да
отговарят на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред кредитодателя
чрез предоставяне на официални документи, така и относно безусловната гаранция, за
учредяването на която също е необходимо набавяне на документи и одобрение от банка или
друга финансова институция.
Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на кредитополучателя по
3
договора /да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали кредитополучателят
плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на
кредита няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на
главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за
кредитодателя при липсата му, са последица от невъзможността на кредитодателя да
удовлетвори вземането си от обезпечението, ако кредитополучателят не плаща
задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с настъпването на
каквито и да било вреди за кредитодателя и се дължи независимо от това, дали такива биха
могли реално да настъпят или не.
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля 32% от
размера на заетата сума, както и че е предвидено неустойката да се дължи на месечни
вноски заедно с погасителните вноски по кредита.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва изводът, че с
предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на
кредита чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка.
Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за
потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в
годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката
представлява сигурно възнаграждение за кредитодателя, което той очаква да получи към
датата на сключване на договора за потребителски кредит, то посочването на годишен
процент на разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на
потребителя в заблуждение относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в
размер на 48,72% годишно, а не на 153,38%, както е посочено в приетото от СРС експертно
заключение по съдебно-счетоводната експертиза. При това положение посоченият в
договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението
на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно
валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на
годишен процент на разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.
За този извод е без значение въпросът дали ответникът е начислил така уговорената
неустойка или не. Както беше посочено, неустойката е включена в условията на договора за
потребителски кредит, а преценката за валидност на договора се извършва към момента на
неговото сключване. Ето защо не е възможно кредитодателят със своите последващи
действия да „санира“ нищожността на договора за потрбителски кредит, като не начисли
предвидената в него неустойка.
Предвид гореизложеното, изводът на първоинстанционния съд за нищожност на
договора за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е
правилен.
Неправилно, обаче, първоинстанционният съд е приложил последиците от
нищожността по отношение на исковата претенция като е приел, че след като ответникът-
кредитодател не е начислил неустойката за непредоставяне на обезпечение, респективно
ищецът-потребител не я е платил, то искът с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е
изцяло неоснователен. Както беше изяснено по-горе, ищецът претендира като недължимо
платена част от разликата между чистата стойност на кредита /главницата от 1000 лева/ и
сумата от 1395 лева, която твърди, че е платил на ответника по договора. Нормата на чл. 23
ЗПК предвижда, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. В този смисъл за основателността на претенцията по чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД в тази хипотеза не е релевантно дали е начислена и платена конкретно предвидената в
чл. 6, ал. 1 от договора неустойка, която е довела до нищожността, а дали ищецът е
извършил плащания в размер, надхвърлящ чистата стойност на кредита.
В конкретния случай от приетото от СРС и неоспорено от страните експертно
заключение по съдебно-счетоводна експертиза се установява, че общият размер на
извършените от ищеца плащания по договора е 1033,63 лева, от които 1000 лева по
4
главницата и 33,63 лева – по възнаградителната лихва. При това положение се налага
изводът, че предявеният кондикционен иск е частично основателен до размера от 33,63 лева,
съответстващ на платената от ищеца възнаградителна лихва, която ищецът не дължи на
основание чл. 23 ЗПК.
Ето защо първоистанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която
предявеният иск е отхвърлен до размера от 33,63 лева и вместо него ответникът следва да
бъде осъден да заплати тази сума на ищеца на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. По
отношение на разликата над 33,63 лева до пълния предявен размер от 50 лева /частично от
395 лева/ първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено, тъй като от събраните
по делото доказателства не се установява ищецът да е платил тази разлика по процесния
договор за потребителски кредит.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски в първоинстанционното и въззивното
производство има единствено въззивникът-ищец. Съгласно постановките на Решение на
Съда (четвърти състав) от 16 юли 2020 година по съединени дела C-224/19 и C-259/19, член
6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност
трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от
процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на
недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на
нищожност на договорна клауза поради неравноправния й характер, като се има предвид, че
подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да
упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху
евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. Това разрешение е
възпроизведено и в Определение № 50466 от 30.11.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 2049/2022 г., I
т. о., ТК. На още по-силно основание това разрешение се прилага в случаите, в които се
касае за нищожност на целия потребителски договор, а не само на индивидуални клаузи от
него. Ето защо въззиваемата страна-ответник няма право на разноски съобразно
отхвърлената част от иска в първоинстанционното и въззивното производство. С оглед на
това и предвид изхода от спора, първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в
частта, с която Л. Б. Р. е осъден да заплати на „Неткредит“ ООД сумата от 200 лева –
разноски в първоинстанционното производство.
В първоинстанционното производство въззивникът-ищец е сторил разноски за
държавна такса в размер на 50 лева и за депозит за възнаграждение на вещо лице по
съдебно-счетоводна експертиза в размер на 350 лева, или общо 400 лева. С оглед уважената
част от иска, на въззивника следва да бъдат присъдени разноски в първоинстанционното
производство в размер на 269,04 лева. Във въззивното производство жалбоподателят е
сторил разноски за държавна такса в размер на 25 лева, като съобразно уважената част от
иска следва да му бъде присъдена сумата от 16,81 лева.
На следващо място, видно от представените договори за правна защита и съдействие,
въззивникът е бил представляван безплатно в първоинстанционното и въззивното
производство от адв. В. К. на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Предвид материалния
интерес по делото, както и извършените в първоинстанционното производство процесуални
действия, в т.ч. проведените открити съдебни заседания, приемането на две експертни
заключения и писмени доказателства, съдът определи възнаграждението на адв. К. за
производството пред СРС в размер на 400 лева. В производството пред СГС процесуалните
действия на представителя на въззивника се изчерпват с подаване на въззивна жалба и
молба за разглеждане на делото в негово отсъствие, не е провеждано съдебно дирене, делото
е приключило в едно открито съдебно заседание без участие на процесуален представител
на въззивника, поради което съдът определи възнаграждението на процесуалния
представител на 200 лева за въззивното производство. Съобразно уважената част от иска, в
полза на адв. К. следва да бъдат присъдени на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв сумата от 269,04 лева –
възнаграждение за първоинстанционното производство и сумата от 134,52 лева –
възнаграждение за въззивното производство.
Така мотивиран, Софийски градски съд
5
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 11810 от 16.06.2024г., постановено по гр.д. № 36356/2023г.
по описа на СРС, 35-ти състав, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от Л. Б. Р.
срещу „Неткредит“ ООД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
връщане на недължимо платена сума по договор за потребителски кредит №
201810300312590059 от 30.10.2018г. до размера от 33,63 лева, както и В ЧАСТТА, с която Л.
Б. Р. е осъден да заплати на „Неткредит“ ООД сумата от 200 лева, представляваща разноски
в първоинстанционното производство, и вместо него постановява:
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3 (Литекс Тауър), ет. 10, да заплати на Л. Б.
Р., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
сумата от 33,63 лева, представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски
кредит № 201810300312590059 от 30.10.2018г., ведно със законната лихва считано от
29.06.2023г. до окончателното изплащане на вземането.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 11810 от 16.06.2024г., постановено по гр.д. №
36356/2023г. по описа на СРС, 35-ти състав, в останалата част.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3 (Литекс Тауър), ет. 10, да заплати на Л. Б.
Р., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
от 269,04 лева, представляваща разноски в първоинстанционното производство и сумата от
16,81 лева, представляваща разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3 (Литекс Тауър), ет. 10, да заплати на адв.
В. С. К., САК, с адрес: гр. София, ул. ****, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв сумата от 269,04
лева, представляваща възнаграждение за първоинстанционното производство и сумата от
134,52 лева, представляваща възнаграждение за въззивното производство, дължими за
осъщественото безплатно представителство на Л. Б. Р..
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6