Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София,
21.03.2019
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
Търговско отделение, VІ-5 състав, в открито заседание на седми март две хиляди
и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИЯ РАЙКИНСКА
При
секретаря Антоанета Стефанова, като разгледа докладваното от съдията т.д.№ 839 по описа на СГС за 2018 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл.422, ал.1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр.
чл. 538, ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „И.2.“ ЕООД твърди в исковата си
молба, уточнена с молба от 11.06.2018 г., че на 15.10.2016 г. ответникът „М.Т.“
ЕООД издал в полза на ищеца запис на заповед за 1 500 000 лева.
Същият бил предявен за плащане на 26.12.2016 г., независимо от определения
падеж до 30.12.2016 г., но по него не било извършено плащане. Ищецът инициирал
две заповедни производства, по които му били издадени заповеди за плащане на
парично задължение по чл. 417 ГПК, като били образувани ч.гр.д. № 73407/2017 г.
на СРС, 82-ри състав за 830 000 лева и ч.гр.д. № 87652/2017 г. на СРС 45
състав за 670 000 лева. Сочи, че въз основа на изпълнителния лист, издаден
по ч.гр.д. № 73407/2017 г. на СРС, 82-ри състав било образувано изпълнително
производство по изп.д. № 1899/2017 г. на ЧСИ Л.С.с
район на действие Варненски районен съд. След връчване заповедта за изпълнение
на длъжника, той подал възражение по чл. 414 ГПК, за което било съобщено на
ищеца, поради което той предявява настоящия иск за установяване на част от
вземането му по записа на заповед от 15.10.2016 г. в размер на 830 000
лева.
В исковата молба твърди, че записът на
заповед от 15.10.2016 г. бил издаден за обезпечение на задължения за заплащане
на цена по четири договора за продажба, сключени между И.2.“ ЕООД и „Б.Т.“ ООД:
а) договор за продажба на пшеница от 28.06.2016 г. на стойност 278 387
лева, с неплатена остатъчна стойност 17 387.20 лева; б) договор за
продажба на слънчоглед от 20.09.2016 г. на стойност 512 210.80 лева; в)
договор за продажба на пшеница от 30.09.2016 г. на стойност 26 593 лева и
г) договор за продажба на царевица от 14.10.2016 г. на стойност 81 821.60
лева. В исковата молба се излагат твърдения и за други правоотношения между
ищеца и трети лица, но в уточнителната молба от 11.06.2018
г. е заявил, че не поддържа изложеното относно тези правоотношения.
Моли съдът да постанови решение, с което
да установи съществуването на вземане срещу ответника по запис на заповед от
15.10.2016 г., издаден за 1 500 000 лева, до размер на 830 000
лева, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. №
73407/2017 г. на СРС, 82-ри състав. Претендира разноски в заповедното
производство и в настоящото производство.
Ответникът „М.Т.“ ЕООД е депозирал
отговор на исковата молба в който оспорва основателността на иска. Поддържа, че
процесният запис на заповед е нищожен от формална
страна и че записът на заповед бил издаден при условията на чл. 462 ТЗ. Изрично
сочи, че записът на заповед е издаден за обезпечаване задължения по посочените
по-горе договори за продажба на пшеница, царевица и слънчоглед.
Ищецът е депозирал допълнителна искова
молба, в която оспорва възражението на ответника за нищожност на записа на
заповед и твърди, че същият съдържа всички елементи по чл. 535 ТЗ. Оспорва
твърдението, че записът на заповед е издаден при условията на чл. 462 ТЗ, като
твърди, че към датата на издаване именно подписалият го С.Н.Ф.е бил управител
на ответното дружество. Потвърждава, че записът на заповед е бил издаден в обезпечение
на задължения и по четирите описани в исковата молба и в отговора на исковата
молба договора за продажба, като сочи, че към датата на издаването му управител
на „М.Т.“ ЕООД и на издателя „Б.Т.“ ЕООД е все С.Н.Ф., а и едноличен собственик
на капитала на „М.Т.“ ЕООД е „Б.Т.“ ООД. Връзката между тези договори и записа
на заповед се установявала и от Споразумение от 10.01.2017 г.
Ищецът твърди, че задълженията по
каузалните правоотношения по четирите договора за продажба не са погасени към
момента, като пояснява, че освен суми за цена на доставено зърно, дължими били
и премии за разсрочено плащане по чл. 4.1. от договорите, както и законна лихва
за забава. Сочи обаче, че записът на заповед е издаден за 1 500 000
лева, а задълженията по четирите договора били в общ размер на 1 000612.60
лева, като към 15.10.2016 г. неплатени били 855 612.60 лева. За сума до
пълния размер на записа на заповед той имал изцяло абстрактен характер, поради
което ответникът дължал сумата от 644 387.40 лева само въз основа на
редовния от външна страна запис на заповед. Тъй като за тази сума ответникът
правел само общо възражение, то ищецът не бил длъжен да сочи каузално
възражение, обезпечено с посочената част от записа на заповед. В действителност
обаче записът на заповед обезпечавал и други каузални правоотношения между „Б.Т.“
ООД и физическите лица Н.М.Б.(за 331 496.60 лева) и И.Б.Б.(за 269 136.40 лева), които били дъщеря и внучка на
едноличния собственик на капитала на „И.2.“ ЕООД. Такова било житейското
убеждение на ищеца, което се подкрепяло и от запис върху по-късно издаден запис
на заповед от 27.02.2017 г. от „Б.Т.“ ЕООД, изразяващ съгласие между „Б.Т.“ ООД
и Н.М.Б., че при плащане по този запис на заповед, същият ще замени записа на
заповед от 15.10.2016 г. Предвид твърденията на ответника, че процесният запис на заповед обезпечава само вземания по
четирите договора за продажба на зърно обаче, следвало да се приеме, че за
сумата 644 387.40 лева записът на заповед има изцяло абстрактен характер.
Или, твърденията на ищеца са, че за сумата 644 387.40 лева записът на
заповед има изцяло абстрактен характер, а за сумата 855 612.60 лева
записът на заповед обезпечава незаплатени задължения по четирите договора за
продажба на зърно.
Ответникът
е депозирал допълнителен отговор на исковата молба, в който ответникът е
отрекъл да е гарантирал задължения на „Б.Т.“ ООД към Н.Б.и И.Б.. Възразява
срещу разглеждане на правоотношения с трети лица.
В
първото по делото открито съдебно заседание на 01.11.2018 г. ищецът изрично е
посочил, че поддържа твърдение, че процесният запис
на заповед не обезпечава други задължения освен задълженията по четирите
договора за доставка на зърно. Ответникът пък е заявил, че на ищеца са плащали
и трети лица по съществуващите правоотношения с „Б.Т.“ ЕООД, като последното
дружество и дружествата „Д. Е. 2008“ ЕООД, „Н.с.м.“ ЕООД и РХ К.“ ЕООД са
направили частични плащания, поради което ответникът оспорва само размера на
задължението си. Уточнил е твърдението, направено в отговора на исковата молба
относно това, че записът на заповед е издаден при условията на чл. 462 ТЗ, като
е посочил, че според дружествения договор на „Б.Т.“ ЕООД управителят не може да
поема менителнични
задължения без решение на Общото събрание, поради което няма как да поема менителнични задължения и като управител на „М.Т.“ ЕООД,
чийто едноличен собственик е „Б.Т.“ ЕООД.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, приема за установено следното от фактическа страна:
Към доказателствата по делото е приобщено гр.д. №
73407/2017 г. на СРС, 82 състав. Видно от това дело същото е образувано по
Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, депозирано на
13.10.2017 г. от „И.2.“ ЕООД против „М.Т.“ ЕООД за събиране на парично вземане
в размер на 830 000 лева, ведно със законната лихва от 13.10.2017 г. до
изплащане на вземането, което произтича от запис на заповед от 15.10.2016 г.В
раздел 14 на заявлението е пояснено, че на 16.10.2016 г. управляващият „М.Т.“
ЕООД С.Ф.безусловно и неотменимо задължил представляваното от него дружество да
заплати на „И.2.“ ЕООД сумата 1 500 000 лева. Въпреки предявяването
на 26.12.2016 г. и допълнително проведените многократни разговори, длъжникът не
заплатил дължимата сума.
По делото е представен запис на заповед, издаден на
15.10.2016 г. в гр. Добрич, с който С.Ф.в качеството си на управител на „М.Т.“ ЕООД,
безусловно и неотменимо е задължил дружеството да заплати на „И.2.“ ЕООД или на
негова заповед, сумата 1 500 000 лева до 30.12.2016 г. с място на
плащане гр. Добрич, ул. „*****. Записът на заповед е издаден без протест и
разноски. В записа на заповед е отбелязано предявяването му за плащане на
26.12.2016 г.
На 15.11.2017 г. е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по записа на заповед за 830 000 лева, ведно със
законната лихва от 13.10.2017 г. до изплащане на вземането и 22 600 лева –
разноски.
На 07.12.2017 г. дружеството „М.Т.“ ЕООД е
депозирало възражение по чл. 414 ГПК. Със съобщение вх. № 3096046/15.12.2017 г.
по описа на СРС, депозирано от ЧСИ Л.С.е приложена ПДИ до „М.Т.“ ЕООД по
изпълнително дело, образувано въз основа на е издадената заповед по чл. 417 ГПК, видно от която същата е връчена по електронна поща на 04.12.2017 г.
На 02.04.2018 г. на „И.2.“ ЕООД е връчено
разпореждане по чл. 415 ГПК, а на 02.05.2018 г. е предявен иска за установяване
на вземането по записа на заповед, въз основа на който е образувано настоящото
дело.
По делото е представено Споразумение от 10.01.2017
г., подписано от „И.2.“ ЕООД – кредитор и „Б.Т.“ ООД – длъжник и три трети
задължени лица. С него страните са установили, че между кредитора и длъжника
има неуредени финансови отношения, изразяващи се в неплатена цена по договори
за продажба: договор за продажба на пшеница от 28.06.2016 г. на стойност
278 387 лева, с неплатена остатъчна стойност 17 387.20 лева; б)
договор за продажба на слънчоглед от 20.09.2016 г. на стойност 512 210.80
лева; в) договор за продажба на пшеница от 30.09.2016 г. на стойност
26 593 лева и г) договор за продажба на царевица от 14.10.2016 г. на
стойност 81 821.60 лева. Прието е, че общото задължение на длъжника към
кредитора е в размер на 573 810.40 лева. Посочено е, че за обезпечаване на
вземането на кредитора е издаден запис на заповед от „М.Т.“ ЕООД за сума в
размер на 1 500 000 лева. В чл. 4 от договора е посочено, че
платените в брой суми в размер на 115 000 лева покриват частично
договореностите за размера на премиите в договорите за продажба.
Представен е и Анекс № 1 към Споразумението от
10.01.2017 г., подписано на 17.01.2017 г., с който страните изменят чл. 4 от
Споразумението по следния начин: Кредиторът
и длъжникът се съгласяват, че платените в брой 115 000 лева покрива
частично договорените премии в договорите за продажба, които са в общ размер на
126 098.20 лева, което задължение е дължимо на следните основания: 3225.80
лева остатък 28.07.2016 г. за продажба на пшеница, изчислено към 31.01.2017 г.;
67 676.40 лева остатък по договор за продажба на слънчоглед, изчислено към
31.01.2017 г.; 4 585 лева остатък по договор за продажба на пшеница от
30.09.2016 г., изчислено към 31.01.2017 г. и 50 611 лева, остатък по
договор за продажба на царевица от 14.10.2016 г., изчислено към 31.01.2017 г.
Страните се съгласяват, че с платеното в брой сума в размер на 115 000
лева се прави прихващане от дължимо и изискуемо премиално задължение в размер
на 126 098.20 лева към „И.2.“ ЕООД, като след направеното прихващане „Б.Т.“
ООД дължи на „И.2.“ ЕООД премия в размер на 11 098.20 лева към 31.01.2017
г.
Представен е Договор от 28.07.2016 г., сключен между
„И.2.“ ЕООД и „Б.Т.“ ЕООД за покупко-продажба на 1000 МТ пшеница при цена не
по-ниска от 280 лева/мт. Без ДДС. В чл. 4.1. от
договора е уговорено, че на всеки 30 дни след извършване на доставката на
количеството по настоящия договор купувачът дължи на продавача премия в размер
на 10 лева/т. Към този договор е издадена фактура от „И.2.“ ЕООД № 505 от
01.08.2016 г. с получател „Б.Т.“ ЕООД за 994.240 МТ при цена 280 лева или за
обща цена 278 387.20 лева. За установяване извършени плащания по тази
фактура от „Б.Т.“ ЕООД са представени: платежно
нареждане от 12.08.2016 г. на стойност 30 000 лева; платежно
нареждане от 01.09.2016 г. на стойност 30 000 лева; платежно нареждане от
30.09.2016 г. на стойност 15 000 лева; платежно нареждане от 11.10.2016 г.
на стойност 50 000 лева; платежно нареждане от 02.12.2016 г. на стойност 40 000
лева; платежно нареждане от 05.12.2016 г. на стойност 96 000 лева; банково
извлечение за паричен превод от 20.03.2017 г. на стойност 5000 лева и банково
извлечение за паричен превод от 13.04.2017 г. на стойност 2000 лева. Или,
установява се общо плащане по посочената
фактура в размер на 268 000 лева и неплатен остатък в размер на
10 387.20 лева.
Представен е договор от 20.09.2016 г., подписан
между „И.2.“ ЕООд и „Б.“ ООД за покупко-продажба на
620 МТ слънчоглед при цена от 670 лева на/мт без ДДС.
В чл. 4.1. от договора е уговорено, че на всеки 30 дни след извършване на
доставката на количеството по настоящия договор купувачът дължи на продавача
премия в размер на 15 лева/т., като крайният срок за плащане е 31.-1.2017 г. Към
него „И.2.“ ЕООД е издало на „Б.Т.“ ООД фактура № 512/29.09.2016 г. за 615.240
тона слънчоглед по 670 лева на тон или обща цена 412 210.80 лева. За
установяване извършени плащания по тази фактура от „Б.Т.“ ЕООД са представени:
платежно нареждане от 03.07.2017 г. на
стойност 40 000 лева; платежно
нареждане от 17.07.2017 г. на стойност 15 000 лева и платежно нареждане от 04.08.2017 г. на стойност
5 000 лева. Или установяват се плащания на обща стойност 60 000 лева,
а неплатени са 352 210.80 лева.
Представен е договор от 30.09.2016 г., подписан
между „И.2.“ ЕООд и „Б.“ ООД за покупко-продажба на 100
МТ пшеница при цена от 290 лева на/мт без ДДС. В чл.
4.1. от договора е уговорено, че на всеки 30 дни след извършване на доставката на
количеството по настоящия договор купувачът дължи на продавача премия в размер
на 10 лева/т., като крайният срок на плащане е 31.01.2017 г. Към него „И.2.“
ЕООД е издало на „Б.Т.“ ООД фактура № 513/01.10.2016 г. за 91.700 тона пшеница
по 290 лева на тон или обща цена 26 593 лева.
Представен е договор от 14.10.2016 г., подписан
между „И.2.“ ЕООД и „Б.“ ООД за покупко-продажба на 1000 МТ царевица при цена
от 280 лева на/мт без ДДС. В чл. 4.1. от договора е
уговорено, че на всеки 30 дни след извършване на доставката на количеството по
настоящия договор купувачът дължи на продавача премия в размер на 10 лева/т.,
като крайният срок за плащане е 30.12.2016 г. Към него „И.2.“ ЕООД е издало на
„Б.Т.“ ООД фактура № 514/14.10.2016 г. за 720 тона слънчоглед по 280 лева на
тон или обща цена 201 600 лева. За установяване извършени плащания по тази
фактура от „Б.Т.“ ЕООД са представени: банково извлечение за паричен превод от
14.10.2016 г. на стойност 20 000 лева; банково извлечение за паричен
превод от 19.10.2016 г. на стойност 60 000 лева; банково извлечение за
паричен превод от 20.10.2016 г. на стойност 120 000 лева; банково
извлечение за паричен превод от 28.10.2016 г. на стойност 1600 лева. Или общо
по тази фактура се установяват плащания в размер на 201 600 лева.
Представено е и дебитно известие № 515/18.10.2016 г.
към фактура № 514/14.10.2016 г. за 292.220 тона царевица при цена 280 лева/тон
или общо 81 821.60 лева.
Представен е запис на заповед, издаден на 27.02.2017
г. в гр. Добрич, с който „Б.Т.“ ООД се е задължило неотменимо и безусловно да
заплати на „И.2.“ ЕООД сумата 1500 000 лева на 15.03.2017 г. с място на плащане
гр. Добрич, ул. „*****. В записа на заповед е вписано изявление за предявяване
на записа на заповед за плащане на 16.03.2017 г. На гърба на записа на заповед
е вписано ръкописно изявление, че при плащане по този запис на заповед, същият
ще замени този, подписан на 15.10.2017 г. с „М.Т.“ ЕООД, а като автори на
изявлението са вписани Н.М.Б. и С.Н.Ф..
Ответникът е представил платежни нареждания в полза
на „И.2.“ ЕООД от трети за спора лица, за които твърди, че са направени в
погашение задължения на „Б.Т.“ ООД по процесните
четири договора за продажба на зърно: платежно в полза на „И.2.“ ЕООД от
02.05.2017 г. на стойност 11 000 лева, с платец С.Ф.и основание
„Захранване на сметка“; платежно в полза на „И.2.“ ЕООД от 09.06.2017 г. на стойност
90 000 лева, с платец „РХ К.“ ЕООД и основание „По протокол“; платежно в полза
на „И.2.“ ЕООД от 12.06.2017 г. на стойност 35 000 лева, с платец „Н.с.м.“
ЕООД и основание „Плащане по протокол“; платежно в полза на „И.2.“ ЕООД от
18.08.2017 г. на стойност 10 000 лева, с платец „Д.Е.2008“ ЕООД и
основание „По фактура“; платежно в полза на „И.2.“ ЕООД от 28.08.2017 г. на
стойност 3 000 лева, с платец „Д.Е.2008“ ЕООД и основание „По договор“; платежно
в полза на „И.2.“ ЕООД от 08.09.2017 г. на стойност 5 000 лева, с платец „Д.Е.2008“
ЕООД и основание „По договор“.
По делото е изслушано основно и допълнително
заключение на ССЕ, изготвени от вещото лице В.П., неоспорени от страните. В
основното заключение, след запознаване с представените по делото документи, вещото лице е определила
неплатените и дължими суми по четирите процесни
договори за продажба на зърно към 15.10.2016 г. по следния начин:
По договор от 28.07.2016 г. дължими са били
278 387.20 лева, платени са 125 000 лева, а неплатени –
153 387.20 лева.
По договор от 20.09.2016 г. дължими и неплатени са
били 412 210.80 лева.
По договор от 30.09.2016 г. дължими са били
26 593 лева.
По договор от 14.10.2016 г. дължими са били
201 600 лева, платени са 20 000 лева и неплатени са били 181.600
лева.
Или към 15.10.2016 г. общият размер на непогасената
сума по посочените договори е в размер на 773 791 лева.
Непогасените суми по четирите договори към
25.10.2018 г. (датата на изготвяне на заключението) са както следва:
По договор от 28.07.2016 г. – 10 387.20 лева;
По договор от 20.09.2016 г. – 352 210.80 лева;
По договор от 30.09.2016 г. – 26 593 лева и
По договор от 14.10.2016 г. – 81 821.60 лева.
Или общо към 25.10.2018 г. ответникът дължи на ищеца
по четирите договори 471 012.60 лева.
Вещото лице е определила и размера на дължимите
съгласно чл. 4.1. от всеки от четирите договори премии, които към 15.10.2016 г.
са били в размер на 19 884.80 лева, а към 25.10.2018 г. – 765 017.60
лева.
В допълнителното заключение на ССЕ са изчислявани вземания
по чл. 4.2. от договорите за продажба, но предвид обстоятелството, че нито в
исковата молба, нито в допълнителната искова молба ищецът е твърдял да
съществуват такива вземания по каузалните правоотношения, обезпечени със записа
на заповед (в допълнителната искова молба е уточнено, че съществуват непогасени
вземания за цената за зърно и премията по чл. 4.1. от договорите), то същите
няма да бъдат обсъждани.
Вещото лице е установила в допълнителното си
заключение още, че ищецът е осчетоводил вземанията по представените по делото
фактури и дебитно известие, издадени във връзка с процесните
четири договора за продажба, по кредит сметка 701 Приходи от продажба на
продукция, както и че същите са включени
в дневника за продажбите и в справка –декларациите по ЗДДС за съответния период.
При
така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:
Предмет на доказване в настоящото производство е
парично вземане на ищеца „И.2.” ЕООД, произтичащо от запис на заповед, издаден на
15.10.2016 г. от ответника „М.Т.“ ЕООД, за което е издадена заповед за
незабавно изпълнение по реда на чл. 417, т. 9 ГПК по гр.д. № 73407/2017 г. на
СРС, 82 състав. Настоящото производство е предназначено да стабилизира ефекта
на издадената заповед за изпълнение, същата да влезе в сила и издаденият в
производството по чл. 417 ГПК изпълнителен лист да запази действието си на
изпълнителен титул – арг. 416 ГПК и чл. 42, ал. 3 ГПК. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът се смята предявен от датата, на която е
подадено заявлението по чл. 417 ГПК. Ето защо, предмет на това исково
производство може да бъде само вземането, предявено със заявление в заповедното
производство. Процесното вземане следва да съвпада с
вземането в заповедното производство по юридически факт, от който е възникнало,
по страни, вид, падеж и размер. В противен случай искът ще бъде недопустим. В
настоящия случай вземането, предмет на настоящото производство напълно съвпада
с вземането, за което е издадена посочената по-горе заповед за незабавно
изпълнение. Искът е предявен в законоустановения
едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 ГПК, поради което е допустим.
По основателността на исковете, настоящият състав
намира следното:
Съобразно указанията, дадени в т. 17 на Тълкувателно
решение № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, предметът на делото по иска, предявен по
реда на чл.422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба
за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена
заповедта за изпълнение. Подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на
издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК въз основа на запис на
заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен
ефект. Записът на заповед е ценна книга, материализираща права, и доказателство
за вземането. Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на
която основанието е извън съдържанието на документа.
При редовен от
външна страна менителничен ефект и направено общо
оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на
поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и
съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника –издател по повод или във връзка с
което е издаден записът на заповед. С въвеждането на твърдения или възражения
от поемателя или от издателя за наличието на каузално
правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на
заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или
обезпечителния характер на ценната книга. В тази хипотеза в производството по
чл.422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото
възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица
погасяване на вземането по записа на заповед.
По правилото на
чл.154, ал.1 ГПК за разпределение на доказателствената
тежест всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и
възраженията си, и които са обуславящи за претендираното,
съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на
вземането по записа на заповед. При липса на спор между страните относно
наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с
издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените от ответника – длъжник
релативни възражения, като например: за невъзникване на вземането, за
погасяването му или за недействителност на основанието по каузалното
правоотношение.
При въведено
твърдение на ищеца с исковата молба по чл.422 ГПК, че вземането му по
издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално
правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на
заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът – кредитор сочи
обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение,
като доказва вземането си, основано на менителничния
ефект. При заявени релативни възражения от ответника се прилагат посочените
правила за разпределение на доказателствената тежест.
В настоящия спор ищецът търси установяване на
вземане, произтичащо от запис на заповед, с твърдения, че същият е издаден за
обезпечаване задължения на трето лице – „Б.Т.“ ООД по четири договора за
продажба на зърно, като сочи, че дължими по тези договори са цена на зърното,
както и за премия по чл. 4.1. от договорите. Ответникът въвежда абсолютно
възражение по отношение ценната книга, с твърдения, че същата е нищожна от
формална страна, както и че е подписана от лице, което не е било оправомощено да го стори. Ответникът е въвел и релативно възражение по отношение сочените от
ищеца каузални правоотношения, а именно, че размерът на вземането по
записа на заповед не е претендирания, тъй като „Б.Т.“ ООД и трети лица са
извършвали плащания на задълженията по договорите за продажба на зърно, като
ответникът изрично е признал, че процесният запис на
заповед е издаден като обезпечение на вземания по посочените четири договора за
продажба на зърно.
При така въведените твърдения и възражения от
страните и съобразно посочените разрешения на ТР №4/18.06.2014 г., ищецът дължи
да докаже валидното пораждане на менителничното
задължение и настъпване на изискуемостта на задължението, съществуването на
изискуемо вземане по каузалното провоотношение по
договорите за продажба на зърно най-малко в същия размер, като този, който се
претендира по записа на заповед. Ответникът дължи да докаже абсолютните си
възражения по отношение записа на заповед и релативните си правопогасяващи
си възражения по отношение задълженията по каузалните правоотношения.
Предвид обстоятелството, че каквито и твърдения и
възражения с оглед наличието на каузално правоотношение да правят страните,
предмет на делото си остава вземането по записа на заповед, на първо място
вземането по записа на заповед следва да е възникнало валидно, т.е., записът на
заповед е необходимо да бъде валиден менителничен
ефект. Ответникът е оспорил валидността на процесния
запис на заповед, а освен това съдът служебно следи за нея, предвид
обстоятелството, че по императивна разпоредба на закона, липсата на някой от
посочените в чл. 535 ТЗ реквизити води до неговата недействителност. Само по
отношение някои от тези реквизити законът позволява тяхната липса да бъде
заместена от законовите презумпции по чл. 536, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 ТЗ - при липсата на посочен падеж, място на издаване и мястото на
плащане.
От представения запис на заповед, се установява, че
той носи наименованието "запис на заповед", което е поставено и в
самия текст на документа в съответната логическа и граматическа връзка с
другите изрази. Индивидуализирано е лицето, което е поело задължението да плати
с посочване на фирмено наименование, ЕИК и адрес. Обективирано
е и изявлението му, като издател, че се задължава "безусловно" за
заплати определена сума, а именно сумата от 1 500 000 лева, при падеж
на 30.12.2016 г. Индивидуализиран е и поемателят,
комуто следва да се плати с посочване на фирменото му наименование, ЕИК и адрес.
Налице е и подпис на издателя. Посочена е дата на издаване – 15.10.2016 г.
Място на издаване – гр. Добрич. Мястото на плащане е гр. Добрич, ул. „****.
Съгласно чл. 486, ал. 1 ТЗ падежът на менителницата
може да бъде: на предявяване; на определен срок след предявяването; на
определен срок след издаването или на определен ден. Съгласно втората алинея на
същата норма, падеж определен по друг начин или при посочване на последователни
падежи, води до недействителност на менителницата (в случая – на записа на
заповед.) В настоящия случай падежът е на определена дата – 30.12.2016 г.
По отношение съдържанието на реквизитите „място на
издаване” и „място на плащане” съществува противоречива практика на ВКС,
постановена по реда на чл. 290 ГПК. Според Решение № 225/28.03.2014 г. по т.д.
№ 498/2012 г. на ВКС, I т.о., липсата на
вписан адрес като част от реквизитите „място на плащане” и/или „място на
издаване” е равнозначно на липса на самите реквизити и опорочава записа на
заповед до степен на нищожност; Записът на заповед не е нищожен поради липса на
реквизит „място на плащане” и/или „място на издаване”, ако с оглед определения
от издателя способ на плащане адресът няма значение за точното изпълнение на менителничното задължение (посочена е банкова сметка, ***).
Според Решение № 21 ОТ 04.07.2014 г. по т.д. № 1348/2013 г., І т.о. на
ВКС законодателят не е дал определение за „място на
плащане” и " място на издаване ", но очевидно приравнява съдържание,
обозначаващо " място на издаването, респ. плащането", със
съдържанието, обозначаващо " местожителство " на лицето - издател, а
"местожителство", съгласно чл. 7
(отм.) от ЗЛС и чл.
19, ал. 1 от Наредба за гражданското състояние (отм.) е населеното място, където лицето се е
установило да живее постоянно или преимуществено и е записано в регистрите на
населението на същото населено място. Приравняването на мястото на издаването и
мястото на плащането с местожителството на издателя на записа на заповед, ясно
сочи, че законодателят е имал предвид населеното място, без да са въведени
допълнителни изисквания за индивидуализация на точния адрес в рамките на
съответното селище. Становището, застъпено в това решение съвпада със
становището по особеното мнение, подписано от член на съдебния състав, постановил
Решение № 225/28.03.2014 г. по т.д. №
498/2012 г. на ВКС, I т.о.
Настоящият състав възприема разрешението, дадено от
второто решение и ще съобрази крайните си изводи с него.
В процесния запис на
заповед са посочени както място на издаване – гр. София, така и място на
плащане – гр. Добрич, ул. „****.
В него е посочено като място на издаване гр. Добрич,
което настоящият състав, съобразно възприетата съдебна практика по чл. 290 ГПК,
намира, че е достатъчно за да се приеме наличие на реквизита „място на
издаване”. Дори да приемем обаче, че е необходимо посочване на точен адрес, то съгласно
чл. 536, ал. 4 ТЗ, когато не е посочено място на издаване, за такова се смята мястото,
написано до името на издателя, което в случая е гр. София, ул. „****, т.е.,
посочено е не само място, но и адрес.
Изложеното мотивира настоящия състав да приеме, че процесния запис на заповед е валиден менителничен
ефект, по който е възникнало вземане и предвид настъпването на неговия падеж на
30.12.2016 г., към датата на заявлението по чл. 417 ГПК е налице изискуемо
вземане. Без правно значение по отношение изискуемостта е предявяването на
записа на заповед за плащане. При падеж на определен ден тази изискуемост
настъпва с настъпването на посочения ден, а предявяването за плащане се явява
предпоставка само за поставянето на длъжника в забава и представлява
необходимото съдействие от кредитора за изпълнение на задължението (аргумент от
чл. 514, ал. 1 ТЗ).
По отношение възражението на ответника, че
управителят на „М.Т.“ ЕООД – С.Ф.не е бил оправомощен
с решение на Общото събрание да поема менителнични
задължения, поради което записът на заповед не обвързва ответника, съдът намира
същото за неоснователно. При справка в търговския регистър по партидата на „М.Т.“
ЕООД се установява, че към 15.10.2016 г. управител на това дружество е С.Н.Ф..
В качеството си на законен представител
той представлява дружеството пред трети лица. Съгласно чл. 141, ал. 2 ТЗ дружеството се представлява от управителя. При няколко
управители всеки един от тях може да действа самостоятелно, освен ако
дружественият договор предвижда друго. Други ограничения на представителната
власт на управителя нямат действие по отношение на трети лица. Ако в
дружествения договор на дружеството или в договора на управление на управителя
са поставени ограничения в неговата представителна власт в смисъл, че той може
да поема менителнични задължения само след решение на
ОС, то това ограничение има действие само
във вътрешните отношения между дружеството и управителя, не и в
отношенията с трети лица. При несъобразяване от страна на управителя с
ограничението дружеството ще може да търси отговорност за вреди от него, но
сключената без съгласие на ОС сделка е напълно действителна и обвързва
дружеството (В същия смисъл е и тълкувателно решение № 3/15.11.2013 г. по тълк.д. № 3/2013 г.)
Както бе посочено по-горе, между страните не е
спорно, че процесният запис на заповед обезпечава
задължения на „Б.Т.“ ООД към „И.2.“ ЕООД по четири договора за продажба на
зърно, като ищецът твърди, че такива непогасени задължения има за цена на
продадено зърно и за премии по чл. 4.1 от договорите. Събраните писмени
доказателства и изслушаното основно заключение на ССЕ установяват, че към
13.10.2017 г., а и към настоящия момент неплатени по тези договори са вземания
за цена на продаденото зърно в размер на 471 012.60 лева, като по три от
договорите падежът е настъпил на 31.01.2017 г.,
а по договора от 28.07.2016 г. – до 14 дни от получаване на фактурата,
на основание чл. 303а, ал. 3 ТЗ, което е до 15.08.2016 г.
Съдът приема за недоказано твърдението на ответника,
че трети лица са заплащали част от задълженията на „Б.Т.“ ООД към „И.2.“ ЕООД
по четирите процесни договори за продажба на зърно.
От представените от ответника платежни нареждания от дружествата „Д.Е.2008“
ЕООД, „Н.с.м.“ ЕООД и „РХ К.“ ЕООД в полза на „И.2.“ ЕООД не може да се направи
еднозначен и обоснован извод, че същите са в погашение на посочените
задължения, доколкото техните основания „по фактура“, „по договор“ или
„захранване на сметка“ не индивидуализират някой от договорите между „И.2.“ ЕООд и „Б.Т.“ ООД.
По отношение обезпеченото задължение за премия
по чл. 4.1. от процесните
договори за продажба на зърно, съдът намира следното: Съгласно чл. 4.1. от
всеки един от договорите за продажба на зърно, на всеки 30 дни след извършване
на доставка на количеството по договора, купувачът дължи на продавача премия в
размер на 10, съотв. 15 лева на тон. Вещото лице е
изчислила размера на премията към датата на изготвяне на заключението
25.10.2018 г. в размер на 765 017.60 лева. Значение по делото обаче има
размерът на това задължение към 13.10.2017 г. – датата на заявлението по чл. 417 ГПК, тъй като предмет на установяване в настоящото производство е вземането, за
което е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и което е изискуемо към
13.10.2017 г., а не и възникнали след датата на заявлението по чл. 417 ГПК
вземания, каквито са включени в изчисленията на вещото лице за период след
посочената дата. Съдът определя размера на дължимите премии, изискуеми към
13.10.2017 г. най-напред като съобразява постигнатия установителен
договор между „И.2.“ ЕООД и „Б.Т.“ ООД, обективиран в
Анекс № 1/17.01.2017 г. към споразумение от 10.01.2017 г. В него страните са
приели за установено, като по този начин „И.2.“ ЕООД извънсъдебно признава, че
към 31.01.2017 г. дължимите от „Б.Т.“ ООД премии по четирите процесни договори за продажба на зърно са в размер на
126 098.20 лева, както и че „Б.Т.“ ООД е заплатило в брой 115 000
лева, които ще служат за погасяване на това задължение и след прихващане между
двете суми към 31.01.2017 г. остава непогасено задължение на „Б.Т.“ ООД в
размер на 11 098.20 лева. При използване данните от доказателствата по
делото, от ССЕ и при собствени изчисления, съдът определя размера на
изискуемото непогасено вземане за премия по чл. 4.1. от договорите за продажба
на зърно към 13.10.2017 г. на 252 779.80 лева (11 098.20 лева към
31.01.2017 г. + 241 681.60 лева за периода след 31.01.2017 г. до 13.10.2017
г.).
Или, към датата на заявлението – 13.10.2017 г.,
общото изискуемо и непогасено задължение на „Б.Т.“ ООД, обезпечено с процесния запис на заповед (за цена на зърно и премия по
чл. 4.1. от договорите) е в размер на 723 792.40 лева (471 012.60
лева + 252 779.80 лева). Съответно, към датата на заявлението по чл. 417 ГПК, а и към настоящия момент, доколкото не се твърдят, а и не се доказват последващи заявлението плащания по задълженията, вземането
по записа на заповед съществува до посочения
размер, ведно със законната лихва от датата на заявлението до погасяване
на задължението. За разликата до пълния размер на предявеното вземане – 830 000
лева вземане по каузалното правоотношение не се установи, съответно – не
съществува такова и по записа на заповед, поради което искът в тази му част ще
следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По
разноските: Предвид изхода на спора и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, ищецът има право да получи от
ответника сторените разноски по делото. Доказаният
размер на направените такива от ищеца възлизат на 35 450 лева – дължима и
платена по исковото производството държавна такса върху цената на иска, в която
размера на разноските пред СРС не се включва, адвокатско възнаграждение и
депозити за вещо лице, от които следва да му бъдат присъдени 87.20% , каквато е
пропорцията на уважената част от исковете спрямо отхвърлената или
30 912.40 лева.
Ответникът е направил възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на ищеца, което е в размер на 18 150 лева.
Съдът намира това възражение за неоснователно. Според Наредбата за минималните
размери на адвокатското възнаграждение при материален интерес от 830 000
лева адвокатското възнаграждение надхвърля 25 000 лева, а в случая
платеното адвокатско възнаграждение е под тази сума.
Ответникът има право на разноски съразмерно с
отхвърлената част от исковете, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. Такива са доказани в размер на 9700 лева, за адвокатско възнаграждение и
депозит за вещо лице, от които му се дължат 1241.60 лева.
Настоящият съд
е задължен да се произнесе и по разноските в заповедното производство с
осъдителен диспозитив, съобразно решението си по
предявения иск, (Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГТК на ВКС, т. 12). Предвид изхода
от спора, в настоящия случай на ищеца следва да се присъдят частично
разноските, направени по заповедното производство - 22 600 лева (дължима държавна такса плюс
адвокатско възнаграждение), съразмерно на уважената част от иска, а именно 19 707.20
лева.
Воден от изложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по иск на „И.2.” ЕООД, ЕИК ****, със седалище
и адрес на управление:*** против „М.Т.“
ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление ***, с правно основание чл. 422,
ал.1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр.
чл. 538, ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че съществува изискуемо вземане на „И.2.” ЕООД срещу „М.Т.“ ЕООД в
размер на 723 792.40 лева (седемстотин двадесет и три хиляди седемстотин
деветдесет и два лева и четиридесет стотинки) по запис на заповед, издаден от „М.Т.“ ЕООД на 15.10.2016 г. за сумата от 1 500 000 лева, с падеж на
30.12.2016 г., ведно със законната лихва
върху сумата от 723 792.40
лева за периода от 13.10.2017 г. до изплащане на вземането, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 417 ГПК по гр.д. № 73407/2017 г. по описа на СРС, 82 състав.
ОТХВЪРЛЯ иска на „И.2.” ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:***
против „М.Т.“ ЕООД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление ***, с
правно основание чл. 422, ал.1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр.
чл. 538, ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 723 792.40 лева до пълния предявен размер от 830 000 лева, като неоснователен,
ведно с искането за установяване вземане за законна лихва върху тази разлика за
периода от 13.10.2017 г. до изплащането й, която разлика е включена в издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 ГПК по гр.д. № 73407/2017 г. по описа на СРС, 82 състав.
ОСЪЖДА
„М.Т.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление *** да заплати на „И.2.” ЕООД,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:***, сумата 30 912.40
лева (тридесет хиляди деветстотин и
дванадесет лева и четиридесет стотинки) – разноски по настоящото дело, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, както и сумата 19 707.20 лева (деветнадесет хиляди седемстотин и седем лева и
двадесет стотинки) – разноски в заповедното производство по гр.д. № 73407/2017 г. по описа на СРС, 82
състав, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА
„И.2.” ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление:*** да заплати на „М.Т.“
ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление ***, сумата 1241.60 лева (хиляда двеста четиридесет и един лева и
шестдесет стотинки) – разноски в настоящото производство, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК.
Решението може да се обжалва пред САС в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: