ОПРЕДЕЛЕНИЕ
Номер ІІ - 261049 18.12.2020 г. град Бургас
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, втори граждански въззивен състав
На: осемнадесети декември две хиляди и двадесета година
в закрито съдебно заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия
Елеонора Кралева
частно гражданско дело № 2612 по описа за 2020 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.418, ал.4, вр. чл.417, т.2 ГПК.
Постъпила е частна жалба от „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Московска“ № 19, подадена чрез пълномощник ю.к.Галя Петрова, против разпореждане № 260297/12.10.2020 г., постановено по ч.гр.д.№ 810/2020 г. по описа на РС-Карнобат, В ЧАСТТА, с която е отхвърлено подаденото от „Банка ДСК“ ЕАД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК въз основа на документ – извлечение от счетоводните книги за кредит сметка № *****от 09.09.2020 г., за осъждане на длъжника Х.Р.В., ЕГН ********** да заплати сумата от 120 лв. – разходи при изискуемост на кредит.
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното
разпореждане. Сочи се, че претендираната сума от 120 лв. представлява разход по
изискуем кредит, регламентиран в приложимата към договора Тарифа на Банката,
като по силата на чл.11 от договора за кредит кредитополучателят се е задължил
да заплаща на кредитора такси съгласно Тарифата за лихвите, таксите и
комисионите, които Банка ДСК прилага по извършени услуги на клиенти, с която
длъжникът е запознат. Изложени са съображения относно характера на предвидената
в Тарифата сума от 120 лв., като се сочи, че същата не е такса за управление на
кредита, а представлява разход, извършен от кредитора, наложил се вследствие
недобросъвестно изпълнение от длъжника на задълженията му по договора, като
сумата включва разходите на кредитора, свързани основно с намирането на
длъжника и връчването на покани за доброволно изпълнение, нотариални покани и
уведомления за предсрочна изискуемост, вследствие на допуснатата забава, които
са допълнителни разноски за кредитора, имащи характер на имуществени вреди. В
тази връзка се сочи, че събирането на изискуем кредит не е услуга, предоставяна
от банката, а е съвкупност от действия, които банката е принудена на извърши,
заради недобросъвестното поведение на своя клиент. Моли въззивния съд да отмени
разпореждането в обжалваната му част и да постанови издаване на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист за претендираната сума от 120 лв. Претендират се
разноски.
Съгласно чл.418, ал.4 ГПК препис от жалбата не е връчен на насрещната страна.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите в жалбата, събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира следното:
Частната жалба е подадена в законоустановения
срок от лице, което има интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е
НЕОСНОВАТЕЛНА.
Производството по ч.гр.д.№ 810/2020 г. по описа на РС-Карнобат е образувано по подадено от „Банка ДСК“ ЕАД заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК срещу длъжника Х.Р.В., за заплащане на следните суми: 3004.54 лв – главница, 2382.30 лв. – договорна лихва за посочен период, 192.87 лв. – обезщетение за забава до настъпване на изискуемост, 148.55 лв. – обезщетение за забава след настъпване на изискуемост и 120 лв. – разходи при изискуем кредит, ведно със законната лихва от подаване на заявлението до плащането, които суми са дължими по Договор за стоков кредит № ***/12.01.2018 г.
В заявлението е посочено е, че вземанията произтичат от сключен между банката и длъжника Договор за стоков кредит № ***/12.01.2018 г., в размер на 3004.54 лв. и срок на погасяване 24 месеца, считано от усвояване на кредита. Посочено е, че крайният падеж на договора е 12.01.2020 г. и изискуемостта на всички вземания по него е настъпила на 13.01.2020 г., поради краен падеж. Към заявлението е представено извлечение от счетоводните книги на банката, в което са описани размерът на задължението за плащане на главница, лихви и такси, условията за настъпване на изискуемост на вземането в пълен размер – настъпване на краен падеж на кредита, както и неплатените месечни вноски по размер и падежи до настъпването на изискуемостта. Представен е и договора за стоков кредит от 12.01.2018 г. и Общите условия към него.
С обжалваното разпореждане от 12.10.2020 г. районният съд е уважил заявлението частично – за главницата, договорната лихва, обезщетенията за забава и законната лихва, като е отхвърлил заявлението за претендираната сума от 120 лв. – разходи при изискуем кредит. За да отхвърли искането, съдът е приел, че заявителят не е посочил основанието, на което претендира сумата, а е посочил единствено, че същата е за разходи при изискуемост на кредит, като включването на претендираните разходи във вземането на банката е недопустимо, тъй като липсва основание, на което да се претендира (такова липсва в договора и в ОУ към него), а банката не се позовава на конкретна договорка между страните. В тази част разпореждането на КРС е предмет на въззивна проверка.
Бургаският окръжен съд напълно споделя изводите на първата инстанция за
липса на предпоставки за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК за сумата от 120 лв. – разходи при изискуем кредит, като намира атакуваното
разпореждане за правилно и законосъобразно в обжалваната му част.
Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 ГПК, съдът в заповедното производство е длъжен да извърши служебно проверка за наличие на противоречие със закона и добрите нрави, вкл. и за наличието на нищожна клауза в потребителски договор.
В конкретния случай, с подаденото от „Банка ДСК“ ЕАД заявление по чл.417 ГПК е претендирана сумата от 120 лв. – разходи при изискуем кредит, без да е посочено основанието на което се търси плащането. В договора за стоков кредит процесната сума не е конкретно уговорена, а се съдържа препратка към Тарифата за лихвите, таксите и комисионите, които „Банка ДСК“ ЕАД прилага по отношение на извършваните услуги на клиенти, която обаче не е приложена към заявлението. В тази връзка, БОС намира за правилни изводите на районния съд, че заявителят не е посочил основанието, на което претендира сумата, като възраженията на жалбоподателя в този смисъл са неоснователни.
В депозираната пред въззивния съд частна жалба заявителят е уточнил, че в сумата от 120 лв. се включват разходи, свързани с превръщането на кредита в изискуем, направени разноски за намиране на длъжника, за изпращане на писма, връчването на покани за доброволно изпълнение, нотариални покани, уведомления за предсрочна изискуемост и други, като представя към жалбата и цитираната Тарифа на банката.
С оглед уточнението на вземането, настоящият съд намира, че същото противоречи пряко на нормата на чл.10а, ал.2 ЗПК, която забранява кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с управление на кредита, тъй като извънсъдебното събиране на просрочените вноски безспорно е действие по управление на кредита. Разходите на кредитора по уведомяването на длъжника за допусната от него забава, предупреждението за последиците от нея, както и поддържането на нарочен служител, натоварен да търси доброволно, макар и забавено изпълнение от длъжника, се генерират при осъществяването на действия, които по своята правна същност представляват действия по управление на „лош кредит“, за които законът забранява да се събират такси и комисионни – чл. 10а ал. 2 от ЗПК. Същите съставляват присъщ разход за основния предмет на договора, а не допълнителен разход, като този вид дейност на кредитора се компенсира с основното му възнаграждение по договора (възнаградителната лихва) като цена на самото рисково кредитиране (без предварително обезпечаване) и е типичен ценообразуващ елемент за възнаградителната лихва.
Въззивният съд намира също така, че уговарянето на горните бъдещи разходи във фиксиран размер, събиран по силата на самия договор и въвеждането на отделна такса за тях, наречена „разходи при изискуем кредит“, несъмнено придава на клаузата неустоечен характер. Така предвидените в т.11 от Тарифата на банката „разходи при изискуем кредит“ по правната си същност представляват уговорена отнапред компенсация (обезщетителна неустойка) за вредите от евентуална фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл, поради спиране на плащанията по кредита. Това обстоятелство се признава и от самия кредитор, който в изявленията си в частната жалба посочва, че вземането му за разходи при изискуем кредит цели обезпечаване на вредите, които биха настъпили при необходимостта от обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, поради забавата на длъжника. Следователно, по същността си процесното вземане има неустоечен характер, тъй като е свързано с компенсиране на вредите, съизмерими с евентуалните разноски на кредитора при неизпълнение от длъжника на главното му задължение по договора – погасяване на заетата сума в срок. В този смисъл, процесната сума, макар и наречена разход, е свързана с договора за потребителски кредит и е обусловена от забавеното изпълнение на потребителя, поради което уговарянето й заобикаля разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК, която предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право единствено на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Уговорката, с която отнапред се фиксират разходите, дължими при изискуем кредит, обуславя фактическо оскъпяване на ползвания кредит и позволява на кредитодателя да получи сигурно завишено плащане, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл.19 ЗПК) и без да се ангажират доказателства, удостоверяващи конкретния размер на сторените разходи във връзка със забавата на кредитополучателя. Ето защо, по същество начислената сума от 120 лв. – разход при изискуем кредит е в противоречие с ограничението в чл.33 ЗПК, тъй като предвижда различен от разрешения от закона вид обезщетяване на вредите от неизпълнение на главното задължение, поради което е недължима.
С оглед горните съображения, въззивният съд намира, че искането на заявителя за присъждане на сумата от 120 лв. е в противоречие и заобикаляне на закона (чл.10а и чл.33 ЗПК), поради което заявлението за издаване на заповед за изпълнение за това вземане следва да бъде отхвърлено на основание чл.411, ал.2, т.2 ГПК.
Предвид
изложеното, частната жалба е неоснователна, а разпореждането на КРС, с което е
отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК за
сумата от 120 лв., е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде
потвърдено.
Делото следва да
се върне на заповедния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по
чл.415, ал.1, т.3 ГПК по отношение на отхвърлената част от заявлението, за
което указания не са били дадени от съда.
При този изход
на спора, на жалбоподателя разноски не му се следват.
Мотивиран от горното и на основание чл.418, ал.4 ГПК, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 260297/12.10.2020 г., постановено по ч.гр.д.№ 810/2020 г. по описа на РС-Карнобат, В ЧАСТТА, с която е отхвърлено подаденото от „Банка ДСК“ ЕАД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК въз основа на документ – извлечение от счетоводните книги за кредит сметка № *****от 09.09.2020 г., за осъждане на длъжника Х.Р.В., ЕГН ********** да заплати сумата от 120 лв. – разходи при изискуемост на креди.
ВРЪЩА делото на РС-Карнобат за продължаване на съдопроизводствените действия по изпълнение на процедурата по чл.415, ал.1, т.3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.