№……/…....12.2019 г., гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в
открито съдебно заседание, проведено на тринадесети ноември през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА
КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА
при секретар Нели Катрикова,
като разгледа докладваното от съдията Хекимова
въззивно търговско дело № 1486 по
описа за 2019г.,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Образувано е по въззивна жалба вх. №1303/18.02.2019г. от
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище гр.София, чрез юрк.Р.И.
срещу Решение №3088/05.07.2019г. по гр.д. №18969/2018г. на РС – Варна в частта,
с която са отхвърлени предявените от въззивника искове с правно осн. чл. 422,
ал.1, вр. чл.415,ал.1 вр. с чл. 86 ал.1 ЗЗД за установяване на вземането му от длъжника С.М.С., ЕГН **********, с пост.адрес гр.Белослав за разликата от
установения размер на главницата от
476,83 лева до претендирания общ размер на парично вземане от 1 318,91 лева,
включващо претендирана главница в размер на 500 лв., договорно възнаграждение в
размер на 241,84 лв. и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги
от 577,07 лв., представляващо неизплатено задължение, дължимо от ответника към
ищеца поради неизпълнение на Договор за потребителски кредит №********** от
23.06.2017г., ведно със законната лихва върху главницата в заявения размер от
500 лв., считано от датата на подаване на заявлението в съда – 27.07.2018г. до
окончателното изплащане на вземането, за които е издадена заповед № 5767/31.07.2018г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по частно гр. д. № 11519/2018 г
.по описа на ВРС за 2018г., ХVIII – ти състав.
В жалбата се твърди, че решението
е неправилно в частта, с която е прието, че процесният договор за потребителски
кредит е недействителен на основание чл.22 вр. чл.11 и чл.5 от ЗПК, както и
извода на съда за нищожност на договорената възнаградителна лихва като
противоречаща на добрите нрави. В жалбата не са направени доказателствени
искания.
Отправената към съда молба е за отмяна на решението
и за уважаване на предявените искове изцяло, като се присъдят и направените
разноски.
В срока по чл. 263 ГПК, е депозиран писмен отговор
от въззиваемата страна С.М.С., чрез особен представител адв.А., с който жалбата
се оспорва като неоснователна, като се изразява становище за правилност и
законосъобразност на решението. Доказателствени искания не са направени.
За да се
произнесе по спора, съставът на ВОС съобрази следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителен
иск с правнo основание чл. 422 ГПК, предявен oт „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ********* против С.М.С.,
ЕГН **********, с пост.адрес гр.Белослав, за установяване вземанията на ищеца от ответника в общ
размер на 1 318,91 лева, включващо претендирана главница в размер на 500
лв. по Договор за потребителски кредит №********** от
23.06.2017г., договорно възнаграждение в размер на 241,84 лв. и възнаграждение
за закупен пакет от допълнителни услуги от 577,07 лв., представляващо
неизплатено задължение, дължимо от ответника към ищеца поради неизпълнение на
Договор за потребителски кредит №********** от 23.06.2017г., ведно със
законната лихва върху главницата в заявения размер от 500 лв., считано от
датата на подаване на заявлението в съда – 27.07.2018г. до окончателното
изплащане на вземането.
Твърди се в исковата молба, че на 23.06.2017г. е сключен договор за потребителски кредит №********** между „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД като
кредитор от една страна и С.М.С.,
ЕГН **********като
кредитополучател от друга страна, като отпуснатата сума на кредита е в размер
на 500 лв. за срок от 24 месеца. Твърди се,
че съгласно договора се дължи и договорно възнаграждение в размер на 241,84
лв., а по избран и закупен пакет допълнителни услуги се дължи още и
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги 577,07 лв., с което
общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги възлиза на 1318,91
лв. Сочи се в исковата молба,
че кредитополучателят е внесъл само една непълна погасителна вноска в размер на
22,42 лв., с които са погасени лихви за забава по кредита. Поради неизпълнение
на задължението за връщане на сумата по кредита, ищцовото дружество е подало
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, по което
е образувано ч.гр.д.№11519/2018г.
В срока
по чл. 131 ГПК ответникът, чрез особен представител адвокат А. – Василева е
изразил становище за неоснователност на иска по основание и размер. Оспорва се процесния договор за
потребителски кредит, като се твърди, че липсват данни за служителя на
дружеството - ищец, данни за длъжността му и за правото да подписва договори за
кредит, както и за това кой подписал договора от страна на кредитора. Твърди
се, че договорът за кредит, представен с исковата молба, е нищожен като сключен
в нарушение на добрите нрави и в противоречие със закона предвид прекомерно
високия размер на договорената лихва и ГПР. Сочи се, че договорът не отговоря
на изискванията на чл. 10, чл. 11 и чл. 12 от ЗПК, поради което е
недействителен, нищожен при условията на чл. 22 ЗПК във вр.с чл. 11, ал. 1, т.
7-12 и 20 от ЗПК и чл. 21, ал. 1, ал. 2, вр. чл. 32, ал. 4 ЗПК, поради което не
е породил правно действие между страните. Твърди се, че договорът е сключен в
отклонение от нормативните изисквания на ЗПК - не съдържал ясна и недвусмислена
информация относно броя и размера на погасителните вноски, за ГПР, дължимата
лихва при просрочие, предупреждение за последиците от изпадане на заемателя в
просрочие, информация за правото на отказ от договора и др. Оспорена е и
действителността на уговорката за закупуване на пакет от допълнителни услуги,
като се сочи, че противоречи на уредбата на ЗПК, а уговорената неустойка била
прекомерна.
Настоящият
състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани в жалбата, приема за установено от фактическа
и правна страна, следното:
Жалбата, инициирала
настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана
страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част. Обжалваното решение е валидно
постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на
отрицателните процесуални предпоставки.
По отношение неправилността на първоинстанционния
съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК,
въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания за неправилно формиран от съда извод за
недействителност на процесния договор за потребителски кредит на основание
чл.22 от ЗПК поради несъответствие с разпоредбите на чл.11, ал.1, т.1-27 и чл.5
от ЗПК, както и за нищожност на договорената възнаградителна лихва като
противоречаща на добрите нрави.
Установява
се от представените по делото писмени доказателства наличието на облигационно
правоотношение между страните по договор за потребителски кредит, задължението
по който възлиза общо на 1318,91 лева, вкл. сумата по кредита, възнаградителна
лихва и възнаграждение за избран и закупен пакет от допълнителни услуги, връщането
на сумата е договорено в рамките на 24-месечен период на вноски съгласно
погасителен план.
Твърди се от ищцовата
страна настъпила предсрочна изискуемост на цялото вземане по кредита, като от
представените по делото общи условия към договора е видно, че съгласно т.12.3 е
договорено при просрочване на месечна вноска с повече от 30 календарни дни да настъпи
автоматично прекратяване на договора и обявяване на предсрочна изискуемост, без
да е необходимо кредиторът да изпраща покана или уведомление.
В т.18 на ТР №4 /18.06.2014г. по т.дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС е
прието, че вземането, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че
целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой
вноски или при други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането си,
без да уведоми длъжника, става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, но след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Така
изложените разрешения съдът намира за безспорно относими и към хипотезата, при
която е уговорена автоматична предсрочна изискуемост, каквато е предвидена в
договора, на който се позовава ищеца. Следва да се има предвид, че вземането,
предмет на заявлението по чл.410 ГПК, също както това по чл.417 ГПК следва да
бъде изискуемо към момента на депозиране на заявлението в съда, като началният
момент на изискуемостта на вземане по договор за потребителски кредит, съдържащ
договореност за настъпването на предсрочна изискуемост при неплащане на
определени вноски, не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение кредиторът да е уведомил
длъжника за обявяване предсрочната изискуемост на кредита, което обстоятелство
подлежи на доказване в хода на исковото производство, образувано по реда на
чл.422 ГПК /Решение № 123/ 09.11.15г. по т.д.№2561/14г. на ВКС/.
Предсрочната
изискуемост на вземането има действие от получаване от длъжника на изявлението
за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, ако към този момент са
настъпили уговорените в договора за кредит предпоставки, обуславящи настъпването
й. В случая са налице данни за непогасяване от длъжника на вноски по кредита,
но от представените към
заявлението, както и в настоящото производство писмени доказателства не се
установява, а и не се твърди от ищеца извършена процедура по уведомяване на
длъжника преди иницииране на заповедното производство. Независимо от наличието
на предвидените в т.12.3 от договора предпоставки, тоест неплащане на две или
повече погасителни вноски, кредиторът не е упражнил правото си да обяви
предсрочна изискуемост на цялото задължение по кредита.
Същевременно от представения по делото
погасителен план към договора се установява падежа на всички вноски по
погасителния план, като падежът на последната предвидена вноска е 17.07.2019г. Приложение в случая намира разрешението на
ТР № 8 от 2.04.2019г. на ВКС по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК, съобразно което
предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
иск за установяване дължимост на вземане по договор за потребителски кредит
поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж
към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. В случая е настъпил
окончателния падеж на всички вноски по договора, от което следва извод за дължимост
на всички неизплатени суми.
Въззивният състав не споделя формираните от
първостепенния състав доводи, че договорът за потребителски кредит страда от пороци, водещи до неговата
недействителност в цялост и противоречи на изискванията на чл.11, ал.1, на
чл.19 и чл.22 от Закона за потребителския кредит. Анализът на съдържанието на договора за кредит обуславя извод,
че е спазена писмената форма, шрифта на текста е не по – малък от 12, съгласно
чл.10 от Закона за потребителския кредит. Договорът, в съответствие с чл.11,
ал.1, т.1-10, съдържа дата и място на сключването му, вида на предоставения
кредит, индивидуализация на страните по него, срок на договора, общия размер на
кредита, размер на лихвения процент,
годишния процент на разходите, условия за издължаване на кредита, ведно с
погасителен план /разбивка на главница и лихви/, както и останалото съдържание
по чл.11, ал.1, т.11 до т.26.
Според нормата на чл.19 от ЗПК, годишният процент на
разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, който съобразно разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
Същевременно, договорната лихва е възнаграждението
/печалбата/ на кредитодателя за това, че е предоставил определена сума в заем.
За да защити потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на
финансови институции, предоставящи потребителски кредити чрез определяне на
висок лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която се
включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален размер на
последния. В тази връзка, преценката за противоречие със закона следва да се
прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи,
не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР.
В случая, определеният в
договора размер на ГПР от 49.89% не надвишава пет пъти размера на законната
лихва /50%/, а договореният лихвен процент е 41.17 %., поради което и съдът
приема, че цената на кредитиране не е свръх прекомерна. По същите мотиви се
налага изводът, че не е налице някоя от хипотезите на чл.143, т.1-19 ЗЗП, тъй
като клаузите не създават възможност за облагодетелстване на кредитора за
сметка на длъжника и това да го постави в по – неравностойно имуществено
положение, при отчитане на спецификата на рисково небанково кредитиране. Поради
това се налага извод, че клаузите за договорна лихва и ГПР са действителни,
поради което ответникът дължи заплащане на главницата от 500 лева, включваща
разсрочените вноски на предоставената в заем сума за 24 месеца и договорна
лихва в размер на 241,84 лв. Въззивният състав намира, че липсва основание за
приспадане на платената сума, отнесена за погасяване на лихви за забава, от
общия размер на главницата, тъй като при извода за дължимост на възнаградителна
лихва тази единствена вноска не е била достатъчна за погасяване на първата
вноска по погасителния план и забава е реализирана, поради което не следва
извод за недължимост на обезщетение за забава. Претенциите в частта относно
главница и възнаградителна лихва са основателни и следва да бъдат уважени.
Не този извод следва от уговорките в споразумението за
закупуване на допълнителен пакет услуги. Настоящият състав намира, че
съдържанието на т.н. допълнителен пакет услуги, по същество не представлява
реално предоставени допълнителни възможности или преференциални условия, от
които кредитополучателят да може да се възползва и които да носят допълнителни
ползи за него, за да бъде обосновано възнаграждение в размер дори по-висок от
предоставената в заем сума. Следва да се държи сметка, че съобразно клаузите на
ОУ, уреждащи съдържанието на допълнителните услуги, ползването на всяка от тях
е обусловено от насрещната воля на кредитора, което само потвърждава изложеното
по-горе, че не се касае за допълнителни ползи или преференции на
кредитополучателя. Това се отнася и за услугата "приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит", тъй като изначално липсва яснота
какъв е срокът за разглеждане и изплащане на кредит в случай, че не бъде избран
допълнителен пакет. Доколкото договорът е двустранен, всяка една от услугите
представлява част от процеса на първоначално и последващо договаряне между
страните, съответно всяка от тях е длъжна добросъвестно да упражнява и изпълнява
предоставените й със закона права и вменени задължения. Парично компенсиране на
едната страна по договора и то в размер, надхвърлящ предоставената в заем сума,
е неоправдано и създава предпоставки за неоснователно обогатяване.
Съгласно разпоредбите на чл.10а,
чл.19, ал.3 и чл.33 ЗПК се ограничава свободата на договаряне от кредитора,
предоставящ потребителски кредит на условия, при които освен обявената
договорна лихва и обезщетение за забава, на потребителя се възлагат и други
плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи.
Възстановяването на разходите по събиране на дълга от неизправен длъжник не
може да се включва в ГПР, именно защото размерът им зависи от конкретните
разноски, направени поради неизпълнението. Но както бе посочено по-горе, тези
разходи не представляват реално предоставяне на блага/полза, преференция/ за
потребителя. Уговарянето на бъдещи разходи във фиксиран размер, събиран по
силата на самия договор, дава основание съдът да квалифицира тази клауза като
противна на създадената потребителска уредба и на добрите нрави, като уговорена
отнапред компенсация за неполучена договорена престация, водещо до нищожност на
клаузата и пряко противоречаща на чл.10а, ал.2 ЗПК. Клаузите от споразумението
за допълнителни услуги са нищожни и като неравноправни по смисъла на чл.143 от
приложимия Закон за защита на потребителите тъй като поставят в неравностойно
положение икономически слабата страна в правоотношението. Освен изложеното,
съдът намира, че въпреки оспорването, ищецът не е доказал предоставянето и
ползването на някоя от тези допълнителни услуги. Изложеното сочи, че въззивната
жалба в тази част е неоснователна, а постановеното от ВРС решение – правилно и
законосъобразно, поради което подлежи на потвърждаване в тази част. За разликата
над 741,84 лева до претендираните общо 1318,91 лева, искът подлежи на
отхвърляне /за сумата от 577,07 лева – възнаграждение по споразумение за
закупен допълнителен пакет/.
С оглед разясненията, дадени в т.12 на ТР № 4 от
18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, отговорността за разноските по
издаване на заповед за изпълнение следва да се разпредели от съда в исковото
производство или с решението си по установителния иск съдът дължи произнасяне
по дължимостта на разноските и за заповедното производство. Дължимите на ищеца
разноски по съразмерност на уважената част от иска за първа инстанция възлизат
на сумата от 335.20 лева, изчислена съобразно уважената част от предявените
искове въз основа на представения списък по чл.80 от ГПК и приложени писмени
доказателства, като размерът на юрисконсултско възнаграждение съдът определя на
150 лв. на основание чл.78, ал.8 от ГПК. За въззивната инстанция съобразно
изхода от въззивното производство в полза на въззивника се следват разноски в
размер на 33,44 лева, при определяне на ю.к.възнаграждение в размер на 100 лева
съгласно чл.78, ал.8 ГПК. Разноските за заповедното производство възлизат на
сумата от 42,96 лева, на осн.чл.78 ГПК и при отчитането им по съразмерност.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №3088/05.07.2019г.,
постановено по гр.дело №18969/2018г. на 42 състав на ВРС, в частта, в която е отхвърлен предявения от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ЕИК *********, иск срещу С.М.С.,
ЕГН **********, с пост.адрес гр.Белослав, за установяване, че ищецът има вземане от ответника,
основано на договор за потребителски кредит №********** от 23.06.2017г.,
предмет на заповед за изпълнение, издадена в производството по ч.гр.д №11519/2018год.
на ВРС, за сумата 241,84 лева, представляващи възнаградителна лихва по договора
за потребителски кредит, като вместо това ПОСТАНОВИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО между
страните, че в полза на ищеца „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********,
съществува вземане от ответника С.М.С.,
ЕГН **********, с пост.адрес гр.Белослав, основано на договор за потребителски кредит №**********
от 23.06.2017г., предмет на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, издадена в
производството по ч.гр.д №11519/2018год. на ВРС, за сумата 241,84 лева,
представляващи възнаградителна лихва по договора за потребителски кредит, на
осн.чл.422 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА
решение №3088/05.07.2019г., постановено по гр.дело №18969/2018г. на 42 състав
на ВРС в останалата част, в която е отхвърлен иска на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ЕИК *********, срещу С.М.С.,
ЕГН **********, с пост.адрес гр.Белослав, за установяване, че ищецът има вземане от ответника,
основано на договор за потребителски кредит №**********
от 23.06.2017г., предмет на заповед за изпълнение, издадена в производството по ч.гр.д №11519/2018год. на ВРС, за
сумата над 741,84 лева до претендираните 1318,91 лева, представляващи
възнаграждение по споразумение за закупуване на допълнителен пакет услуги към
договора за кредит, на осн.чл.422 ГПК.
ОСЪЖДА С.М.С., ЕГН **********, с пост.адрес гр.Белослав да заплати на „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище гр.София, сторените в
заповедното производство разноски съразмерно на уважената част, до размера от 42,96
лева, на осн.чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА С.М.С., ЕГН **********, с пост.адрес гр.Белослав, да заплати на „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище гр.София, сторените в
исковото производство разноски съразмерно на уважената част от иска както
следва: за първа инстанция сумата от 335.20 лева и за въззивна инстанция – сумата
от 33,44 лева.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: