№ 2307
гр. София, 18.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Д.а
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20231100503872 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Столична община, действаща чрез
процесуалния си представител, срещу решение № 2714 от 23.02.2023 г., постановено по гр.
д. № 38452/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 62 състав.
С цитираното решение е осъдена Столична община да заплати на „ДЗИ-О.З.“ ЕАД на
основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, вр. чл. 49 ЗЗД, сумата 142,41 лв., представляваща регресно
вземане по щета № 44010412032851 във връзка с настъпило на 23.11.2020 г. ПТП в гр.
София, Индустриална зона на ж.к. „Обеля“, ведно със законната лихва от датата на исковата
молба - 15.07.2022 г. до изплащане на вземането.
Във въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението е неправилно,
незаконосъобразно, необосновано, постановено в несъответствие със събраните
доказателства. Моли се решението да бъде отменено, а предявеният иск да бъде изцяло
отхвърлен, като се присъдят направените пред двете инстанции разноски.
В установения от закона срок, въззиваемият „ДЗИ-О.З.“ ЕАД, действащ чрез
процесуалния си представител, е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат
съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли се решението на районен съд да
бъде потвърдено, като бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а
1
разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността
на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1
от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен
до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на
приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение
не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка
нарушение на императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства,
които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е
необходимо да ги повтаря.
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира
наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
Искът е с правно основание чл. 410 от КЗ – /която разпоредба се явява приложимо
право в настоящия случай/. Встъпването в правата на увреден от страна на застраховател,
който го е обезщетил в изпълнение на поети с договор за имуществено З. задължения, се
обуславя от установяването на три групи факти: 1/ наличието на валиден договор за
имуществено З. между увреденото лице и застрахователното дружество /ищец/; 2/ заплащане
на застрахователното обезщетение от страна на дружеството-ищец, както и какъв е размерът
на дължимото обезщетение; 3/ предпоставките по чл.49 от ЗЗД - вреди; тези вреди да са
причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 от ЗЗД е възложил работа; вредите да са
причинени вследствие противоправно деяние /бездействие/ при или по повод на
възложената работа; причинителят да е действал виновно.
По делото не е спорно, че е налице валиден договор за имуществено З. между
увреденото лице и застрахователното дружество. Видно от представените общи условия,
настъпилото ПТП е покрит застрахователен риск.
От приетата по делото САТЕ и показанията на разпитания по делото свидетел Р.Д.
се установява, че механизмът на настъпилото ПТП е именно описаният в исковата молба -
попадане в дупка, находяща се на пътното платно, което става причина за увреждане на
автомобила, поради което неоснователни са оплакванията във въззивната жалба. Видно от
показанията на св. Д. при управлението на автомобила в гр. София, ж.к.”Обеля”,
Индустриална зона, автомобилът попаднал в несигнализирана и необезопасена дупка на
пътното платно. Ръбът на дупката бил много остър. Гумата се скъсала и джантата се
изкривила.
Ето защо, съдът счита, че вредите са причинени именно в следствие на
противоправното бездействие на служители на Столична община, които са имали
задължение да извършат съответното действие: ремонт на улицата или поне
обезопасяване/сигнализация.
Доколкото ответникът не обори презумпцията за вина, установена в чл. 45 ЗЗД, се
приема, че причинителят е действал виновно.
2
ПТП-то е настъпило в гр. София, ж.к. „Обеля“, Индустриална зона, поради което
неоснователни са възраженията на ответника, че не е конкретизирано мястото на инцидента.
Съгласно чл. 30, ал. 1 от ЗП ремонтът и поддържането на републиканските пътища са
възложени на Агенция „Пътна инфраструктура”. По отношение на републиканските пътища
в границите на урбанизираните територии, нормата на чл. 30, ал. 3 от ЗП /действаща към
момента на настъпване на инцидента/ установява правилото, че Агенцията и общините
осъществяват съвместно по взаимна договореност дейностите по изграждането,
поддържането и ремонта им при условията и по реда, определен с правилника за
прилагането на закона. Съгласно чл. 48, ал. 1 от ППЗП, агенцията осъществява дейностите
по поддържане на републиканските пътища, включително и текущия ремонт, които са извън
границите на урбанизираните територии и в платната за движение на републиканските
пътища в границите на селата и селищните образувания. На основание чл. 48, т. 2, б. „в” от
ППЗП на общините са възложени същите дейности за републиканските пътища, които са в
границите на градовете, а агенцията участва във финансирането на тези дейности.
На основание чл. 48, т. 2, б. „в” от ППЗП на общините са възложени същите
дейности за републиканските пътища, които са в границите на градовете, а агенцията
участва във финансирането на тези дейности.
Както беше посочено съгласно чл. 31 ЗДвП ремонтът и поддържането на
общинските пътища /публична общинска собственост съгласно ЗОС/ са осъществява от
общините. Съгласно чл.167, ал. 1 и ал.2, т.1 ЗДвП, службите за контрол, определени от
кметовете на общините, контролират в населените места изправността на състоянието на
пътната настилка, пътните съоръжения и пътната маркировка, като администрацията
сигнализира незабавно за препятствията и ги отстранява във възможно най-кратък срок.
Следователно, по силата на ЗДвП на Столична община е вменено задължение да стопанисва
и поддържа улиците в гр. София, което включва и недопускането, съответно отстраняването
на неравности по тях. Общината изпълнява тези дейности чрез служителите си или други
лица, на които е възложила изпълнението на посочените задължения, като носи обективна
гаранционно – обезпечителна отговорност при действията/бездействията на лицата,
натоварени с извършването на възложената работа по поддръжката на улиците на
територията на съответното населено място. Според даденото в т.3 от ППВС №4/
30.10.1975г. разрешение, собственикът на вещта, отговаря по чл. 45 ЗЗД, съответно по чл. 49
ЗЗД при възможност за обезопасяване на вещта, ако това не е направено, като отговорността
по чл. 50 ЗЗД е в случаите на невъзможност да се обезопаси вещта, в която хипотеза вредите
са причинени от присъщите на вещта свойства. В настоящия случай, собственик на улицата,
на основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОС вр. пар.7, ал.1, т.4 от ЗМСМА е общината, която съгласно
чл.11, ал.1 ЗОС, следва да я управлява с грижата на добрия стопанин, като е налице
обективна възможност за обезопасяването на улицата. С оглед на това, че наличието на
неравност на пътната настилка /дупка/, явяваща се причина за ПТП, е резултат от
бездействието на длъжностните лица, на които СО е възложила изпълнението на очертаните
по-горе задължения, която освен това е и собственик на улицата, при наличие на обективна
3
възможност за обезопасяването й, общината отговаря спрямо увреденото лице на основание
чл.49 ЗЗД.
Налице е и причинна връзка между бездействието и настъпили щети в МПС-то,
което се установява от свидетелските показания и приетата по делото САТЕ.
По делото не се спори, че жалбоподателят е заплатил на собственика на увреденото
МПС обезщетение за нанесените на МПС-то щети, а това се установява и от приложените по
делото доказателства.
Следователно увреденият има срещу виновния водач вземане по чл. 45, ал.1 от ЗЗД.
Застрахователят /ищецът/ е встъпил в правата на увредения по силата на факта, че е платил
обезщетение за причинените с деликта вреди и за него е възникнало регресно право срещу
деликвента.
Относно размера на дължимото обезщетение законът се интересува от стойността
на вредите по средната им пазарна стойност към момента на настъпването им. Обемът на
отговорността при деликт се определя от закона – той е в размер на действително
причинените вреди /чл.51, ал.1 от ЗЗД/, а обезщетението трябва да съответства на това,
което увреденият следва да разходва, за да възстанови предхождащото увреждането
състояние. Следователно меродавни са средните пазарни цени, по които това
възстановяване може да се извърши. Установено е по делото въз основа на цененото
заключение на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза, че стойността на
ремонта, необходим за отстраняване повредите на лекия автомобил по средни пазарни цени,
възлиза на 164.42 лв., поради което искът правилно е бил уважен от СРС до посочения в
исковата молба размер.
Други оплаквания във въззивната жалба липсват, поради което съдът не дължи
произнасяне.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението следва да се
потвърди.
По разноските:
На въззиваемия на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК следва да се бъдат
присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на 168 лв. за
адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2714 от 23.02.2023 г., постановено по гр. д. №
38452/2022г. по описа на Софийски районен съд, 62 с-в.
ОСЪЖДА Столична община, БУЛСТАТ *********, гр. София, ул.”Московска” №
4
33, да заплати на „ДЗИ-О. З.“ ЕАД, ЕИК ****, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК,
сумата от 168 лв., представляваща направените разноски във въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280,
ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5