Р Е Ш
Е Н И Е № 260120
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
въззивно отделение- девети състав, на двадесет и четвърти септември две хиляди и двадесета
година, след публично съдебно заседание на
двадесет и седми август две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при участието на секретар Пенка
Георгиева, след като разгледа докладваното от председателя въззивно гр. дело № 1353 по описа за 2020 година, за да се произнесе, приема следното:
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от ищеца Е.Б.К. чрез пълномощник адв. Т., АК-Хасково, с която се обжалва решение № 1662 от 20.05.2020 г., постановено по гр. дело № 7108/2019 г. по описа на Районен съд - Пловдив, І гр.с., в частта, с която са отхвърлени предявените от него искове срещу ответника „Банка ДСК“ ЕАД гр. София.
Заявява се, че първоинстанционният съд се е произнесъл по правен въпрос, по който от жалбоподателя не е търсена защита, по отношение на Договор за текущо потребление, от 30.11.2007 г., сключен с ответника, със завеждане на исковата молба въз основа на която е образувано гр. дело № 7108/2019 г., по описа на Районен съд Пловдив, а именно за неравноправност на клаузите т. 5 от Договора, както и в т. 7.1, т. 8.1 и т. 9.3 от Общите условия към него. Заявява се, че основната част на мотивите в атакуваното първоинстанционно решение са именно в тази посока, а според жалбоподателя това определя и незаконосъобразността на атакувания съдебен акт. Заявява се, че това е така, тъй като при спазване на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът е ограничен за защита, която се търси от ищеца, като в случая жалбоподателят твърди, че не е търсил произнасяне на неравноправност на горните клаузи, а точно обратното в исковата молба, сочи той, бил заявил, че е поел риска на „плаващия“ лихвен процент и за да е равноправна клаузата банката също би следвало да поеме риска на горното, когато е в неин ущърб. В тази насока са развити съображения по същество.
На второ място се заявява, от ищеца жалбоподател, че първоинстанционният съд постановявайки своето решение при наличието на горното грешно свое заключение, е търсил защита на неравноправни клаузи, но съдът не е уважил исковата му претенция изцяло, въпреки че по делото се намират всички необходими писмени доказателства, включително и две съдебно-счетоводни експертизи. Сочи се, че от всички събрани доказателства по делото може да се направи обоснован извод, че ответникът „БАНКА ДСК“ ЕАД, е усвоил процесната сума като недължима, поради липса на правно основание и същата подлежи на връщане. В тази насока са направени разсъждения във връзка с извършените от първоинстанционния съд процесуални действия.
На трето място се заявява, че при приемане от съда, че клаузите по т.5 от Договора, както и в т. 7.1, т. 8.1 и т. 9.3 от Общите условия към него, са нищожни, то единствената лихва, която следва да се дължи на ответника на годишна база би била само и единствено фиксираната лихва от 7,51 %, и тогава исковата претенция би била по-голяма. Правят се разсъждения от ищеца жалбоподател, че независимо, че съдът е стигнал до правилния извод, който и той е изтъкнал в исковата си молба, че ответникът като търговец по занятие занимаващ се с това, Банка, която би следвало да променя и в двете посоки „плаващата“ лихва, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, като не бил уважил исковата претенция изцяло. Заявява се, че съдът следва да има предвид и следното: в резултат от отказа на ответника да съдейства за установяване на истината, следва искът му да бъде уважен в пълен размер, тъй като с отказа си да предостави методологията за изчисление на плаващия лихвен процент, която със сигурност притежава и е употребила Банката, тя всъщност защитава себе си, но същата методология следва да е неразделна част от изначалния договор помежду тях и съответно да е напълно достъпна за него- жалбоподателя, ищец и съда. Заявява се, че настоящият спор е за това, че банката е нарушила договора, като си е позволила едностранно да тълкува клаузи в собствен интерес и да не се съобразява с тях, когато това е в неин ущърб, съответно и в интерес на жалбоподателя ищец. Заявява се, че фактическото неравноправие не се съдържа в клаузите, а в начина, по който банката се позовава/ предприемала действия или не и то, както й е удобно. В тази насока отново са развити съображения по същество.
Заявява се, че съдът неправилно е приел, че договорът за кредит е сключен при 12,70 % лихва, тъй като същият изрично и предварително е уговорен с плаваща лихва, за целия период на кредита, формирана от твърда надбавка 7,41% и променлив БЛП, чиято стойност към момента на подписването е 5,29%. В тази насока се заявява, че в последствие при отказа на ответника да съдейства за установяване на формирането и стойността на БЛП през целия период на кредита, съдът е приравнил договора към такъв е фиксирана лихва и на тази база е изчислил надвзети неполагаеми суми. Според жалбоподателя, съгласно договора и измененията на индексите описани в него, ответникът е следвало да намаля този процент, но него е направил.
Заявява се, че съдът грешно е приел, че ищецът твърди, че недължимите суми са внесени поради незаконносъобразното едностранно повишаване на лихвеният процент от страна на банката: Твърди се от жалбоподателя - ищец, че той е надплатил недължимо въпросната сума, в резултат от неизпълнение на договора от страна на Банката, която не е продължила да следи и променя лихвения процент, съобразно договора и изменението на пазарните индекси, което и бездействие е задържало лихвата на необоснованото в последствие високо ниво. Единственото правилно обосновано в решението на съда е, според жалбоподателя ищец, мнението, че банката е действала от позицията на силата и възможностите да прилага натиск и влияние чрез правото си едностранно да изиска остатъчната главница по целия договор, както и да притеснява съдлъжника – поръчителя, в случай, че жалбоподателят като кредитополучател не заплаща едностранно определяните от нея суми, в случая, след края на 2008г., изцяло нарушаващи договорните отношения между страните.
Заявява се, от жалбоподателя ищец, че съдът погрешно приема за изтекли по давност надвзети суми, като ги разглежда от момента на заплащането им, което е в разрез със срока на договора 11.12.2017 г., и възможността на банката да прилага посочения по-горе натиск през целия срок на договора. Съдът е следвало да съобрази, че ищецът жалбоподател, като по-слаба страна, бил в неравноправно положение във всеки един момент, в който не бил могъл да понесе евентуално решение на банката да изиска предсрочно цялата остатъчна главница по договора, каквото право си е осигурила в самия договор. Заявява се, че видно от внесената искова молба, жалбоподателят си е позволил да помоли Банката да преизчисли събраните суми през 2015г, като от приложения отговор явно личи и готовността на банката да изиска цялата дължима главница 5837,47 лв., в случай, че не е съгласен с положението, което тя смята за нормално и добросъвестно изпълнение на договора от нейна страна. В тази насока се заявява, че първоинстанционният съд е постановил първоинстанционното решение при съществено разминаване в основни цифри по спорната сума: като се цитира, че е увеличен БЛП по кредити на граждани за текущо потребление с 0.75 % процентни пункта като лихвения процент по процесния кредит е променен от 7.45 % на 8.20 %. Сочи се, че основанието.. “ и „...Банката, е увеличен БЛП по кредити на граждани за текущо потребление с 1.50 % процентни пункта като лихвеният процент по процесния кредит е променен от 8.20 % на 9.70 %“, сочат, именно, че решението е писано върху заготовка от друго решение, като дори не е вникнато в основанията за завеждане на иска, а именно неизпълнение и нарушение на договор, в резултат на което неправомерно облагодетелстване за Банката, а се говори за неравноправни клаузи и се разглежда иска, като предявен със съвсем различни мотиви и основание от реално предявените ищеца и посочени от него конкретни правни основания.
Заявява се, че за да бъде обосновано и издържано решението по спора, съдът би следвало да установи, че основни спорни въпроси по делото били, дали Банката е действала добросъвестно при изпълнение на договора, дали е изпълнявала задължението си да следи за измененията на пазарните индекси и своевременно е променяла БЛП, съответно преизчислявала вноските във всеки един момент, без значение в чий материален интерес би било това. Отново се заявява, че ако съдът бил вникнал в спора и, съответно, дал възможност за изясняване и аргументиране на предявения иск, щяло да му стане ясно, че не се спорят клаузите като неравноправни. Твърди се, че именно от това и бездействие възниква неправомерното облагодетелстване, а не поради неравноправност в цитираните от съда клаузи. В тази насока се сочи, че съдът следва да се поизнесе във връзка с по-горе считаните основни въпроси по делото, в това число дали ответникът е изпълнил добросъвестно задълженията си по равноправен договор между жалбоподателя ищец и банката, като разгледа общата воля на страните и тяхното споразумение към момента на подписване на договора, като се сочи, че съгласно закона, договорът следва да се тълкува съгласно основните съглашения в него – а в случая, това е, че банката отпуска кредит, който ищецът се съгласява да заплати разсрочено, на вноски, с определена плаваща възнаградителна лихва.
Заявява се, че съдът следва да се произнесе дали тези клаузи банката е тълкувала правилно съгласно произтичащото от основата на договора, което се твърди от жалбоподателя ищец, че тя не е направила, а напротив пренебрегнала е част от тях, т.е. нарушила е договора, за което пък свое действие се позовава на други клаузи, като ги тълкува в своя полза, въпреки, че е приложител и съставител на тези клаузи, а при спорно тълкуване се сочи, същите би следвало да се тълкуват в полза на ищеца, като потребител и приемаща договора страна.
Моли се да бъде отменено обжалваното решение, в частта, в която е отхвърлена исковата претенция на жалбоподателя ищец и да бъде постановено друго решение, с което да бъде уважена същата изцяло, както следва: 4 126.55 лева - сбор от всички, неоснователно получени суми, на основание чл. 55 от ЗЗД от „Банка ДСК“ ЕАД, по 108 погасителни вноски описани подробно в исковата му молба поради неизпълнение на т,5 от Договор за текущо потребление от 30.11.2007г. и т.7.1, т.8.1 и т.9.3 от Общите условията, както и законна лихва на основание чл.86 от ЗЗД върху горната сума от датата на депозиране на настоящата искова молба до пълното й погасяване
Моли се и с въззивното решение да се уважи изцяло исковата претенция на жалбоподателя ищец, на основание чл. 79 във връзка с чл. 82 от ЗЗД, за сума, в размер на 3 169.12 лева представляваща обезщетение за забава, представляващи претърпяната загуба и пропуснатата полза в размер на законната лихва от ответника по 108 погасителни вноски описани подробно в Исковата молба, поради неизпълнение на т.5 от Договор за текущо потребление от 30.11.2007г. и т.7.1, т.8.1 и т.9.3 от Общите условията, като се отмени първоинстанционното над частта, с която не е уважен искът. Претендират се разноски по делото, включително и адвокатско възнаграждение.Представят се договор за правна защита и съдействие и пълномощно, и списък с разноски. Не са направени нови доказателствени искания по въззивното дело.
С постъпил писмен отговор на въззивна жалба, в срока по чл. 263 от ГПК, въззиваемата страна „Банка ДСК“ ЕАД чрез пълномощник Г. А., се оспорва въззивната жалба и се моли да бъде потвърдено обжалваното решение, като се сочи, че същото е постановено при правилна преценка на фактическата обстановка и събраните по делото доказателства. Сочи се, че изводите на Районен съд са съобразени с трайната съдебна практика, което го прави и напълно законосъобразно. Претендират се разноски, в това число и юрисконсултско възнаграждение, в максимален размер, съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК. Прилага се пълномощно относно процесуалния представител на въззиваемата „Банка ДСК“ ЕАД юрисконсулт Г. Н. А.. Не се сочат нови доказателства по въззивното дело. Допълнително е постъпила молба от въззиваемата страна „Банка ДСК“ ЕАД, чрез юрисконсулт А., на 26.08.2020 г., писмена молба, с която се моли да бъде потвърдено обжалваното решение, като се претендират разноски, в производството, в това число и юрисконсултско възнаграждение, в съответствие с чл. 78, ал. 8 от ГПК в максимален размер.
Въззивният състав на ПдОС след като констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена от надлежна страна, в законния срок по чл. 259 ал.1 от ГПК, срещу подлежащо на обжалване валидно и допустимо решение на районния съд, разгледа въззивната жалба по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба се явява неоснователна, поради следното:
За да постанови обжалваното решение, в частта, с която отхвърля предявените осъдителни искове, районният съд излага съображения:
Предвид изложено
съдържание на Общите условия, приложими към процесния потребителски договор,
както и при приемане от съда, че са
налице „въведени от ищцата конкретни основания, обуславящи неравноправност
на процесните клаузи от Общите условия, като в тази насока същата се позовавала
на съдържащите се в чл. 143 т.3,т.10 и т. 12 от ЗЗП разпоредби“, съдът намира,
че процесните разпоредби на чл. 8.1 и чл.9.3 от Общите условия са неравноправни
по смисъла на чл. 143 т. 3 от ЗЗП, както и по смисъла на чл. 143 т. 10 от ЗЗП,
и чл. 143 т. 12 от ЗЗП. Като краен извод в т.н. съдът приема, че ответната Банка е уговорила възможността едностранно да изменя възнаградителната
лихва, при липса на ясен механизъм и конкретни параметри за това и при
непредвидена възможност за потребителя да се откаже безусловно от договора.
Това поставя ищцата в неравноправно положение по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй
като уговорките не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя.
От своя страна, въззивният съд
констатира, че видно от съдържанието на първоначалната искова молба, но
изменено с последваща молба от ищеца, постъпила в РС-Пловдив с вх.№
32301/17.05.19г., /лист 92 от делото/, от ищеца се оттегля предявения в първоначалната искова молба установителен
иск относно признаване за установено
на осн.чл. 143 от ЗЗП на нищожност и неравноправност относно т. 5 от сключения между страните на
30.11.2007г. Договор за текущо потребление. С последващата молба, считана като
неразделна част от исковата молба, се пояснява относно претендираните искови
суми: сумата от 3 169.12 лева – представлява обезщетение за претърпени
вреди, в размер на законна лихва, поради
неизпълнение на т.5 от Договора, както и т.8.1, т.9.3 от Общите условия,
от страна на ответника. Пояснява се, че неизпълнението на ответника е, че той
по занятие предлагайки банкови продукти и имайки възможност, както техническа,
така и като персонал, е длъжен да спазва подписания между страните договор.
Заявява се и че с приложена към исковата молба, Молба с вх.№987 от
15.05.2015г., депозирана при ответната Банка, последната е поканена да изпълни
това свое задължение преизчисляване на лихвата съгласно подписания между страните
договор.
В тази насока, въззивният съд не
намира за основателно оплакването във въззивната жалба, че ищецът не бил търсил
защита, но първоинстанционният съд се произнесъл по правен въпрос, а именно:
неравноправност на клаузите на т. 5 от Договора, както и на т.7.1,8.1 и т.9.3
от ОУ. Доколкото, наистина с последваща молба за изменение на иска е оттеглен
искът относно установяване неравноправност, нищожност относно т. 5 от сключения
между страните Договор за текущо потребление от 30.11.2007г., то с оглед
диспозитивното начало, от страна на първоинстанционния съд и не е налице
произнасяне относно установяване на неравноправност, респ. нищожност на
договорна клауза –на т. 5 от Договора за текущо потребление от 30.11.2007г.
Доколкото, обаче, в исковата молба
ищецът се позовава и на разпоредбите на т. 7.1,т.8.1 и т.9.3 от Общите условия,
/и в тази насока, не е налице изрично заявяване от ищеца, че съдът не следва да
се произнася относно недействителност на тези клаузи, тъй като самият ищец
счита, че те не са неравноправни, при което и не ги счита за недействителни/,
то с оглед наличието на императивни материално правни разпоредби в ЗПК,
респективно, относно определяне на неравноправна клауза в договор, сключван с потребител,
/какъвто безспорно е настоящият, като ОУ са неразделна част от този потребителски
договор/, респ.чл. 143 от ЗЗП, то задължение е на съда, както на
първоинстанционния, така и на въззивния съд, дори без конкретни оплаквания от
страната, ищец, съдът да преценява неравноправната клауза, в каквато насока е и
задължителната практика на ВКС, в т.ч. и тълкувателна такава. Поради което и
преценката от страна на първоинстанционния съд относно неравноправност,респ.
недействителност на разпоредбите на т.8.1 и т.9.3 от Общите условия, е негово
задължение, а не – нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес.
В тази насока, въззивният съд намира за
правилни мотивите на първоинстанционния съд, към които и препраща съгласно
чл.272 от ГПК.
За да постанови обжалваното
решение, районният съд приема и, че дължимият се към деня на сключване на договора
лихвен процент, макар и уговорен като променлив, остава да действа между
страните като фиксирана лихва за целия срок на договора. Този извод на
първоинстанционния съд се основава на изричното разрешение на въпроса как следва да се определи лихвата по договора
за кредит след обявяването за нищожна на клаузата, която позволява едностранно
изменение на възнаградителната лихва от страна на Банката, съгласно решение №
92/09.09.2019г. по т.д. № 2481/2017г. на ІІ т.о. ВКС. Предвид което и правилен е изводът на съда, с който приема, че ищецът не е дължал завишения размер на възнаградителната лихва
по процесния договор за заявения в исковата молба период, платен в резултат от
едностранна промяна на БЛП на основание договора и Общите условия от страна на
Банката. Поради което и неоснователно се явява и оплакването във въззивната
жалба, че първоинстанционният съд неправилно приравнява договора към такъв с
фиксирана лихва и на тази база изчислява надвзети неполагаеми суми. В случая, са
ползвани заключенията на ССЕ, неоспорени от страните по делото, кредитирани от
съда като компетентно изготвени, на базата на които са приети и от съда като
надвзети - размерът на неполагаеми суми за възнаградителна лихва за исковия
период, както и за обезщетение за забава относно неизпълнението на ответната
Банка да върне неоснователно платената възнаградителна лихва за исковия период.
В тази част,
въззивният съд намира за правилни мотивите на първоинстанционния съд, към които
препраща съгласно чл. 272 от ГПК. След като с оглед гореизложеното, се приема,
че между страните действа като фиксирана лихва за целия срок на договора –
12.70%, то дължимата договорна лихва следва да се изчислява при прилагане на
петгодишен давностен срок по погасителния план, съществуващ към договора, като
същата възлиза на сумата от 1781.38 лв, за периода от 07.05.2014г. до
07.05.2019г. При което и при прилагане на петгодишен давностен срок, и при
действително платена от ищеца договорна лихва в размер на сумата от
2 376.67 лв за периода от 07.05.2014г. до 07.05.2019г., /вж. закл-е на
в.л.-стр.136 от делото/, то правилен е изводът, че разликата между последно
посочените суми съставлява надплатена сума за договорна лихва, за която е
уважен и предявеният иск за платена без основание сума за възнаградителна лихва
за исковия период 07.05.2014г.-30.11.2017г. по Договор за кредит за текущо
потребление, сключен между страните на 30.11.2007г., ведно със законната лихва
считано от датата на постъпване на исковата молба до окончателното погасяване
на сумата. Отново, с оглед гореизложено становище за прилагане на размер на
фиксирана лихва от 12.70%, за целия период на договора, не би могло да се
приеме за правилен размер на възнаградителната лихва, изчисляван при договорна
лихва за целия период от 7.51%, възлизаща на 6 670.91 лева, така както е
изчислено в закл-е на в.л. по допълнително поставена задача на ССЕ, /лист 167
от делото/.
При което и
решението в частта, с която отхвърля иска за разликата над уважения размер
595.29 лв до предявения размер 4126.55 лева, неоснователно платена
възнаградителна лихва, се явява обосновано и правилно и следва да бъде
потвърдено от въззивния съд.
Относно претендирано обезщетение, под формата на лихви за забава, върху главница-всяка надвнесена възнаградителна лихва, при начален период на забава-23.05.2015г., /съгласна отправена от ищеца до ответника покана/, се констатира от въззивния съд следното: При надвнесена възнаградителна лихва за периода 07.05.2014г.-23.05.2015г. възлизаща в размер общо на 233.61 лв,/13 вноски по погасителния план, по 17.97 лева/, при което законната лихва върху последно посочената сума за периода на забава 23.05.2015г. до 07.05.2019г., /постъпване на исковата молба в съда/, възлиза на сумата от 93.87 лева. При надвнесени останали възнаградителни лихви, за периода 15.06.2015г. – 30.11.2017г., законната лихва възлиза на 146.67 лева; при което искът за обезщетение за забава относно неизпълнението на банката да върне неоснователно платената възнаградителна лихва за периода 07.05.2014г.-07.05.2019г. възлиза на сбора от последно посочените суми, или на сумата от 240.54 лева. При което и решението на районния съд, в частта, с която се отхвърля искът за разликата над уважения размер до предявения размер 3169.12 лева, се явява обосновано и правилно и следва да бъде потвърдено от въззивния съд.
В т.н.
неоснователно е оплакването, че първоинстанционният съд не е разгледал въпроса
дали ответната Банка е изпълнила добросъвестно задълженията си по договора
между страните, съответно, дали е тълкувала правилно клаузите съгласно
произтичащото от основата на договора. Не е основателно и оплакването, че съдът
постановил решението си, въпреки откритото неизпълнение на разпореждането му,
от страна на ответника да предостави релевантни по делото материали в свое
притежание. В тази насока, от ответника са представени, съответно приети от
съда като писмени доказателства - Протокол № 13/20.03.2008 г. и № 44/10.10.2008 г., от които се
установява, че два пъти през времето на действие на процесния договор за
кредит, Комитетът за управление на активите и пасивите /КУАП/ на ответната
Банка, е приел решения за увеличение на базовия лихвен процент по договори за
текущо потребление /БЛП/ в лева и валута, както следва: считано от 02.04.2008
г. – с 0.75%, или от 5.19 % на 5.94 %; считано от 21.10.2008г. – с 1%, или от
5.94 % на 7.44 %. В посочените решения увеличаването на БЛП е обосновано с
настъпило изменение над 1% на лихвените проценти за LEONIA и EURIBOR и над 0.5%
за месец на индекса на потребителските цени за България (CPI) през последното
шестмесечие. Въззивният съд констатира, че по делото няма данни за наличие на
други такива протоколи за процесния исков период.
Не е спорно по
делото, както е видно и от приетото по делото заключение по съдебно-счетоводна
експертиза, че взетите решения са приложени по отношение договора за кредит,
сключен с ищеца, като през април и октомври 2008 г. е увеличен БЛП, заплащан от
ищеца, в резултат на което са увеличени лихвеният процент и размерът на
погасителните вноски. Няма спор и, че след последното увеличение, лихвеният процент
по договора за кредит е 14,95 % (БЛП 7.44 % + надбавка 7,51 %), при
първоначално уговорен от 12,70 % (БЛП 5.19 % + надбавка 7,51 %), както и, че
след този момент същият не е променян в посока увеличение или намаление. Както
по-горе, вече е посочено, първоинстанционният съд приема с оглед практиката на
ВКС, че в случая лихвеният процент по договора следва да бъде първоначално
уговореният от 12.70%, за целия срок на договора, т.е. фиксиран лихвен процент,
а не- променлив. Предвид което и в тази насока оплакването във въззивната жалба
се явява неоснователно.
Предвид
изложените съображения, въззивният съд намира, че обжалваното решение на
първоинстанционния съд се явява обосновано и правилно, и като такова следва да
бъде потвърдено от въззивния съд, ведно със законните последици. В частта, с
която исковете са уважени, решението на районния съд не е обжалвано, при което
е влязло в сила.
Поради
неоснователност на въззивната жалба, въззиваемата страна има право на деловодни
разноски, респ. на претендирано юрисконсултско възнаграждение, по чл. 78 ал. 8
от ГПК, което съдът присъжда в размер на сумата от 100 /сто/ лева, съгласно
Наредба № 1 от 2004г. за минималните адвокатски възнаграждения, платимо от
жалбоподателя.
Решението на
въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280 ал. 3 от ГПК.
Водим от
гореизложеното и на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК, Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА постановеното на 20.05.2020г. Решение № 1662 на Пловдивския
районен съд, гражданско отделение, І граждански състав, по гражданско дело №
7108 по описа на съда за 2019 година, в обжалваната ЧАСТ, с която ОТХВЪРЛЯ
исковете за разликите до пълния претендиран размер от 4126,55 лева
неоснователно платена възнаградителна лихва и до пълния претендиран размер от
3169,12 лева за обезщетението за забава, като неоснователни; и се осъжда Е.Б.К., ЕГН **********, да заплати на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК *********, сумата в размер
на 193,70 лв. разноски по съразмерност.
В останалата част, с която се осъжда „Банка ДСК”
ЕАД, ЕИК ********* да заплати на Е.Б.К., ЕГН **********
следните суми: 595,29 лв. (петстотин деветдесет и пет лева и двадесет и девет
стотинки), представляваща платена без основание сума за възнаградителна лихва
за периода 07.05.2014 г. – 30.11.2017 г. по Договор за кредит за текущо
потребление, сключен на 30.11.2007 г., ведно със законната лихва върху горната
сума от датата на постъпване на исковата молба – 07.05.2019 г. до окончателното
погасяване; сумата от 240,54 лева, представляваща обезщетение за
забава относно неизпълнението на банката да върне неоснователно платената
възнаградителна лихва за периода 07.05.2014г. до 07.05.2019г., както и сумата
от 265,09 лева разноски по съразмерност, решението на
районния съд не е обжалвано, при което е влязло в сила.
ОСЪЖДА Е.Б.К., ЕГН **********, да заплати на „Банка ДСК”
ЕАД, ЕИК *********, гр. София, сумата от 100/сто/ лева, деловодни разноски по
въззивното производство за юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО на
въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/
2/