Р Е
Ш Е Н
И Е
№………………………………
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ТО, VІ-22 състав, в
публично заседание на седемнадесети март две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕЛИ АЛЕКСИЕВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното
от съдията т. дело N 798 по описа за 2020
година, за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно
съединени искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът „В.Б.Д.” ЕООД /н/,
представляван от синдика на дружеството Б.Б., твърди, че
между него и ответника „А.с.2.” ЕООД има
сключен договор за прехвърляне на
вземане от 31.01.2012 г., с който ищецът прехвърля на ответника свои вземания
срещу „Т.” ЕООД. Уговорената цена по този договор е в размер на 8428898.36
лева, която е следвало да бъде платена от ответника цесионер в срок до три
години от подписване на договора. Поддържа, че ответникът не е заплатил
дължимата по договора цена, поради което иска от съда да го осъди да заплати
дължимата по договора цена в размер на 8428898.36 лева, ведно със законната
лихва от предявяване на иска до окончателното плащане, както и лихва за забава
върху дължимата цена за периода от
22.04.2017 г. до 04.05.2020 г. /датата на постъпване на исковата молба в съда/
в размер на 2568472.53 лева. Претендира
направените в производството разноски. В молба-уточнение от 22.06.2020 г. към исковата молба е
посочена банкова сметка ***, съобразно изискването на чл. 127, ал. 4 от ГПК.
Препис от исковата
молба е връчен на ответника „А.с.2.” ЕООД, като в законоустановения срок има подаден отговор на исковата молба. С него ответникът
оспорва предявените искове, като неоснователни. Посочва, че не е пасивно
легитимиран да отговаря по предявените искове, тъй като вземанията са прехвърлени, за което ищецът е надлежно
уведомен и длъжник на ищеца относно вземанията от „Т.” ЕООД, произтичащи от описаните в договора фактури, не е ответното
дружество. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Моли съда да
отхвърли исковете, като му присъди направените в производството разноски.
В допълнителната искова молба ищецът
оспорва направеното от ответника възражение за давност, като твърди, че
извършеното през 2017 г., 2018 г. и 2019 г. взаимно потвърждаване на счетоводни
салда между двете дружества следва да се приеме за признаване на вземането от
страна на ответника.
С допълнителния отговор ответникът оспорва
да е признавал наличието на процесното вземане на ищеца.
Съдът, след като взе предвид доводите
на страните и прецени събраните по делото доказателства, съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 ГПК, приема за установено следното:
Ищецът представя договор за прехвърляне
на вземане от 31.01.2012 г., с който ищецът прехвърля на ответника
възмездно свои вземания срещу „Т.” ЕООД
на обща стойност от 8428898.26 лева. Страните постигат съгласие цесионерът да
придобие тези вземания срещу заплащане на цена на цедента в размер на
8428898.26 лева, платима в срок до 3 години от датата на подписване на
договора, по банков път, изцяло или на части, или по друг уговорен от страните
начин.
Представено е уведомление по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД
от цедента до „Т.” ЕООД, с което на 31.01.2012 г. длъжникът е уведомен за
прехвърлянето на вземанията на новия кредитор А.с.2.” ЕООД и че в бъдеще всички
плащания следва да бъдат извършвани към новия кредитор.
На 11.02.2020 г. синдикът на дружеството ищец кани ответника
да заплати задълженията си по договора за прехвърляне на вземане.
Представени са отправени от законния представител
на ответника до ищцовото дружество потвърждения за разчети, съответно за 2017
г. и 2018 г. С първото потвърждение от 15.02.2017 г. ответникът иска от ищеца
да бъдат потвърдени към 31.12.2016 г. съществуването на вземане на ответника
срещу ищеца от 25000 лева по фактури и негово задължение към ищеца /по цесия/ в
размер на 7800709.59 лева. На 16.02.2017 г. ищецът отговаря, че потвърждава
свое задължение към ответника по фактури в размер на 21600 лева и потвърждава
своето вземане към ответника по цесия в размер на 7 800709.59 лева. С второто
потвърждение от 15.01.2018 г. ответникът иска от ищеца да бъдат потвърдени към
31.12.2017 г. съществуването на вземане на ответника срещу ищеца от 7200 лева
по фактури и негово задължение към ищеца /по цесия/ в размер на 7660074.12
лева. На 22.01.2018 г. ищецът потвърждава наличието на описаните в искането на
ответника вземания.
В началото на 2019 г. ищцовото дружество изпраща на
ответника писмо за потвърждаване , с което иска от ответника да потвърди, че
салдото на вземанията на ищеца към ответника към 31.12.2018 г. е в размер на
7002957.47 лева. На 21.05.2019 г. лице, което е различно от главния
счетоводител на ответното дружество /пред подписа срещу „гл. счетоводител” има поставена
запетайка, като не са вписани имената на поставилото подписа лице/ е потвърдило
наличието на вземането на ищеца в размер на 7002957.57 лева.
От заключението на вещото лице по приетата и неоспорена от страните
съдебно-счетоводна експертиза, което заключение съдът възприема като
компетентно и безпристрастно дадено в частта по поставените от ищеца въпроси
/въпросите на ответника, допуснати към експертизата, са заличени поради
невнасяне на депозит, съответно заключението е прието единствено в частта по
дадените от вещото лице отговори на въпросите на ищеца/, се установява, че на
вещото лице не е предоставен достъп до счетоводството на ответника, поради
което вещото лице анализира обявените от ответника в Търговския регистър ГФО за 2011 г. и 2012 г. /тъй като процесният
договор за прехвърляне на вземане е от 31.01.2012 г./. От ГФО на ответника за
2011 г. е видно, че към 31.12.2011 г. ответникът не притежава задължения и
вземания. От ГФО за 2012 г. е видно, че към 31.12.2012 г. ответникът вече
притежава задължения в общ размер от 8491 хил.лв и вземания в общ размер от
6109 хил. лв.
С договора за цесия се осъществява промяна в облигационната връзка, чрез
промяна на активната страна в нея, т.е. едно вземане се отстъпва от досегашния
му носител на едно трето, чуждо на тази връзка лице. С теорията и практиката
този договор се определя като каузален,
неформален и консенсуален. Негов предмет е прехвърлянето на вземане, което
следва да съществува, към момента на сключване на договора и да е прехвърлимо
/каквито по принцип са имуществените права/. Със сключване на договора, т.е. с
постигане на съгласие, вземането преминава от цедента /неговия носител към
същия момент/ върху цесионера /приобретателя на вземането/, срещу което в
случая цесионерът се есъгласил да заплати цена на цедента, която е в размер на
прехвърлените вземания. С оглед изложеното Съдът приема, че от събраните
по делото доказателства се установява, че между страните по делото е възникнало валидно облигационно
правоотношение въз основа на договора за прехвърляне на вземане от 31.01.2012
г. с типичното за този вид договори съдържание. Ищецът установи, че е изпълнил
поетите с този договор към ответника задължения. Ответникът, в съответствие с
носената от него доказателствената
тежест по чл. 154 от ГПК, не установи да е изпълнил насрещното си задължение по
договора, а именно не доказа да е заплатил на ищеца цедент уговорената с договора цена. Правилата за
разпределение на доказателствената тежест задължават съда да приеме, че
фактите, за които не е проведено главно и пълно доказване от страната, носеща
тежестта на доказване, не са осъществени. В този смисъл Съдът следва да приеме,
че ответникът дължи на ищеца претендираната в настоящето производство
главница.
Предвид извода на
съда за съществуване на вземане на ищеца спрямо ответника в размер на
уговорената с договора от 31.01.2012 г. цена, следва да бъде разгледано
направеното от ответника възражение за давност. Съгласно постигнатото от
страните съгласие, дължимата по договора цена следва да бъде платена в срок до 3 години от датата на подписване на договора, съответно вземането на ищеца е станало изискуемо на
31.01.2015 г. Приложимата за него е установената в закона обща 5-годишна
давност по чл. 110 ЗЗД. Ищецът поддържа, че започналата да тече на 31.01.2015
г. давност е прекъсвана с извършваните
от ответника през 2017, 2018 и 2019 г. потвърждавания на
счетоводни салда между двете дружества, които според ищеца имат характер на признание на длъжника по
смисъла на чл. 116, б. „а” от ЗЗД.
Признаването е
едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че
е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на
чл. 116, б. „а” ЗЗД, волеизявлението на длъжника следва да е направено в
рамките на давностния срок и да се отнася еднозначно до съществуването на
самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. В
съдебната практика към момента е спорно дали за прекъсване на давността в
хипотезата на чл. 116, б. „о” от ЗДД е необходимо изявлението на длъжника за
признаване на задължението да е отправено
до кредитора или до негов представител /отговорът на въпроса „до кого
следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за признаване на вземането
му, за да е налице прекъсване на давността на основание чл. 116, б. „а” от ЗЗД
е предмет на образуваното на 30.10.2019 г. т.д. № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС/. В
случая по делото е спорно имат ли представените от ищеца писма - потвърждения
на счетоводни салда към 31.12.2016, 31.12.2017 г. и 31.12.2018 г. характер на
признаване на длъжника за съществуване на процесното вземане. Настоящият състав
на съда намира, че тези писма не обективират изявления на длъжника, които
прекъсват давността на претендираното в настоящето производство вземане по
договора от 31.01.2012 г. в размер на 8428898.36 лева. В
отправените от законния представител на ответника до ищцовото дружество
потвърждения за разчети за 2017 г. и 2018 г. не се съдържа недвусмислено
волеизявление на длъжника да бъде потвърдено
съществуването на конкретния дълг по договора от 31.01.2012 г. към кредитора.
Видно от тези писма волята на длъжника е да потвърди съществуване на свое задължение
към кредитора, индивидуализирано единствено като такова „по цесия” /без да е
индивидуализиран конкретен договор и да е уточнено дали задължението е за
дължима цена на прехвърлени вземания с
договор за цесия или потвърденото задължение е по цедирани на ищеца срещу
ответника вземания на трето лице срещу ответника/ и с размер, различен от претендираната от
ищеца по процесния договор цена.
Потвърждаването на изпратеното от ищцовото дружество
до ответника писмо с искане да бъде
потвърдено салдо на вземанията на ищеца
към ответника към 31.12.2018 г. в размер
на 7002957.47 лева също няма характер на признаване по чл. 116, б. „а”, тъй
като от една страна не е ясно кое е лицето, потвъдило от името на ответника, а
от друга и в това писмо не се съдържа потвърждение именно на процесното
вземане. Съгласно решение №
26/24.07.2018 г. на ВКС, І ТО, по т. д. № 1853/2017 г., признание на дълга би
се зачело с последиците на прекъсване давността по отношение на вземането,
съобразно основанието и в размера, които волеизявлението на длъжника обективира
или което е изводимо от конклудентни действия /поведението на същия/, преценими
с оглед обстоятелствата във всеки конкретен случай, стига същите да
манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди конкретен дълг
към кредитора. В решение № 98/26.07.2013 г. на ВКС, І ТО,
по т. д. № 851/2012 г е прието, че счетоводното записване на размера на задължението към
отделен кредитор от длъжника не съставлява признание по смисъла на чл. 116, б. „а” от ЗЗД, тъй като счетоводните записвания са вътрешен
акт на предприятието на длъжника, съдържат информация за нуждите му и не са
насочени към външни потребители. В този смисъл обстоятелството, че длъжникът не е предоставил на
вещото лице достъп до счетоводството си, не може да доведе по прилагане на неблагоприятните
последици по чл. 161 от ГПК, съответно съдът не може да приеме за доказано, че длъжникът е признал
съществуването на процесното вземане, с което е прекъсната започналата да тече
на 31.01.2015 г. 5-годишна погасителна давност.
Предвид
изложеното Съдът приема, че давността относно претендираната главница е изтекла
на 31.01.2020 г., съответно подадената на 30.04.2020 г. искова молба не е
подадена в рамките на установения в чл. 110 от ГПК срок и предявеният иск
следва да се счита погасен по давност.
С погасяването по давност
на главницата, погасени се явяват и процесните вземания за лихви, давността за
които не е изтекла на самостоятелно основание /чл. 119 ЗЗД/.
Предвид изложеното, Съдът намира, че
предявените искове следва да бъдат отхвърлени като погасени по давност.
При този
изход на производството, ответникът има право на направените разноски, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, но по делото няма доказателства за реално
направени от ответника разноски, поради което такива не следва да му се
присъждат.
Ищецът следва да бъде осъден да заплати по сметка на Софийски градски съд
дължимата държавна такса по исковете, от предварителното заплащане на която е
освободен, съобразно разпоредбата на чл.
620, ал. 5 от ТЗ.
Мотивиран от горното, Съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „В.Б.Д.” ЕООД /н/, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:*** срещу „А.с.2.” ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 8428898.36 лева, представляваща дължимата от ответника цена по
договор за прехвърляне на вземане от 31.01.2012 г. и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
сумата от 2568472.53 лева,
представляваща лихва за забава върху дължимата цена за периода от
22.04.2017 г. до 04.05.2020 г.,
като погасени по давност.
ОСЪЖДА
„В.Б.Д.” ЕООД /н/, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата от 439894.84
лева /четиристотин тридесет и девет хиляди осемстотин деветдесет и четири лева
и 84 ст./, представляваща дължима държавна такса по делото.
Решението може да бъде обжалвано пред
Софийски апелативен съд, в двуседмичен срок от връчването му.
Съдия: