№ 159912
гр. София, 19.12.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182, в закрито заседание на
деветнадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Я.Е.В.П.
като разгледа докладваното от Я.Е.В.П. Частно гражданско дело №
20231110165623 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК във връзка с чл.
146, ал. 2 ЗЗП.
Подадено е заявление от /ФИРМА/ срещу Е. Л. Ш., ЕГН: **********, с
което се иска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата
346,12 лв. главница по договор за потребителски кредит, ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане, 42,22
лв. договорна лихва, дължима за периода 25.03.2023 г. – 25.08.2023 г., 46,12
лв. лихва за забава за периода от 26.02.2023 г. до 25.08.2023 г., законна лихва
в размер от 22,68 лв. от 26.08.2023 г. до 28.11.2023 г., 137,14 лв.
възнаграждение за услуга ФАСТ и 137,14 лв. възнаграждение за услуга
Флекси, 30 лв. такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, както
и 200 лв. – такса по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземанията при
забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора за
кредит, начислена на 24.06.2023 г.
Заповед за изпълнение и издадена за следните суми: 346,12 лв. главница
по договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението до окончателното плащане, 46,12 лв. лихва за забава
за периода от 26.02.2023 г. до 25.08.2023 г., законна лихва в размер от 22,68
лв. от 26.08.2023 г. до 28.11.2023 г., както и за разноските съразмерно с
уважената част от заявлението.
По отношение на сумите, претендирани за договорна възнаградителна
лихва, възнаграждения за услугите „Фаст“ и „Флекси“, както и сумите,
начислени по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, съдът намира,
че заповед за изпълнение не следва да се издава.
В конкретния случай вземанията се претендират по договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал.1 ЗПК, поради което
приложение намират разпоредбите на ЗПК, съответно ЗЗП.
На основание чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК съдът следи служебно за наличието
на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като ако
констатира такива или е налице обоснована вероятност за това, заявлението
се отхвърля.
1
Съдът приема, че споразуменията за допълнителните услуги „Фаст“ и
„Флекси“, включени към договора, противоречат на нормите на чл.10а, ал.2 и
ал.4 вр. чл.19, ал.4 ЗПК, които са императивни, поради което и целият
договор е недействителен.
Това е така, защото в чл.10а, ал.2 ЗПК изрично е уредена забрана да се
изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване
и управление на кредита, а включените в услуги (Фаст - приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит; Флекси – право на
промяна на погасителния план) представляват услуга във връзка с усвояване и
управление на кредита, поради което не може да се приеме, че за същите се
дължи възнаграждение.
На следващо място, същите са в общ размер на 320 лв. (при главница по
кредита 400 лв. и лихва от 40,7 % ), т.е. сключени са при изначална липса на
еквивалентност на престациите и имат за цел единствено да бъде поставена в
неблагоприятно положение икономически по-слабата страна, съответно
заобикаляне на чл.10а, ал.2 ЗПК, водещо до кумулиране на възнаграждение
наред с погасителните вноски по кредита (видно и от разсрочване на вноските
по „допълнителните услуги“ в основния договор наред с вноските по
главница и възнаградителна лихва), което води до скрито оскъпяване на
кредита.
На основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Видно от легалната дефиниция в § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, „общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В случая с уговарянето на възнаграждение за допълнителни услуги
„Фаст“ и „Флекси“, което обаче не е включено в годишния процент на
разходите по кредита съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, въпреки че безспорно
представлява разход по договора за потребителски кредит по смисъла на
същата разпоредба, се цели заобикаляне на забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК,
съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. С невключването на възнаграждението по „допълнителните услуги
Фаст и Флекси“ се постига заблуждаваща търговска практика по смисъла на
С-453/10 на СЕС, съответно настоящият съд, анализирайки договорените
„допълнителни услуги“ стига до извод за неравноправния им характер,
включително неравноправен характер на договора относно цената на
2
отпуснатия кредит.
Чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК урежда, че договорът за потребителски кредит
съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин, т.е. договорът
за кредит следва да съдържа ГПР с вярно и коректно посочване, което ще е
такова, ако съответства на параметрите на договореното във връзка със
задълженията на потребителя, неговите преки и косвени разходи.
При включване на тези скрити възнаграждения, размерът на ГПР
нараства и по размер нарушава чл.19, ал.4 ЗПК. Нарушаване на нормата по
чл.19, ал.4 ГПК води до последиците на чл.22 (конкретно вр. чл.11, ал.,1, т.10
ЗПК) и чл.23 ЗПК, т.е. договорът за кредит е недействителен и от потребителя
се дължи само чистата стойност на кредита, без да дължи договорна лихва
или други разходи по кредита.
По повод правомощията на съда в заповедното производство да
произнася по неравноправността на договора, сключен с потребител,
включително в хипотезата на чл. 22 ЗПК, следва да се отбележи, че в
решенията по дела С-40/08, С-137/08, С-168/05, С-240/98, С-243/08, С-244/98,
С-397/11, С-415/11, С-472/11 и С-618/10 е прието, че националният съд е
длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните
клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО. В решения по
дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 е прието, че националният съд е
длъжен да разгледа въпроса за неравноправните клаузи, когато са налице
необходимите за това правни и фактически обстоятелства, а в решения по
дела С-618/10 и С-473/00 се сочи, че Директива 93/13/ЕИО не допуска правна
уредба на държава членка, която не дава възможност на съда в заповедното
производство да преценява служебно или на който и да е друг етап от
производството неравноправния характер на договор, ако потребителят не
подаде възражение.
Предвид обстоятелството, че договорът се основава на неравноправни
клаузи и съществува обоснована вероятност същият да е недействителен на
основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съдът намира, че по
него се дължи връщане на чистата стойност на кредита (чл. 23 ЗПК), а
възнаградителна лихва не се дължи.
По повод възнаградителната лихва следва да се отбележи още, че
същата е в размер от 40.7%, което е самостоятелно основание за
неравноправност на клаузата, с която е уговорена – съдът приема, че
уговорена в този размер, възнаградителната лихва противоречи на добрите
нрави. В тази връзка съдът намира за нужно да отбележи следното: с
Определение № 527 от 9.06.2022 г. по гр. д. № 151/2022 г., на ВКС, III г. о.,
макар да не е допуснал касационно обжалване по поставения с касационната
жалба въпрос „Актуална и приложима ли е, след влизането в сила на
23.07.2014 г. на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, практиката на ВКС, според
която нищожни поради противоречие с добрите нрави при необезпечени
кредити са клаузите за лихви, надвишаващи трикратния размер на законната
лихва?“, върховният съд е възприел следното:
Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го
заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави,
3
включително и договорите върху неоткрити наследства (чл. 26 ЗЗД). Видно от
съдържанието на нормата, законодателното уреждане на случаи, в които
договор или клауза от него ще е нищожна, когато при нормативната уредба
законодателят се е ръководел от принципа добрите нрави да не се накърняват,
привързва нормативно уредената хипотеза към основание на чл. 26, ал. 1
предл първо ЗЗД, без да изключва преценката на съда за недействителност
поради противоречие с добрите нрави за неуредените хипотези. Накърняване
на добрите нрави е налице, когато договорната свобода се използва от едната
страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от
по-неблагоприятното й положение. Преценката за нищожност поради
накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. Съгласно Решение № 285 от 12.06.2019 г.
на ВКС по гр. д. № 1511/2018 г., IV Г.О., решение по гр. д. № 2944 по описа за
2021 г. III Г.О. и др. добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат
от тях, като за спазването им (например иск за присъждане на неустойка,
вземания с възнаградителен или санкционен характер, включително лихви и
годишен процент разходи по потребителски кредити) съдът следи служебно.
Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и
защитава всеки признат от закона интерес. Такъв е несъмнено интересът на
потребителя при сключен от него договор за кредит. В своята практика ВКС
последователно е приемал, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната
лихва.
В този смисъл са Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г.
на ВКС, 2- ро г. о.; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на
ВКС, 2-ро г. о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на
ВКС, 2-ро г. о.; Определение 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на
ВКС, 4-то г. о. и др.
Предвид изложеното и при съобразяване с посочените разрешения,
клаузата, с която е уговорена възнаградителна лихва в размер от 40,7% е
нищожна като накърняваща добрите нрави и заявлението в тази част следва
да се отхвърли и на самостоятелно основание – чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК.
По отношение на начислената такса за извънсъдебно събиране на
вземанията допълнително следва да се отбележи, че извънсъдебното събиране
на задълженията изобщо не е услуга, която се предоставя на потребителя.
Това е дейност, извършвана от кредитодателя в негов интерес и за охраняване
на неговите права, която дейност е свързана с управлението на кредита. Ето
защо съдът приема, че уговарянето на тези такси е в нарушение и на чл. 10а
ЗПК.
Във въпросната Тарифа е предвидена и еднократна неустойка за забава
от 90 дни за продукт потребителски кредит, какъвто е процесният, наречена
„такса“, като уговарянето на същата е в противоречие с чл. 33, ал. 1 ЗПК,
според който при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а предвиденото
обезщетение за забава не може да надвишава законната лихва. Налице е
заобикаляне на посочената разпоредба, тъй като се търси още едно
обезщетение, наред с дължимото такова за забава, поради което посочената
4
клауза преследва забранена от закона цел. Това е така, тъй като срещу тази
такса не се дължи никакво поведение, а напротив изискуемостта на това
вземане следва автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава.
Обезщетение за вреди от забавата в размер на законната лихва вече се
претендира от заявителя. Ето защо посочената клауза е в колизия с
императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК и следва да се приеме за
нищожна. Тази наказателна клауза е в пряко противоречие на забраната за
неоснователно обогатяване, като в същността си представлява неустойка,
излизаща извън присъщите от закона функции, което също влече
нищожността ѝ.
С оглед правото на съда служебно да следи за действителността на
договора за потребителски кредит (т.1 и т.3 на ТР1/09.12.2013г. по т.д. №
1/2013г. на ОСГТК на ВКС; Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по
тълк. д. № 1 / 2020 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК; дела С-147/16; C-
243/08, така и изрично чл.411, ал.2, т.3 ГПК) настоящият състав намира, че
договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22, във вр. с чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК и на основание чл.23 ЗПК се дължи връщане от потребителя
само на чистата стойност на кредита и лихва за забава, поради което
заявлението в останалите части следва да се отхвърли.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 182 състав
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК заявление за
издаване на заповед за изпълнение с вх. № 342774/29.11.2023 г., подадено от
/ФИРМА/, В ЧАСТТА, с която се иска Е. Л. Ш., ЕГН: **********, да заплати
сумите, както следва: 42,22 лв. договорна лихва, дължима за периода
25.03.2023 г. – 25.08.2023 г., 137,14 лв. възнаграждение за услуга ФАСТ и
137,14 лв. възнаграждение за услуга Флекси, 30 лв. такси по Тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането, както и 200 лв. – такса по Тарифа за
извънсъдебно събиране на вземанията при забава с повече от 90 календарни
дни за плащане на вноска по договора за кредит, начислена на 24.06.2023 г.
Разпореждането може да се обжалва с частна жалба пред Софийския
градски съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
ДА СЕ ВРЪЧИ препис от разпореждането на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5