МОТИВИ към ПРИСЪДА №62/12.09.2011г. по нохд №768/2011г.
по описа на
По
отношение на подсъдимите Ф.А.Ф. *** , ЕГН ********** , М.С.Х. ***, ЕГН **********, П.М.П. ***, ЕГН **********, и К.М.П. ***, ЕГН
**********, е предявено обвинение по чл. 142
ал. 2 т. 2 вр. чл.20 ал.2 от НК, затова , че на 03.06.2002г. в гр.Долен чифлик,
обл.Варна, в съучастие помежду си , като съизвършители, отвлекли П.П.Д. и
противозаконно го лишили от свобода, като деянието е извършено от повече от две
лица. По отношение на Ф.Ф. и М.Х. е предявено и обвинение по чл.129 ал.1 НК вр.
чл.20 ал.1 НК затова, че на 03.06.2002г. между селата Пчелник и Венелин, в
съучастие помежду си, като съизвършители, причинили средна телесна повреда на П.П.Д.,
изразяваща се в счупване на лява раменна кост, обусловила трайно затруднение на
движението на левия горен крайник.
В
съдебно заседание обвинението се поддържа от представителя на Окръжна
прокуратура така както е предявено.
Тримата подсъдимите не се признават за виновни, не дават
обяснения/по отношение на Х. производството протече при условията на чл.269
ал.3 т.4 б.”в” НПК/.
След преценка на събраните в хода на наказателното
производство писмени и гласни доказателства, съдът прие за установено от фактическа страна следното :
Към
2002г. св.П.П.Д. *** и подс.Ф.Ф..
Двамата се познавали отдавна, намирали се в добри отношения помежду си,
родителите им били приятелски семейства. Подсъдимите К. и П. ***. Подс.Ф. и подс.П.П. били колеги -
работели заедно като постови стрелочници в ПЕПЖИ-Варна, на гара Синдел. От своя
страна Д. също познавал Пашелиеви и то от доста време, тъй като имал роднини в
с.Горен Чифлик.
На 03.06.2002г. Ф. бил на гости в дома на Пашалиеви в
с.Горен Чифлик. Почерпили се, употребили алкохол. В хода на разговора Ф.
разказал на двамата братя, че преди около месец, докато П.Д. му ремонтирал
автомобила в гаража си, му изчезнала личната карта/на Ф. личната карта/. Той бил
дочул, че Д. е дал личната му карта на подс.М.Х., тъй
като последната искала да има негова снимка. Решил да изясни този въпрос като
пита Д., и от своя страна Пашалиеви изразили желание да отидат с него. Ф. решил
първо да вземе и Х.. До дома й отишъл с личния си автомобил – „Москвич” с ДК№ В 6880 АМ, взел подс.Х. заедно с баща й св.С.Я. ***
оставили Я. и внука му в негов приятел, след което Ф. и Х. се върнали в Горен
Чифлик, взели и братята Пашалиеви и тръгнали към с.Пчелник да дирят Д.. Там
разбрали, че е на работа в мелницата в гр.Долен Чифлик. Отишли до мелницата, Д.
бил отвън пред нея и пушел. Ф. му извикал да се качва в колата, Д. се обадил на
колегите си, че тръгва /било около 16,30 часа/ и се качил при подсъдимите.
Тръгнали за с.Пчелник и по пътя подс.Ф. запитал Д.
къде му е личната карта /личната карта на Ф./, на което той отговорил, че не
знае и не е в него. Х. от своя страна твърдяла, че Д. е взел личната му карта.
В с.Пчелник настигнали св.Н.Я., който се прибирал с
велосипеда си от работа. Спрели до него и от колата Ф. го запитал дали знае
нещо за личната му карта, на което Я. отвърнал, че нищо не знае. Подсъдимите
тръгнали с колата, а Я. отишъл до дома на св.Д.Д..
Заприказвали се двамата на улицата. Малко след това пристигнали подсъдимите. Ф.
и Д. слезли от автомобила, Ф. отново питал за личната си карта,а Д. разговарял
със св.Д.. След като и двамата му казали, че нищо не
знаят за картата му, Ф. тръгнал да се качва в автомобила си като подхвърлил на Д.
„Качвай се в колата,че и майчиното си мляко ще кажеш”. Д. се качил в автомобила
и потеглили. Излезли от с.Пчелник и се отправили към с.Венелин. В местността
„Лонгоза” Ф. отбил колата в гората и спрял. Казал на Д. да слезе, след което
започнал да му нанася удари с ръце и крака. Към него се присъединила и подс.Х.. Взела пръчка с дължина около метър и дебелина около
5-6см и се нея нанесла няколко удара на Д. – един в горната част на лявата ръка, и няколко в
гърба. При удара в ръката Д. изпитал силна болка. Братята Пашалиеви също били
слезли от автомобила, казвали на Д. ако знае нещо за тази лична карта да каже,
дори му ударили няколко шамара. След като обаче Х. започнала да бие пострадалия
с пръчката К.П. се намесил и станал причина побоят над Д. да бъде прекратен.
Качили се всички в колата и се върнали обратно в с.Пчелник. Завели Д. до тях, Х.
си тръгнала, а останалите влезли в дома на Д., където разговаряли с родителите
му. Пред тях Ф. не отрекъл, че е бил Д., като изтъкнал като причина за това
факта, че Д. ми бил взел личната карта. След като си тръгнали пострадалият
усетил остра болка в горната част на лявата си ръка, бил заведен в болницата в
гр.Долен Чифлик, след което и във Варна, където било констатирано, че ръката му
е счупена и му била наложена гипсова имобилизация.
Това са фактите по делото, и въз основа на тях следва да се
направят и съответните правни изводи. Вярно е, че в доказателствения материал
съществуват противоречия, което е напълно нормално с оглед изтеклия дълъг
период от време от 2002г. досега. По-важното е, че те не са от такова
съществено значение, че да не може да се даде отговор на основния въпрос, стоящ
за разрешаване пред всяко едно наказателно производство, а именно – налице ли е
престъпление и кой е неговият автор. След анализ на доказателствата по делото
съдът категорично счита, че престъпление по чл.142 ал.2 т.2 НК не е налице,
налице е единствено такова по чл.129 ал.1 НК.
По обвинението по чл.142 ал.2 т.2 НК – и в теорията , и в
практиката се приема , че отвличането не представлява нищо друго освен
принудителна промяна на местонахождението на едно лице, или иначе казано
принудителното отвеждане на това лице от мястото, където то се е намирало.
Поставено на плоскостта на настоящия казус това означава да се отговори на
въпроса : Е ли е принудително отведен П.П.Д. от работното му място от
четиримата подсъдими, и след това - е ли
е принудително качен в автомобила пред къщата на св.Д.Д.?
Съдът счита, че отговорът на този въпрос/и е категорично отрицателен. Св.П.Д. е разпитван три пъти в хода на досъдебното
производство – на 03.07.2002г./л.13 д.п./, на 10.09.2003г. /л.42 д.п./ , на
23.09.2009г. , и веднъж пред настоящия
състав. Показанията му от първите два
разпита са приобщени към доказателствения материал по реда на чл.281 ал.4 НПК.
Тези два разпита са проведени повърхностно, незадълбочено, и поради тази
причина не може да се добие точна представа за случилото си. При първият разпит
Д. твърди, че Ф. го хванал за ръкава на тениската и го вкарал насила в колата.
При втория – че бил извикан по време на работа и трябвало да влезе в колата.
Подробно е разпитан Д. при третият разпит – пред съдия, при него твърди че Ф.
му казал да влезе в колата/без той самият да слиза от нея/, че ще ходят някъде.
Същото твърди и при проведения в хода на съдебното производство разпит/поради
което и показанията от разпита му пред съдия не бяха проибщени към
доказателсвата по делото по реда на чл.281 НПК/. От друга страна безспорно е,
че останалите трима подсъдими въобще не са слизали от автомобила – нито пред
мелницата, нито пред дома на св.Д. ***. При това
положение съдът е склонен да приеме за чиста монета показанията на Д., дадени в
съдебното производство. Просто защото не се е налагало Ф. да го дърпа та да го
качи в колата. Двамата са приятели, познават се от дълги години, било е
достатъчно Ф. да му каже да се качи в колата, защото ще ходят някъде. Както и
сам Д. заяви пред съда, много пъти двамата са ходили с колата на Ф. на различни
места. Но дори и да се приеме, че Ф. го е хванал за ръкава на тениската/защото
трябва да се съгласим, че е трудно да се установи каква е точно истината девет
години след нея/, то това не означава че е насилствено вкаран в автомобила. Защото
за други действия от страна на Ф. не се твърди дори и в първия разпит на Д..
Съдът обаче в никакъв случай не може да се съгласи, че хващането за ръкава на
тениската означава принуда. Защото както се спомена отвеждането на пострадалия
от мястото, където се намира, трябва да е принудително, т.е. да е упражнена
принуда – физическа или психическа. Хващането за ръкава на фланелката не
представлява нито едното , нито другото /щом не е придружено с никакви други
действия или отправени основателни заплахи/. В крайна сметка пред мелницата е
имало и други хора/както съм твърди Д./, а и той едва ли се е уплашил до такава
степен, че да се парализира волята му – срещу него се е намирал човек, когото
той познава от дълги години, негов приятел. Няма друго обяснения за пасивното
поведение на Д. – единственото е това, което той дава – че до спирането в
местността „Лонгоза” не е предполагал , че ще бъде бит. Което пък изключва
упражнено над него насилие/принуда/ преди това. Инстиктът за самосъхрание е
поставен над всичко – в тази връзка много точно е твърдението на Д. „Ако знаех,
че ще ме бият, щях да скоча от колата”. А след като не е предполагал, че това
ще се случи то значи, че подсъдимите с нищо не са му показали, че това е
възможно. На това сочат и действията на Д. пред дома на Д.. Той няма спомен там
да са слизали от автомобила зедно с Ф., но това се потвърждава от показанията
на св.Н.Я./и индиректно от родителите на Д., при
когото Я. веднага след това е отишъл/. Я. е категоричен, че след като Ф. и Д.
са слезли от автомобила, Д. е говорил със св.Д., след
което сам, без никой да окаже насилие над него, се е качил в автомобила.Можел е
да избяга, но не се е чувствал заплашен.
И това е причината за да се качи отново в автомобила, а не отправените от
страна на Ф. думи „Влизай в колата, че ще си кажеш и майчиното мляко”. Изречени
посред бял ден, в присъствието на други хора, от близък човек, те не са в
състояние да принудят мъж на 22 години да стори нещо пряко волята си. И ако в
обвинителния акт по отношение на Ф. за насилнически действия и заплахи от
негова страна се приема изложеното по-горе, та по отношение на останалите трима
подсъдими в този акт не се съдържат никакви твърдения за извършеното от тях
престъпление по чл.142 НК. По никакъв начин не са описани в обстоятелствената
част на акта каквито и да било действия на тези подсъдими, които да сочат че са
съпричастни към такова престъпление. Единственото, което се споменава като
действия от тяхна страна е следното: „ По пътя и четиримата го карали да
признае и да върне документа..... С оглед първоначалните им планове останалите
трима обвиняеми не се противопоставяли на думите и действията на обв.Ф. и карали свидетеля да си признае и върне документа”.
Всъщност без значение за съда е какво точно съдържа /или не съдържа/ обвинителния акт, въпреки че
очевидно не отговаря на изискванията на чл.246 НПК /най-малкото защото не е
посочено по какъв точно начин тримата обвиняеми са отвлекли и противозаконно
лишили от свобода Д./. От значение е, че доказателствата по делото сочат, че
Пашалиеви и Х. въобще не са слизали от автомобила.Е как тогава са отвлекли Д.?
Проведените разговори вътре в автомобила /”Карали го да признае”/ не
съставляват никакво престъпление, защото така или иначе се ограничават в
рамките на разговор. Самият Д. не твърди и никога не е твърдял, че в автомобила
е бил бит, заплашван, или по какъвто и да било начин насилван или възпрепястван да слезе/че
последното е така става ясно от факта , че пред дома на св.Д.Д.
сам е слязъл/. Затова и в крайна сметка съдът е на категоричното становище, че
престъпление по чл.142 НК не е налице – Д. нито е отвличан, нито е бил
противозаконно лишен от свобода. Действията на подсъдимите са несъставомерни от
обективна страна – Д. сам се е качил в автомобила /не под влияние на принуда/
както пред мелницата, така и по-късно в с.Пчелник.
За обвинението по чл.129 НК – несъмнено такова е налице, и
негов автор е подс.М.Х.. От показанията на св.Д. става ясно, че подс.Ф. не е
нанасял удари в областта на ръката му. Един единствен такъв удар в горната част
на лявата ръка на пострадалия е нанесен от Х. с пръчката, която взела от земята.
И именно при този удар Д. изпитал силна и остра болка в ръката. Съгласно
заключението на вещото лице по назначената СМЕ вследствие на нанесения му удар Д.
е получил счупване на лява раменна кост в долна трета без разместване на
фрагментите. Това счупване е обусловило затруднение функцията на горен ляв
крайник за период от около 1,5-2 месеца. Т.е. налице е средна телесна повреда
по смисъла на чл.129 НК. Въпросното счупване не е резултат от нанесени удари с
юмруци или ритници, а вследствие на концентриран директен удар с твърд предмет
с ограничена повърхност/какъвто е пръчката/. Тъй описаният механизъм на
увреждането не оставя никакво съмнение и за авторството му. Т.е. с действията
си е очевидно, че подс.М.Х. от обективна и субективна
страна е осъществила състава на престъплението, визирано в текста на чл.129
ал.1 НК, като от субективна страна е действала при пряк умисъл – с оглед вида
на средството за извършване на престъплението и силата на нанесения удар. Подс.Ф. няма касателство към това престъпление – нанесените
ог него удари с ръце и крака по тялото на пострадалия са обусловили временно
разстройство на здравето, неопасно за живота, т.е. лека телесна повреда. Поради
тази причина той бе оправдан и по това обвинение. Но това всъщност е втората
причина.Първата е процесуалноправна – това е забраната, предвидена от текста на
чл.335 ал.3 НПК, с произтичащите от нея задължителни последици при новото
разглеждане на делото.
И докато тази забрана има действие по отношение на подс.Ф., тъй като той единствен е оправдан частично /по
обвинението по чл.129 ал.1 НК/ и липсва последващ протест, то по отношение на
подс.Х. следва да се спази забраната за
утежняване положението на подсъдимия,
тъй като по отношение на нея също липсва протест. При първото разглеждане на
делото с постановената присъда на подс.Х. е било
наложено наказание глоба в размер на 1000лв. – с приложението на чл.55 ал.1 т.2
б.”б” НК. Х. е със сравнително лоши характеристични данни, след деянието
осъждана за престъпление по чл.195 ал.1 т.3 и 4 НК на три месеца лишаване от
свобода, отложено с изпитателен срок от три години. Въпреки това съдът намира,
че големият период от време, изминал от деянието до момента, следва да бъде
отчетен като изключително смекчаващо вината обстоятелства, поради което отново
следва да намери приложение разпоредбата на чл.55 ал.1 т.2 б.”б” НК /в
редакцията му към 03.06.2002г. – ДВ бр.62/1997г./, за което няма пречка тъй
като и чл.129 ал.1 НК преди изменението му с ДВ бр.26/2010г. не предвижда долна
граница на наказанието лишаване от свобода – то е до пет години, и като
по-благоприятелн закон следва да намери приложение/както и нормата на чл.55 НК
в посочената й радекция/. С оглед на това съдът наложи на подсъдимата наказание
глоба в максималния размер – 1000лв., който се явява съобразен и с имотното й състояние
– същата работи в Гърция от 2002г.
На
основание чл.189 ал.3 НПК съдът осъди подсъдимата Х. да заплати сторените по
делото разноски за възнаграждение на вещото лице – 365лв. в полза на Държавата.
При
тези си съображения Окръжният съд постанови присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: