Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
23.07.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и девети май две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 13855 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 420573 от 01.06.2018г по гр.д. № 10413/2017г.
Софийски районен съд, 140 състав отхвърлил предявените от Л.Б.Д., ЕГН **********,
Ж.Д.Д., ЕГН **********, и Б.Д.Д., ЕГН **********, срещу П.П.П., ЕГН **********,
субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 44 ЗЗД вр. чл. 535 ТЗ за осъждане на ответника да заплати в полза на
всяка от ищците по 1/3 част от сумата в общ размер на 3 400 лв., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 20.02.2017г., до
плащането, представляваща непогасена част от задължение по запис на заповед,
издаден от П.П.П., с поемател – Д.К.Д., наследодател на ищците. На основание
чл. 78, ал. 3 ГПК ищците са осъдени да заплатят на ответника сумата
1 520 лв. - разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищците Л.Б.Д., Ж.Д.Д. и Б.Д.Д.,
които го обжалват изцяло с оплаквания за неправилност – нарушение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Първоинстанционният съд не обсъдил събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, което довело до
незаконосъобразни и необосновани правни изводи. Приживе общият наследодател на
ищците – Д.Д., дал на ответника в заем сумата от 50 000 евро. Даването на
сумата не се оспорвало от ответника, същият единствено излагал твърдения, че
сумата не е дадена като заем, а за закупуване на машини за химическо чистене на
изплащане. За обезпечаване на вземането ответникът издал запис на заповед без
дата, с който се задължил за върне сумата на предявяването на записа на
заповед, но не по-късно от 20.02.2012г. Подписването на записа и ангажимента за
връщане също не се оспорвали от ответника, а самото изплащане на по-голямата
част от дълга на практика представлявал и признание на задължението, тъй като
почти във всички разписки било посочено, че се връщат пари по този запис на
заповед. От представените доказателства се установило, че не са върнати
3 400 лв. След отхвърляне на подадено от наследниците на Данев заявление
по чл. 417 ГПК, същите изпратили до ответника нотариална покана, с която
предявили на същия процесния запис на заповед за плащане, въпреки че с
плащанията същият на практика бил признал задължението си. Нотариалната покана
била представена и прието по делото, с което било изпълнено и това задължение
на поемателя. Първоинстанционният съд неправилно приел, че представеният
документ не е запис на заповед, тъй като не съдържа в себе си дата на издаване
и няма данни същият да е предявен, независимо, че в записа бил посочен падеж,
който към датата на образуване на делото бил настъпил. Съдът не съобразил и
факта, че нито с отговора на исковата молба, нито в хода на производството
ответникът оспорил представения запис на заповед. Не било оспорено нито
неговото съдържание, нито подписа. Безспорно били извършвани плащания, в които
като основание бил посочен записа. С това на практика задължението било
признато, като спорен бил единствено въпросът дали записът на заповед е издаден
като обезпечение на дадена в заем сума или за заплащане цената на машини. И в двата
случая обаче задължението било налице, като не било погасено изцяло. Поради
това молят съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с
което да уважи предявените искове. Претендират разноски за двете инстанции. Правят
евентуално възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна
адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна П.П.П. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира
разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежни страни,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран със субективно активно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 44 ЗЗД вр. чл. 535 ТЗ за сумата
от общо 3 400 лв. /или всяка ищца претендира по 1 133.33 лв. след
допуснато от районния съд с протоколно определение от 09.05.2018г. изменение на
исковете по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК/. Претендирана е и законната
лихва от завеждане на исковата молба в съда на 20.02.2017г. до окончателното
плащане.
С исковата молба, уточнена с молби от 13.03.2017г. и 25.09.2017г., ищците
са заявили, че претендират сумите на основание издадения от ответника в полза
на наследодателя им запис на заповед /без дата/, който бил издаден в
обезпечение на договор за заем.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове с възражения, че не е сключвал договор за заем с
наследодателя на ищците. Ответникът взел от наследодателя на ищците машини на
изплащане, които заплатил изцяло с плащане на сумите 42 000 евро и
14 400 лв. Оспорил е записа на заповед /неприложен към исковата молба/, за
който ищците твърдят, че се намира по заповедно производство, както и е заявил,
че такъв не му е предявяван. В проведеното първо открито съдебно заседание в
първата инстанция, когато към доказателствата по делото е приобщено гр.д. №
16505/2017г. на СРС, 57 състав ведно с намиращия се в него запис на заповед,
ответникът е релевирал възражение, че записът няма дата на издаване, поради
което е нередовен от външна страна.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Въззивният съд намира, че при
постановяването му не са нарушени императивни материалноправни норми, то е правилно
и следва да бъде потвърдено по следните съображения:
Не е било спорно и от съдържащото се в приетото гр.д. №
16505/2017г. на СРС, 57 състав удостоверение за наследници се установява, че
ищците са наследници по закон на Д.К.Д., починал на 07.12.2013г.
Видно от приложения по гр.д. № 16505/2017г. на СРС, 57
състав оригинал на документ, озаглавен „запис на заповед“, П.П.П. се задължил
безусловно и неотменяемо при предявяване на този запис на заповед в срок до
20.02.2012г., да заплати на Д.К.Д. сумата в размер на 50 000 евро. В
документа е посочено място на издаване и място на плащане, и като допълнително
условие – „без протест“. В горния десен ъгъл на документа е посочено „Падеж: на
предявяване“. Дата на издаване не е посочена. Върху документа няма вписвания
относно предявяването му.
Записът на заповед е ценна книга, материализираща
права, и доказателство за вземането. Със специалните разпоредби на чл. 455 - чл. 538 ТЗ законодателят е придал на ментелничните
ефекти абстрактен и строго формален характер. За да произведе законодателно
придаденото му правно действие на менителничен ефект, записът на заповед следва
да бъде обективиран в писмен документ, съдържащ точно определени реквизити - чл. 535 ТЗ. Липсата на някой от тях лишава документа от
предвиденото от законодателя съдържание и последици - чл. 536, ал. 1 ТЗ. Изключенията, при които се
запазва характера му на абстрактна сделка, въпреки липсата на отбелязани в него
падеж, място на издаване и място на плащане, са изрично предвидени с
разпоредбите на чл. 536, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 ТЗ, в които е посочено
и по какъв начин в тези случаи следва да бъде тълкувана волята на издателя.
В случая документът, на който ищците основават
претенциите си, съдържа наименованието „запис на заповед“ в текста на
документа, с него е поето „безусловно и неотменимо“ задължение да бъде
престирана в полза на наследодателя на ищците определена сума пари, при
определен падеж „на предявяване в срок до 20.02.2012г.“, посочено е място на
издаване, място на плащане и документът е подписан, като ответникът не оспорва,
че подписът е положен от него. В документа обаче няма посочена дата на издаване.
Тъй като датата на издаване не е сред изключенията, визирани в чл. 536, ал. 2,
ал. 3 и ал. 4 ТЗ относно реквизитите, които следва да съдържа записът на
заповед, съдът следва да приеме, че процесният документ не е запис на заповед,
а предявените осъдителни искове, по които сумите се претендират на основание
издаден запис на заповед, са неоснователни.
Противно на поддържаното от въззивнците, ответникът
своевременно е релевирал абсолютно възражение относно формата на документа –
при приобщаването му като доказателство по делото, а извършваните от него
множество частични плащания не са от естество да „валидират“ представения
документ и да го превърнат в запис на заповед, при липса на задължителен
реквизит, изискван от закона. Съдът не е сезиран с иск с правно основание чл.
240 ЗЗД, поради което неотносими за спора са наведените от въззивниците доводи
за липса на оспорване факта на получаване на сумата. След като сумите се
претендират от ищците на основание запис на заповед, какъвто представеният
документ не е, предявените на това основание искове са неоснователни. При така
посоченото основание на претенциите, въпросът относно каузалното
правоотношение, в обезпечение на което е издаден запис на заповед, би имал
значение само при наличие на редовен менителничен ефект и релевирани
правопогасяващи възражения във връзка с това правоотношение, които биха имали
за последица погасяване на вземането по записа на заповед. По същите причини –
документът не е запис на заповед, неотносимо за основателността на исковете е и
дали същият е предявен за плащане в посочения в него срок или след това. Само
като евентуален мотив за отхвърляне на исковете районният съд е посочил, че
няма доказателства и за предявяване на менителничния ефект, в който е определен
падеж „на предявяване“, а следователно дори да се приеме, че документът
представлява запис на заповед, то вземането не е станало изискуемо. Този въпрос
обаче е ирелевантен за спора при липса на редовен менителничен ефект. Следва да
се посочи само, че, противно на поддържаното в жалбата, по делото не е
представяна нотариална покана, с която се твърди записът на заповед да бил
предявен на издателя през 2017г. Дали ответникът има някакво непогасено
задължение на друго основание – договор за заем, продажба на изплащане или
друго, не е предмет на настоящия спор, по който сумите се претендират на
основание запис на заповед, какъвто по гореизложените съображения представеният
документ не е.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете
инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски за
настоящата инстанция се следват на въззиваемия. Доказано направените такива са
в размер на 800 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой
съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие.
Съобразно обжалваемия интерес от 3 400 лв., минималното възнаграждение,
определено по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредлба № 1/2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 468.00 лв. Пред настоящата
инстанция делото не е усложнено от фактическа и/или правна страна, поради което
въззивният съд намира за основателно възражението на въззивниците за прекомерност
по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Възнаграждението следва да бъде намалено на
470 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 420573 от 01.06.2018г., постановено по гр.д. № 10413/2017г. на
Софийски районен съд, 140 състав.
ОСЪЖДА Л.Б.Д., ЕГН **********, Ж.Д.Д., ЕГН **********, и Б.Д.Д., ЕГН **********, да заплатят на П.П.П., ЕГН **********,
на основание чл. 78 ГПК сумата 470 лв. /четиристотин
и седемдесет лева, представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.