РЕШЕНИЕ
№ 580
гр. Варна, 29.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Ивелина Владова
мл.с. Марина К. Семова
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от мл.с. Марина К. Семова Въззивно гражданско
дело № 20243100500853 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№ 27420/03.04.2024 г. , подадена от
Д. П. Д., ЕГН **********, гр. Варна, ж.к. „М.“, ***, срещу Решение №
1034/27.03.2024 г., постановено по гр.д. № 15967/2023 г. на РС - Варна, 19-ти
съдебен състав, с което са отхвърлени предявените от последната срещу
„Комплекс за социални услуги за деца и младежи“ гр. Варна, БУЛСТАТ ***,
гр. Варна, бул. „Константин и Фружин“ № 42Б, обективно съединени искове с
правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, както
следва: 1/ да бъде признато за незаконно и да бъде отменено уволнението,
извършено със Заповед № 25/28.11.2023 г., издадена от директора на
„Комплекс за социални услуги за деца и младежи“ гр. Варна; 2/ да бъде
възстановена на предишната работа – „медицинска сестра“ в „Комплекс за
социални услуги за деца и младежи“ гр. Варна, както и 3/ да бъде осъден
ответникът да заплати на Д. П. Д. обезщетение за времето, през което е
останала без работа поради уволнението в размер на 2 037.75 лева, дължимо
за периода от 28.11.2023 г. до 28.01.2024 г., ведно със законна лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда
(11.12.2023 г.) до окончателното изплащане на задължението.
Въззивницата счита обжалваното решение за неправилно, като
необосновано и постановено при допуснати съществени процесуални
нарушения. Не оспорва обстоятелството, че по сключения с ответника-
1
въззиваем трудов договор е бил уговорен срок за изпитване от 6 месеца, както
и че за периода от сключването до прекратяването му е положила труд в
рамките на общо 37 работни дни поради претърпян инсулт. В деня, в който се
върнала на работа след възстановяването си получила заповедта за
прекратяване на трудовото правоотношение. Подчертава, че в последната
липсвали мотиви относно причината за прекратяването, като било посочено
единствено „по време на изпитателния срок“, като едва с отговора на исковата
молба разбрала действителната причина, а именно че не е годна да изпълнява
възложената й работа. Отбелязва, че ответникът не е провел успешно
доказване на това обстоятелство. Навежда оплакване, че съдът не е обсъдил
поради каква причина не й е предоставена възможност първо да изработи
шестте месеца и тогава да се прецени дали очакванията на работодателя са
оправдани. По същество отправя искане за отмяна на обжалваното решение и
уважаване на предявените искове. Претендира присъждане на съдебно-
деловодни разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от въззиваемата страна „Комплекс за социални услуги за деца и
младежи“ гр. Варна, която счита така депозирана жалба за неоснователна, а
постановеното решение за правилно. Отбелязва, че изпитателният срок не
тече за срока на ползвания отпуск, а се удължава с толкова дни, с колкото
работникът/служителят не се е явявал на работа поради уважителни причини
и не е изпълнявал трудовите си функции, тъй като само въз основа на
реалното изпълнение на трудовите задължения може да се направи преценка
за неговата годност. Подчертава, че спецификата на трудовия договор със
срок на изпитване не предполага излагане на мотиви за прекратяването му,
както и не определя срок, след който да бъде възможно прекратяването, като
по време на срока за изпитване страната, в чиято полза последният е
предвиден може да прекрати договора във всеки един момент до изтичане на
този срок, без да излага мотиви и без да дава предизвестие. По същество
отправя искане за отхвърляне на жалбата и потвърждаване на решението.
Претендира съдебно-деловодни разноски.
В проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно
призован, поддържа въззивната жалба и оспорва отговора. Прави възражение
за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Представя списък с разноски.
Въззиваемата страна, също редовно призована, чрез процесуалния си
представител, оспорва жалбата и поддържа отговора. Представя списък с
разноски.
За да се произнесе по подадената жалба, настоящият състав
съобрази следното:
Производството пред Районен съд – Варна е образувано по повод искова
молба, уточнена с молба с вх. № 96587/21.12.2023 г., депозирана от Д. П. Д.
срещу „Комплекс за социални услуги за деца и младежи“ гр. Варна, с която са
предявени обективно съединени искове с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и
т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, а именно да бъде признато за незаконно и да
бъде отменено уволнението, извършено със Заповед № 25/28.11.2023 г.,
издадена от директора на „Комплекс за социални услуги за деца и младежи“
гр. Варна; Д. П. Д. да бъде възстановена на предишната работа – „медицинска
сестра“ в „Комплекс за социални услуги за деца и младежи“ гр. Варна; да
бъде осъден ответникът да заплати на Д. П. Д. обезщетение за времето, през
2
което е останала без работа поради уволнението в размер на 2 037.75 лева –
определен след изменение на иска на осн. чл. 214, ал. 1 от ГПК, дължимо за
периода от 28.11.2023 г. до 28.01.2024 г., ведно със законна лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда
(11.12.2023 г.) до окончателното изплащане на задължението.
Ищцата излага, че на 07.02.2023 г. е сключила трудов договор с
работодателя „Комплекс за социални услуги за деца и младежи“, по силата на
който била назначена на длъжност „медицинска сестра“, с месторабота –
„Комплекс за социални услуги за деца и младежи“ гр. Варна. Договорът бил
сключен за неопределено време и със срок на изпитване 6 месеца, уговорен в
полза на работодателя. Страните договорили и срок за предизвестие за
прекратяване на договора от 30 календарни дни. Уговореното трудово
възнаграждение било в размер на 1350 лева – основна заплата, като за всяка
година придобит стаж следвало да получава допълнително възнаграждение от
1.5 % от основното месечно възнаграждение. Посочва, че последното брутно
трудово възнаграждение, което получила за пълен отработен месец било в
размер на 1772 лева. Излага, че започнала работа веднага след сключване на
договора и по нейна преценка се справяла много добре. През месец май 2023
г. получила инсулт, което довело до временната й неработоспособност.
Поради това била в продължителен болнични, който изтекъл на 28.11.2023 г.
Излага, че на същата дата се явила на работа, при което й била връчена
процесната заповед, с която на основание чл. 71, ал. 1 от КТ работодателят
прекратил трудовото им правоотношение. Като причина за прекратяването
било посочено, че това е станало в срока за изпитване. Ищцата счита
заповедта за незаконосъобразна, тъй като към датата на прекратяване
изпитателният срок е изтекъл – на 08.08.2023 г., поради което и към този
момент договорът вече е станал безсрочен. Посочва, че дори и работодателят
да счита, че този срок не е изтекъл, то съгласно договора е следвало да й
изпрати предизвестие.
В проведеното пред първа инстанция първо открито съдебно заседание
ищцовата страна, съгласно предоставената й възможност по чл. 143, ал. 2 от
ГПК, допълва исковата молба, като излага допълнителни мотиви за
незаконосъобразност на заповедта за уволнение: че работодателят не е дал
време на Д. да докаже дали може да се справи с възложените й задачи и
преждевременно е прекратил договора; че заповедта за прекратяване на
трудовото правоотношение е немотивирана, като едва с отговора на исковата
молба е посочено каква е причината за прекратяване на трудовото
правоотношение.
В срока по чл. 131 от ГПК насрещната страна „Комплекс за социални
услуги за деца и младежи“ гр. Варна депозира отговор на исковата молба.
Счита исковите претенции за допустими, но неоснователни. Излага, че
действително с ищцовата страна е сключен трудов договор на 07.02.2023 г.
със срок на изпитване 6 месеца, уговорен в полза на работодателя и с
определен срок на предизвестие 30 дни. Посочва, че през м. март и м. април
2023 г. ищцата е ползвала платен годишен отпуск и отпуск поради
заболяване, като е отсъствала общо 16 работни дни, а в периода от м. май до
27.11.2023 г. – включително, не работи изобщо поради заболяване. Отбелязва,
че за времето от сключване на трудовия договор до неговото прекратяване Д.
Д. е работила общо 37 работни дни, като за това време работодателят е
преценил, че тя не е подходяща да изпълнява служебните си задължения.
3
Поради това е взето решение за прекратяване на трудовия договор, но поради
ползването на отпуск поради заболяване заповедта за прекратяване й е
връчена едва при завръщането й на 28.11.2023 г. Отбелязва, че по време на
ползването на отпуск по уважителни причини изпитателният срок не тече,
поради което и към датата на прекратяване на правоотношението последният
не е изтекъл. Счита за несъстоятелни доводите за неспазен срок на
предизвестие, като последният би имал действие едва след трансформиране
на договора в безсрочен, което би настъпило след изтичане на срока за
изпитване. Поради това и когато срокът е уговорен в полза на работодателя,
той може да прекрати договора без предизвестие. В обобщение намира, че
прекратяването на договора е законосъобразно, като извършено в
съответствие с нормите на трудовото законодателство.
С допълнителна молба, депозирана с оглед дадени от
първоинстанционния съд указания, уточнява, че оспорва и претенцията за
присъждане на обезщетение за времето, през което Д. е останала без работа
както по основание, така и по размер.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от
активно легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
процесуално допустима е и отговаря на останалите съдържателни изисквания
на чл. 260 и чл. 261 от ГПК и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в
жалбата.
При така очертания предмет на делото и при осъществяване на
проверката по чл. 269 от ГПК, въззивният съд констатира, че обжалваното
решение е валидно, постановено в пределите на правораздавателната власт на
съда и допустимо, тъй като е постановено при наличието на положителните и
липсата на отрицателните процесуални предпоставки, поради което
настоящият състав следва да се произнесе по неговата правилност, при
съобразяване принципа за ограничен въззив.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, намира жалбата за неоснователна, като приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т.
3 вр. чл. 225, ал. 1 от КТ – за признаване на уволнението за незаконно и
неговата отмяна; за възстановяване на предишната работа; за обезщетение за
времето, през което работникът/служителят е останал без работа поради
уволнението, като искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ – за признаване на
уволнението за незаконно и неговата отмяна, е главен и обуславящ по
отношение на останалите, а исковете по т. 2 и т. 3 – за възстановяване на
предишната работа и за присъждане на обезщетение за времето, през което
уволненият работник/служител е останал без работа, са акцесорни
(обусловени) от главния иск по т. 1 на чл. 344, ал. 1 от КТ.
За успешното провеждане на тези искове в настоящия случай ищецът
следва да докаже наличието на валидно възникнало трудово правоотношение
по сключен с ответника трудов договор от 07.02.2023 г., че последният е
прекратен със Заповед № 25/28.11.2023 г., а така също следва да установи
размера на последното получено брутно трудово възнаграждение, както и че в
4
период от шест месеца след прекратяване на трудовото правоотношение е
останал без работа, съответно и размера на претендираното обезщетение.
Ответникът, в качеството си на работодател, следва да установи, че
законосъобразно е упражнил правото си да прекрати трудовото
правоотношение съгласно чл. 71, ал. 1 от КТ.
Безспорно е по делото, а се установява и от представените писмени
доказателства, че между Д. П. Д., в качеството й на служител, и „Комплекс за
социални услуги за деца и младежи“ гр. Варна, в качеството му на
работодател, е възникнало трудово правоотношение по силата на Трудов
договор № 292/07.02.2023 г., съгласно който Д. е назначена при работодателя
на длъжност „медицинска сестра“, с месторабота: „Комплекс за социални
услуги за деца и младежи“, гр. Варна, ж.к. „Владислав Варненчик I м.р.“, бул.
„Константин и Фружин“ № 42Б, като договорът е сключен за неопределено
време с предвиден срок на изпитване от 6 месеца, уговорен в полза на
работодателя. Предвиден е и 30-дневен срок за предизвестие в случай на
прекратяване на правоотношението по договора от някоя от страните.
Трудовото правоотношение е прекратено, считано от 28.11.2023 г., със
Заповед № 25/28.11.2023 г. на осн. чл. 71, ал. 1 от ГПК – по време на
изпитателния срок, връчена на Д. на същата дата.
Безспорно е и обстоятелството, че Д. П. Д. има отработени общо 37
работни дни при работодателя за периода на действие на трудовия договор,
от 07.02.2023 г. до 28.11.2023 г., като от 08.02.2023 г. до 28.02.2023 г.
положила труд в рамките на общо 15 работни дни, през месец март 2023 г.
положила труд от общо 9 работни дни, като ползвала 1 ден платен годишен
отпуск и 10 работни дни болнични, а през месец април 2023 г. положила труд
в рамките на общо 13 работни дни и ползвала 5 работни дни платен годишен
отпуск. В началото на месец май 2023 г. претърпяла мозъчен инсулт, което
наложило отсъствието й от работа по болест в периода месец май 2023 г. –
месец ноември 2023 г. Тези обстоятелства се подкрепят и от наличните по
делото писмени доказателства: справка за отработени дни на Д. Д., издадена
от директора на КСУДМ; Заповед № 94/20.02.2023 г.; 2 бр. заявления за
ползване на отпуск – за м. март 2023 г. и за м. април 2023 г.; болничен лист от
20.03.2023 г. и 8 бр. болнични листи, издадени за периода от 02.05.2023 г. до
15.11.2023 г.; експертно решение № 00334/14.11.2023 г., издадено от ТЕЛК
при МБАЛ „Св. Анна - Варна“ АД; епикриза на Д. П. Д. от 29.05.2023.
Пред въззивната инстанция не се повдига като спорен въпросът
досежно обстоятелството, че работодателят е упражнил правото си да
прекрати договора в шестмесечния срок за изпитване, уговорен в негова
полза, който не е изтекъл към датата на връчване на заповедта за
прекратяване – 28.11.20213 г., тъй като в този срок не следва да се включва
времето, през което служителят е бил в законоустановен отпуск или по други
уважителни причини не е изпълнявал работата, за която е сключен договорът,
като до изтичането му трудовото правоотношение не се трансформира в
безсрочно, като в тази връзка не намира приложение и уговорения срок за
предизвестие. Поради това и настоящият състав няма да излага подробни
мотиви в тази връзка, като на осн. чл. 272 от ГПК препраща към изложените
от първоинстанционния съд мотиви по този въпрос.
Спорните моменти пред настоящата инстанция се свеждат до въпросите
дали работодателят има задължение да изчака изтичането на срока за
изпитване, с оглед преценката на възможностите на служителя да изпълнява
5
служебните си задължения, или може да го прекрати във всеки един момент
докато срокът тече, както и дали последният има задължение да мотивира
заповедта, когато прекратява трудовото правоотношение на осн. чл. 71, ал. 1
от КТ – по време на изпитателния срок.
Кодексът на труда предвижда възможност за работодателя преди
сключването на окончателния трудов договор да сключи с
работника/служителя трудов договор със срок на изпитване, който може да се
уговори в полза на работодателя и който следва да е с максимална
продължителност от 6 месеца. Целта на този срок е преди окончателното
приемане на съответния работник/служител на работа работодателят да има
възможност да провери неговата годност да изпълнява възложената му работа
и ако през време на изпитателния срок прецени, че у наетия от него
работник/служител липсват търсените качества, то той има право да прекрати
договора, като това може да стане във всеки един момент докато тече срокът,
с нарочен писмен акт и без предизвестие.
От горното следва, че идеята на законодателя при уредбата на договора
със срок на изпитване, уговорен в полза на работодателя, е в рамките на този
срок да се прецени дали работникът/служителят е годен да изпълнява
работата, за която е нает. Тази преценка може да се извърши по всяко време
докато срокът тече, като липсва задължение за работодателя да изчака
изтичането на срока и едва тогава да извърши преценката досежно годността
на наетия служител. С оглед спецификата на конкретния случай е възможно
работодателят да придобие достатъчни впечатления досежно
професионалните качества и умения на наетия служител, като установи, че
последният не е подходящ за съответната длъжност, като това може да стане
през всяко време на срока, вкл. още в първите дни от действието му и изобщо
в момента, в който има достатъчно наблюдения, без да е нужно да се чака
последния ден, още по-малко да се чака изтичане на срока. Нещо повече,
изтичането на срока за изпитване само по себе си има за последица
трансформиране на договора в окончателен – в настоящия случай безсрочен,
който не може да бъде прекратен на осн. чл. 71, ал. 1 от КТ и след настъпване
на тази трансформация работодателят вече не би могъл да се позове на
уговорения в негова полза изпитателен срок, доколкото последният ще е
изтекъл. Поради това и неоснователно се явява възражението на въззивника,
че работодателят не е изчакал служителят да изработи шестте месеца, за да
прецени годността на Д. П. Д. да изпълнява служебните си задължения на
длъжността „медицинска сестра“. Последната фактически е полагала труд на
заеманата длъжност в рамките на 37 работни дни, като преценката дали тя
отговаря на очакванията на работодателя е субективна и единствено негова.
След като е уговорен срок за изпитване в негова полза той може по всяко
време в рамките на този срок да прекрати правоотношението, като се позове
единствено на тази уговорка без да е необходимо нито да доказва
обстоятелствата, че съответният служител не е годен да изпълнява работата,
нито да излага мотиви за причините, довели до вземането на това решение.
Достатъчно е изявлението за прекратяване да е ясно и безусловно изразено.
При така изложеното настоящият състав намира, че работодателят
„Комплекс за социални услуги за деца и младежи“ гр. Варна законосъобразно
е прекратил трудовото правоотношение, породено от сключения с Д. П. Д.
трудов договор, като се е позовал на уговорения в негова полза срок за
изпитване. Поради това и липсва основание за отмяна на уволнението, като
6
искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ – за признаване на уволнението за незаконно
и неговата отмяна, подлежи на отхвърляне като неоснователен.
Доколкото другите два иска – по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 вр. чл. 225 от
КТ, са обусловени от уважаването на главния иск за признаване на
уволнението за незаконно и неговата отмяна и предвид изхода по последния –
отхвърлен като неоснователен, то те също подлежат на отхвърляне. В тази
връзка и настоящият състав не следва да обсъжда събраните доказателства,
които касаят тези искове и по-конкретно изготвената съдебно-счетоводна
експертиза, която касае размера на иска за присъждане на обезщетение за
времето, през което работникът/служителят е останал без работа.
Поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде изцяло
потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора въззивникът следва да бъде осъден да заплати
направените от насрещната страна разноски за въззивното производство за
адвокатско възнаграждение. По делото е представен списък на разноските,
както и доказателства за извършването им – договор за правна защита и
съдействие и извлечение от банков превод, като претендираното адвокатско
възнаграждение от въззиваемата страна е в размер на 1000 лева. Направеното
от въззивника възражение за прекомерност на последното съдът намира за
неоснователно. В случая приложение следва да намери разпоредбата на чл. 7,
ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, която урежда минималните адвокатски
възнаграждения по исковете за отмяна на уволнение и възстановяване на
предишната работа. Тази разпоредба обвързва минималния размер на
адвокатското възнаграждение с размера на минималната месечна работна
заплата за страната към момента на сключване на договора за правна помощ.
В настоящият случай договорът е сключен на 14.05.2024 г., като към този
момент минималната работна заплата за страната е 933 лева. Отделно от това
е предявен и иск за присъждане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ, като
съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата възнаграждението по него възлиза на
503,76 лева. Поради това и претендираното адвокатско възнаграждение в
размер на 1000 лева не се явява прекомерно и следва да бъде присъдено
изцяло.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1034/27.03.2024 г., постановено по гр.д.
№ 15967/2023 г. на РС - Варна, 19-ти съдебен състав.
ОСЪЖДА Д. П. Д., ЕГН **********, гр. Варна, ж.к. „М.“, ***, ДА
ЗАПЛАТИ на „Комплекс за социални услуги за деца и младежи“ гр. Варна,
БУЛСТАТ ***, гр. Варна, бул. „Константин и Фружин“ № 42Б, сумата от 1
000 лева, представляваща сторени в производството пред Окръжен съд –
Варна разноски за адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок, считано от датата на обявяването му –
7
29.05.2024 г., на осн. чл. 315, ал. 2 вр. чл. 317 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8